Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Midnight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 11гласа)

Информация

Сканиране
delphipro(2014)
Разпознаване и корекция
3Mag(2014)

Издание:

Дийн Кунц. Полунощ

Американска. Първо издание

ИК „Плеяда“, София, 1998 година

ISBN: 954-409-178-5

История

  1. —Добавяне

Част I
На нощния бряг

1.

Дженис Кепшоу обичаше да тича нощем.

Почти всяка вечер между десет и единайсет часа Дженис обличаше сивия си анцуг, прибираше косата си с лента, обуваше новите си маратонки и пробягваше около осем километра. Беше на трийсет и пет, но би могла да мине и за двайсет и пет годишна, и отдаваше младежкия си вид на дългогодишния си навик да тича.

В неделя вечер на двайсет и първи септември напусна дома си в десет часа и протича четири пресечки в северна посока към крайокеанската магистрала — главната пътна артерия, минаваща през Муунлайт Къв. След това зави наляво и се насочи към брега. Магазините бяха затворени и тъмни. Освен от уличните лампи светлина се процеждаше от разположените над магазините апартаменти, от бара „Моста на рицаря“ и от католическата църква „Св. Богородица“, която никога не заключваше вратите си. Улиците бяха пусти.

Муунлайт Къв беше тих малък градец, в който крайбрежният бизнес нямаше място — дейност, подчертано характерна в подобни райони. Дженис обичаше ленивия ритъм на живота тук, въпреки че напоследък градчето изглеждаше не само заспало, но и мъртво.

Докато бягаше по наклонената главна улица, през сноповете от жълтеникава светлина и напластените от обрулените кипариси и лампи нощни сенки, тя не усети друго движение освен своето и това на мудно разстилащата се мъгла. Единствените звуци бяха мекото шляпане на гумените й подметки по тротоара и задъханото й дишане. Тишината внушаваше чувството, че тя сякаш беше единственият жител на земята, ритуално пробягващ маратон.

Мразеше да става призори, за да тича преди работа. През лятото беше по-приятно да пробяга осемте си километра, когато жегата на деня попреминеше. Не само отвращението към ранното ставане или жегата беше истинската причина за предпочитанието й към сумрачните часове. Тя бягаше по същото време и през зимата. Бягаше в този час, просто защото обичаше нощта.

И като дете предпочиташе нощта пред деня. Обичаше да седи навън след залез слънце под обсипаното със звезди небе, заслушана в нощните звуци. Тъмнината освобождаваше. Тя омекотяваше ярките цветове на деня и очертанията на сетивния свят. Със спускането на здрача се увеличаваше усещането за безкрайност. Нощта беше по-дългата част на деня и в нейните владения животът изглеждаше по-лесен.

Дженис пристигна на площадката, откъдето магистралата се спускаше по възвишението, и спринтира към паркинга. Оттам се спусна към плажа. По небето се влачеха разпокъсани облаци, а сребристата светлина на пълната луна пронизваше мъглата, хвърляйки достатъчно светлина наоколо. Понякога вечер мъглата беше твърде гъста, а небето прекалено облачно, за да се бяга по брега. Сега обаче бялата пяна на вълните прииждаше от тъмния океан с призрачна белота, а широката пясъчна ивица просветваше между напиращите вълни и крайбрежните възвишения. Мъглата меко пречупваше есенната лунна светлина.

Докато прекосяваше плажа към по-твърдия и мокър пясък до водата, Дженис се насочи на юг с намерението на пробяга около два километра към началото на залива. Почувства се невероятно жизнена. Покойният й съпруг Ричард, починал от рак преди три години, беше казал, че биологичният й ритъм е до такава степен синхронизиран с нощта, че тя е повече от нощна птица. „Ти вероятно ще станеш вампир, така както живееш между деня и нощта“ — беше й казал той, а тя изръмжа в отговор: — „Ще ти изпия кръвта!“. Боже, как го обичаше!

