Йежи Брошкевич
Любовта на Шопен (8)

Три вида любов

Пътешествието си Фридерик предприема съвсем неочаквано. Четирима познати младежи — Бранд, Целински, Хубе и Мацейовски — отдавна планирали да предприемат пътуване до Виена, Прага и Дрезден. Тръгването определили за края на юли. При едно от посещенията си у Шопенови Хубе се похвалва с предстоящото пътуване. Всички широко отварят очи, когато пан Миколай заявява сериозно, че тогава и Фридерик ще тръгне с тях. За три-четири дни трескаво бързане всичко е уредено — първото писмо от тази екскурзия пристига през август вече от Виена. В него се говори за самото пътуване — за Краков, за излета до историческите пещери в Ойцув, после за хубостите на Галиция и за прекрасния град Белско. Дилижансът бързо преминава градовете в Гурни Шльонск и в зелената Моравия („От Краков пътувахме със Separatwagen“) — накрая затрополва по дунавския мост.

Пан Миколай нетърпеливо чака писмата. Първото не го заинтересува особено. Второто, с дата 8 август, чете бързо и с нарастваща нервност. Едва последната страница прояснява челото му. Той я преглежда веднъж, втори, трети път:

„Вече реших… за концерт избрах пиано от Граф… надявай се, че бог ще ми помогне — бъдете спокойни!“

Пан Миколай притваря очи — неговият единствен син влиза в големия свят. Как ли ще го приемат? Тая нощ той не може да заспи, пани Юстина също. Момичетата бъбрят до късно, та става нужда дори да ги смъмрят. Но това не помага. Целият дом с всеки нерв чака следващото писмо. Най-сетне то идва:

„Най-любими родители! От миналото ми писмо Ви е известно, че склоних на настояванията да изнеса концерт. И така, вчера, тоест във вторник вечерта, седем часа, излязох пред света в оперния императорско-кралски театър!“

Пан Миколай чете на глас. Майката и сестрите се държат за ръце, а Людвика сякаш е по-бледа от бялата си рокля. Пан Миколай се покашля:

„… Щом се показах на сцената, получих «браво»; след изсвирването на всяка вариация имаше толкова ръкопляскания, че не можех да чувам tutti на оркестъра. След като свърших, така ръкопляскаха, че трябваше да изляза втори път и да се поклоня. «Freie Fantasie», при все че не ми се удаде особено добре, беше още по-силно акламирана и трябваше отново да изляза на сцената…“

Пан Миколай се изправя гордо:

„… Вчера на сцената дойде граф Дитрихщайн, особа, близка на императора, и говори дълго с мене на френски, хвали ме и ме поощряваше…“

„Особа, близка на императора…“ — замисля се пан Миколай.

Третото писмо пристига на 16 август: „… Идния вторник ще изнеса втори концерт…“ Четвъртото писмо започва с такова изречение: „Ако първия път бях добре приет, вчера — още по-добре“. А завършва със съобщение за продължаване на пътуването: „След две нощи и един ден ще бъдем в Прага; в девет часа вечерта сядаме в Eilwagen-a; пътуването ще бъде прекрасно, компанията е прекрасна.“

По пътя сам Ханка, учен и професор, съпровожда младите пътешественици:

„… Няма да се впускам да описвам къде ни води, на какви прекрасни гледки; липсва ми място да опиша великолепната катедрална църква «Свети Ян Непомуцен», прекрасния параклис на Вацлав, украсен с аметисти и други скъпоценни камъни…“ Това писмо е от Дрезден и носи дата 26 август. След една-две седмици Фридерик ще си бъде вече в къщи.

Ала го изпреварват дебели пликове. Рецензиите! Изпращат му броеве от „Wiener Theater Zeitung“, както и от „Zeitschrift für Kunst, Literatur, Theater und Mode“, а също така бележки, поместени в „Allgemeiner musikalischer Anzeiger“, и в „Der Sammler“; най-сетне ентусиазираният Елснер донася лайпцигския „Allgemeine musikalische Zeitung“, в който виенският му кореспондент сигнализира за концертите на господин Шопен, пианист от Варшава.

