Дийн Кунц
Полунощ (103)

9.

Следвайки Сам и Теса по петите, Криси прекоси спортното игрище. Струваше й се, че прилича на голям, непохватен космичен пришълец, който джапа с огромни, непохватни стъпки. След това й се стори, че в известен смисъл самата тя беше чужденец в Муунлайт Къв, по-друго същество от онези, в които се бяха превърнали повечето хора в града.

Вече бяха прекосили две-трети от игрището, когато ги спря пронизителен вик, разцепил нощта рязко като секира, разсичаща сухо дърво. Този нечовешки вик ставаше ту по-слаб, ту по-силен, беше зловещ и див, но някак познат — викът на онези чудовища, които тя считаше за извънземни пришълци. Дъждът беше спрял, но въздухът беше пропит с влага, която пренасяше ясно този звук като мелодията на далечен тромпет.

На този вик отговориха други. Почти половин дузина смразяващи крясъци долетяха от юг, от север, от високите възвишения в източния край на града и от скалистия бряг.

Внезапно Криси закопня за студения канал с бълбукаща мръсна вода, която сякаш се изцеждаше от ваната на самия дявол. Откритото пространство беше много по-опасно.

Извиси се нов вик, точно когато другите заглъхнаха, и сякаш беше много по-близко до тях.

Прекалено близо.

— Да се вмъкваме вътре — каза припряно Сам.

Криси си помисли, че от нея май няма да излезе смела героиня. Беше изплашена, преуморена, започваше да се самосъжалява и да огладнява. Повдигаше й се От всичките приключения. Копнееше за топли стаи и дни на мързелуване, с хубави книги, с хубави филми и пасти с двойна глазура. Досега всяка истинска героиня на приключенски роман би разработила ясна стратегия, с която би сломила чудовищата в Муунлайт Къв. Би открила начини да превърне хората-роботи в безвредни миялни машини на леки коли и щеше да е на път да си извоюва короната на принцеса в обществото.

Дотичаха до края на игрището и прекосиха празния паркинг на път към задната врата на училището.

Не им се случи нищо.

„Благодаря ти, Господи! Твоята приятелка Криси.“

Нещо пак нададе вой.

Сградата беше с шест врати. Сам опитваше бравите им и оглеждаше ключалките, закрил с ръка светлината от фенерчето си. Не може да се справи с нито една и това разочарова Криси, защото си мислеше, че агентите на ФБР бяха така добре обучени, че при спешни случаи биха могли да отворят подземие на банка с плюнка и фиба за коса.

Пробва и няколко прозореца и прекара доста дълго време, оглеждайки ги с фенерчето си.

Всъщност разглеждаше первазите и рамките на прозорците. Когато стигнаха последната врата, единствената с прозорче в горната част, Сам изключи фенерчето, погледна към Теса и прошепна:

— Едва ли има сигнална система, но може да греша. Съществуват аларми, улавящи движенията чрез звукови предаватели или чрез електрическо око. Обаче са доста скъпи за обикновено училище.

— А сега какво?

— Сега ще счупя прозореца.

Криси очакваше да измъкне маскировъчна лепенка, да залепи един от прозорците, за да омекоти шума от падащо стъкло. В книгите точно така постъпваха. Но той само се извърна към стъклото, замахна и удари прозореца в десния долен ъгъл. Стъклото се счупи и издрънча на пода. Сигурно си беше забравил лепенката.

Сам се пресегна през дупката, опипа за ключалката, отключи и влезе пръв. Криси тръгна след него, като заобикаляше натрошените стъкла.

Сам включи фенерчето, но не се опита да го прикрие, както беше направил навън.

Намираха се в дълъг коридор, наситен с миризма на дезинфектанти. Плочките вече бяха поели миризмата на химикалите. Тази миризма й беше позната от началното училище „Томас Джеферсън“ и Криси с отвращение потръпна.

Теса бавно затвори външната врата.

Напрегнато се ослушваха.

Сградата беше безлюдна.

Тръгнаха по коридора, оглеждайки класните стаи и тоалетните, както и всички шкафове, търсейки компютърната стая. След трийсет метра стигнаха до друг коридор. Спряха за малко и наостриха уши.

Все още навред беше тихо.

И тъмно. Единствената светлина беше от фенерчето на Сам, което държеше с лявата ръка. Беше измъкнал револвера от кобура и затова дясната му ръка трябваше да бъде свободна.

След дълго мълчание той каза:

— Тук няма никой.

За кратко Криси се почувства по-добре, в безопасност.

Но, ако той наистина вярваше, че са сами, защо ли не прибираше оръжието си?