Дийн Кунц
Полунощ (56)

56.

Шедак пристигна в дома на Пайзър в четири без пет сутринта. Караше сивия си като пепел бус със затъмнени прозорци, а не мерцедеса си, тъй като на една конзола между седалките беше инсталиран компютърен терминал на мястото, на което производителят се е канил да инсталира подвижен хладилник. Понеже нощта изобилстваше със събития, идеята да бъде близо до източника на данни, които се виеха като паяжина и оплитаха целия Муунлайт Къв, не беше лоша. Той паркира на широкия банкет на двупосочното асфалтово шосе точно пред къщата.

Докато Шедак прекосяваше двора към предната веранда, далечен тътен се надигна над Пасифика. Със силния вятър, подгонил мъглата на изток, идваше и буря откъм запад. През последните няколко часа черни облаци се скупчваха в небесата и засенчваха ярките звезди, които проблясваха иззад мъглата. Далечни светкавици раздираха тъмнината. Нощта стана още по-мрачна. Под шлифера, подплатен с кашмир, Шедак почувства студа.

Двама помощник-шерифи седяха в черно-белите си коли в алеята. Бледите им лица надзъртаха зад прашните прозорци на колата. Помисли си, че те го гледат със страх и почит, тъй като в известен смисъл той беше техният създател.

Ломан Уоткинс го чакаше в първата стая, в която цареше пълна разруха. Нейл Пениуърт седеше върху единствения оцелял стол. Изглеждаше зле и с неохота срещна погледа на Шедак. Уоткинс крачеше напред-назад. Няколко пръски кръв обагряха униформата му, но изглеждаше здрав. Ако е бил ранен, раните му са били малки и вероятно са се затворили. Вероятно тази кръв беше на някой друг.

— Какво става тук? — попита Шедак.

Без да обърне внимание на въпроса, Уоткинс нареди на помощника си:

— Иди при колата, Нейл. Стой по-близо до другите.

— Да, сър — съгласи се Пениуърт. — Седеше свит на две, втренчен в обувките си.

— Ще се оправиш, Нейл.

— Аха.

— Не го казвам просто така. Заповядвам ти да се поправиш. Вече си доказал, че можеш.

Пениуърт кимна, стана и се запъти към вратата.

Шедак повтори:

— Какво става тук?

От другия край на стаята Уоткинс го подкани:

— Елате с мен.

Гласът му беше твърд и студен като лед, проникнат от гняв и страх едновременно, но видимо лишен от боязливия респект, с който той разговаряше с Шедак, откакто беше променен през август.

Недоволен от промяната в поведението на Уоткинс и доста обезпокоен, Шедак намръщен го последва по коридора.

Полицаят спря пред затворена врата и се обърна към Шедак:

— Вие ни казахте, че след инжектирането на тези… биочипове биологичната ни жизненост ще се увеличи.

— Всъщност, не употребяваш правилен израз. Това въобще не са чипове, а невероятно малки микросфери.

Независимо от регресията и от някои други проблеми, възникнали около проекта „Муунхок“, гордостта на Шедак от неговото откритие не беше намаляла. Всякакви недоразумения можеха да бъдат отстранени. Дребните пречки лесно щяха да се премахнат от системата. Той продължаваше да бъде геният на своето време. Не само беше уверен в това, беше непоколебимо сигурен, както беше сигурен откъде изгрява слънцето.

— Гений…

Обикновеният силиконов микрочип, причинил компютърната революция, беше голям колкото нокът и съдържаше милиони схеми, отпечатани чрез фотолитография. Най-малката схема върху чипа беше една стотна от ширината на човешки косъм. Откритията в литографията с Х-лъчи, чрез използването на огромни акселератори на частици, наречени синкротони, в края на краищата позволиха отпечатването на милиарди схеми върху един чип, с елементи, дребни колкото една хилядна от дебелината на човешки косъм. Намалените размери позволяваха увеличаване бързината на компютъра, подобрявайки функциите и качествата му.

Микросферите, разработени от „Ню Уейв“, бяха една четири хилядна от размерите на микрочип. Върху всеки чип бяха гравирани четвърт милион схеми. Това беше постигнато чрез прилагането на коренно нова форма на литография с Х-лъчи, което даде възможност да се гравират схеми върху учудващо малки повърхности, без да е необходимо тези повърхности да са неподвижни.

