Дийн Кунц
Полунощ (64)

7.

Сгушена в ухаещите на трева чувалчета в задната част на камиона, Криси се събуди, когато автоматичната врата на гаража започна да се вдига нагоре със скърцане и дрънчене. За малко да се издаде, подскачайки от учудване, но бързо си спомни къде се намира и скри глава под дузината чувалчета, използвани от нея за одеяла.

Чуваше как дъждът барабани по покрива. Стичаше се по алеята от чакъл със съскане като хиляди резенчета бекон върху огромна скара. Криси беше гладна. Този звук като че изостри глада й.

— Сара, приготви ли ми обяда?

Криси не познаваше толкова добре господин Юлан, че да разпознае гласа му, но предположи, че беше той, защото Сара Юлан, чийто глас Криси разпозна, отговори веднага:

— Ед, бих желала веднага да се върнеш вкъщи, след като ме оставиш в училището. Вземи си отпуск. Не е нужно да работиш в такова лошо време.

— Е, няма да мога да подстригвам трева на този порой — отвърна той. — Но ще свърша някои други неща. Само ще си навлека пластмасовата мушама. Напълно е непромокаема. Мойсей би могъл да прекоси Червено море без божията намеса, ако е имал такава дреха.

Свеж въздух нахлуваше през влакнестата материя и Криси беше обезпокоена от гъделичкане в носа. Уплаши се да не кихне.

Сара отвори едната врата на камиона, почти на метър от скривалището на Криси, и каза:

— Ще си изпатиш, Ед.

— Да не мислиш, че съм нежна виолетка? — пошегува се той, след като отвори другата врата и влезе в камиона.

— Мисля, че си един сбръчкан стар глухар!

Той се засмя.

— Беше на друго мнение снощи.

— Да, бях. Въпреки това ти си моят сбръчкан глухар и не искам вятърът да те издуха.

Първо се блъсна едната врата, после и другата.

Уверена, че никой няма да я види, Криси дръпна чувалите и подаде глава. Защипа носа си и задиша през уста, докато гъделичкането в ноздрите й престана.

Докато Ед Юлан загряваше мотора, Криси ги слушаше какво си говорят. Не успя да чуе всичко, но като че продължаваха да се занасят.

Студен дъжд заля лицето й и тя веднага мушна глава под чувалите, като остави малък процеп за дишане.

Като се замисли над дочутия разговор и се заслуша в смеха на господин Юлан, Криси се запита дали може да им се довери. Ако те бяха извънземни, надали щяха да си правят глупави шеги и да се ухажват по такъв смешен начин. Ако правеха театър в присъствието на други, за да се прикрият, това беше друг въпрос, но те бяха сами. Насаме едни извънземни не биха разговаряли по начина, по който го правеха семейство Юлан, но знае ли човек…

Възможно беше извънземните да бяха се превъплътили в Ед и Сара Юлан през нощта и още да не бяха влезли в ролите си. Ами ако се упражняваха да се държат като хора, за да се прикриват по-лесно? Ако Криси се издадеше, те щяха да извадят пипала и клещи като на рак от гърдите си и или щяха да я изядат жива, или да я замразят, след което да я поставят в рамка и да си я отнесат в техния свят, за да я закачат на стената като трофей.

В разгара на космическото нашествие човек може да се довери само след дълго изчакване. Криси реши да се придържа към първоначалния си план.

Пластмасовите чували, струпани около нея, я пазеха донякъде от дъжда, но все пак се намокриха.

От време на време тя надникваше, за да види къде се намира. Когато забеляза, че завиват от черния път към Оушън Авеню, тя се измъкна от прикритието си.

На гърба на кабината имаше прозорче, така че Юлан можеше да я види, ако се обърнеше назад. Трябваше да пролази към задната част на камиона и да бъде готова да скочи, когато наближат църквата «Св. Богородица».

Примъкна се между градинарските принадлежности и стигна до задния капак, сгуши се там, трепереща и изплашена под дъжда.

Прекосиха Шаста Уей, първата пресечка в края на града, и потеглиха надолу през търговската част на Оушън Авеню. Бяха само на четири пресечки от църквата.

