Дийн Кунц
Полунощ (5)

5.

Като стигна долния етаж, Криси Фостър блъсна входната врата. Втурна се през широката веранда надолу по стълбите, спъна се, но запази равновесие, обърна се надясно, пробяга през двора, покрай синя хонда, вероятно собственост на Тъкър, и се втурна към конюшнята. Тропотът от бесния й бяг беше като оръдеен изстрел в бързо спускащия се здрач. Искаше й се да тича по-бързо и по-тихо. Дори ако родителите й и Тъкър да не я хванеха преди сенките да я погълнат, те все пак щяха да чуят накъде се насочва.

Небето беше черно, с изключение на аления хоризонт. Стигна до обора и бутна голямата врата. Познатите приятни миризми на слама, сено, хранителни смески, конска плът, масло за разтриване, кожа на седло и изсъхнала тор я блъснаха в носа.

Щракна електрическия ключ и три крушки с малък волтаж осветиха помещението, без да смущават обитателите му. От двете страни на замърсената централна пътека имаше по десет широки клетки, от които любопитни коне надничаха над ниските вратички. Някои принадлежаха на родителите на Криси, но повечето бяха наети от хора, живеещи в Муунлайт Къв или околностите. Криси се стрелна към последната клетка отляво, която беше на петниста кобила на име Гъдайва.

В конюшнята можеше да се проникне и от задната врата, която сега беше залостена. Гъдайва беше спокойна кобила и много дружелюбна към Криси, но не обичаше да я пипат в тъмното. Можеше да зарита или да подскочи, ако отвореха внезапно вратата на клетката й. Но Криси нямаше време да успокоява кобилата, налагаше й се да стигне до нея, без да пали лампата.

Криси погледна към входа на конюшнята в очакване да види Тъкър и родителите си и открехна вратата. Гъдайва излезе на пътеката.

— Бъди храбра, Гъдайва! Моля те, моля те, бъди послушна.

Нямаше време да я оседлае. Поведе кобилата край склада и покрай хамбара в дъното на обора. Една мишка се подплаши и се шмугна в най-отдалечения ъгъл. Криси отвори задната врата и в обора нахлу студен въздух.

Без стремена не можеше да яхне кобилата. Ниското столче на ковача стоеше в ъгъла до склада. Като успокояваше Гъдайва, Криси придърпа стола с крак към кобилата.

От другия край на конюшнята Тъкър извика:

— Ето я! В обора! — и затича към нея.

Столът не беше достатъчно висок и момиченцето не успя да възседне коня.

Чуваше бързите стъпки на Тъкър все по-близо, но не се огледа.

Той извика:

— Хванах я!

Криси сграбчи гривата на Гъдайва и се метна върху й. Това, изглежда, причини болка на кобилата, но тя не изцвили, като че ли някакъв вътрешен инстинкт й подсказа, че животът на момичето зависи от нея. Криси я възседна, сграбчи гривата й, притисна колене към хълбоците й и я шляпна по задницата.

Тъкър я настигна тъкмо когато да извика „дий“, сграбчи крака й, скъса джинсите й. Хлътналите му очи бяха потъмнели от гняв, ноздрите му — разширени, а тънките му устни бяха разтегнати в ужасяваща гримаса. Тя го ритна под брадичката и той я изпусна.

Гъдайва се втурна през отворената врата.

— Взе кобилата — изкрещя Тъкър. — Тя избяга с кобилата!

Гъдайва пое право към затревения склон, който извеждаше към морето. Но Криси не искаше да слезе на брега, защото се страхуваше от прилива. Водата заливаше тесните места на брега и можеше да се окаже невъзможно да ги премине. Не искаше да рискува и да се озове в капан.

— Ти си страхотна! — извика Криси на кобилата. — Обичам те, Гъдайва!

Момичето свърна покрай обора и видя Тъкър, който тъкмо излизаше оттам. Той явно беше слисан, че тя се връща към къщата, а не бяга към океана. Той се спусна към нея със завидна бързина, но не можеше да се мери с Гъдайва.

