Дийн Кунц
Полунощ (101)

7.

Хари очакваше най-лошото и все пак имаше надежда за спасение.

Беше облегнал гръб на стената, свит в отдалечения ъгъл. Нямаше къде да се скрие.

Все пак ако някой си направеше труда да се качи и да огледа, едва ли би видял Хари.

Това, разбира се, беше абсурдно. Всеки, който би си направил труда да огледа тавана, би го сторил внимателно, изследвайки всеки ъгъл. Но независимо че този лъч от надежда беше абсурден, Хари се вкопчи в него — умееше да подхранва надеждите си като от най-тънкото им влакънце изплиташе дебело въже.

Не се чувстваше неудобно. С помощта на Сам се беше облякъл топло.

Странно беше как много хора си мислеха, че парализирания човек е напълно безчувствен. В някои случаи имаха право — нервите му бяха притъпени, цялата му чувствителност беше изгубена. Но гръбначните травми не са равнозначни.

Макар че беше с парализирани ръка и крак и другият му крак беше почти безполезен, Хари все пак усещаше топлина и студ.

Но не всички чувства бяха физическо усещане. Макар да знаеше, че малко хора биха му повярвали, неговият недъг всъщност обогати душевния му живот. По принуда беше изолиран от хората и се беше научил да компенсира липсата на общуване. Помогнаха му книгите, които отвориха света пред него. Също и телескопът. Но най-вече огромното желание да води пълноценен живот поддържаше ума и сърцето му.

Ако сега изживяваше последните си часове, щеше да духне свещта на своя живот без горчивина. Естествено съжаляваше за пропуснатото, но най-вече се гордееше с това, което беше запазил. Като си правеше последна равносметка, реши, че беше живял уравновесено, полезно, с доброта и всеотдайност.

Беше взел две оръжия — пистолет калибър 45 и пистолет калибър 38. Ако го откриеха на тавана, щеше да стреля, докато ги изпразни. Последният патрон щеше да запази за себе си.

Не беше взел допълнителни амуниции. При такава престрелка сакат човек не би могъл да презареди достатъчно бързо, за да се спаси.

Дъждът тихо барабанеше по покрива. Хари се питаше дали това е поредният промеждутък или бурята най-накрая заглъхваше.

Колко хубаво щеше да бъде да види слънцето отново!

За Мууз се тревожеше повече, отколкото за себе си. Горкото обречено куче беше долу само. Когато „вампирите“ или създателите им пристигнеха най-после, той се надяваше, че няма да навредят на стария Мууз. Ако го откриеха и го принудеха да се самоубие, надяваше се кучето да си намери добър стопанин.