Дийн Кунц
Полунощ (60)

3.

Под предводителството на Тъкър те ловуваха и убиваха, захапваха и разкъсваха, деряха и хапеха, но после бързо се съвземаха и пак ловуваха, пиеха сладка и гъста кръв, потушаваха пожара в плътта, утоляваха го с храна, с кръв!

Постепенно Тъкър разбра, че колкото по-дълго бяха в алтернативната си форма, огънят гореше по-слабо и за тях беше по-лесно да останат звероподобни. Нещо у него му подсказваше, че е опасно да продължат да съществуват в този вид, но не се вслуша във вътрешния си глас, защото умът му вече не можеше да решава сложни неща. Не можеше да се съсредоточи върху нещо повече от няколко секунди.

И те се скитаха из полетата и възвишенията на лунната светлина, надбягваха се свободни, толкова свободни в лунния здрач и мъглата, като вятър! А Тъкър ги водеше и те спираха само за да убият и да ядат, или да се съвкупят с женската, която реагираше на удоволствието с дива и възбуждаща агресивност.

Тогава рукна дъжд.

Студ.

Кал.

И ярки гръмотевици в небето.

С част от съзнанието си Тъкър разбираше какви бяха тези дълги назъбени и светещи линии от небесна светлина, но не можеше напълно да си спомни и се плашеше, търсеше убежище между дърветата. После небето отново потъмня.

Тъкър започна да се оглежда и да търси място за подслон от бурята. Знаеше, че трябва да се върнат там, откъдето бяха тръгнали. В онова място имаше светлина и сухи стаи, но не можеше да си спомни точно къде се намираше. Освен това връщането им означаваше да се откажат от свободата си и да приемат своята истинска самоличност. Той не желаеше това. Същото се отнасяше и за другия мъжкар и женската. Те обичаха да се надбягват и да убиват, да ловят плячка, да са свободни. Ако се върнеха, нямаше да бъдат свободни, ето защо продължиха напред, пресякоха една павирана улица и се отдалечиха от населените места в тази зона.

Утрото настъпваше и зората още не беше подпалила хоризонта на изток, но Тъкър знаеше, че се налага да си намерят убежище преди разсъмване, място, в което да се сгушат един в друг сред пълна тъмнина, споделяйки топлината и мрака, доволно изтегнати със спомена за плячката и за топлата кръв.

Там щяха да бъдат в безопасност от света, за който все още бяха чужди, в безопасност, ако се наложеше да си възвърнат човешкия вид. Когато дойдеше нощта, пак щяха да тръгнат на лов, за да разкъсват, да убиват. Сигурно щеше да дойде денят, когато в света ще има толкова много като тях, че нямаше да се страхуват от дневната светлина. Но не сега, все още не.

Пристигнаха до един черен път и Тъкър мъгляво си спомни къде се намират, спомни си, че пътят ще ги изведе на място, където щяха да намерят подслон. Той тръгна през възвишенията, като окуражаваше компанията си с кратко ръмжене. След няколко минути пристигнаха до голяма, стара къща, вече започнала да се разпада, с изпочупени прозорци и полуизкъртена врата. Иззад дъжда изникнаха силуетите на още няколко порутени сгради.

Големи табели с надписи бяха заковани между два прозореца на втория етаж. Тъкър знаеше, че означават нещо, обаче не можеше да ги прочете, макар че се напрегна да си спомни забравения език, който използваше сред онзи вид, към който някога принадлежеше.

Другите двама също се загледаха в буквите, изписани на бял фон. Някакви тъмни символи в дъжда и мрака, напомнящи на тайнствени рунически знаци.

„Колония «Икар»

А отдолу:

«Ресторант „Икар“ предлага екологични ястия»

На порутения хамбар се мъдреше друг надпис: «битпазар», но той също не говореше нищо на Тъкър; ето защо реши, че това няма значение. Важното е, че наблизо нямаше хора, следователно щеше да намери бърлога, топла, тъмна и сигурна.