Отначало си мислеше, че животът й като съпруга на лютерански свещеник ще бъде отегчителен, но нито за миг не беше така. Бяха изминали три години от смъртта му, а той още й липсваше и денем, и нощем.

Изведнъж, докато минаваше край един застинал огромен кипарис, преплел се с друг по средата на плажа, Дженис почувства, че не е сама в нощта и мъглата. Тя не забеляза нищо, нито долови други звуци освен тези на собствените си стъпки, задъханото си дишане и тупкането на сърцето си. Само инстинктът й подсказваше, че не е сама.

Отначало не се разтревожи. Помисли си, че има друг бегач на брега. Няколко фанатици от местния културистки клуб тичаха от време на време нощем, не по свой избор както в нейния случай, а по необходимост. Два-три пъти месечно тя ги срещаше по маршрута си.

Когато спря и се обърна да погледне зад себе си, видя единствено пясъчната пустош, окъпана от лунната светлина, извития гребен на светещата пяна, смътните, но познати форми на скалите и на разхвърляните дървета, които стърчаха тук-там по плажната ивица. Единственият звук беше от прибоя.

Като си даде сметка, че инстинктът й не беше винаги точен и че е съвсем сама, отново се насочи на юг по брега, бързо влизайки в ритъм. Измина само петдесет метра, когато забеляза с крайчеца на окото си някакво движение на стотина метра вляво. Една гъвкава сянка, прикрита от мъглата и нощта, се появяваше ту около кипарисите, ту изчезваше зад корозиралите скали.

Дженис спря, обърна се към скалите и се зачуди какво беше това. Бе по-голямо от куче, може би с размерите на човек. Тя наистина само го зърна, без всякакви подробности. Скалите бяха разрушавани от вятъра и дъжда, докато бяха заприличали на безформена грамада, достатъчно голяма, за да прикрие нещото, което тя видя.

— Има ли някой там? — извика.

Не очакваше отговор и не го получи.

Беше неспокойна, но не уплашена. Навярно беше видяла нещо друго, а не само играта на лунната светлина с мъглата. Вероятно това е било животно, но не куче, защото появата му не би била тайнствена. Тъй като по брега нямаше хищници, беше повече любопитна, отколкото изплашена.

Застанала на място, плувнала в пот, почувства хладината на въздуха. Тогава заподскача на място в очакване да побегне на север или на юг, ако някакво животно внезапно се втурне към нея.

Някои хора в този район гледаха коне, а Фостърови имаха конеферма близо до морето, на около три километра оттук, зад северното възвишение на залива. Беше възможно някой от конете им да е избягал. Нещото, което беше видяла с периферното си зрение, беше по-малко от кон, може би колкото пони. От друга страна, нямаше ли да чуе тропота на копитата на това пони въпреки мокрия пясък? Най-после, когато нищо не помръдна, тя дотича до скалите и ги обиколи. В основата на скалното възвишение и в пукнатините на камънаците имаше някакви кадифени сенки, но по-голямата част от него беше осветено от млечната лунна светлина. Нямаше никакво животно.

Тя не си помисли сериозно, че действително беше видяла нещо друго освен бегач или животно и че се намира в истинска опасност. Местната полиция се занимаваше само с немногобройните престъпления като дребно хулиганство и кражби, дело на един или шепа отритнати пубертети, и пътни произшествия. Престъпления като изнасилвания, похищения и убийства бяха рядкост в малкото сплотено градче Муунлайт Къв. Сякаш тук хората живееха в друг, по-добър свят от останалото население на Калифорния.

Като заобиколи скалното възвишение и стъпи пак на по-твърдия пясък близо до пенещото се море, Дженис реши, че навярно лунната светлина и мъглата са я заблудили. Беше сама на брега.

