Дийн Кунц
Полунощ (30)

30.

Криси няколко пъти бързо се потулваше в канавката, докато приближаващият се камион или кола не отфучаваха. Една от колите беше полицейска, от Муунлайт Къв, тръгнала към града, и тя беше почти сигурна, че е същата, дошла до дома й. Наведе се във високата трева между стебла от отровна млечка, притисната към земята, докато габаритните светлини на черно-бялата кола не се превърнаха в малки червени точки, изгубвайки се зад завоя.

Къщите в тази част на шосето бяха нарядко. Криси познаваше някои от хората, които живееха в тях — семействата Томас, Стоунс, Елзуикуви. Изкушаваше се да отиде и да потърси помощ. Но вече не можеше да бъде сигурна, че тези хора са все още същите добри хора като някога. Те, както родителите й, вероятно бяха променени. Ставаше нещо противоестествено или се намесваха външни сили от Космоса. Те се вселяваха в хората от Муунлайт Къв, а Криси беше чела и гледала достатъчно книги и филми на ужасите и знаеше, че когато действат такива сили, човек не може да вярва на никого.

Вече разчиташе само на отец Кастели от църквата „Св. Богородица“, защото беше свят човек и никакви демони от ада не можеха да го обладаят. Но ако бяха същества от Космоса, и отец Кастели нямаше да е в безопасност, макар да беше отдаден на Бога.

В случай че свещеникът беше обладан, Криси щеше да избяга от него и да отиде направо у госпожа Ирен Токава, нейната учителка. Г-жа Токава беше най-умната жена, която познаваше. Ако извънземните превземеха Муунлайт Къв, г-жа Токава първа щеше да разбере, че нещо не е наред, преди да е станало късно. Тя би взела мерки да се защити и щеше да е последният човек, който би се превърнал в плячка на чудовищата. Последният човек, който би им позволи да я сграбчат с извити нокти, пипала или с каквото имаха.

Така че Криси се скри от преминаващите коли, промъкна се между къщите, накацали по околовръстното шосе, и се отправи колебливо, но целенасочено към града. Лунният сърп, надничащ иззад мъглата, беше прекосил небето и скоро щеше да се скрие. Студен вятър нахлуваше от запад на силни тласъци, които рошеха косата й, сякаш главата й беше обгърната от златисти пламъци. Въпреки че температурата беше спаднала до 16 градуса, нощта ставаше по-студена, когато поривът на вятъра се превръщаше в брулеща стихия. Положителното беше, че колкото повече страдаше от студа и вятъра, толкова по-малко осъзнаваше другото си неудобство — глада.

Вече се доближаваше до кръстовището на Холиуел Роуд с черния път когато едва не се натресе в ръцете на онези, от които бягаше.

Холиуел Роуд беше пътека, пълзяща нагоре към възвишението чак до стария изоставен хотел „Икар“, разнебитена къща с дванайсет стаи, плевня и разпадащи се сервизни сгради, където група художници се опитаха да организират комуна през петдесетте години. Оттогава без успех тя беше превръщана в конеферма, пазар за седмични разпродажби, ресторант за вегетарианци. Сега беше в руини. Децата добре я познаваха, тъй като беше призрачно място и арена за много изпитания за храброст. На запад Холиуел Роуд беше павирана и водеше до покрайнините на града, край някои от новите домове в тази част, край „Ню Уейв“, най-накрая до северната част на залива, където Томас Шедак, компютърният гений, живееше в огромна, чудата къща. Криси нямаше намерение да върви нито на изток, нито на запад по Холиуел Роуд, пътеката просто й служеше за ориентир. Когато я пресечеше, щеше да се озове в североизточната част на града.

Намираше се на стотина метра от Холиуел, когато чу приглушения, но явно приближаващ се рев на кола. Тя се отдръпна от пътя, прескочи тясната канавка, промуши се през тръстиката и се прислони зад дебелия ствол на стар бор. Въпреки неудобната си позиция успя да определи посоката, от която идваше колата — запад, след това видя фаровете, осветяващи кръстовището зад нея. Един пикап изскочи на Холиуел, без да обърне внимание на знака „Стоп“ и спря в средата на кръстовището. Около него плуваше мъглата.

Момичето виждаше добре големия черен пикап с продълговата каросерия и тъй като на кръстовището на Холиуел и черния път често ставаха произшествия, там беше монтирана улична лампа за по-добра видимост. Пикапът имаше герб на „Ню Уейв“ на вратата, който тя позна отдалече, вече го беше виждала хиляди пъти — кръг, наполовина бял, наполовина син. Пикапът беше голям и сега беше натоварен с хора — шестима или седмина мъже. В момента, в който спря на кръстовището, двама от мъжете прескочиха задния капак. Един от тях се запъти към залесената част на кръстовището и се шмугна в дърветата, на не повече от сто метра от бора, където беше скрита Криси. Другият прекоси терена в противоположна посока и се скри между плевелите и дивите храсти.

Пикапът зави на юг по черния път и набра скорост.

Детето реши, че останалите от камиона ще бъдат оставени на други места по източните граници на Муунлайт Къв, където ще се скрият и ще наблюдават. Освен това пикапът побираше поне двайсетина души, значи имаше още преследвачи. Поставяха постове около Муунлайт Къв. Беше сигурна, че точно нея търсят. Беше забелязала нещо, което не трябваше да вижда. Беше видяла своите родители в акта на зловещата им трансформация, напускащи човешкия си облик. Сега търсеха и нея, за да я видоизменят, както се беше изразил Тъкър.

Шумът от колата заглъхна.

Тишината се свлече като мокро одеяло.

Мъглата се въртеше и плуваше, но въздушните течения неумолимо я избутваха към назъбените тъмни възвишения.

След това вятърът внезапно се усили, като нашепваше нещо на високите треви и свиреше между клоните на елите.

Макар Криси да знаеше къде се бяха скрили двамата мъже, не успя да ги види. Бяха се прикрили добре.