Когато стигнаха алеята, Криси я задърпа към мекия банкет на пътя. Тя се прилепи до гърба й, изплашена да не падне. Успя да види къщата отляво, цялата осветена, но изгубила уюта си. Това вече не беше нейният дом, а самият ад между четири стени, така че светлината в прозорците й приличаше на пъкления огън в мрачното царство на Хадес.

Внезапно видя нещо да бяга по поляната към нея. То беше ниско, но бързо, с ръста на човек, но спринтиращо на четири крака. Подскачаше и скъсяваше разстоянието между тях. Забеляза още една фигура. Въпреки че и двете същества бяха осветени, Криси едва различаваше силуетите им, но все пак доби представа за тях. Не, не, по-скоро тя предполагаше кои са те, тъй като ги беше видяла в хола тази сутрин. Знаеше какво са били — хора като нея, но не и какво са сега.

— Дий, Гъдайва, давай!

И без юзда кобилата ускори ход, като че действаше по телепатия с Криси. Отминаха къщата, препускайки по затревената поляна към черния път, който се намираше на по-малко от миля на изток.

Тя погледна зад рамото си и не видя двете движещи се с подскоци същества, въпреки че сигурно още я следваха, забулени от сенките.

Въпреки че не виждаше вече тичащите след нея фигури, тя без усилие забеляза фаровете на синята хонда на Тъкър. Той потегли от двора на къщата зад нея, зави по алеята и я погна.

Криси знаеше, че Гъдайва може да надбяга човек или животно, стига да не е по-бързо от кон, но също така знаеше, че не е по-бърза от кола. Тъкър за секунди ще ги догони. Лицето му беше запечатано ясно в съзнанието й. Около него витаеше същата атмосфера на неестествена жизненост, която Криси понякога усещаше у своите родители — изобилие от припряност и енергия, наред със загадъчен гладен поглед.

Знаеше, че той ще направи всичко, за да я спре. Дори можеше да блъсне Гъдайва с хондата. Тъкър не можеше да ги преследва с колата през поляната. Затова Криси неохотно реши да се отклонят от черния път, където се надяваше на помощ. Гъдайва реагира без колебание.

Криси виждаше гората само като черна ивица, като назъбен силует на фона на по-светлото небе. Спомни си подробностите на терена, който трябваше да пресече, но не разчиташе много на себе си, затова се молеше на Бога кобилата да се ориентира по-добре.

— Браво, моето момиче, дий, дий! — ободрително извика тя.

Бясното препускане завихряше мразовития въздух. Сърцето й отмерваше ритъма на гонитбата и усещаше, че с Гъдайва не бяха кон и ездач, а едно цяло с общо сърце, кръв и дъх.

Изправена лице в лице пред нещо по-лошо от смъртта, изживяването беше особено вълнуващо, с мрачна привлекателност, извън представите й. Беше изплашена и от това, което се случваше, и от хората, които я преследваха.

Притискаше се плътно към петнистата кобила, от време на време опасно излиташе нагоре, но се държеше здраво. С всеки удар на копитата Криси ставаше по-уверена, че ще успеят да избягат. Когато почти прекосиха поляната, Криси реши да не поеме пак към черния път, но изведнъж… Гъдайва падна.

Криси се уплаши да не я затисне и да й счупи крака. За щастие нямаше стремена или седло и тъй като инстинктивно пусна гривата, излетя веднага през главата на Гъдайва високо във въздуха. Въпреки че земята беше мека, покрита с килим от трева, тя тупна силно, остана без въздух и така удари зъбите си, че за малко щеше да си прехапе езика.

Гъдайва първа колебливо се изправи. С широко отворени от страх очи, тя закуца край Криси. Момичето я извика, изплашено да не би да се отдалечи. Но още не можеше да си поеме въздух и само успя да прошепне името й: „Гъдайва“!

Кобилата продължи обратно към конюшнята.

Когато Криси коленичи, разбра, че осакатената кобила е вече безполезна и не направи повторно усилие да я повика. Едва си поемаше въздух и беше зашеметена от падането, но знаеше че трябва да върви, защото съществата още я дебнеха. Виждаше хондата със запалени фарове на около триста метра от нея, паркирана на алеята. Стана съвсем тъмно.

Момичето се изправи, тръгна накуцвайки към гората и накрая хукна.