Дийн Кунц
Полунощ (65)

8.

Шедак обикновено си лягаше след разсъмване, така че към седем сутринта във вторник се прозяваше и търкаше очите си, докато шофираше буса си из Муунлайт Къв. Искаше да поспи на спокойствие няколко часа далеч от Ломан. Денят щеше да бъде облачен и мрачен. Дневната светлина раздразни очите му.

Той си спомни за Паула Паркинс, разкъсана от регресирали през септември. Имотът й от един и половина акра беше усамотен. Макар семейството на мъртвата жена да го беше обявило за продан, той все още не беше продаден. Шедак подкара натам, паркира в празния гараж, изключи мотора и затвори голямата гаражна врата.

Изяде един сандвич с шунка и пи кола. После се зави с одеялата отзад в буса и се унесе в сън.

Никога не страдаше от безсъние, може би защото беше до такава степен уверен в значението на ролята си в този живот, че нямаше никакви грижи за утрешния ден. Беше абсолютно сигурен, че бъдещето лесно можеше да бъде пригодено към неговите планове.

През целия си живот Шедак забелязваше знаците на своята уникалност, знамения, които предсказваха окончателното му тържество. Отначало ги забелязваше, защото Дон Ранингдиър му ги показваше. Ранингдиър беше индианец — точно от кое племе, Шедак не беше разбрал. Работеше във фермите при баща му като градинар. Ранингдиър беше слаб и ловък, жилест, със спечено лице и мазолести ръце. Очите му бяха искрящи и черни, много силни, от които понякога се налагаше да извърне поглед… или пък обратното, човек не можеше да откъсне очи от него. Индианецът се заинтересува от младия Том Шедак и го оставяше да му помага в двора, когато нито съдията, нито майка му бяха наблизо, за да се възпротивят на «черната работа» или на общуването със социално по-нисши хора. От пет- до дванайсетгодишната си възраст Шедак непрекъснато беше около Ранингдиър.

Един от първите му спомени за него беше знакът на самоизяждащата се змия.

Тогава беше на пет години, излегнал се на задната веранда на голямата къща във Феникс, сред множество играчки, но Ранингдиър се интересуваше главно от миниатюрните камиони и коли. Индианецът беше облечен в джинси и високи боти, гол до кръста под яркото слънце на пустинята и подстригваше храсти с големи ножици. Мускулите на гърба на Ранингдиър и на раменете му се свиваха и отпускаха и Томи се прехласна от физическата му сила. Съдията, бащата на Томи, беше слаб, кокалест и блед. На пет години самият Томи, приличаше на баща си — светъл, висок за възрастта си и болезнено слаб. До деня когато му показа самоизяждащата се змия, Ранингдиър беше на работа при Шедакови от две седмици и Томи, без да разбира защо, беше много привързан към него. Ранингдиър често му се усмихваше и му разказваше смешни истории за говорещи койоти, гърмящи змии и други животни на пустинята. Понякога наричаше Томи «Малкият главатар» и този прякор беше първият в живота му. Майка му винаги му казваше Томи или Том, съдията го наричаше Томас. Така той се изтягаше сред играчките си и все по-малко се заиграваше с тях, докато най-накрая съвсем ги заряза и просто наблюдаваше Ранингдиър като хипнотизиран.

Не знаеше колко дълго беше лежал в транс на верандата през един горещ сух ден, когато за негово учудване Ранингдиър го извика.

— Малки главатарю, ела виж това.

Отначало беше толкова объркан, че не успя да реагира. Ръцете и краката му не го слушаха. Сякаш беше мумифициран.

— Хайде, хайде, Малки главатарю. Трябва да погледнеш това.

Най-после Томи скочи на крака, изтича към поляната до храстите около плувния басейн, които Ранингдиър подстригваше.

— Това е рядко нещо — каза Ранингдиър строго и посочи една зелена змия, която лежеше в краката му върху плочките покрай басейна.

Томи понечи да избяга от страх.

