Дийн Кунц
Полунощ (17)

17.

Джордж Валдоски беше седнал до кухненската маса, покрита с керамични плочки. Макар изхабените му от работа ръце да стискаха здраво чаша с уиски, той не можеше да спре треперенето им.

Когато Ломан Уоткинс влезе и затвори вратата, Джордж дори не го погледна. Еди беше единствената му рожба.

Джордж беше висок, с широк гръден кош и силни рамене. Очите му бяха разположени близо, устните му бяха тънки, чертите на лицето — заострени и въпреки че беше красив, общото впечатление беше на суров и зъл човек. Външният му вид лъжеше, защото всъщност бе чувствителен и говореше любезно и тихо.

— Как си? — попита го Ломан.

Джордж захапа долната си устна и кимна, сякаш да покаже, че ще преодолее този кошмар, но не се осмели да срещне погледа на Ломан.

— Ще отида да погледна какво прави Нела — каза Ломан.

Джордж този път дори не кимна.

Когато Ломан мина през осветената кухня, обувките му заскърцаха по линолеума. Той спря на прага на миниатюрната столова и погледна към приятеля си:

— Ще открием негодника, Джордж! Кълна ти се!

Най-после Джордж вдигна глава от уискито. Сълзи замрежиха очите му, но не им позволи да потекат. Беше горд, твърдоглав поляк, решен да бъде силен духом. Той каза:

— Еди играеше в задния двор привечер, ето точно ей там, откъдето се виждаше от всеки прозорец. Когато Нела го повика за вечеря, вече се беше стъмнило. Не отговори и не се беше обадил. Решихме, че е отишъл при някое от съседските деца, без да ни пита, както обикновено правеше.

Джордж беше вече разказвал всичко това много пъти, но сякаш трябваше да го повтаря, като че повторението щеше да изтрие уродливия факт за смъртта на Еди, както десет хиляди завъртания на една аудиокасета изтриват записа й и оставят само съскащ, призрачен шум.

— Започнахме да го търсим, не го намерихме, но не се изплашихме в началото. Постепенно се разтревожихме. После се изплашихме, а аз се наканих да ти звъня за помощ. Тогава го открихме, мили Господи Исусе, така разкъсан в канавката.

Той въздъхна дълбоко, после още веднъж и задържаните сълзи потекоха по лицето му.

— Какво е това чудовище, което ще грабне детето, ще го отмъкне някъде, ще извърши това, после с необикновена жестокост ще го върне тук, ще го остави на видно място, за да го намерим? Така ще да е станало, защото, ако беше наблизо, щяхме да чуем писъци. Взел го е, сторил му е това и го е върнал, за да го открием ние. Що за човек е това, Ломан? За Бога, що за човек?

— Психар — отвърна Ломан и в това имаше много истина. „Регресиралите“ бяха психари. Шедак беше дал наименование на състоянието им — психоза, свързана с метаморфното им състояние.

— Вероятно наркотици — добави той, като излъга.

Наркотиците или конвенционалните, нелегални лекарствени препарати нямаха нищо общо със смъртта на Еди. Ломан се чудеше на себе си колко лесно беше да лъже сега, да мами един близък приятел — нещо, което преди не умееше да прави.

Само „изостаналите хора“, както класифицираше Шедак нормалното общество, смятаха лъжата за нещо безнравствено. „Новите хора“ нямаха нужда от морални норми, защото те трябваше да се подчинят на нови изисквания, целящи максималното им себеотдаване и които ще бъдат единствените морални ценности.

— Тази страна е прогнила, гъмжи от гнили наркомани, без цели и морал, със стремеж за съмнителни удоволствия. Те са наследени от свободното възпитание. Този тип е бил друсан, а аз ти се кълна, че ще го хвана.

Джордж отново погледна уискито си. Пийна си малко.

Тогава, говорейки повече на себе си отколкото на Ломан, каза:

— Еди играеше в задния двор привечер, точно ей тук, в задния двор, виждаше се от всеки прозорец… — гласът му секна, без да довърши изречението.

