Дийн Кунц
Полунощ (40)

40.

Стените сякаш кървяха, червена течност браздеше бледожълтата боя.

Изправен в същата стая на „Къв Лодж“, Ломан Уоткинс се ужаси от клането, но същевременно бе погъделичкан от едно странно чувство.

Тялото на госта беше проснато до разхвърляното легло, безобразно изпохапано и разпокъсано. Отвън пред стаята в още по-плачевно състояние лежеше мъртва жена — алена купчина върху оранжевия килим в коридора на втория етаж.

Въздухът беше напоен с вонята на кръв, жлъчна течност, изпражнения и урина — смес от миризми, с които Ломан свикваше, тъй като жертвите на регресиралите се появяваха час след час, ден след ден. Обаче този път, както никога преди това, през отвратителната миризма долови мамеща сладост. Пое дълбоко дъх, без да осъзнава защо така му допада. Но не можеше да я забрави или да устои на нейната привлекателност така, както хрътката не устоява на мириса на лисица. Не само че беше привлечен от нея, но се стресна от реакцията си. Кръвта в жилите му сякаш ставаше по-студена и удоволствието от вдишването на миризмата като биологичен процес стана по-голямо.

Бари Шолник, офицерът, изпратен от Ломан в мотела да задържи Сам Букър, пръв видя тази ужасна картина. Сега се беше изправил в ъгъла до прозореца, загледан в мъртвеца. Той пристигна преди другите. Беше тук вече половин час, достатъчно дълго, за да свикне с гледката и да наблюдава жертвите с безпристрастността на полицай, като че ли мъртвите разкъсани тела бяха просто част от мебелировката. Въпреки това Шолник не можеше да вдигне очи от изкорменото тяло, опръсканите с кръв изпочупени мебели и окъпаните в кръв стени. Сякаш беше наелектризиран от насилието.

„Ненавиждам това, в което са се превърнали регресиралите, и това, което правят“ — помисли си Ломан, но по свой начин също им завиждаше за голямата свобода. Страхуваше се, че нещо вътре в него, както сигурно във всички хора от Новата раса, му заповядва да се присъедини към регресиралите. Отново, както в дома на Фостърови, Ломан изпита чувство не на въздигане, както беше проектирал Шедак, а на регресия към диво състояние. Жадуваше да стигне до онова ниво на съзнанието, в което нямаше да го безпокоят мисли за смисъла и целта на живота. Искаше да достигне равнище на мислене, където интелектуалното предизвикателство няма да го има, където ще бъде същество, чието съществуване ще се определя почти изцяло от сетивата му, където всяко решение ще се взема на базата на онова, което му доставя удоволствие. Да достигне едно състояние, необезпокоено от сложни мисли. Боже, ако можеше да бъде освободен от товара на цивилизацията и висшия разум!

Шолник леко възкликна.

Ломан също отмести поглед от мъртвеца.

Див блясък загоря в кафявите очи на Шолник.

„И аз ли съм блед като него? — запита се Ломан. — Също с хлътнали очи и така особен?“

За малко Шолник срещна погледа на шефа си, след това извърна глава, сякаш се срамуваше от нещо. Сърцето на Ломан заби силно.

Шолник отиде до прозореца и се взря в тъмния океан. Сви ръце в юмруци към тялото си.

Ломан трепереше.

Сладка зловеща миризма! Мирис на улов, смъртоносен поход!

Той се извърна от мъртвото тяло и излезе от стаята. Озова се в коридора, където гледката на мъртвата жена, полугола, раздрана и разкъсана, не беше по-успокояваща. Един от новото попълнение на полицаите, Боб Трот, който увеличи числеността им на дванайсет души през миналата седмица, се наведе над мъртвото тяло. Той беше голям мъж, с осем сантиметра по-висок от Ломан, с насечено лице със сурови черти. Той гледаше трупа и леко се усмихваше.

Зачервен, със замрежен поглед, с очи, сълзящи от ярката светлина, Ломан му каза остро:

— Трот, ела с мен!

Излезе в коридора и тръгна към другата стая, в която бяха влезли. Трот го последва с явно неудоволствие.

Докато Ломан стигне до разбитата врата на другата стая, друг полицай, Пол Амберлей, се появи на площадката на северното стълбище, завръщайки се от рецепцията на мотела, където Ломан го беше изпратил да провери регистрацията на лицата.

— Двойката от стая двайсет и четири се казва Дженкс, Сара и Чарлз — доложи Амберлей. Той беше на двайсет и пет, строен и доста умен. Тъй като лицето на младия полицай беше изострено, с малко хлътнали очи. Ломан си помисли, че му напомня на лисица.