Но индианецът го хвана за ръката, дръпна го по-близо и каза:

— Не се страхувай. Това е една безвредна градинска змия. Няма да те ухапе. Всъщност тя е знак за теб.

Томи погледна с широко отворени очи трийсетсантиметровата змия, извита като буквата «О», с опашка в устата си, сякаш се самоизяждаше. Влечугото беше неподвижно, с немигащи стъклени очи. Томи го помисли за мъртво, но индианецът го увери, че е живо.

— Това е голям и значим знак, който всички индианци знаят — каза Ранингдиър. Приклекна пред змията и дръпна момчето към себе си. — Това е знак — прошепна той, — божествен знак, изпратен от Великия Дух, и винаги се отнася за малко момче, значи за теб. Могъщ знак!

Загледан унесено в змията, Томи попита:

— Знак? Какъв знак? Това е само змия.

— Знамение. Предсказание. Свещен знак — обясни Ранингдиър.

Докато стояха пред змията, той обясни тези неща на Томи с напрегнат шепот, като през цялото време го държеше за ръка. Слънцето се отразяваше в плочките. Горещи вълни се излъчваха от тях. Змията беше толкова неподвижна, сякаш беше украшение, а не истинско влечуго — нанизани смарагди с два рубина за очи. След малко Томи пак потъна в онзи странен транс, в който беше изпаднал на верандата, и гласът на Ранингдиър дълбоко проникваше в ума му.

След малко му се стори, сякаш гласът не беше на Ранингдиър, а на змията. Гледаше, без да мигне, влечугото и почти забрави за Ранингдиър, тъй като онова, което змията му говореше, беше толкова властно и вълнуващо, че изпълваше съществото му, макар да не го разбираше напълно.

— Това е знак на съдбата — му каза змията, — знак, че ти ще си човек с голяма власт, много по-огромна от тази на баща ти, човек на когото другите ще се кланят, човек, който не ще се бои от бъдещето, защото той ще го създава и който ще притежава всичко в света. Но засега това е наша тайна. Никой не бива да знае, че аз съм ти донесла това послание, защото ако разберат, че ти ще властваш над тях, те ще те убият, ще ти прережат гърлото през нощта, ще ти изтръгнат сърцето и ще те заровят в дълбок гроб. Те не трябва да знаят, че си бъдещият цар, че си бъдещият бог на земята. Ако разберат, ще те унищожат, преди цветът да е разцъфнал. Тайна! Това е наша тайна. Аз съм самоизяждаща се змия, ще се самоизям и ще изчезна сега, след като предадох съобщението, и никой не ще разбере, че съм била тук. Довери се на индианеца, но на никого другиго. Никога на никой. Никога.

Томи припадна до басейна и боледува два дни. Лекарят беше объркан. Момчето нямаше треска, нямаше подуване на лимфни жлези, не му се гадеше, нямаше схващане на мускули или болки. Той просто беше обзет от летаргия. Не искаше дори да погледне и комикс или телевизия. Нямаше апетит. Спеше по четиринайсет часа на ден, а през останалото време беше като замаян.

— Вероятно лек слънчев удар — беше казал лекарят — и ако не му мине за няколко дни, ще го отведем в болницата за изследвания.

През деня, когато съдията имаше работа в съда или се събираше със съдружниците си и когато майката на Томи беше в местния клуб по повод на някое благотворително събитие, Ранингдиър се промъкваше в къщата и сядаха за десетина минути до леглото на момчето. Разказваше му истории със своя особен напевен глас.

Мис Карвал, тяхната домакиня и бавачка, знаеше, че нито съдията, нито майка му ще одобрят посещенията на индианеца. Но мис Карвал беше с меко сърце и без това не одобряваше, че Шедакови отделяха малко време за детето си. А тя харесваше индианеца. Мълчеше за посещенията му, защото не виждаше нищо лошо в тях.