Неохотно Ломан се качи горе в голямата спалня, за да види Нела.

Тя лежеше в леглото, облегната на възглавници, а д-р Джим Уърти седеше на стол до нея. Той бе най-младият от тримата лекари в Муунлайт Къв, само на трийсет и осем години, енергичен мъж със старателно подстригани мустачки и склонност към цветни вратовръзки.

Лекарската му чанта лежеше на пода в краката му. На врата му висеше слушалка. Той пълнеше необикновено голяма спринцовка от литрова бутилка със златиста течност. Уърти се обърна и погледна Ломан. Очите им се срещнаха, но нямаше нужда да разговарят.

Дали беше чула тихите стъпки на Ломан, или някакво чувство й бе подсказало, че той идва, но Нела Валдоски отвори очи, зачервени и подути от плач. Тя все още беше красива жена, със златиста коса и изваяни черти. Когато произнесе името му, устните й се отпуснаха и потрепериха:

— О-о, Ломан!

Той заобиколи леглото, застана срещу д-р Уърти и взе протегнатата й ръка. Беше лепкава, студена и трепереща.

— Давам й успокоително — каза Уърти. — Трябва да отпочине, да поспи, ако може.

— Не ми се спи — каза Нела. — Не мога да спя. Не и… не и след това… никога след това.

— Спокойно — каза Ломан, разтривайки леко ръката й. Той седна на крайчеца на леглото. — Остави на д-р Уърти да се погрижи за тебе. Това е за твое добро, Нела.

През половината от живота си Ломан беше влюбен в тази жена, съпруга на най-добрия му приятел, но, разбира се, не беше предприемал нищо. Винаги се утешаваше, че това просто е една платонична любов. Сега, когато я наблюдаваше отблизо, се увери, че е изпитвал и страст към нея.

Странното беше, че сега само си спомняше за предишните си чувства към нея. Любовта, страстта и меланхоличното му трепетно желание бяха избледнели, както повечето от човешките му чувства. Още съзнаваше какво бе чувствал към нея преди, но спомените му сякаш бяха друга негова част, която се беше откъснала от него, както духът се отделя от тялото.

Уърти постави пълната спринцовка на нощното шкафче. Той откопча и нави нагоре единия ръкав на блузата на Нела, завърза стегнато гумен маркуч около ръката й, за да изпъкне вената. Докато лекарят търкаше ръката на Нела с памук, напоен със спирт, тя попита:

— Ломан, какво ще правим?

— Всичко ще бъде наред — каза той, гладейки ръката й.

— Не. Как можеш да говориш така? Еди е мъртъв. Беше толкова сладък, толкова малък, а вече го няма. Вече нищо няма да бъде същото.

— Съвсем скоро ще се почувстваш по-добре — увери я Ломан. — Още преди да усетиш и мъката ще ти премине. Няма да скърбиш както сега. Обещавам ти, няма.

Тя премигна и го изгледа, сякаш й говореше глупости, без да подозира какво ще се случи с нея.

Уърти заби спринцовката в ръката й.

Тя трепна.

Златистата течност се изцеди от спринцовката в кръвта й.

Тя отново затвори очи и тихо заплака, но не от болка, а от мъка за загубата на сина си.

Сигурно е по-добре човек да не го е грижа, да не обича до такава степен, помисли си Ломан.

Спринцовката се изпразни. Уърти изтегли бавно иглата.

Ломан пак срещна погледа на лекаря.

Нела потрепери.

За промяната бяха нужни още две инжекции и някой трябваше да остане при Нела през следващите четири-пет часа не само за да й инжектира препарата, но и да следи да не се нарани по време на конверсията. Превръщането в нов човек не беше съвсем безболезнено.

Нела потрепери още веднъж.

Уърти наклони главата си и светлината падна под ъгъл върху очилата му, превръщайки стъклата в огледала, които скриха очите и му придадоха необичайно ужасяващ вид.

Нови тръпки, този път по-продължителни и по-силни, преминаха през тялото на Нела.