Промяната на старомодните хора в хора на Новата раса започна с инжектиране в кръвта. Те въздействаха, обаче самият материал беше биологически инертен, така че имунната система не се задействаше. Съществуваха различни видове микросфери. Някои бяха предназначени да променят сърцето, което означаваше, че минаваха през вените към сърцето и се установяваха там, закрепвайки се към стените на кръвоносните съдове, които обслужваха сърдечния мускул. Други сфери бяха предназначени за черния дроб и белите дробове, за бъбреците и т.н. Те се събираха накуп около тези места и бяха устроени по такъв начин, че когато се допираха, схемите им се свързваха.

Тези натрупвания, разпръснати из тялото, в крайна сметка осигуряваха около петдесет милиарда работещи схеми, които съдържаха потенциал за обработка на данните значително по-голям от най-големите суперкомпютри от осемдесетте години на века. В известен смисъл в човешкото тяло беше вкаран суперкомпютър чрез инжекция.

Муунлайт Къв и околните места непрестанно се обливаха от микровълнови излъчвания от предаватели, разположени върху главната сграда на „Ню Уейв“. Една част от тези мрежи включваше сигнал за полицейската компютърна система, а другата се използваше като енергия за микросферите във всеки от Новата раса.

Малък брой от сферите бяха изработени от различен материал и служеха като проводници и разпръскватели на енергия. Когато някой от старомодните хора си поставяше третата инжекция от микросфери, захранващите сфери веднага привличаха тези микровълнови трансмисии, като ги преобразяваха в електричество и ги разпръскваха из цялата мрежа. Количеството електроенергия, необходимо за задвижване на системата, беше изключително малко.

Други специализирани сфери от всяко натрупване бяха елементи на паметта. Някои от тях помнеха програмата, която задействаше системата, и при проникване на ток я включваха.

Шедак каза на Уоткинс:

— Още преди много време се убедих, че основният проблем при човешкото нисше съзнание е неговата крайно емоционална природа. Аз ви освободих от този товар. По такъв начин станахте не само умствено, но и физически по-здрави.

— Но как? Аз почти нищо не знам. До какво води програмата?

— Ти вече си кибернетичен организъм, отчасти човек, отчасти машина, но не разбираш това, Ломан. Говориш по телефона, но не знаеш как се прави този апарат. Не знаеш как работи компютъра, но си играеш с него. Така че не е нужно да знаеш как функционира компютърът в теб, той и без това ще си работи.

Очите на Уоткинс помръкнаха от страх.

— Аз ли го използвам… или… или той ме използва?

— Не, разбира се, той не те използва.

— Разбира се, но…

Шедак се зачуди какво се беше случило тук тази вечер, че Уоткинс е толкова разстроен. Повече от всякога любопитстваше да види какво има в стаята зад този праг, пред който спряха. Обаче остро съзнаваше, че Уоткинс беше в опасно възбудено състояние и беше необходимо, макар да му беше унизително да разговаря с него с по-мек тон.

— Ломан, сборът от микросфери в тебе не представлява оформено съзнание. Той само ти служи, твой слуга е. Освобождава те от токсични емоции. Силните емоции като омраза, любов, завист, пълният списък от човешки чувства, които системно разстройват биологичните функции на човешкото тяло, са отстранени. Научни медицински работници са доказали, че различните емоции водят до образуването на различни вещества в мозъка и че тези химически съединения на свой ред принуждават органите и тъканите на тялото да намалят или прекратят функциите си. — Шедак беше убеден, че човек, чието тяло се управлява от емоциите му, не може да бъде напълно здрав или психически уравновесен.

Компютърът-микросфера, внедрен в хората от Новата раса, управляваше всеки орган в тялото му. Когато установи производство на различни аминокиселини и други химически вещества, произведени след силни емоции, използва електрически сигнал и заповядва на мозъка да ги ограничи, като по този начин елиминира физическите последствия от дадена емоция, ако не самата нея. В същото време компютърът-микросфера стимулира едновременно производството на други вещества, които лекуват не само причините, но и дефектите, причинени от емоциите.

— Освободил съм ви от всички други емоции, без страха — продължи Шедак, — който е необходим за самосъхранение. Сега, когато химията в тялото ти не търпи бурни промени, ще мислиш много по-добре.

— Досега не съм забелязал да съм станал гений.