Тъкмо когато бяха решили да пратят момчето в болница, то се поправи и диагнозата на лекаря за лек слънчев удар беше приета. След това Томи прекарваше с Ранингдиър цялото време, когато баща му и майка му ги нямаше у дома. Когато тръгна на училище, се прибираше направо вкъщи. Никога не ходеше на гости при другите деца, когато го канеха, защото гореше от нетърпение да отиде при Ранингдиър, преди да се върнат родителите му.

И седмица след седмица, месец след месец, година след година индианецът непрекъснато показваше знамения на Томи, които предсказваха неясната все още, но велика съдба на момчето. Една четирилистна детелина под прозореца му. Мъртъв плъх в басейна. Десетина щурчета в бюрото на момчето, когато то се прибра един следобед. Появяваха се монети по места, където той не беше ги оставял, по едно пени във всяка обувка в килера. След месец — по десет цента във всеки джоб на панталона му. По-късно един сребърен долар в една ябълка, белена от Ранингдиър за него. Индианецът гледаше тези монети със страхопочитание и обясняваше, че те са особено знаменателни.

— Тайна — прошепна Ранингдиър на Томи след деветия му рожден ден, когато момчето му каза, че е чуло звънчета под прозореца си посред нощ.

Когато станал, видял само една свещ, горяща на поляната. Станал, без да разбуди родителите си и излязъл, за да я погледне отблизо, но тя била изчезнала.

— Винаги пази в тайна тези знаци, иначе те ще узнаят, че си дете с бъдеще, че един ден ще имаш власт над тях и ще те убият сега, докато си още малък и слаб.

— Кои са тези «те»? — попита Томи.

— Те, онези, всички те — отвърна тайнствено индианецът.

— Но кои?

— Най-напред баща ти.

— Не и той.

— Точно той — прошепна Ранингдиър. — Той е властен. Обича да властва над другите, да извива ръцете им зад гърба, за да постигне своето. Сигурно си забелязал как всички хора му се кланят и лижат прахта пред краката му.

Наистина Томи беше доловил почитта, с която всички се отнасяха към баща му, особено политическите му съмишленици. На няколко пъти беше доловил истинските им, недвусмислени погледи зад гърба му, които всъщност бяха искреното отношение на тези хора към баща му. Пред него угодничеха и се подмазваха, а когато не гледаше в лицата им, сякаш не само се страхуваха, но го и мразеха.

— Той е доволен само когато получава все повече и повече власт. Никога няма да я изпусне, дори и за сина си, си казваха те. Ако разбере, че твоето бъдеще е предопределено да бъде по-бляскаво от неговото… то… тогава, никой не ще може да ти помогне. Дори и аз.

Всъщност ако техният семеен живот беше изпълнен с добри чувства, Томи не би се съгласявал с предупрежденията на индианеца. Ала баща му рядко разговаряше с него със сериозен тон, дори рядко го докосваше. Никога не го прегръщаше истински, никога не го целуна.

Понякога Ранингдиър носеше на момчето домашни сладкиши. Наричаше ги «кактусови сладкиши». Винаги носеше само по едно парче за всеки от тях и те винаги ядяха или седнали на верандата, когато индианецът имаше обедна почивка, или докато Томи вървеше подир своя наставник из голямата градина. Скоро след изяждането на кактусовия сладкиш момчето биваше обзето от странно настроение, от някаква еуфория. Сякаш не вървеше, а плуваше. Цветовете бяха по-свежи, по-ярки. Най-яркото нещо беше Ранингдиър. Косата му ставаше невъобразимо черна, зъбите му — блестящо бели, очите му — тъмни като дълбините на вселената. Всеки звук, дори хрупкавото кръц-кръц-кръц на ножиците за храсти, ревът на самолета над тях, слязъл ниско за приземяване на летището във Феникс, жужащият звук на помпата в басейна се превръщаше в музика, макар че най-музикалното нещо от всичко беше гласът на Ранингдиър. Миризмите също ставаха по-осезаеми: ароматът на окосената трева, на маслото, използвано от индианеца за смазване на инструментите. Дори и мирисът на пот му се струваше приятен. Ранингдиър ухаеше като прясно изпечен хляб, като сено и като медна монета.