— Те са от Портланд.

— А в стая трийсет и шест?

— Там е регистрирана някоя си Теса Локланд от Сан Диего.

Ломан премигна:

— Локланд?

Амберлей произнесе името на срички.

— Кога се е регистрирала?

— Тази вечер.

— Онази жена, съпругата на свещеника — каза Ломан. — Моминското й име е Локланд. Нужно беше да говоря с майка й по телефона в Сан Диего. Една отракана стара кучка. Зададе ми милион въпроси. Доста ми струваше да получа съгласието й за кремация. Каза ми, че другата й дъщеря е в провинцията, някъде доста надалеч и не могла да се свърже с нея, но щяла след месец да пристигне тук да уреди делата на госпожа Кепшоу и да опразни къщата. Това сигурно е тя, предполагам.

Ломан ги поведе към стаята на Теса, две врати след стая номер четирийсет, в която беше регистриран Букър. От отворения прозорец духаше вятър. Мястото беше разхвърляно — счупени мебели, скъсани чаршафи и парчета от стъклата на разбития телевизор, но нямаше следи от кръв. „Те“ или не са намерили никой, или (както сочеше отвореният прозорец) жертвата им беше избягала още преди регресиралите да разбият вратата.

— Значи Букър е бил тук — заключи Ломан, — и трябва да приемем, че е видял регресиралите или че е чул писъците на жертвите. Знае, че тук нещо не е наред. Още нищо не разбира, обаче знае достатъчно, дори прекалено много…

— Бас държа, че си скъсва задника, за да се свърже с проклетото си бюро — каза Трот.

Ломан кимна в съгласие:

— А сега и тази кучка Локланд ни попадна в ръцете, а тя сигурно е убедена, че сестра й не се е самоубила, а е била умъртвена от същите същества, разкъсали двойката от Портланд…

— По-логично е — каза Амберлей — да дойде при нас, в полицията. Ще влезе направо в капана.

— Възможно е — отвърна Ломан, без да бъде убеден. Той започна да се рови из отпадъците. — Помогни ми да намеря портфейла й. Когато „те“ са задумкали по вратата, тя е скочила от прозореца, без да се бави да си търси чантата.

Трот я намери заклещена между леглото и едно от нощните шкафчета.

Ломан изпразни съдържанието й на дюшека. Разтвори портмонето, разгледа пластмасовите джобове, пълни с кредитни карти и фотографии. Най-после намери шофьорската книжка. Според данните Теса беше на двайсет и четири, петдесет и два килограма, блондинка със сини очи. Ломан показа документа на Трот и Амберлей, за да разгледат снимката й.

— Красавица — каза Амберлей.

— Тази искам да си я хапна — допълни Трот.

Фразата на полицая смрази кръвта на Ломан. Зачуди се дали думата „хапвам“ Трот беше употребил като сексуален израз, или изразяваше действително подсъзнателно желание да разкъса жената, както регресиралите бяха разкъсали онази двойка от Портланд.

— Поне имаме представа как изглежда — каза Ломан. — Това ще помогне.

Острите, сурови черти на Трот не можеха да изразят по-нежни емоции, като удоволствие или любов, ала бяха прекрасен израз на животинския глад и на жаждата за насилие, които се надигаха дълбоко в него.

— Искаш да я хванем?

— Да. Всъщност тя не знае много, но все пак достатъчно. Знае, че двойката, отседнала до нея, е била нападната и ликвидирана и сигурно е видяла някой от регресиралите.

— Сигурно регресиралите са тръгнали след нея през прозореца и са я хванали — предположи Амберлей. — Може да открием тялото й навън на територията на мотела.

— Възможно е — съгласи се Ломан. — Обаче ако не го намерим, трябва да я потърсим и да я хванем. Обади ли се на Калан?

— Аха — отвърна Амберлей.

— Това място трябва да се подреди — нареди Ломан. — Не трябва да затваряме очи до полунощ, преди всеки жител на града да премине през Промяната. След това, когато всичко в Муунлайт Къв се оправи, можем да започнем търсенето на регресиралите и да ги ликвидираме.

Трот и Амберлей срещнаха погледа на Ломан, след което двамата се спогледаха. От погледите, които си размениха, Ломан изпита мрачно усещане, че те всъщност бяха жертви на дивия повик към онова необременено, примитивно състояние. Чувстваха го всички, но никой не смееше да изрази опасенията си на глас, защото да си признаят страха беше равнозначно да признаят, че проектът „Муунхок“ беше една голяма грешка.