— Е, още не си доловил остротата на ума си, но с времето и това ще стане.

— Кога?

— Когато тялото ти напълно се изчисти от емоционалната мръсотия, натрупана в него през живота ти. Междувременно този компютър вътре — той леко почука гърдите на Уоткинс — е програмиран да използва комплексен електрически стимул, който ще накара тялото да произвежда изцяло нови аминокиселини, предпазващи кръвта от съсирване. Те ще изтребват раковите клетки в момента, в който се появят, и ще извършват десетки други дейности, които ще те поддържат поздрав от обикновения човек и без съмнение, ще удължат живота ти.

Шедак знаеше, че оздравителният процес при Новата раса ще бъде ускорен. Въпреки това беше изненадан от фантастичната скорост, с която раните им се затваряха. Той все още не можеше да разбере по какъв начин така бързо се формираха новите тъкани и текущата му работа върху „Муунхок“ целеше да обясни именно това явление. Това оздравяване не се осъществяваше без цена, тъй като обмяната на веществата фантастично се ускоряваше, натрупаната тлъстина в тялото гореше бясно, за да може да затвори раната за секунди или минути, в резултат на което излекуваният човек олекваше с килограми, окъпан от пот, и животински огладняваше.

Уоткинс се намръщи и прокара трепереща ръка по мокрото си чело.

— Това и аз го виждам, заздравяването на раните, обаче откъде получаваме способността така коренно да се изменяме, да търсим друг биологичен вид? Нали и кофи да погълнем от тези биологични химикали, те не са проектирани да разкъсват телата ни и да ги реконструират за минута-две. Как става това?

Шедак за момент срещна погледа на другия човек, извърна очи, покашля се и отговори:

— Виж какво, всичко това мога да ти обясня по-късно. Точно сега искам да видя Пайзър. Надявам се, че сте го хванали, без да му навредите.

Когато Шедак направи крачка към вратата, за да я отвори, Уоткинс сграбчи китката му и я стисна силно. Шедак беше потресен. Той не разрешаваше да го докосват.

— Пусни ми ръката.

— Как така тялото приема друг вид толкова бързо?

— Казах ти, това ще обсъдим по-късно.

— Сега! — Решителността на Уоткинс набразди лицето му. — Сега, защото ме е обхванал такъв страх, че не мисля ясно. Когато страхът ми е на това ниво, все едно не живея, Шедак. Я ме погледни. Треса се. Чувствам се така, сякаш ще се разпадна на части, на милион парчета. Ти нямаш понятие какво стана тук тази вечер, инак би се чувствал като мен. Кажи ми. Трябва да знам. Защо телата ни се променят така внезапно?

Шедак се поколеба:

— Сега изяснявам това.

Удивен, Уоткинс пусна ръката му и каза:

— Ти… ти искаш да кажеш, че не знаеш?

— Това е страничен ефект. Вече навлязох в проблема (което беше лъжа), но имам много повече работи да върша.

Първото, което трябваше да разбере, беше феноменът с оздравителните сили на Новата раса, който без съмнение имаше нещо общо с метаморфозата им в друг вид.

— Значи вие ни подложихте на това, без да знаете какви могат да бъдат, последиците? — Ломан се задъхваше.

— Няма учен, който да предвиди всички странични ефекти. Той работи с вярата, че те няма да попречат много на крайната цел.

— Но те пречат на крайната цел — каза Уоткинс с гняв, доколкото можеше да го изрази като човек от Новата раса. — Господи, как направихте това с нас?

— Аз направих това за вас.

Уоткинс го изгледа, после отвори вратата на стаята.

— Гледайте!

Шедак влезе вътре. Килимът беше подгизнал от кръв и стените бяха изпръскани целите. Намръщи се от вонята. Намираше всички биологични миризми за необикновено отблъскващи, навярно защото му напомняха, че човешките същества са много по-неефикасни и по-нечисти от машините. След като спря до първото тяло, проснато с лице надолу близо до вратата, и го разгледа, той се извърна към другото тяло.

— Вече две? Две тела на регресирали, двама убити? Две възможности да изследвам психологията им, а ти ми ги отне.

Уоткинс не се плашеше от критика.

— Беше на живот и смърт. Нямаше как да постъпя иначе.

