Дийн Кунц
Полунощ (112)

18.

Точно когато настигна Криси, Сам чу сирена. Не бе до тях, но беше близо. Не можеше да каже дали патрулната кола се задава откъм гърба на училището, накъдето бяха тръгнали, или по улицата.

Очевидно и Криси не можа да определи. Спря да тича и попита:

— Накъде, Сам, накъде?

Зад тях Теса извика:

— Сам, вратата!

Отначало не разбра какво иска да му каже, след това видя да се отваря врата в дъното на коридора. Влезе някакъв човек. Сирената се чуваше все по-близо. Мъжът, който беше влязъл, сигурно беше първият от преследвачите. Беше висок над метър и осемдесет, но отдалеч изглеждаше като сянка.

Сам стреля, без да го е грижа точно какъв е този човек — всички тук бяха врагове. Но не улучи заради наранената си китка, която адски го болеше.

Когато трясъкът от пистолета на Сам заглъхна, непознатият откри огън с ловна пушка. За щастие не беше добър стрелец. Първият куршум се заби в тавана, като изби една от лампите. Той опита да компенсира ритането на пушката, като насочи дулото надолу, но този път уцели пода.

Сам не остана пасивен наблюдател. Сграбчи Криси и я бутна в една тъмна стая, когато вторият изстрел изби керамични плочки от пода. Теса ги следваше. Блъсна вратата зад себе си и я затисна с гръб, сякаш мислеше, че е неуязвима и куршумите щяха да отскочат от гърба й.

Сам й подаде фенерчето.

— С тази китка ще имам нужда от двете си ръце, за да стрелям.

Теса освети помещението. Намираха се в музикалната зала. Отдясно на вратата имаше столове с нотни триножници пред тях, отляво — открита площ, подиум за диригента на състава и метално бюро. И две отворени врати, водещи към съседните стаи.

Криси не изчака подкана, за да последва Теса към най-близката от тези врати, а Сам ги прикриваше, движейки се зад тях.

Сирената навън беше замлъкнала. Враговете бяха пристигнали.