Дийн Кунц
Полунощ (111)

17.

Хари дочу четири приглушени удара и му се стори, че чува чупенето на стъкло.

Мууз лаеше бясно като свирепо бойно куче, не като благонравен лабрадор. Може би бе твърдо решен да защитава своя дом и господаря си.

„Недей, момче — мислеше си Хари. — Не бъди герой. Свий се в някой ъгъл и ги остави да минат, лизни ръцете им, ако те погалят, но недей…“

Кучето изквича и настъпи тишина.

„Не!“ — помисли сакатият и го обзе тъга. Беше изгубил не само кучето си, но и най-добрия си приятел.

В къщата настъпи тишина. Сега те претърсваха приземния етаж.

Мъката на Хари намаля с нарастването на гнева му. Бяха убили безобидния Мууз! Почувства как гневът зачервява лицето му. Искаше да ги избие всичките.

Взе пистолета със здравата си ръка и го постави на скута си. Известно време нямаше да го намерят, но с оръжието до себе си беше по-сигурен.

В армията беше печелил състезания по стрелба с пушка и пистолет, но това беше отдавна. Не беше стрелял близо двадесет години, откакто се беше завърнал от красивата далечна азиатска страна, където една сутрин под прекрасното й синьо небе беше осакатен за цял живот. Поддържаше пистолетите калибър 38 и 45 чисти и смазани по навик. Наученото в армията оставаше за цял живот. Сега беше доволен, че го е правил.

Нещо издрънча.

Забръмча мотор.

Асансьорът!