Дийн Кунц
Полунощ (123)

29.

Зловещият вой нахлу през отдушниците на покрива от противоположни посоки. Сякаш вратите на ада се бяха отворили.

Хари се замисли за Сам, Теса и Криси.

Под него невидимият екип по Промяната намести стълбата. Един от тях започна да се катери към тавана.

Хари се питаше на какво ли приличаха. Дали бяха наглед като обикновени хора — старият доктор Фиц със спринцовка, в компанията на няколко полицаи? Или пък бяха някакви чудовища? Или някои от полумашините — получовеци, за които говореше Сам?

Първият се покатери през отворения капак. Беше доктор Уърти, най-младият лекар в града. Хари си помисли да го убие, докато още беше на стълбата. Но от двадесет години не беше стрелял и не желаеше да прахосва малкото патрони. Най-добре беше да изчака.

Уърти не носеше фенерче. Сякаш нямаше нужда от него. Погледна в най-тъмния ъгъл, където беше седнал Хари, и каза:

— Как разбра, че идваме, Хари?

— Интуиция на инвалид — отвърна саркастично сакатият.

В центъра на таванското помещение имаше достатъчно място Уърти да се придвижва прав. Когато пристъпи напред, Хари стреля два пъти в него.

Първият изстрел не го улучи, но вторият го удари в гърдите.

Уърти политна назад и падна тежко върху голите дъски на пода. Загърчи се, но след секунди се изправи.

Хари си спомни какво му беше казал Сам за Колтрейнови: „Стреляй в процесора за данните!“

Прицели се в главата на Уърти и пак стреля два пъти, но от това разстояние — около осем метра — не успя да улучи. Започна да се колебае. Оставаха му още само четири патрона.

Още един човек се катереше по стълбата.

Хари стреля по него, но той продължи да се изкачва.

Оставаха му три патрона.

— Хари, ние не сме дошли да ти сторим зло. Не зная какво си чул или кой ти е разказвал за проекта, но не е каквото си мислиш — заяви доктор Уърти.

Прекъсна речта си и наклони глава, сякаш заслушан в нечовешките вопли, които изпълваха нощта. Странно изражение, видно дори на слабата светлина, идваща от отворения капак, премина по лицето му.

После поклати глава, като че да се отърси от него, примигна и си спомни, че е дошъл да продаде своя еликсир на един упорит купувач.

— Не е лошо нещо, Хари. Особено в твоя случай. Ще можеш отново да ходиш не по-зле от другите. Ще се освободиш от парализата.

— А, не, благодаря. Не на такава цена.

— Каква е цената? — попита Уърти, разпервайки ръце с дланите нагоре. — Я ме виж. Каква цена съм платил?

— А душата ти?

Още някой се изкачваше по стълбата.

Човекът, когото Хари не успя да убие, бе заслушан във вибриращите вопли, долитащи през отдушниците на таванската стая. Стисна зъби, започна да примигва. Вдигна ръце, за да покрие лицето си, сякаш изведнъж го беше обзела непреодолима мъка.

Уърти забеляза състоянието на другаря си:

— Ванър, добре ли си?

Но ръцете на Ванър се… промениха. Китките му се издуха, пръстите му се удължиха — всичко това за няколко секунди. Когато свали ръце, челюстта му беше деформирана като на вълк. Ризата му се накъса от напора на тялото, придобиващо друга форма. Оголи зъби и изръмжа.

— …нужда… нужда, нужда, искам…

— Не! — извика Уърти.

Третият, който беше влязъл, се изтърколи на пода, същевременно променяйки се в отвратително насекомо.

Още преди да осъзнае какво върши, Хари изпразни пистолета в насекомото. Сетне сграбчи 45-калибровия револвер, стреля три пъти и най-после улучи „нещото“ в мозъка. То зарита, загърчи се и падна през отвора.

Ванър, който вече беше успял напълно да се промени в подобие на върколак от филмите на ужасите, изпищя в отговор на съществата отвън.

Уърти яростно дереше дрехите си, сякаш го подлудяваха, и беше на път да се промени в чудовище много по-различно от Ванър или от другия придружител. Някакво гротескно физическо превъплъщение, следващо собствената му налудничава фантазия!

На Хари му бяха останали само три патрона. Един трябваше да запази за себе си.