Дийн Кунц
Полунощ (6)

6.

С годините Сам Букър беше разбрал, че калифорнийският бряг изобилства с очарователни хотелчета с дворчета, засадени с екзотични растения. Въпреки уюта, за който се загатваше в името на мотела, въпреки разположението му в живописната местност „Къв Лодж“, не беше един от „калифорнийските бисери“. Беше обикновена сграда на два етажа, с бяла гипсова мазилка, със западнало кафене, нямаше дори басейн. Удобствата бяха ограничени до машини за лед и сода на двата етажа.

Нощният администратор му даде стая на втория етаж с изглед към океана, въпреки че местоположението на стаята нямаше значение за Сам. Всеки етаж на мотела имаше по двайсет стаи с общ хол с оранжеви изкуствени килими, които дразнеха окото. Стаите на изток гледаха към Тихия океан. Стаята му беше в северозападното крило, с огромно легло с провиснал матрак, стара синьо-зелена кувертюра, нощни шкафчета, изгорени от цигари, телевизор на стойка, маса, два стола с прави облегалки, очукано бюро, телефон, баня и голям прозорец, от който се виждаше забуленият от нощта океан.

Банкрутиралите търговци, на които не им оставаше нищо друго освен самоубийство, се уединяваха в подобни мотели. Сам изпразни двата куфара и подреди дрехите си в шкафа и чекмеджетата на скрина. След това седна на ръба на леглото и се загледа в телефона върху шкафчето.

Искаше да се обади на сина си Скот, който си беше у дома в Лос Анжелис, но от този телефон не трябваше да го направи. По-късно, ако от него се заинтересува местната полиция и провери телефонните му разговори, с анонимността му щеше да бъде свършено. За да запази прикритие, трябва да употреби шифровия си телефонен номер, като от телефона в стаята се обади в службата си в Лос Анжелис. Това беше сигурна линия и щяха да отговорят: „Ценни книжа «Бърчфийлд», моля?“ Освен това в телефонния указател тази линия фигурираше под името „Бърчфийлд“, несъществуваща фирма, в която Сам бе мним акционер. Не можеха да го проследят чак до ФБР. Още нямаше какво да докладва, така че не вдигна слушалката. Когато излезе да вечеря, щеше да се обади на Скот от уличен телефон.

Не искаше да разговаря с него. Обаждането им щеше да е формално. Сам се плашеше от разговора. Общуването със сина му престана да бъде приятно още преди три години, когато Скот беше на тринайсет и вече без майка. Тези мисли го насочиха към собствената му вина за възпитанието на момчето. Щеше ли да стане лош, ако той не му беше баща? Съдбата му ли е такава или обстоятелствата го направиха такъв? Тези мисли го отчайваха.

Черна бира гинес.

Добра мексиканска храна.

Голди Хоун.

Страх от смъртта.

Причините да живее не бяха много, но очевидно бяха достатъчно.

Влезе в банята, изми ръцете и лицето си със студена вода. Въпреки това не се освежи, чувстваше се уморен.

Свали кадифената си жилетка и се препаса с мек тънък раменен кобур, който извади от куфара. Беше взел „Смит и Уесън“, 38-ми калибър. Зареди го. Мушна го в кобура, преди да си облече жилетката. Саката му бяха скроени така, че да скриват оръжието.

Сам беше създаден за тайни мисли. Беше среден на ръст. Тежеше деветдесет килограма. Тялото му беше мускулесто и никак не приличаше на щангист с дебел врат. Лицето му не се запомняше — нито грозно, нито красиво, без особени белези. Русолявата му коса беше подстригана късо. Нищо във външния му вид не привличаше вниманието.

Само сиво-сините му очи бяха необикновени. Жените често му казваха, че има най-красивите очи. Преди се радваше на онова, което жените му казваха. Сам провери дали кобурът е легнал добре. Не очакваше да използва оръжието веднага. Не беше започнал да души и още никой не беше го забелязал. Въпреки това трябваше да носи пистолета. Не можеше да го остави в стаята на мотела или да го заключи в наетата кола.

Ако някой направеше обиск, щеше да намери оръжието и прикритието щеше да се провали. Нямаше брокери на средна възраст, които търсеха своя рай по крайбрежието, въоръжени с 38-ми калибър с отрязана цев. Това бяха полицейски пистолети.

Пъхна ключа на стаята в джоба си и излезе да вечеря.