Пан Миколай не може да се раздели с всички тия рецензии. Ето, заговорили са вече критиците на Виена, а Виена наричат столица на музиката. Заговорили са критици, непредубедени от никакви протекции, сведения, от никакви мнения на други авторитети. Сигурно трябва да се вярва, че тяхното мнение е по-скоро прекалено сурово, отколкото прекалено снизходително. От писмата на Фридерик може да говори младежка разпаленост и донякъде детинско самохвалство, което му се случва. Но тук — в писаното от виенските критици — лесно можеш да прочетеш истината.

Никой не ще се учудва на факта, че само след няколко часа пан Миколай цитира по памет най-важните изречения. Цитира ги на немски или в превод на френски или полски (по-малко сполучлив превод). После веднага посочва с пръст цитираните места. Дори на улицата преминава от единия тротоар на другия, за да спре познати и да им разкаже за писмата и критиките.

На учениците си прочита бележката на кореспондента на лайпцигския „Allgemeine musikalische Zeitung“, който в господин Шопен, пианист от Варшава, вижда „артист, който без да е предшествуван от каквито и да било фанфари на рекламата, се явява на музикалния хоризонт като един от най-ярко блестящите метеори“. Обикновено — и в тоя случай също, — като завършва разказа си, пан Миколай добавя мимоходом, че между тия, които са поздравили Фридерик, е бил граф Дитрихщайн, Графът, както е известно, е особа много близка на императора — следва суха информация.

До тия дни пан Миколай все още не е уверен в правилността на решението си. Въпреки всичките варшавски успехи на сина му той спотайва в сърцето си съмнения и недоверие. Фридерик се измъква от ръцете му, той принадлежи към поколение, което открито протестира срещу житейската философия и философията на мисленето на своите, бащи. Понякога дори избухват кратки спречквания — за Мицкевич, Мохнацки, за поезията на изкуството. Фридерик внася в къщи фермент. Той дори се осмелява много остро като за професорското чувство за лоялност да оценява обществените проблеми, постъпките на великия княз и дори на негово величество господаря.

Бащинската мъдрост кара пан Миколай да се примири с факта, който никоя сила не може да отмени. Та нали най-важен е — така разсъждава професорът — въпросът за кариерата, въпросът за влизането на Фридерик в света на почестите и достойнствата. И както пан Миколай с пренебрежение гледа на романтичните, тоест на антиправителствените теории на Фридерик, така изборът на пътя, по който ще тръгне животът на единствения му син, е за него все още голямо неизвестно.

Във Варшава не вярва, не вярва просто в бъдещето й. Та нали веднага след коронацията си за полски крал Николай, отговаряйки на председателя на Сената, който му припомня конституционните и териториални обещания на Александър, не се поколебава нито за миг в подбора на думите си. Той се усмихва с видимо злорадство, като изрича думи, които — той знае това — очаква целият народ:

„Не зная какви са били истинските намерения на моя брат по тия неща, но смятам, че тези обещания са били само политическа комедия. Аз нямам намерение да играя комедия…“

Тия думи се произнасят няколко часа след клетвата за вярност на конституцията. Чуват ги в цялата страна. Ехото отразява първата дума на отговора — революция. Засега тая дума се шепне от ухо на ухо. Но такава дума крещи дори когато се шепне. Като чува първата клюка по това, пан Миколай побледнява.

Ето скритата причина на Фридериковото пътуване, на неспокойното очакване на писмата и на голямата радост в тия дни. Значи, вече се знае: пред единствения син се отваря пътят към спокойния свят.

Фридерик е издържал генералния си изпит; запознал се е с граф Дитрихщайн, с граф Лихновски, с Галенберг; Хаслингер, виенски издател, печата произведенията му; благородниците във Виена и Дрезден ценят в него изгряващата слава; критиците на Виена го хвалят. Милостиви боже!

Над Варшава се трупат облаци. Въпреки това, като мисли за сина си, пан Миколай за пръв път от много години храни сърцето си с надежда и гордост, забравяйки всякакви грижи.

Завръщането в къщи и в родния град става триумфално. Вярно, че някой или някои вече са пуснали разни клюки, дори са преиначили във вреда на Фридерик писаното във вестниците, но нима мравка може да вдигне слона на рогата си? Клюките и преиначаванията не го ядосват много — развалят му само една вечер. Но затова пък другите дни и вечери дават пълно удовлетворение и есента изглежда като пролет.