Криси се изненада, че нямаше пешеходци и коли по улицата. Погледна часовника си, беше рано — 7:03 ч., но не чак толкова, че всички още да спят. Предположи, че лошото време беше обезлюдило града. Надали някой желаеше да излезе навън в тази влага.

Имаше и друга възможност. Сигурно извънземните се бяха вселили в толкова много хора от Муунлайт Къв, че вече не зачитаха ежедневните си задължения. Навярно малко преди цялостното нашествие искаха да преобразят и последния обитател на града. Тези заключения бяха много тревожни.

Когато бяха на една пресечка от «Св. Богородица», Криси се прехвърли през задния капак и стъпи върху бронята от външната страна на камиона. Трепереше, че могат да я забележат Юланови или някой пешеходец, който да се развика: «Хей, ти луда ли си да висиш така на камиона?» Беше безлюдно и стигнаха до следващата пресечка без произшествия.

Спирачките изскърцаха, когато господин Юлан намали на един «стоп».

Камионът спря и момичето скочи на земята.

Господин Юлан зави вляво на пресечката. Тръгна към началното училище «Томас Джеферсън», където работеше госпожа Юлан и където Криси ходеше на училище.

Пресече кръстовището и тичешком изкачи стълбите на «Св. Богородица». Тържествуваше, защото бе намерила убежище независимо от всичко.

С ръка на бравата спря и се огледа. Прозорците на магазините, канцелариите, на къщите и апартаментите нямаха никакви признаци на живот. Цареше истинско мъртвило и само вятърът и дъждът се разхождаха из призрачния град.

На ъгъла до църквата спря полицейска кола пред знака «стоп». Вътре имаше двама души. Никой от тях не погледна към нея.

Тя вече беше разбрала, че и на полицаите не биваше да се доверява. Успя да се промъкне в църквата, преди да я забележат.

Щом вдъхна въздуха, ухаещ на тамян, Криси се почувства в безопасност. Пристъпи през арката към светената вода, потопи пръсти в купела, прекръсти се и се приближи до една пейка по-назад. Приклекна, прекръсти се пак и седна.

Разтревожи се, че ще измокри цялата пейка, но нищо не можеше да направи. Водата се стичаше от нея.

Имаше служба. Освен нея присъстваха още двама богомолци. Родителите й винаги ходеха на църква в неделя. Само веднъж в живота й я бяха водили на седмичната служба и тя знаеше, че малко хора ходеха всеки ден на църква. Подозираше, че присъствието на извънземните или… на демоните или каквито там бяха, беше причината за малкото богомолци. Без съмнение извънземните бяха богохулници или още по-лошо, сигурно имаха зловещи божества.

С учудване забеляза, че свещеникът, който служеше с помощта на едно момче, не беше отец Кастели. Беше младият свещеник, «кюрето», както го наричаха, когото Архиепископията беше назначила при отец Кастели през август. Казваше се отец О’Брайан. Малкото му име беше Том и в желанието си да подражава на висшестоящия, изискваше от енориашите да го наричат отец Том. Беше добър, но не колкото отец Кастели. Не можеше да го нарича отец Том. Родителите й говореха, че църквата се беше променила напоследък и беше станала по-недогматична. Те одобряваха тези промени. С душата си, склонна към традиции, на Криси й се искаше да беше живяла когато са проповядвали на латински. Веднъж в Сан Франциско, по време на ваканцията беше присъствала на тържествена меса, отслужена на латински според старите догми. Беше възхитена. Изобретенията на човешкия гений тласкаха живота напред, променяха света и това беше естествено. Но вечните неща не трябваше да се забравят. Ако в живота абсолютно всичко се променяше, къде можеше човек да се скрие за малко, да се омиротвори сред хаоса. Това беше пределно ясно за Криси и не разбираше защо по-възрастните не го проумяват. Понякога те бяха ужасно дебелоглави.

Поседя само няколко минути на службата, колкото да си каже молитвата и да помоли Светата Дева да я покровителства. Искаше да се увери, че отец Кастели не беше някъде сред богомолците, седнал на пейка като обикновен мирянин, което понякога правеше. Би могъл да бъде и в изповедалните. Стана, поклони се, прекръсти се и тръгна към изхода, където електрически крушки с формата на свещи пръскаха мека светлина. Открехна предната врата и надникна към измитата от дъжда улица.