Томи рядко помнеше за какво Ранингдиър разговаряше, след като изяждаха кактусовия сладкиш, ала не помнеше тогава индианецът да му е говорил нещо съществено. Много от нещата, които шепнеше, имаха връзка с появата на лунния ястреб.

— Ако великите духове ти изпратят лунния ястреб, това ще означава, че си предопределен и ще бъдеш неуязвим. Неуязвим! Но това също ще означава, че те ще искат нещо от теб в замяна, някакво дело, което истински да докаже твоята цена.

Томи запомни това от тези разговори, почти нищо друго. Обикновено след час се изморяваше и отиваше в стаята си да почива. Тогава сънищата му бяха ярки, бяха по-истински от действителността и в тях винаги присъстваше индианецът. Те същевременно и го плашеха, и го успокояваха.

В един дъждовен ден през ноември, когато Томи беше на десет години, двамата с Ранингдиър бяха в гаража. Индианецът поправяше електрическия нож, с който съдията режеше пуйката в Деня на благодарността и на Коледа, а Томи го наблюдаваше. Въздухът беше приятно хладен и необичайно влажен за Феникс. Те разговаряха за дъжда, за задаващия се празник и за нещата, случили се наскоро в училище. Не винаги разговаряха за знамения и предопределеност, защото, ако беше така, момчето не би се привързало към индианеца толкова много. Ранингдиър беше добър слушател.

Когато индианецът поправи електрическия нож, го включи в контакта. Ножовката се задвижи назад-напред с такава скорост, че почти се сля със светлината.

Томи изръкопляска.

— Виждаш ли това? — попита Ранингдиър, вдигнал ножа високо.

Светли прашинки изхвърчаха изпод сновящото като совалка ножче, което сякаш разрязваше самата светлина.

— Какво има? — попита Томи.

— Ето този нож, Малък вожде. Той е машина. Една глупава, не много важна машина, както колите, самолетите или електрическите инвалидни столове. На тебе това известно ли ти е, Малък вожде?

— Не.

— Един от моите братя е мъртъв, другият е инвалид. Налага му се да се придвижва с електрически стол.

— Истински съжалявам.

— Те всъщност са ми доведени братя, но са единствените ми роднини.

— Как се случи това с твоите братя?

Ранингдиър отмина въпроса.

— Дори ако предназначението му е да се реже месо с него, което може да се прави и на ръка, все пак е новост. Повечето от изобретенията са много по-ефикасни и по-умни от хората.

Индианецът наведе леко режещия инструмент и се извърна към Томи. Постави бръмчащия нож между тях и погледна през него момчето в очите.

То почувства, че изпада в транс, подобен на онзи, след изяждането на кактусовия сладкиш.

— Белият човек има голямо доверие в машините — продължи Ранингдиър. — Мисли си, че машините са много по-мъдри от хората. Ако искаш истински да си велик в света на белите, Малък вожде, ти самият трябва да си като машина. Трябва да си ефикасен. Трябва да си безпощаден като машината. Трябва да си уверен в целите си, без да позволяваш на желанията или страстите ти да те разсейват.

Приближи бръмчащия нож бавно към лицето на Томи, докато очите на момчето се насълзиха от вглеждането в него.

— С това мога да клъцна носа ти, да изрежа устните ти, бузите ти и ушите…

Томи искаше да стане от дървения стол и да избяга.

Но не можеше да помръдне.

Разбра, че индианецът го държи за ръката.

Дори и да не го държеше, пак нямаше да може да избяга. Беше парализиран. Не само от страх. Имаше също и нещо вълнуващо… странно вълнуващо.

— …мога да изрежа кръглата ти брадичка, да те скалпирам, да те окълцам до кокал и ти ще умреш от раните, но…

Ножовката беше само на четири сантиметра от носа му.

— …но машината няма да спре…

Два сантиметра.

— …ножът ще бръмчи и кълца, бръмчи и кълца…

Един сантиметър.

