Дийн Кунц
Полунощ (13)

13.

Криси ги видя, когато се спуснаха в рова, и за миг й мина през ума, че те ще се изкачат по другата му страна и ще побягнат през поляната в посоката, в която тя искаше да тръгне. После единият от тях се обърна към отвора на канала, фигурата се вмъкна там на четири крака, предпазливо, с дебнеща крачка. Въпреки че детето не можеше да види нищо друго, освен засенчената фигура, трудно й беше да повярва, че това нещо е или някой от родителите й, или оня човек Тъкър.

А какво ли друго можеше да бъде?

След като влезе в бетонния канал, съществото се взря в мрака. Очите му фосфоресцираха.

Криси се запита колко можеше да вижда в непрогледната тъмнина. Едва ли погледът му би могъл да проникне в тъмния тунел до мястото, където се бе свила. Такова зрение би било неестествено.

То се втренчи право в нея.

Кой ли би могъл да каже, че това същество не е свръхестествено? Вероятно нейните родители се бяха превърнали в праисторически вълци.

Обляна в лепкава пот, тя се надяваше вонята от мъртвото животно да прикрие миризмата на тялото й. На четири крака, закрила сребристата лунна светлина, дебнещата фигура бавно тръгна към нея. Криси дишаше леко с отворена уста, за да не издаде присъствието си.

Изведнъж, едва пролазило в тунела, съществото заговори с дрезгав, шепнещ глас и с такава припряност, че думите почти се сляха в дълга верига от срички: „Криси, там ли, там ли си? Ела при мен, ела, ела, искам, искам, нужда, нужда, моя Криси!“

Странният, задъхан глас породи в ума на Криси ужасяващия образ на същество, което отчасти беше гущер, отчасти вълк, отчасти човек. Все пак тя подозираше, че ако го види в действителност, то щеше да изглежда по-потресаващо от представата й за него.

„Искам помощ, искам помогна, ела, ела мене, ела! Ти там ли, там ти, ти?“

Най-лошото беше, че гласът, въпреки ледения си тон, въпреки че беше чужд, беше едновременно познат. Криси разбра, че това е майка й. Да, променена, но все пак беше тя.

Стомахът й се беше свил от страх. И друга болка я прободе, която не осъзна веднага. После разбра, че я боли от раздялата — липсваше й майка й, искаше майка си обратно. Ако имаше едно от ония сребърни разпятия, които винаги използваха във филмите на ужасите, тя вероятно би излязла напред срещу ужасното нещо и би поискала то да върне майка й, истинската й майка. Това едва ли би помогнало, тъй като нищо в истинския живот не ставаше лесно като във филмите. А и случилото се с родителите й беше много по-странно дори и от появата на чудовища, вампири и демони от ада. Но ако тя имаше разпятие, все пак би опитала.

„Смърт, надушвам мирис, мирис, смърт…“

Съществото, което наподобяваше майка й, долази до мястото, където Криси беше стъпила в разложената хлъзгава маса. Блестящите очи от бледата лунна светлина станаха по-ярки. Съществото видя мъртвото животно.

Откъм отвора на тунела се чу шум от нещо, което скочи в рова. Последва шум от срутени камъни, от стъпки и от друг глас, почти толкова страшен, колкото този на съществото, надвесено над разложеното животно. Гласът отекна в канала:

— Тя е там, нали? Какво намери, какво, какво?

— Умрял чакал.

— Какъв е, какъв?

— Чакал, чакал умрял, мушици, личинки — отвърна първото същество.

Криси ужасно се уплаши, че е оставила следа от маратонките си в разлагащия се труп.

— Криси? — извика второто същество, след като влезе в тунела.

Гласът на Тъкър. Очевидно баща й я търсеше из поляната или в другата част на гората.

И двамата нападатели непрестанно се движеха. Криси ги чуваше как драскат. „Дали имат нокти?“. Сякаш и двамата бяха паникьосани. Не, не точно паника, защото никакъв страх не се долавяше в гласовете им. Бяха тревожни, изпълнени с желание, в екстаз. Някакъв механизъм ги управляваше на все по-бързи обороти, докато останеха без контрол.

— Криси, там ли си, Криси? Там ли е, там, там? — попита Тъкър.

Нещото, прилично на майка й, вдигна глава и се взря право в Криси през неосветения тунел.

„Не можете да ме видите! — молеше се Криси мислено. — Невидима съм.“

Блясъкът в очите на съществото беше намалял. Сега срещу себе си тя виждаше само нещо като две лъскави сребърни монети.

Криси притаи дъх.

— Да ям, трябва да ям — каза Тъкър. — Да вървим, да ядем, да ядем.

Това, което някога беше майка й, отвърна:

— Намери момичето, първо момичето, тогава да ядем, да ядем!

Те сякаш бяха диви животни, които от някаква черна магия бяха добили способността да говорят.

— Горя, горя сега, горя — каза Тъкър тревожно, настоятелно.

Криси се тресеше така силно, че се страхуваше да не я чуят.

Тъкър добави:

— Горя, горещо на поляната чувам малки животни, малки. Има следи, следи. Да идем да ядем, сега… сега.

Момичето затаи дъх.

— Нищо тука, нищо — каза нещото, наподобяващо майка й. — Личинки, мушици, вони, вони. Да вървим да ядем, после търсим нея, търсим, търсим!

Двете същества излязоха от тунела и се изпариха.

Криси се осмели да си поеме дъх.

След като изчака минута, за да се увери, че са си отишли, тя се обърна и тръгна слепешком навътре в канала, превита на две. Сигурно измина около двеста метра, преди да открие това, което търсеше — шахта за оттичане, по-малка от главния канал. Тя се хързулна в нея с краката напред. Щеше да прекара нощта тук. Ако те се върнеха в канала, за да се опитат да я надушат в по-чистия въздух зад разложената мърша, тя щеше да бъде извън въздушното течение в голямата тръба.

Беше въодушевена от неуспеха им да проникнат по-дълбоко — това доказваше, че не бяха свръхсетивни, не бяха нито всезнайковци, нито всевиждащи. Те бяха ненормално силни и бързи, странни и страшни, но те също допускаха грешки. Момичето помисли, че когато се съмне, шансовете й да се измъкне от гората и да намери помощ, преди да я хванат, са петдесет на петдесет.