Точно тогава по Оушън Авеню се зададе полицейска кола. Не беше същата, която видя, когато влизаше в църквата. Тази беше по-нова и в нея имаше само един полицай. Той шофираше бавно и оглеждаше улиците, сякаш търсеше някого.

Когато патрулната кола достигна ъгъла, където беше църквата, друга кола идваща откъм морето, я подмина. Не беше патрулна кола, а син шевролет. В него седяха двама мъже, караха бавно и внимателно се оглеждаха, както и полицаят. Криси почувства, че всички те участват в едно и също преследване. Очевидно имаше и цивилни помощници.

— Сигурно мене търсят — помисли си тя.

Нея търсеха, защото знаеше много. Защото вчера сутринта в коридора горе беше видяла извънземните в лицата на родителите си. Защото беше единствената пречка за завладяването на човешката раса. А може би защото те си мислеха, че ще е вкусно ястие, печено с малко марсиански картофи.

Досега, макар да се беше уверила, че се вселяват в телата на други хора, нямаше доказателства, че ги ядат, но вътрешно беше убедена, че понякога закусваха с човешко месо.

Когато патрулната кола и синият шевролет отминаха, Криси отвори вратата още малко и подаде глава в дъжда. Успокоена, изскочи навън и се затича към ъгъла на църквата. Огледа се и зави към дома на отец Кастели.

Двуетажната къща беше от тухли, с гранитна основа, с веранда, боядисана в бяло, напълно почтен дом за един свещеник. Старите дървета покрай алеята към къщата я предпазваха от дъжда, въпреки че отдавна беше подгизнала. Когато изкачи верандата и се запъти към входната врата, маратонките й джвакаха.

Поколеба се, когато сложи пръст на звънеца. Помисли си, че сигурно пак попада в клопка на извънземните. Също си каза, че щом младият отец водеше службата, възможно е отец Кастели да е уморен и да спи. Не би искала да го безпокои, ако беше така.

Натисна звънеца. Дин-дин, два пъти.

След миг странно едро лице се появи в горната стъклена част на вратата. Тя понечи да побегне, но си каза, че стъклото изкривява образа и фигурата зад него е нормална.

Отец Кастели отвори вратата и примигна от учудване, когато я видя. Беше нисък човек, около един и шейсет и седем, и закръглен, но не дебел. Черната му коса беше посивяла на слепоочията. Дори гордият му закривен нос не можеше да придаде суров вид на добродушното му лице.

Той пак примигна — за пръв път Криси го виждаше без очила — и каза:

— Криси, ти ли си?

Усмихна се и тя си помисли, че е постъпила правилно, като е потърсила помощ от него.

— Какво те води при мене в този час, в това време? — Той погледна зад нея към алеята. — Къде са родителите ти?

— Отче — проговори тя с одрезгавял глас. — Трябва да ви кажа нещо.

Усмивката му се стопи.

— Случило ли се е нещо?

— Да, отче. Нещо лошо. Много лошо, адски лошо.

— Влизай, влизай. Та ти си вир вода! — Той я подкани към антрето и затвори вратата. — Мило момиче, за какво става дума?

— Извънземни, отче — заекна тя от студа.

— Ела тук в кухнята — подкани я свещеникът. — Тук е най-топлото място в къщата. Тъкмо приготвях закуска.

— Ще съсипя килима. — Криси посочи ориенталската пътека, опъната върху дъбовия паркет.

— А, да не те е грижа. И тя като мен е вече поостаряла, може да се тъпче от всички. Искаш ли горещо какао? Тъкмо приготвях закуската и сложих голямо канче с какао.

Момичето го последва с благодарност в тъмния коридор, ухаещ леко на лимонова есенция, бор и тамян.

Кухнята беше уютна. Поизносен линолеум. Жълт. Бледо-жълти стени. Шкафове от тъмно дърво с порцеланови дръжки. Сива и жълта керамика. Имаше хладилник, микровълнова печка, тостер, електрическа отварачка за консерви, както във всички кухни, което я изненада. Не знаеше защо, но очакваше тук нещо по-различно. Да, ама и свещениците имат нужда от техника. Надали можеха да извикат някой сръчен ангел да приготви закуската им.

