Дийн Кунц
Полунощ (25)

25.

Криси излезе от гората и се озова при пирамидата от натрупани скали. Погледна на запад към дома си и конюшнята и видя цветните като дъждовна дъга сияния на светлината. За малко се поколеба дали да не се върне и да вземе Гъдайва или друг кон. Би могла да се вмъкне в къщата и да си грабне якето. Обаче реши, че ще бъде по-незабележима и в по-голяма безопасност, ако продължи пеша. Освен това тя не беше така наивна като филмов герой, който хем знае, че лошият е в лошата къща, хем се връща упорито там. Тя зави на изток и навлезе в ливадата край черния път.

Напрегна целия си ум (Криси се държеше като персонаж от любимите си приключенски романи), разумно избягна омагьосаната къща и пое в нощта, като се питаше ще види ли някога отново кътчетата от детството си, ще я прегърне ли пак майка й.

Висока суха трева, останала от есента, дереше краката й, докато бързаше към средата на ливадата. Вместо да върви в сянката на дърветата, тя предпочете откритото място, за да бъде в безопасност от нещо, притаено в гъсталака. Не си фантазираше, че ще може да ги надбяга, ако я забележеха, дори с известна преднина, но беше длъжна да опита.

Нощният хлад се засили, стана по-студено дори от убежището, което беше намерила в бетонния тунел. Лекият й пуловер не помагаше особено срещу режещия хлад. Все едно, че беше по блузата си с къс ръкав. Чувстваше се безпомощна и депресирана.

Вече имаше достатъчно неща, които я притесняваха. Изгонена беше от къщи. Беше сама, трепереше от студ, беше объркана — дебнеха е странни, опасни същества. И друго я мъчеше. Въпреки че родителите й винаги са били малко студени към нея и не даваха израз на чувствата си, Криси ги обичаше. Сега тях ги беше изгубила сигурно завинаги, бяха се изменили по някакъв начин, който не беше ясен за нея — бяха живи, но нямаха души, затова бяха като мъртви.

Когато се приближи на около петдесет метра от шосето, което се извиваше паралелно на дългата алея пред тяхната къща, тя чу шум от кола. Видя фарове, задаващи се от юг. След това видя колата, тъй като откъм морето мъглата беше по-рядка и видимостта беше по-добра. Разбра, че това е полицейска патрулна лимузина, нищо че сирената не беше включена. На покрива й се сменяха сини и червени светлини. Патрулната кола намали ход и зави по алеята към конюшнята на Фостърови.

Криси за малко да извика от радост и да се затича към колата, тъй като винаги я учеха, че полицаите са нейни приятели. Дори вдигна ръка да помаха, но веднага размисли, защото в свят, в който не можеше да има доверие на родителите си, не можеше да очаква добри намерения и от полицаите.

Изплашена от мисълта, че и полицаите може би са променени по същия начин, по който Тъкър искаше да промени нея, тя се свлече във високата трева. Фаровете не я осветиха, когато колата зави по алеята. Тъмнината и мъглата я прикриха.

Загледа се след колата. Полицаите спряха до форда на Тъкър, изоставен насред алеята, след това пак тръгнаха. После потънаха в гъстата мъгла.

Криси стана от тревата и пак забърза към черния път. Тя възнамеряваше да върви на юг по това шосе, докато пристигне в Муунлайт Къв. Ако останеше нащрек при всеки шум от приближаваща кола, спокойно можеше да се изтърколи от шосето в канавката или да се скрие зад някой храст.

Въобще нямаше да се покаже пред някой, когото не познава. Щом стигне в града, ще отиде в църквата „Св. Богородица“ и ще поиска помощ от отец Кастели.

Той твърдеше, че е модерен проповедник и предпочиташе да го наричат отец Джим, но Криси нямаше възможност да се сближи дотолкова с него, че да бъде така фамилиарна.

Момиченцето всеотдайно се труди за летния църковен празник и от все сърце желаеше да участва и идната година за голямо удоволствие на отец Кастели. Ако той не й повярва, тогава ще отиде при учителката си — госпожа Токава.

Стигна черния път, спря и погледна към къщата в далечината, от която се виждаха само искрици в мъглата.

Трепереща от студ, тръгна на юг към Муунлайт Къв.