Забеляза, че мъглата бързо се сгъстява, но продължи покрай водата към южната част на залива. Сигурна беше, че ще успее да стигне и да се върне в подножието на океанската магистрала още преди видимостта да намалее съвсем.

Откъм морето задуха лек бриз и подгони нахлуващата лепкава мъгла.

Когато Дженис достигна южния край на криволичещия бряг, ветрецът застудя, а морето се пенеше още по-бясно, като изхвърляше пелени от пръски, блъскайки се във вълнолома.

Някакъв мъж беше застанал върху тази шестметрова стена от камъни и гледаше към нея. Дженис погледна нагоре. Мъглата се раздвижи и луната открои силуета му.

Обхвана я страх.

Въпреки че непознатият бе точно срещу нея, тя не виждаше лицето му в здрача. Изглеждаше висок над метър и осемдесет, въпреки че това би могло да бъде оптическа измама.

Освен силуета му се виждаха и очите и точно те подсилиха страховете й. Фосфоресцираха като очите на животно, осветено нощем от фарове.

Осъзнала присъствието му, Дженис замря като хипнотизирана. Освен от луната, надвесен над нея, изправен неподвижно в цял ръст върху грамадата от камъни до пенестото море в дясно от него, той би могъл да мине за каменен идол с диамантени очи, издигнат от поклонници през далечни мрачни времена. Дженис искаше да се извърне и да побегне, но не можеше да се движи, бе като вкопана в пясъка от парализиращ ужас, който преди беше усещала само в сънищата си.

Не беше сигурна дали беше будна. Навярно нощният й крос действително беше част от някакъв кошмар и сигурно спеше в леглото си в безопасност между топлите завивки.

Изведнъж мъжът глухо изръмжа. Беше нещо като израз на гняв, а също и просъскване — може би рязък, припрян вик, изразяващ нужда, но смразяващ.

И той помръдна.

Свлече се на четири крака и започна да се спуска по високата скала, не както обикновено човек би се спуснал по тези насъбрани камънаци, а с котешка бързина и грация. След секунди щеше да я връхлети.

Дженис се стресна от унеса си, обърна се и побягна към входа на обществения плаж, който се намираше на цяла миля оттук. Къщи със светещи прозорци проблясваха по стръмното възвишение, обърнати към залива. Някои от тях имаха стълби, спускащи се до брега, но тя не беше сигурна, че ще ги намери в тъмнината. Нямаше време да извика, а и не искаше да губи от енергията си, тъй като едва ли някой щеше да я чуе. Освен това, ако писъците й я забавеха дори малко, можеше да бъде изпреварена и заглушена, преди някой от града да се отзове на виковете й.

Двайсетгодишната й практика в бягането никога не е била по-важна от сега. В този момент тичането й не беше за здраве, а за оцеляване. Прибра ръце до тялото, наведе глава и спринтира за скорост, не за издръжливост. Трябваше само да стигне до първата пресечка на океанската магистрала, за да се спаси. Не й се вярваше, че човекът или нещото ще продължи да я преследва по осветената и гъмжаща от хора улица.

Разкъсани облаци минаваха пред пълната луна. Светлината й ту грейваше, ту изчезваше, пулсирайки в бързо сгъстяващата се мъгла, за да роди ято призраци, които непрекъснато я стряскаха и сякаш се движеха прилепнати към нея. Мрачната пулсираща светлина допринасяше за зловещия фон на преследването и тя почти я накара да повярва, че си е в леглото и спи дълбоко. Но не спря, защото насън или наяве, мъжът с фосфоресциращите очи беше зад нея.

Беше прекосила половината път между залива и океанския булевард с нарастваща увереност, че ще успее, когато разбра, че два от призраците в мъглата бяха различни. Единият беше на двайсет метра в дясно от нея и тичаше изправен като човек. Другият беше от лявата й страна на по-малко от петнайсет метра. Той шляпаше в прииждащите вълни със своеобразни скокове. Беше с форми на мъж, но не истински, защото никой мъж не можеше да бъде толкова бърз и грациозен на четири крака. Тя доби само общо впечатление от външния им вид и не можеше да види лицата или други части от телата им, освен жълтите им, искрящи очи.