Това място миришеше прекрасно. Какаото вече се надигаше. В тостера се печаха филии. На слабия огън цвърчаха наденички.

Отец Кастели я настани на масата, после започна да се суети наоколо, като че ли тя беше пиленце, а той квачка. Завтече се нагоре, върна се с две пухкави хавлиени кърпи и каза:

— Подсуши си косата и изцеди водата от дрехите си с едната, а с другата се завий като с шал. Така ще се стоплиш.

Докато изпълняваше указанията му, той донесе два аспирина. Сложи ги на масата пред нея и каза:

— Ще ти донеса малко портокалов сок да го изпиеш. Съдържа много витамин С. Аспиринът с витамин С са добра комбинация, ще те предпазят от настинка.

Когато се върна със сока, остана прав и я загледа, клатейки глава. Тя си помисли, че видът я изморен и жалък.

— Мило момиче, какво си правила? — Сякаш не беше чул обясненията й за извънземните. — Не, почакай. Ще ми разкажеш всичко, докато закусваш. Нали ще закусиш?

— Да, много моля, отец Кастели. Прегладняла съм. От вчера съм яла само два шоколада.

— Само шоколадчета? — Той въздъхна. — Шоколадът е благословена работа, но също и оръдие на дявола да ни вкара в изкушение, оръдие на чревоугодничеството. — Той потупа закръгленото си коремче. — Самият аз доста се възползвам от благините му, но никога… — Той наблегна на думата «никога» и при мигна към нея — … никога не изпълнявам зова на дявола да ям още и още! Но ако ти ядеш само шоколад, зъбките ще ти изпадат. Ето… аз имам достатъчно наденички и за двама ни. Щях да си приготвя и няколко яйца. Искаш ли яйца?

— Да, моля.

— А препечена филийка?

— Да.

— Имам малко прекрасни сусамени кифлички тук на масата. И какао, разбира се.

Криси изпи двата аспирина с портокаловия сок. Отец Кастели внимателно я наблюдаваше, докато чупеше яйцата в нагорещения тиган.

— Добре ли си?

— Да, отче.

— Сигурна ли си?

— Да. Напълно. Вече съм добре.

— Хубаво е да закуси човек с компания.

Криси изпи остатъка от сока.

Той каза:

— Когато отец О’Брайан приключи със службата, обикновено няма охота за ядене. Има нервен стомах. — Той се захили. — Те всички са с треперещи стомаси, когато започват. Първите няколко месеца излизат от олтара, изплашени до смърт. Това е свещена дейност, нали разбираш, да четеш службата, и младите свещеници винаги се притесняват, че ще объркат нещо… О, и аз не знам… мислят, че ще обидят Бога, предполагам. Но Бог не се обижда лесно. Ако това ставаше, отдавна да се е отказал от човешката раса! След време всички млади свещеници разбират това и се оправят. Тогава, като си дойдат от служба, изяждат хранителните запаси за цяла седмица.

Тя разбра, че говори, колкото да я успокои. Беше забелязал колко е изтощена. Искаше да я успокои, за да му разкаже всичко спокойно. Нямаше нищо против. Нужна й беше малко утеха.

Старецът счупи и четирите яйца, обърна наденичките с вилицата, след което извади широка лъжица и я постави близо до тигана. Докато подреждаше чиниите, вилиците и ножовете на масата, каза:

— Ти изглеждаш така изплашена, Криси, сякаш си видяла призрак. Успокой се вече. Щом дори един млад свещеник след толкова години учене се страхува да не обърка службата, значи всеки може да се страхува да не сбърка. Повечето от страховете ние сами си ги създаваме и можем да ги отстраним също така лесно, както сме ги създали.

— Няма да е така с моя проблем — отвърна Криси.

— Ще видим.

Той прехвърли яйцата и наденичките от тигана в чиниите.

За първи път от двайсет и четири часа насам светът изглеждаше както трябва. Докато отец Кастели сервираше и я подканяше да яде, Криси издаде лека въздишка на облекчение и започна да се храни.