Беше разгневен до степен, несъответстваща на личност от Новата раса, макар че главното чувство, възбуждащо гнева му, беше страхът, а не яростта. Страхът беше възможен.

— Пайзър вече беше регресирал, когато дойдохме тук — продължи Уоткинс. — Претърсихме къщата, заварихме го в тази стая.

Докато Уоткинс описваше стълкновението, Шедак беше обзет от притеснение, което се опитваше да прикрие. Когато проговори, остави единствено гневът да изостри гласа му, а не страхът.

— Искаш да кажеш, че и двамата ти помощници, Шолник и Пениуърт, са регресирали, че дори ти си един от тях?

— Да, Шолник беше регресирал. За мен Пениуърт още не е, все още не, защото той успешно устоя на изкушението. Точно както и аз. — Уоткинс смело изтърпя погледа на Шедак, не го отмести, което още повече обезпокои Шедак.

— Онова, което се опитвам да ви обясня, е същото, което надълго ви обяснявах преди няколко часа във вашия дом. Всеки от нас е потенциален регресиращ. Това не е рядка болест сред Новата раса. Тя е във всички нас. Вие не сте създали нови, по-съвършени хора, така както Хитлер не успя да създаде по генетичен път по-висша раса. Вие не сте Бог, вие сте д-р Моро!

— Ти нямаш право да ми говориш по този начин — каза Шедак, озадачен кой беше този д-р Моро. Името му беше малко познато, но не можа да се сети. — Когато разговаряш с мен, не трябва да забравяш кой съм аз.

Уоткинс понижи глас, досети се, че Шедак има власт да унищожи Новата раса с такава лекота, с каквато се гаси свещ. Въпреки това запази грубия си тон, без всякакво уважение:

— Вие все още не сте чули най-лошата новина.

— А каква е тя?

— Не ме ли чухте? Казах ви, че Пайзър не успя да си върне човешкия вид.

— Силно се съмнявам. Новата раса има пълен контрол върху телата си, по-голям отколкото очаквах. Ако не е могъл да си възвърне човешкия вид, това вероятно се е дължало на психологически фактори. Надали въобще е искал да се върне.

За момент Ломан се загледа в него, след което поклати глава и каза:

— Ти наистина си много задръстен! Говоря ти същото. По дяволите, наистина няма значение дали нещо е станало с мрежата от микросфери вътре в него или отклонението е на психична основа. Каквото и да е било, ефектът беше същият, резултатът също. Беше затворен в дегенериралия си вид.

— Нямаш право да разговаряш с мен по този начин — повтори Шедак твърдо, сякаш повторението на повелителната форма щеше да окаже въздействие върху Ломан, както при тренировката на куче.

Въпреки физиологичното съвършенство и огромното умствено превъзходство хората от Новата раса за зла участ все пак бяха само хора, а това означаваше, че бяха по-неефективни от машините. При работа с компютър командата се задаваше само веднъж. Компютърът я приемаше и винаги я изпълняваше. Шедак се запита дали ще може да усъвършенства Новата раса толкова, че бъдещите поколения да функционират така точно и надеждно както Ай Би Ем.

Целият мокър от пот, със странен блуждаещ поглед, Уоткинс изглеждаше зловещо. Когато полицаят направи две стъпки, за да намали разстоянието между тях, Шедак се уплаши и поиска да избяга, но все пак остана на мястото си и посрещна погледа на Уоткинс, както би посрещнал погледа на зла немска овчарка.

— Вижте, Шолник — каза Уоткинс, сочейки трупа в краката им. С върха на обувката си обърна мъртвеца. Въпреки че беше надупчен от куршуми и подгизнал от кръв, странната мутация на Шолник ясно се виждаше. Безжизнените му, втренчени очи бяха навярно най-зловещото в него: жълти, с черен ирис, но не кръгъл както при хората, а овално удължен като очите на змия.

Навън изтрещя гръмотевица много по-силна от тази, която Шедак чу, когато прекосяваше ливадата на Пайзър.

Уоткинс продължи:

— Така както ми обяснихте, разбирам, че тези регресирали по своя воля приемат революцията.

— Точно така.

— Вие обяснявахте, че целият процес на човешката еволюция се съдържа в нашите гени, че все още в нас имаме следи от древната форма на видовете. Регресиралите по някакъв начин използват този генетичен материал и деволюират в същества от далечното минало.