В един момент някак си разбра, че нито един от тези преследвачи не беше човекът, когото беше видяла на купчината. Той беше изправен зад нея или тичаше на четири крака. Призраците почти я обкръжиха.

Дженис не направи опит да си ги представи. Анализ на това странно преживяване можеше да направи по-късно. Сега тя просто прие съществуването на невъзможното, защото като вдовица на свещеник и жена-медиум имаше свойството да обединява видимото и невидимото, когато то й се изпречваше.

Тя ускори ход, подтиквана от страха, който преди я беше парализирал. Същото направиха и преследвачите й. Чу особено скимтене и едва сега разбра, че това беше собственият й глас.

Очевидно възбудени от страха й, призрачните фигури около нея започнаха да вият. Гласовете им се издигаха и заглъхваха, колебаейки се между провлечено блеене и гърлено ръмжене. Най-лошото беше, че накрая тези зловещи звуци завършваха с думи, изречени задъхано и бързо: „Хванете кучката, хванете кучката, хванете кучката…“

Какви, за Бога, бяха те? Със сигурност не хора, въпреки че можеха да се изправят като хора и да говорят като хора, тъй че какво ли друго биха могли да бъдат, ако не хора?

Дженис почувства как сърцето в гърдите й ще се пръсне.

„Хванете кучката…“

Тайнствените фигури около нея започнаха да се приближават и тя се опита да набере скорост, за да ги изпревари, но те не изоставаха. Продължиха да скъсяват разстоянието. Тя можеше да ги види с периферното си зрение, обаче не смееше да ги погледне директно, тъй като се боеше, че уплахата от вида им ще я парализира отново и замръзнала от страх ще стане лесна плячка.

Все пак я хванаха. Нещо скочи върху нея изотзад. Тя падна под огромна тежести трите същества я заобиколиха, като я докосваха, скубеха и дърпаха дрехите й.

Все повече облаци затулваха луната. Падаха сенки като кръпки по черното, разпокъсано небе.

Натикаха лицето на Дженис в мокрия пясък, но главата й беше извърната настрани, така устата й се освободи и тя най-после изпищя, въпреки че не го направи както трябва, защото остана без дъх. Жената блъскаше, риташе и махаше с ръце в отчаян опит да ги удари, но улучваше само въздуха и пясъка.

Сега не можеше да види нищо, луната беше напълно забулена.

Тя чу как дрехите й се късат. Човекът, който я беше прекрачил, скъса якето й „Найк“, раздирайки плътта й. Тя почувства докосването на ръце, които изглеждаха груби, но човешки.

Освободена за миг от тежестта му, тя се провря напред, опитвайки се да избяга, но те скочиха и я натиснаха към пясъка. Лицето й беше във водата.

Виейки един по един, задъхани като кучета, съскайки и ръмжейки, нейните нападатели отприщиха потоци от думи:

— „хванете я, хванете я, хванете я…“

— „…искам, искам, искам, искам…“

— „…веднага, веднага, бързо, веднага…“

Те дърпаха анцуга й, за да го съблекат, обаче тя не знаеше ще я изнасилват ли, или ще я ядат — сигурно нито едното от двете. Желанието им всъщност беше извън обсега на догадките й. Разбра, че те са обладани от някакво безкрайно желание, тъй като студеният въздух сякаш беше напоен с нуждата им, както беше напоен с мъгла и мрак.

Един от тях натика лицето й по-дълбоко в мокрия пясък. Навсякъде около нея имаше вода, само няколко сантиметра дълбока, но достатъчно да я удави. Не можеше да диша. Знаеше, че ще умре, беше прикована долу и съвсем безпомощна, щеше да умре само защото обичаше да тича нощем…