Дийн Кунц
Полунощ (55)

55.

Сам дръпна тежките сини завеси, а Хари запали една нощна лампа. Слабата светлина не успя да прогони мрака и въпреки това заслепи Теса, чиито очи вече бяха зачервени от умора.

Сега тя за пръв път успя да разгледа стаята. Беше оскъдно мебелирана — стол, висока маса до него, телескоп, лакиран черен шкаф с авангардна форма, две еднакви нощни шкафчета, малък хладилник в ъгъла, голямо сгъваемо болнично легло без покривка, но с много възглавници и шарени чаршафи с различни фигури в червено, оранжево, виолетово, зелено, синьо и черно, като някакво платно, нарисувано от умопомрачен художник-далтонист.

Хари усети, че тя и Сам реагираха на тази гледка и заобяснява:

— Ето на, това е цяла история, но си струва да я разкажа. Моята прислужница, госпожа Хансбок, идва веднъж седмично и пазарува вместо мен. Обаче аз всеки ден изпращам Мууз за вестници. Той носи две торбички, овесени на врата му, по една от всяка страна. В тях слагам бележка и малко пари и той отива до близкия универсален магазин — единственото място, където ходи, когато не съм с него. Продавачът в малката бакалница, Джими Рамис, ме познава много добре. Джими прочита бележката и слага кутия мляко, шоколад или онова, което ми трябва, в торбичките и Мууз ги носи. Той е надеждно и добро куче-помощник, най-доброто. В службата „Приятели на човека“ ги обучават много добре. Мууз никога не гони котките, когато ми носи вестника и млякото.

Кучето надигна глава от скута на Теса, джафна и се ухили, сякаш разбра похвалата.

— Един ден то се върна и освен нещата, за които го бях изпратил, носеше тези чаршафи и калъфки за възглавници. Та аз се обаждам на Джими Рамис, питам го какво става, а Джими ми казва, че нищо не знае, казва, че никога не е виждал тези чаршафи. Универсалният магазин е собственост на бащата на Джими. Той също притежава и изкупвателен пункт за обезценени стоки до магистралата. Помислих, че тези чаршафи са били нещо, което не е могъл да възприеме. Джими ги е видял, решил е, че са глупави, но че стават, за да си направи шега с мене. Обаче по телефона ми каза: „Хари ако знаех нещо за чаршафите, щях да ти кажа, но аз не знам.“ А аз му отговарям: „Искаш да кажеш, че Мууз е отишъл сам да ги купи?“ Джими отвръща: „Е, не, сигурно ги е свил отнякъде“. И аз казвам: „А как ги е пъхнал толкова добре в торбичките?“ Джими отговори: „Не зная, Хари, но това е едно гениално куче, макар да изглежда грубиянин.“

Теса забеляза, че Хари с наслада разказва историята и се досещаше защо. Това куче беше дете, брат и приятел на Хари и той се гордееше, когато хората си мислеха, че Мууз е умен. Освен това шегата на Джими донякъде приобщи Хари към това общество и като инвалид му даде известно място в живота в този град. Самотните му дни не бяха пълни с подобни инциденти.

— Ах, ти умно, умно куче — обърна се Теса към Мууз.

— Както и да е — продължи Хари, — реших да кажа на госпожа Хансбок да оправи леглото с тях на шега, но после ми харесаха.

След като дръпна пердетата и на втория прозорец, Сам седна пак на високия стол и се обърна към Хари:

— Това са най-крещящите на цвят чаршафи, които съм виждал. Нима не ти пречат да спиш?

Хари се усмихна:

— Нищо не ми пречи. Спя като бебе. Само грижите за бъдещето държат хората будни, техните мисли за нещо, което може да им се случи. Но с мене вече се е случило най-лошото. Други лежат будни и си мислят за миналото, за нещо, което би могло да бъде по-иначе, обаче аз не мога, защото е безполезно.

Усмивката му се стопи, докато говореше.

— Е, и сега какво? Какво ще правим в бъдеще?

Теса нежно отмести главата на Мууз от скута си, изправи се, изтупа космите от джинсите си и каза:

— Е, телефоните не работят, така че Сам не може да се обади на Бюрото, а ако се опитаме да излезем извън града, рискуваме да се срещнем с полицията на Уоткинс или с „таласъмите“. Освен ако не познавате радиолюбител, който да ни предостави апарата си, за да предадем съобщение. Ако не намерим, все пак трябва да се измъкнем по някакъв начин от града.

— Забравихте за пътните блокади — рече Хари.

Тя отвърна:

— Е, представям си, че се намираме в камион, нещо голямо и страховито, пробиваме скапаната блокада, добираме се до шосето, а след това оставяме преследвачите зад гърба си. Дори да ни преследват областните полицаи, няма да ни попречи, тъй като Сам ще им нареди да се обадят в Бюрото, да се уверят, че е агент, след което ще преминат на наша страна.

— Ама кой тук всъщност е федералният агент? — повиши тон Сам.

Теса почувства, че се изчервява.

— Извинявай. Вижте, творецът на документалния филм почти винаги е режисьор на собствените си идеи, а понякога и продуцент, и разказвач. Това значи, че ако искам художествената му стойност да е висока, цялата предварителна работа да е на равнище и затова трябва да изчислявам и планирам нещата. Нямах намерение да засягам болните ти места.

Сам се ухили. Тя го харесваше, когато се смееше. Разбра, че дори в известна степен я привличаше. Той не беше красив, нито пък грозен, не и обикновен (в рамките на значението на тази дума, прието от хората). Той беше доста недодялан, но приятен. Усети някаква тъмнина в него, нещо по-дълбоко от неговата загриженост за събитията в Муунлайт Къв, навярно тъга по нещо изгубено, сигурно дълго потискан гняв, свързан с някаква несправедливост, претърпяна от него. Може би беше някакъв песимизъм, породен от непрекъснатия контакт с отрепките на обществото. Но когато се усмихваше, целият се преобразяваше.

— Наистина ли ще пробвате с камион? — попита Хари.

— Може би като последно спасение — отвърна Сам. — Но се налага да намерим достатъчно голяма машина, да я отмъкнем, а това само по себе си е трудна работа. Освен това при тези блокади е възможно да са въоръжени със специално оръжие и автоматични пушки. Не ми се ще да рискувам срещу подобни огнехвъргачки дори с мощна машина. С танк може да се влезе и в ада, но може да те спипа дяволът, така че най-добре е въобще да не се влиза там.

— И така, къде отиваме? — попита Теса.

— Да спим — каза Сам. — Има начин да се излезе от това затруднение, начин да се свържем с Бюрото. Улавям го с шестото си чувство, но опитам ли се да го задържа, ми се изплъзва, а това е, защото съм уморен. Нужни са ми няколко часа сън, за да започна да разсъждавам трезво.

Теса също беше изтощена, макар че след случилото се в „Къв Лодж“, не вярваше, че може да й се приспи. Докато стоеше в стаята си в мотела, заслушана в писъците на умиращите и в дивашките крясъци на убийците, тя си мислеше, че повече никога няма да може да заспи.