— Накъде биеш?

— Това обяснение по някакъв маниакален начин ми се струваше логично, когато сгащихме Куумбс в киносалона през септември и добре го разгледахме. Той повече приличаше на шимпанзе, отколкото на човек, или пък на нещо между двете.

— Защо да е маниакално обяснението, то е перфектно!

— Но, Господи, вижте, Шолник! Вижте го! Когато го застрелях, той почти се беше превърнал в някакво изчадие, което отчасти беше човек, отчасти…, по дяволите, и аз не знам! Полу-гущер, полу-змия. Вие обяснявате, че произлизаме от влечуги, че в нас има гени на гущери отпреди десет милиона години?

Шедак пъхна и двете си ръце в джобовете на шлифера, за да не издадат притеснението му, да не се налага да прави нервни жестове.

— Първичният живот на Земята е възникнал в морето, след това нещо е изпълзяло на сушата — някаква риба с примитивни крайници, след това от рибата се оформили първите динозаври, след което започнали бозайниците да се разграничават. Ако този генетичен материал от първите динозаври не е в нашите гени, а аз вярвам, че е там, то ние поне имаме расова памет от онзи етап на еволюция, закодиран в нас по начин, който не разбираме напълно.

— Ти ме пързаляш, Шедак!

— А ти ме дразниш!

— Хич не ме интересува. Ела тук, ела с мен, погледни отблизо Пайзър. Той беше твой приятел от дълги години, нали не греша? Затова добре гледай в какво се беше превърнал, когато умря.

Пайзър лежеше гол по гръб, изпружил пред себе си десния си крак, левият — сгънат под него под ъгъл, едната ръка изметната встрани, другата — свита на гърдите му, които бяха размазани от изстрелите на пушката. Тялото и лицето, нечовешката муцуна с животински зъби донякъде подсказваха чертите на Майк Пайзър. Но сега принадлежаха на едно шокиращо създание, човек-куче, на някакъв вампир, на чучело от карнавална процесия или на изрод от стар филм на ужасите. Кожата му беше грапава. Залепналата му коса беше насукана като реотан. Ръцете му изглеждаха груби, ноктите остри.

Тъй като гледката повече го опияни и това надделя над отвращението и страха, Шедак се наведе над тялото на Пайзър, за да го погледне отблизо.

Уоткинс се наведе от другата страна на трупа.

Отвън се разнесе гръм и трясък, раздиращи нощното небе. Мъртвецът втренчено гледаше тавана на спалнята с очи, които бяха прекалено човешки за разлика от останалите части на тялото му.

— Та вие искате да ми кажете, че някъде в еволюционното си родословие ние сме били кучета или вълци? — попита Уоткинс.

Шедак не му отговори.

Уоткинс настоя:

— Искате да кажете, че в нас има гени от кучета, които ние будим при желание да се трансформираме? Означава ли това, че Бог, преди да създаде жената от реброто на мъжа, е взел ребро от праисторическо куче и е създал човека?

От чисто любопитство Шедак докосна една от ръцете на Майк Пайзър, служеща му по-скоро като оръжие, както щикът служи на боеца. Почувства само хладна плът.

— Науката биология не дава обяснения за това — каза Уоткинс, втренчил поглед в Шедак над трупа. — Този вид на вълк не е нещо, което Пайзър може да извлече от кодирания спомен, запечатан в гените му. И така, как е успял той да се промени по този начин? Тук действат не само вашите биочипове. Това е нещо… нещо много странно.

Шедак кимна.

— Да. — В главата му се зароди мисъл, която го развълнува. — Точно така, нещо много по-странно… ала все пак май разбирам проблема.

— Тогава ми обясни. Искам и аз да го разбера. Проклет да съм, ако лъжа. Искам да го разбера изцяло. Преди и на мен да ми се случи същото.

— Съществува теория, че видът е функция на съзнанието. Ние сме онова, за което мислим че сме. Искам да кажа, че е възможно ние физически да притежаваме потенциалната сила да бъдем нещо, за което се мислим, за да надхитрим морфологичната форма, продиктувана ни от генетичното наследство.

— Врели-некипели — нетърпеливо произнесе Уоткинс.

Шедак се изправи. Пъхна дълбоко ръце в джобовете си.

— Нека тогава да разгледаме нещата по следния начин. Има теория, която гласи, че съзнанието е най-висшата сила във вселената, че то може да оформя материята според избора си.