— …защото машините въобще на умират…

Томи усети слабото раздвижване на въздуха от бързовъртящото се ножче.

— …машините са ефикасни и надеждни. Ако искаш да преуспееш в света на белия човек, Малък вожде, трябва да си като машина.

Ранингдиър изключи ножа. Остави го, но не пусна Томи. Наведе се към него и му каза:

— Ако искаш да си велик, ако искаш да угодиш на Великия дух и да сториш онова, което ти наредят, когато ти изпратят знамението на лунния ястреб, тогава трябва да си решителен, неумолим, самостоятелен човек, който не се плаши от резултата на деянията си точно като машина.

По-късно, особено след като заедно хапваха кактусов сладкиш, те често говореха за това, че човек трябва да се посвети на една цел и да бъде сигурен като машина. През пубертета Томи сънуваше лунни ястреби вместо голи жени, също и хора, които външно изглеждаха нормално, но всъщност телата им бяха механизъм от транзистори и жици.

През лятото на дванайсетата си година, след седем години вълнуваща връзка с индианеца, момчето научи какво беше се случило с доведените братя на Ранингдиър. Научи част от историята. Останалото предположи сам.

Двамата бяха на верандата, обядваха и гледаха цветните дъги, които ту се появяваха, ту изчезваха над пръскачките.

Беше питал за братята на Ранингдиър няколко пъти след случая с електрическия нож, но индианецът не му беше отговорил. Този път обаче мъжът се загледа към далечните призрачни планини и каза:

— Как да ти кажа, това си е моя тайна, също като знаменията, дето ти се явиха.

— Разбирам.

— Някакви бели мъже, колежани, се напили и тръгнали да обикалят, да търсят жени или белята си. Срещнали братята ми случайно в един ресторант. Единият от братята ми беше женен и жена му била с него. Мъжете я пожелали, били достатъчно пияни, за да си въобразят, че лесно ще я имат. Сбили се. Петима срещу братята ми. Единия пребили с щанга за гуми. Другият никога няма да може да ходи. Отвлекли жената на брат ми и я изнасилили.

Томи беше потресен от разказа. Най-сетне промълви:

— Мразя белите хора!

Ранингдиър се засмя.

— Наистина е така — разгорещено потвърди Томи. — Какво стана с онези, които са направили това? В затвора ли са сега?

— Няма затвор. — Ранингдиър се усмихна към момчето. Една зловеща, безрадостна усмивка. — Бащите им били влиятелни хора. Имам предостатъчно и пари, и влияние. И така съдията ги пуснал поради липса на доказателства.

— Баща ми е трябвало да бъде техен съдия. Нямаше да ги пусне.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно сигурен.

Индианецът замълча.

— Мразя белите — повтори Томи, по-скоро с желание да угоди на индианеца, отколкото за нещо друго.

Ранингдиър отново се засмя и поглади ръката на Томи.

Към края на същото това лято Ранингдиър отиде при Томи през един жарък августовски ден и му каза строго:

— Тази нощ ще има пълнолуние, Малък вожде. Иди в двора и наблюдавай луната. Мисля, че тази нощ вече ще се появи знакът, най-важното знамение.

След като луната изгря малко след полунощ, Томи излезе навън и застана на площадката до басейна, където Ранингдиър му беше показал самоизяждащата се змия преди седем години. Той остана дълго загледан в лунния диск, докато издълженото му отражение се полюляваше върху водната повърхност. Това беше една огромна, издута, жълта луна, висяща ниско над басейна.

Скоро съдията излезе на верандата, викна Томи и той му се обади.

Съдията отиде при него до басейна.

— Какво правиш, Томас?

— Гледам за…

Точно тогава момчето видя силуета на ястреба, очертан върху луната. От години му говореха, че един ден ще го види. Беше подготвен и ето го там, замръзнал посред полета си, осветен от кръглото светило.

— Ето! — възкликна той, забравил в момента, че не трябва да се доверява на друг, освен на индианеца.