Джордж Валдоски се появи на вратата и попита:

— Какво става тук?

Ломан беше съсредоточил вниманието си изцяло върху Нела и не чу стъпките на Джордж. Той скочи и пусна ръката й.

— Лекарят каза, че тя има нужда от…

— За какво е тази конска игла? — попита Джордж, сочейки огромната спринцовка. Всъщност самата игла беше с най-обикновен размер.

— Успокоително — отвърна д-р Уърти. — Тя има нужда от…

— Успокоително? — прекъсна го Джордж. — Май си и сложил волска доза.

Ломан се намеси:

— Виж сега Джордж, лекарят знае какво да…

Нела, легнала на леглото, попадна под въздействието на инжекцията. Тялото й изведнъж се скова, ръцете й се свиха в стегнати юмруци, тя стисна зъби и челюстните й мускули се издуха. Вените на слепоочията и на шията й се подуха и се виждаше как пулсират, пулсът й се ускори. Очите й се замрежиха и тя премина в царството на странна полусветлина, което представляваше Промяната. Тя не беше нито в съзнание, нито в безсъзнание.

— Какво й става? — поиска да разбере Джордж.

С отворени в болезнена гримаса устни Нела процеди през стиснатите си зъби странен, ръмжащ звук. Тя изопна неестествено тялото си като дъга и само раменете и петите и докосваха леглото. Изглеждаше изпълнена с бясна енергия и като че ли щеше да се пръсне всеки момент. След това се отпусна на леглото, потрепери по-силно отпреди и започна да се поти обилно.

Джордж погледна първо Уърти, след това Ломан. Ясно разбра, че нещо не е наред, но още не знаеше каква беше причината.

— Спри — Ломан измъкна пистолета си, когато Джордж понечи да се измъкне заднешком в коридора. — Ела тук, Джордж, и легни до Нела.

Джордж Валдоски замръзна на мястото си до вратата, втренчен, невярващ в пистолета.

— Ако се опиташ да избягаш — каза Ломан, — ще се наложи да те застрелям, а аз не искам да сторя това.

— Ти няма да стреляш — каза Джордж, разчитайки на дългогодишното им приятелство.

— Не, ще стрелям — отвърна студено Ломан. — Ще те убия, ако е нужно, и ще измислим нещо, което няма да ти хареса. Ще кажем, че си излъгал, че сме намерили доказателства, че ти си този, който е убил Еди, че си убиец на собствения си син в изблик на сексуална лудост. Ще кажем, че когато сме разбрали, ти си сграбчил револвера ми. Сбили сме се и си бил застрелян. Случаят е приключен.

Тази заплаха, изречена от човек, който му беше близък приятел, беше така потресаваща, че Джордж се стъписа. Върна се в стаята и каза:

— Ще разкажеш на всички, че аз… аз съм сторил онези ужасни неща на Еди? Какво вършиш, Ломан? Какво, по дяволите, правиш? Кой… кого защитаваш?

— Лягай на леглото — заповяда Ломан.

Д-р Уърти подготвяше друга спринцовка за Джордж.

Нела трепереше непрекъснато, гърчейки се. Пот се стичаше по лицето й, косата й беше мокра и разрошена. Очите й бяха отворени, но нищо не виждаше. Гледаше някъде извън стаята или навътре в себе си. Ломан не си спомняше ясно как бе преживял Промяната, но помнеше, че бе имал ужасни болки.

Джордж Валдоски неохотно отиде към леглото и попита:

— Какво става, Ломан? Исусе, какво става? Какво не е наред?

— Всичко е наред — успокои го Ломан. — Това е за добро, Джордж. Наистина за добро.

— За чие добро? Какво, за Бога…

— Лягай долу, Джордж. За добро е — каза Ломан.

— Да, за добро е — потвърди д-р Уърти, вече напълнил спринцовката от друга бутилка със златиста течност.

— Наистина е за добро — каза Ломан. — Имай ми доверие.

Той направи знак на Джордж с пистолета, подканвайки го да легне, и му се усмихна окуражително.