В едно от радостните му писма са написани такива думи: „Днес съм по-стар и по-опитен с четири години. Много ясно — от Варшава е тръгнал един млад, посмутен от пътуването и надеждата за концерт във Виена варшавски пианист. В пътническото си куфарче той носи композиции, вече донякъде чужди: вариации на Моцартова тема и «Rondo a la krakouwiak». А във Варшава се връща «един от най-съвършените пианисти, пълен с нежност и чувства», «младеж, който върви по свой собствен път», «майстор, който показа по съвършен начин опитността си като пианист». Така пишат критиците от «Der Sammler», и от «Zeitschrift für Kunst», а самият редактор Бауерле, ужасът за концертиращите артисти, признава на Фридерик «свой собствен път».“

От тия месеци в сърцето на Фридерик започва да избуява копнеж към слава, която да се носи по четирите краища на Европа. Това вече не е нереален копнеж на младеж, познат само на варшавската полупровинция. Фридерик, по-възрастен и по-опитен с четири години, влиза в зрялата си възраст. След първото изпитание на силата и тона си, той копнее вече не в мечтите си, а копнее за нови изпитания. Така копнеят само тия, които знаят, че ще победят. И така — не: вярват, а: знаят!

Да оставим настрана всички приеми, разкази, цветя и комплименти, с които Варшава приема младия триумфатор, Фридерик развива пред слушателите си все един и същ разказ, както паунът разперва все една и съща опашка. По-внимателните слушатели без усилие откриват под тънкия слой скромност баграта на младежката самомнителност. И Маурици измърморва нещо злорадо под нос. Фридерик, обзет от чувството, че е прав, нито се смущава, нито се обижда. Откъде тая смелост? Попитайте момчето, получило първа целувка, или военачалника, спечелил първата си битка.

Есента е нагизнала в дъжд. Полският октомври подпалва дървета и храсти — горите са цели в червено. Тия пожари няма да угаси никаква слана. Като вървиш по улиците на града, стъпваш сред шум и шумолене: горе шуми вятърът, под стъпките ти шумолят листа — червени, златисти, кафяви. А дъждът всяка нощ барабани по стъклата.

Есента е време за работа — тази есен сякаш се е строшил съд с музика. Малкото прозорче на мансардата на Красинския дворец свети до дълбока нощ, а стените на сградата отнасят звуците на пианото чак до партера. Дори минувачът, като застане край къщата и долепи ухо до грапавата стена, ще чуе приглушения звук на струните.

В мансардата мястото не е много: старо пиано, старо бюро, маса, стол, фотьойл, легло, четири ъгли — и нищо друго. Над леглото — малко разпятие и голям портрет на Мицкевич. Отсрещната стена е покрита с афиши от виенските му концерти. Но погледнете бюрото, покривката и пулта на пианото — ето полесражението: листа нотна хартия. В началото на всяко петолиние на тия, върху които е писано — четири бемола. В непроходимия гъсталак от зачерквания, петна и пасажи, които напомнят фантастични скици с перо, не е трудно да доловиш темите. Пианистът ще погледне тия листа със страх, опитното око лесно ще прочете колко високо майсторство изисква от изпълнителя композиторът на това произведение. А кърпачът или дилетантът ще се изгуби още в първите технически трудности.

Под купа написани листове дреме заглавният — Concerto, pour pianoforse en fa-mineur, par Frederic Chopin. Concerto, концерт — ето формата, която са родили последните няколко месеца. А се знае, че тая форма се поражда от мисълта за естрадата, за възхищението и ръкоплясканията на слушателите. Пианистът търси концерти, изпъстрени с ефектни трудности, преодоляването на които ще измами любителите на музиката. А композиторът-пианист, като пише концерта, с подобни намерения изгражда произведението си. Това е страшна истина. Достатъчно е човек да прегледа стотиците композиции, писани за „дресирани пудели“, за виртуозни илюзионисти, за да разбере смисъла на тая страхотия. Времето е засипало с дебел пласт прах жадните за фокуси, вместо за изкуство, автори.