— Първо съзнанието, след това материята.

— Точно така.

— Сигурно както някой циркаджия, който огъва лъжица или спира часовник от разстояние — каза Уоткинс.

— Обикновено такива хора, по мое мнение, са фокусници. Но от друга страна, защо не, може би тази сила наистина се крие в нас, само че не знаем как да я събудим, тъй като милиони години сме позволявали на материалното да властва над нас. По навик или заради предпочитания ред пред хаоса, ние му оставаме подвластни. Но това, за което говорим, сега — каза той, посочвайки Шолник и Пайзър, — е много по-сложно и по-вълнуващо от огъването на лъжица чрез мисъл. Пайзър е почувствал желание да регресира, но аз не проумявам по каква причина, възможно е заради самото приключение…

— Заради приключението — Уоткинс шептеше. Гласът му се изпълни с толкова силен страх и мъка, че Шедак се смрази още повече. — Животинската сила е самото приключение. Животинската нужда. Когато почувстваш животински глад, животинска похот, завинаги ще си привлечен от тях, защото това е просто, естествено, силно. Това е свободата.

— Свобода?

— Освобождаване от отговорност, от грижи, от ограниченията на цивилизацията. Освобождаване от необходимостта да се мисли прекалено много. Изкушението да се регресира е изключително силно, тъй като животът в това състояние изглежда много по-лесен и вълнуващ. — Уоткинс очевидно разказваше за преживяното от него, когато е бил на път да се промени. — Когато човекът се превърне в звяр, животът е единствено болка и удоволствие, без нужда от интелект.

Шедак мълчеше, обезпокоен от вълнението, с което Уоткинс, иначе спокоен човек, говореше за регресирането.

Поредният гръм разтърси небето, по-мощен от другите преди него. Този път беше близо и прозорците в стаята задрънчаха.

Съсредоточил максимално мисълта си, Шедак каза:

— Предполагам, че когато Пайзър е почувствал желанието да регресира, да стане звяр, ловец, той не е сторил това, следвайки човешката генетична линия. Очевидно си е мислил, че вълкът е най-големият от всички ловци, че това е съвършеният звяр и е пожелал да бъде вълк.

— Просто така? — попита скептично Уоткинс.

— Да, просто така. Съзнанието доминира над материята. Метаморфозата е предимно умствен процес. Разбира се, има и физиологични промени. Тук не става дума за цялостната промяна на материята… само на биологичните структури. Основните ядра на клетките остават същите, но драстично се променя последователността им. Структурните гени чрез силата на волята се трансформират в оперативни гени.

Гласът на Шедак се снижи до шепот, защото вълнението му достигна до равнището на страха в него и той остана почти без дъх. Работата му по проекта „Муунхок“ надмина очакванията му. Това главозамайващо дело беше източник както на голяма радост, така и на основателен страх — радост, защото беше дал на хората умението да властват над физиологичния си вид, а навярно и над цялата материя чрез волята си, и страх, защото не беше сигурен, че Новата раса ще се научи да управлява способностите си, и че той няма да може да ги контролира.

— Този дар, който получихте от мен — физиология, подпомогната от компютър и пълно освобождаване от чувства, отприщва мощта на разума спрямо материята. По този начин съзнанието диктува формата.

Уоткинс поклати глава, явно ужасен от смисъла на казаното.

— Сигурно Пайзър по своя воля се е превърнал в онова нещо. Сигурно и Шолник. Но случаят с мен не беше такъв. Когато бяха обладан от желанието да се променя, аз го отблъсквах, подобно на лекуван наркоман, полудял за доза. Аз не го исках. То просто ме сполетя… подобно на влиянието на луната, която дава сили на вампирите.

— Не — сряза го Шедак. — Подсъзнателно си искал да се промениш, Ломан, защото говореше колко привлекателно е да регресираш. Устоял си на мощта на разума над тялото, защото си решил, че тази метаморфоза ще бъде неприятна за теб. Ако някой път загубиш страха си от нея или алтернативният вид ти се понрави повече… тогава психическият ти баланс ще се наруши и ти ще се трансформираш, но това няма да бъде в резултат на външна сила. Ще бъде дело на твоя мозък.

— Тогава защо Пайзър не успя да се върне?