— Какво има? — попита съдията.

— Не го ли видя?

— Виждам луната.

Това, че баща му не можа да види знака само доказа на Томи, че наистина беше предопределен и само той можеше да го види. Същевременно се досети, че не трябва да се доверява на баща си и каза:

— А… една падаща звезда.

— И ти си застанал тук, за да гледаш падащи звезди?

— Всъщност те са метеори — отвърна бързо Томи. — Виж какво, днес Земята преминава през метеоритен пояс, така че ще има много.

— Откога се интересуваш от астрономия?

— Не се интересувам — сви рамене Томи. — Просто се питах как изглежда това. Май е доста скучно.

Той се извърна от басейна и се запъти към къщата. Малко след това съдията дойде при него.

На следващия ден, в сряда, момчето разказа на Ранингдиър за лунния ястреб.

— Само че той не ми направи знак. Нямам представа какво точно искат да им докажа великите духове.

Индианецът му се усмихна и дълго и мълчаливо го гледа. След това му каза:

— Малък вожде, ще разговаряме за това на обяд.

Мис Карвал имаше почивен ден в сряда и Ранингдиър и Томи останаха сами вкъщи. Те седяха един до друг на верандата. Индианецът пак беше донесъл кактусов сладкиш, а на Томи и без това друго не му се ядеше.

Момчето отдавна го ядеше само заради въздействието му и с годините това се беше превърнало в необходимост.

Скоро момчето се пренесе пак в желаното приказно поле, където цветовете бяха остри и ярки, звуците мелодични, миризмите изострени и всичко изглеждаше привлекателно и успокояващо. Двамата с индианеца разговаряха почти час и най-накрая Томи разбра, че великият дух очакваше от него да убие баща си след четири дни, в неделя сутринта.

— Тогава имам почивен ден — каза му Ранингдиър, — така че няма да съм тук да ти помогна. Но всъщност това е намерението на великия дух — иска да докажеш себе си. През следващите няколко дни ще обсъдим това заедно, тъй че когато дойде неделята, ти вече да си подготвен.

— Да — съгласи се момчето унесено. — Да. Ще го обмислим заедно.

Следобед съдията се върна от делова среща след работата си в съда. Проклинайки жегата, се качи да си вземе душ. Майката на Томи се беше прибрала преди половин час. Седеше в едно кресло в гостната стая, с крака върху нисък тапициран стол, разглеждаше списание и посръбваше аперитив. Тя едва вдигна глава, когато съдията надникна, за да съобщи, че има намерение да вземе душ.

Щом баща му се качи горе, Томи отиде в кухнята и грабна един касапски нож от шкафа до печката.

Ранингдиър беше отвън и косеше поляната.

Томи влезе в гостната, отиде при майка си и я целуна по бузата. Тя беше учудена от тази целувка, но много повече от ножа, който той заби три пъти в гърдите й. Със същия нож повтори деянието на горния етаж — заби го в стомаха на съдията, когато излизаше от банята.

Отиде в стаята си и се съблече. По обувките му нямаше кръв, по джинсите му — малко, но имаше много по ризата. След като бързо се изми в своята баня и изми всички следи от кръв, облече нови джинси и риза. Внимателно уви напоените с кръв дрехи в стара хавлиена кърпа и ги отнесе в таванската стая, като ги прикри в един ъгъл зад моряшки сандък. По-късно щеше да ги изхвърли.

Долу премина през гостната, без да погледне мъртвата си майка. Отиде направо при бюрото на съдията и отвори дясното долно чекмедже. Иззад куп папки измъкна револвера му.

Изключи осветлението в кухнята. Единствената светлина идваше от прозореца, беше достатъчно силна, но ъглите тъмнееха. Нагласи касапския нож до хладилника в ъгъла. Остави револвера на стол до масата, издърпа го само малко навън така, че да може да го стигне, щом се протегне и същевременно да не се вижда.

Излезе на верандата и извика Ранингдиър. Индианецът не го чу заради косачката, но погледна нагоре и го видя да му маха. Мръщейки се, изключи машината и прекоси ливадата.