Вярно е, че Фридерик е бил подведен под чародействата на естрадите, от ръкоплясканията и виртуозното майсторство. Вярно е, че не може да не се опие от първите глътки слава в чужбина. Но наред с това не е вярно, че амбициите и триумфите на варшавския пианист Фридерик Шопен могат да изкривят творческите пътечки на Фридерик Шопен — композитора. Всички предишни амбиции и мечти, прибавени към вчерашните триумфи, подбуждат творческата страст, подтикват го да бърза. Нищо повече ли? Та нали знаем приказката за ръкоплясканията, в която господствува благородна поука? А тук тази достойна за уважаване мисъл ражда своя най-благородна поука — творба на изкуството. Въпросът за ръкоплясканията изветрява, изчезва. Остава работата. Трудната работа на шлифовач за изливането в изкусни форми на собствения начин на виждане на света.

Да слушаме внимателно — музиката е изразителна. Ето тема, в която ще разчетеш патоса на младия, борещ се за нова епоха романтизъм. Същият този тон звучи в строфите на Байрон, с него пулсира поезията на Мицкевич. В Санкт-Петербург Александър Сергеевич Пушкин включва подобно съдържание в мелодията на руския стих, в Париж Йожен Дьолакроа дава свидетелство за това съдържание върху опънатото на статива ленено платно. През Европа марширува „школата на измяната и заразата“ — листовете, разхвърляни по бюрото и пианото в малката мансардна стаичка в Красинския дворец, представляват един от пътищата на тоя поход.

Върху пулта са сгънати небрежно първите скици от последната част на концерта: свидетелство, че той помни песните на зеления край. Вече е готова втората част — любовната лирична поема.

Като чете тия листове, кърпачът или дилетантът ще се загуби в първите технически сложности. Гостът от концертната зала, който слуша с очи и за когото най-достойното е гледката на бързите пръсти на пианиста — също няма да разбере много нещо; него ще го удивляват разтичалите се по клавиатурата ръце. Само като гледаш — ще каже той, — можеш да се изпотиш.

А педантът, който тика нос в нотите, ще настоява, че тук Фридерик подражава на Хумел, а там — на Калкбренеровия Концерт в d-moll. С въдицата на ерудицията си същият този педант ще улови в поемите на Мицкевич следи от класическата реторика. Каква полза от неговата мъдрост?

Защото тук трябва да се търси живо съдържание, живо творческо въображение. Традиционната форма на концерта, техническият финес или някакви си тамфилиации това са странични неща. Единственото съществено нещо, действителният смисъл на записаната върху тия листове музика е живото отразяване на света — мисълта и вълненията на човека, неговите спомени от зеления край, неговата романтична гордост, копнежа му за любовни вълнения. Тук, в скромната мансардна стаичка на Красинския дворец, с дребни, тънички като паяжина чертички и точки се регистрират човешките дела — тия, които младият човек е успял да опознае, вслушвайки се в тоя миг в нощната тишина и собственото си въображение.

Фридерик седи във фотьойла с отметната назад глава и притворени очи. Леки въздушни повеи люлеят пламъчето на лампата. По това време в магазина на майстор Гугенмус десетки часовници приближават стрелките си към полунощ, музиката им започва най-старият, обкован в сребро и бронз изкусно произведение на Гугенмус-баща.

Нощта е още в началото си и пред тебе са още много часове за работа. Време е да се върнеш при пианото. Пръстите възсъздават диктовката на въображението — лиричната фраза. Записана, тя ще напомня нежна фреска, конструкцията на която е изведена от меката извивка на лебедова шия — в музикалната си реализация тя открито говори за чувство, което може да се нарече копнеж, любов, а още по-точно, макар и не най-сполучливо, копнеж по любовно преживяване.

Минават минути, десетки минути за записване и извайване на тая фраза. После тя се слага върху акомпанимент, който е за мелодията това, което за думите са съпровождащият ги поглед, дишането, ритъмът на сърцето на човека, който ги изговаря, и жестът на ръката в подкрепа на смисъла на изречението.

Накрая Фридерик става с усмивка на гордост и умора. Записал е това, което е желал да запише, и то така, както го е желал. Широко над покрива се носи вятър, а стъклата отново треперят от дъжда. Той се приближава до прозореца. Стъклото е леко замъглено. Фридерик движи по него пръсти и чертае нищо незначещи меки заоблени линии.