— Както ти се досети и както аз споменах, може да не е искал!

— Той беше впримчен.

— Единствено от неговото собствено желание.

Уоткинс погледна към раздутото тяло на регресиралия.

— Какво направи с нас, Шедак?

— Пак ли трябва да повтарям?

— Какво направи с нас?

— Дадох ви голям подарък!

— Да нямаме други чувства, само страх!

— Точно това освобождава ума ти и ти дава сили да контролираш своя вид — развълнувано произнесе Шедак. — Но не разбирам, защо всички регресирали избират връщане в минали видове. Сигурен съм, че вие притежавате способността да минете през еволюция, не регресия, и да се възвисите от обикновени хора към по-чисти видове. Дори може би вие притежавате силата да се превърнете в самото съзнание, да се превърнете в интелект без физическа форма. Защо ли всичките тези от Новата раса избират регресията?

Уоткинс вдигна глава. Очите му имаха мъртвешки израз, сякаш попиваха смъртта от проснатото тяло.

— От каква полза ще ми бъде божествената сила, щом няма да мога да изпитам обикновените човешки удоволствия?

— Но ти ще можеш да правиш и да опиташ от всичко — каза отегчено Шедак.

— Но не и любов.

— Какво?

— Нито любов, нито омраза, нито радост, само страх.

— Но ти нямаш нужда от тези чувства. Точно това те освобождава.

— Ти не си глупав — каза Уоткинс, — но сигурно не ме разбираш, защото си психически… изкривен, отклонен…

— Нямаш право да разговаряш с мен така…

— Опитвам се да ти обясня защо всички те избират прачовешкия, а не суперчовешкия еволюирал вид. Това е, защото за едно мислещо същество с висок интелект не може да има удоволствие, лишено от емоции. Ако се отнемат емоциите на хората, отнемат се и техните удоволствия и те търсят алтернативен вид, в който сложните чувства и удоволствията нямат взаимна връзка — това е вида на примитивния звяр.

— Бабини деветини. Ти си…

Уоткинс отново го прекъсна, този път остро:

— Я ме чуй, за Бога! Ако помня добре, дори Моро е изслушвал своите създания!

Сега лицето му беше силно зачервено, бледността беше изчезнала. Очите му бяха изгубили мъртвешкия си израз, в тях сега светеше нещо диво. Той стоеше само на една-две стъпки от Шедак и сякаш висеше над него, макар да беше по-ниският от двамата. Изглеждаше изплашен, изпълнен със страх и много опасен. Той каза:

— Например секса — основното удоволствие на човека. За да го задоволява напълно, трябва да е придружен от любов или поне взаимна симпатия. Дори и за един психически болен човек сексът също е удоволствие, стига да е свързан с омраза, гордост или превъзходство. Дори отрицателните емоции при ненормален човек могат да направят от акта удоволствие, но ако отсъства всякаква емоция, всичко това е глупаво, безцелно. Само инстинкт за съвкупление на някакво животно, само ритмичната функция на машина!

Светкавица подпали тъмнината и освети за малко прозорците на стаята. Последва силен гръм, който сякаш раздруса къщата. Небесният огън за миг погълна меката светлина на единствената лампа, осветяваща стаята.

На тази особена светлина Шедак си помисли, че нещо става с лицето на Ломан Уоткинс… Стори му се, че чертите му се изместиха. Но когато светкавицата угасна, Уоткинс си изглеждаше същият, така че Шедак се успокои и отдаде заблудата си на въображението си.

Уоткинс продължи да говори с огромно въодушевление, със страст, породена от голия страх.

— И това не се отнася единствено до секса. Същото важи и за останалите физиологични удоволствия. Например яденето. Вярно, все още парчето шоколад има вкус, когато го ям. Но получавам само частичка удоволствие от него, сега след като съм променен. Нима не забеляза това?

Шедак не отговори и тайно се надяваше, че събеседникът му няма да разбере, че самият той не се беше подложил на „промяната“. Той, разбира се, изчакваше този процес още повече да се рафинира чрез опити с бъдещи поколения от Новата раса. Но знаеше, че ако Уоткинс разбере това, няма да реагира положително.