— Да, Томас? — рече той официално, защото знаеше, че съдията и госпожа Шедак бяха у дома.

— Майка ми има нужда от помощта ти — каза Томи. — Тя поръча да идеш при нея в гостната.

— Какво иска?

— Иска да й помогнеш с… по-лесно ще ми бъде да ти покажа, отколкото да разговаряме.

Индианецът го последва през голямата кухня към гостната.

Томи спря изведнъж и се обърна.

— А, да, майка ми каза, че ще имаш нужда от оня нож, оня там зад теб, до хладилника.

Ранингдиър се обърна, видя ножа в сянката и го взе. Очите му се разшириха от учудване.

— Малък вожде, по този нож има кръв. Има кръв…

Томи вече беше сграбчил револвера от кухненския стол. Когато индианецът се извърна към него, Томи хвана пистолета с две ръце и стреля, докато изпразни барабана, макар оръжието да го отблъсна така, че го заболяха ръката и рамото. Поне два куршума улучиха Ранингдиър, един се заби в гърлото му.

Индианецът се строполи на земята. Ножът се изхлузи от ръцете му и се търкулна на пода.

С крак Томи ритна ножа по-близо до тялото така, че да изглежда сякаш мъртвият го е държал.

Момчето беше разбрало посланието на великите духове по-ясно от наставника си. Те желаеха той изведнъж да се освободи от всеки, който имаше власт над него — от съдията, от майка си и от Ранингдиър. Само така можеше да следва възвишената си съдба.

Беше планирал трите убийства с точността на компютър и ги беше изпълнил с ефикасността на машина. Не почувства нищо. Емоциите не объркваха действията му. Всъщност наистина беше объркан и малко превъзбуден, но тези чувства не бяха го разсеяли.

Впери замислен поглед в тялото на Ранингдиър, после набра номера на полицията и истерично съобщи, че индианецът, крещейки за «отмъщение», е убил родителите му и той, Томи, го е застрелял с пистолета на баща си. Но, разбира се, мислите му не бяха подредени. Говореше накъсано и се запъваше. Всъщност беше толкова объркан наглед, че трябваше търпеливо да го молят да престане да заеква и да им даде името и адреса си. Цял ден мислено беше репетирал тази истерия. Сега беше доволен от убедителния си тон.

Излезе пред къщата, седна край алеята и плака, докато дойдат от полицията. Сълзите му бяха по-истински от истерията. Плачеше от облекчение.

През живота си още два пъти видя лунния ястреб. Видя го точно когато му беше нужно, за да получи самочувствие и уверение, че следваният от него път е правилен.

Но той никога не уби отново, просто не му беше нужно.

Дядо му и баба му по майчина линия го взеха и отгледаха при тях в друга част на Феникс. Тъй като беше преживял покъртителна трагедия, го глезеха и задоволяваха всичките му прищевки. Той беше единственият наследник на имота и застраховката «Живот» на баща си. Беше състоятелен и получи отлично образование, което му помогна да започне живота си след дипломирането. Пред него лежеше светът, изпълнен с възможности. И благодарение на Ранингдиър като допълнително предимство знаеше, че го очаква велико бъдеще и че силите на съдбата и божествата изискват от него да упражнява огромната си власт над останалите хора.

Само психопатът изтребваше хора без належаща нужда.

С малки изключения убийството не беше правилен метод за разрешаване на проблемите.

Сега, свит на кълбо в каросерията на буса си в тъмния гараж на Паула Паркинс, Шедак си припомни, че е галеник на съдбата и вече три пъти беше виждал ястреба. Прогони страха си от Ломан Уоткинс и от провал. Въздъхна и потъна в прегръдките на съня.

Яви му се познатият сън. Една огромна машина. Наполовина от метал и наполовина от плът. Шум на стоманени бутала. Човешки сърца ритмично пулсират. Кръв и масло, желязо и кости, пластмаса и сухожилия, жици и нерви.