Отдавна е минало вече времето за писане на нежни стихчета до mademoiselle дьо Мориол и за разходки из ботаническата градина с момичета с розови, светлосини или бели роклички. Романтизмът заповядва да се обича другояче. Романтичната любов не познава щастието, тя трябва да бъде преди всичко копнеж. А тия, които попадат под нейните зли чарове, трябва да бъдат повече поети, отколкото любовници. Романтичната любов не признава сбъдването си — над насладата на тялото тя поставя страданието на душата. Затова всички поети, които учат младежта на тогавашна Европа на изкуството на любовта, я учат преди всичко да страдат и копнеят.

Огледалата в жилището на Шопенови научават Фридерик на светско кокетство и елегантност. Той има еднакво изразителна усмивка както за княгиня Ванда или княгиня Мария, така и за руменоликата панна Анка, която разнася в кафене „Джюрка“ кафе, макарони и пунш.

Природата не го е надарила с красота. Къде може да се мери с хубавците от стила на Ян Марчинковски? Тънкият му силует лесно се губи в тълпата. Ръцете и стъпалата му са малки като у момиче. Гласът — слаб, леко пресипнал. Косата, челото и очите — ето всичко, което е наистина хубаво.

Следователно природата трябва да бъде коригирана. Оттук тая елегантност. Бели, сиви и пъстри жилетки, ръкавици, лъскави лачени обувки. Оттук тоя чар, донякъде механичен, или насоченото към всички или по-скоро срещу всички кокетство. На човек би могло да се стори, че тая нежност е просто свидетелство за студенина. Усмивката, отправена към всички, е усмивка към никого.

Понякога някой благодушен и добросърдечен ще вземе тази усмивка за чиста монета и веднага ще се опита да иска приятелство и съответни доказателства за него. Но срещнал скрития зад усмивката поглед, ще се отдръпне, без да знае дали трябва да се обижда от неговата студенина, или да се извинява за собствената си не съвсем точно определена несръчност. Затова всички знаят, че тая привлекателност, тоя чар на младежа с тъмните очи и леко рижава коса, макар да изкушава и грее от разстоянието на поклона, от разстоянието на сърцето — смразява.

Въпреки това — а може би точно затова — никой не може да му противостои. Не може да противостои на тая привлекателност нито княжна Ванда, дъщерята на наместника, нито Анка, нито панна Елснерувна, нито Ханна и Клара Магнушевски, Заблоцка, Белвил и Бляхетка; Шопенчо — казват всички — е очарователен, charmant и изобщо il carissimo. А Шопенчо се покланя, прави комплименти, танцува мазурка и всъщност… нехае. Може човек да помисли, че въздишките на mademoiselle дьо Мориол го интересуват колкото ланският сняг и всички други хубави княжни, благороднички, келнерки и артистки.

Не бива обаче да се вярва на тая външна страна; не бива също така да се обобщава. Защото се знае, че в епохата на романтизма не се живее безнаказано. А и сам Фридерик ясно пише в писмото си до Титус Войчеховски истината за своето безразличие към такъв или инакъв чар: „… защото аз може би за нещастие имам свой идеал, на който, без да говоря с него, служа вече половин година, който ми се присънва, в спомен за който се създаде адажиото от моя концерт…“. Това писмо носи дата 14 ноември.

Следователно всичко е в съгласие с романтичната наука за любовта — тая половин година нямо обожаване, това „може би за нещастие“, най-сетне това adagio-larghetto от Концерт f-moll, което „се създаде“ в спомен за момичето, обичано само с поглед и въображение.

Певица — стройна, гъвкава, чернокоса. Очите й — като светли езера, а косата й — гарванови криле. Гласът й — лек, лиричен, кадифен. Хубостта й — още момичешка, но всеки миг някакъв жест, усмивка или чар на гласа говори за жена — великолепна, романтична хубавица. Веднъж тя му се струва далечна звезда, ангел, за който може само да мечтае. А вечер става така, че ангелът изчезва — в паметта нахлуват имена на жени, към които се пишат сонети не за мечти, а за любов.