Уоткинс каза:

— И искаш ли да знаеш, защо изпитваме по-малко удоволствие? Когато си хапвахме шоколад преди „промяната“, вкусът му имаше хиляди нюанси. Когато го смучехме, в подсъзнанието си неволно си спомняхме кога за първи път сме яли шоколад, колко пъти сме го опитвали, с кои празници беше свързан и всичко това правеше вкуса му още по-хубав. Сега, когато го ям, получавам само неговия вкус, добър вкус, но вече не изпитвам същото удоволствие. Зная, че би трябвало да усещам същото, спомням си, че съм имал чувството на удоволствие от него, но някога, не сега. Вкусът на шоколада не извиква вълнение у мен. Ароматът му е откраднат от мен. Всъщност ароматът на абсолютно всичко вече го няма. Остана ми само страхът. Сега всичко е сиво, странно сиво, пусто, сякаш съм полужив.

Лявата страна на главата на Уоткинс се изду. Костта на бузата му изпъкна. Ухото от същата страна започна да променя формата си.

Шокиран, Шедак отстъпи назад.

Уоткинс пристъпи към него, в говора му се забелязваше леко провлачване, но патосът му беше същият. Гневът му по-скоро приличаше на страх, преливаше в диво, животинско бърборене.

— Защо, дявол го взел, някой от нас ще иска да еволюира в по-висш вид, където удоволствията за тялото и душата са още по-малко? Интелектуалното удоволствие не стига, Шедак. Животът е нещо повече. Един живот, който се състой само от интелектуални занимания, не е живот.

Докато челото на Уоткинс постепенно се дърпаше назад и бавно се разтапяше като буца сняг на слънцето, по-едри парчета кост започнаха да се струпват около очните му кухини.

Шедак отстъпи назад и влезе в гардероба.

Уоткинс продължи да пристъпва към него и да говори:

— Господи! Нима не виждаш! Дори един човек, прикован към болничното легло парализиран от шията надолу, има и други неща в живота си извън интелектуалните си интереси. Никой не е отнел чувствата му. Никой не му е оставил само страха и разума. Ние имаме нужда от удоволствия, Шедак. От удоволствия! Без тях животът е ужасен. Заради удоволствията животът си струва да се живее.

— Престани!

— Ти ни отне дори удоволствието да се освобождаваме от приятните емоции и ние не можем да изпитаме напълно удоволствието на плътта. Ние сме висши създания и имаме нужда от емоционален аспект, за да можем истински да се насладим на физическото удоволствие. Това е характерно за всички човешки същества.

Ръцете на Уоткинс, свити в юмруци на хълбоците, се уголемяваха, кокалчетата им се подуваха, ноктите добиваха тютюнев цвят и се изостряха.

— Ти се трансформираш! — ужаси се Шедак.

Без да му обръща внимание, с надебелял глас, тъй като формата на устните му започна да се променя, Уоткинс продължи:

— Ето как ние търсим дивия, променен вид. Бягаме от интелекта си. В кожата на звяра, единственото ни удоволствие е удоволствието на плътта, плътта, плътта… но все пак ние не съзнаваме какво губим и удоволствието ни става наситено, добре наситено със сладост, голяма, сладка сладост. Ти превърна живота ни в изпитание сив, мъртъв… затова… трябва да регресираме тялом и духом… за… да намерим пълноценно съществувание. Ние… трябва да… бягаме от ужасните вериги на мизерния ни живот, този мизерен живот, сътворен от теб! Хората не са машини. Хората… хората… не са машини!

— Регресираш. За Бога, Ломан!

Уоткинс спря речта си объркан. След това заклати глава, сякаш да отхвърли смущението си, както се отхвърля покривало. Вдигна ръцете си, погледна ги и извика от ужас. Погледна към огледалото на гардероба и викът му стана още по-пронизителен, по-зловещ.

Изведнъж и Шедак усети миризмата на кръв, към която самият той вече се беше приспособил. Изглежда, Уоткинс беше още повече възбуден от нея, не отблъснат, не, съвсем не, а възбуден.

Проблесна светкавица и гръм отново раздра нощта. Изведнъж се изсипа пороен дъжд, стече по прозорците и зачука по покрива.

Уоткинс отмести поглед от огледалото към Шедак, вдигна ръка, сякаш да го удари, после се измъкна в коридора, далеч от свежата миризма на кръв. Там се отпусна на колене, после легна на хълбок. Сви се на топка, тресейки се силно, скимтеше, ръмжеше и си припяваше: „Не, не, не!“