Тая година поразява en masse^[1] сърцата на младите романтици. Стефан се влюбва като плачлива госпожица в някаква блондинка с глупави очички и досажда на приятелите си със своите признания и сълзи. Одинец по друг начин възнамерява да спечели сърцето на панна Кицка — пише историческа драма под заглавие „Извора“ — „произведение с голям обем и малка стойност“, — както се бил изразил за нея някакъв остроумник от главния секретариат на министерството на финансите (секция „плащания“) с презиме като че ли Словацки. Бохдан поразяват нечии черни очи. Дори Маурици — както говори клюката — посещава някого късно вечер.

Но докато Маурици е открил вече правилното равновесие между романтичния копнеж и тленния живот, Фридерик засега умее само да копнее.

Ноември — време за първите снегове. Но белотата им тутакси изчезва в калта. А през тоя месец калта прераства в стихия. Въздух, огън, вода, пръст и кал. По най-главните улици трябва да шляпаш като по междуселски път през коловози и локви. Превъзходителствата се движат с превозни средства, които опръскват сивата човешка маса. Нищо чудно, че през тоя месец някак лесно се ражда ненавист към превъзходителствата в екипажите и каляските.

С времето и хубостта си тоя месец не е за разходки. Въпреки това всяка трета или четвърта вечер човек може да забележи един младеж, който се разхожда пред зданието, останало от сестрите-бернардинки. Той поглежда нагоре, към ясно осветения прозорец на втория етаж. Както е известно, там живеят в пансиона при консерваторията ученичките от класа по пеене на директора Солива. Между тях е пана Констанция Гладковска.

За пръв път Фридерик я е видял на концерта на учениците и ученичките на консерваторията през април тая година.

После я среща на улица Мьодова. Тя върви с приятелки, като закрива лице от слънцето с розово чадърче.

През празненствата по коронацията той среща панна Констанция на гала спектаклите в Народния театър. Веднъж, като минава покрай него в гардероба, тя изтървава ръкавицата си. Но той, загледан във веждите, ресниците и очите й, стои като стълб, вдървен. Когато се спуска към ръкавицата, вече е късно — адютантът на княз Константин, Гресер, скача по-рано и извънтява с шпорите си. Фридерик се отдръпва. Получава поглед от сините очи — учуден, донякъде обиден. Гресер боботи басово, глади бакенбардите си и се усмихва като теле.

Може би защото Стефан Витвицки се доверява на всички — на когото иска и на когото не иска — и по тоя начин осмива по невъзможен начин любовните признания, Фридерик не споменава на никого от приятелите си за обекта на своето обожаване. Едва сега, през ноември, той се доверява на Титус — в писмата си. Титус живее в бащиния си дом в Потужин. На писмата по-лесно можеш да довериш тайната си, отколкото на жив човек. Въпреки това Фридерик продължава да си е същият — тия признания ще се ограничат в няколко написани фрази. Защото историята на тая любов — или по-скоро копнеж за любов — най-лесно и най-хубаво ще разкаже музиката.

В началото на декември се набелязва ново пътуване до Виена в края на декември или в началото на януари. Тогава изглежда, че Фридерик ще замине — а отсъствието му се проектира да продължи една-две години — и никога няма да се запознае с обекта на своята любов. На 11 декември времето е прекрасно за разходка с шейни. На улица Сенацка се срещат две шейни — в едната са Антони Едвард Одинец, председателят Леду и Фридерик, а отсреща иде шейната на панна Волкова. До панна Волкова — заруменена от студа, леко намръщена Констанция. Фридерик побледнява и, неизвестно защо, сваля шапка за неочакван поздрав. Отговарят му смаяни погледи и много предпазливи кимвания с глава. Като са обръща, вижда, че двете се навеждат една към друга.

Навярно се питат: представен ли ти е?

Настига го и високо избухване на смях. Той се изчервява като цвекло. Защо ги поздрави, магаре такова? Чужди, непознати девойки!

Това избухване на смях го преследва цели седмици. Той решава да избягва Констанция до заминаването си, а в деня на тръгването да й изпрати цветя и ададжото от концерта си. Анонимно. Това ще бъде така тъжно и хубаво, както цялата история на тази любов — анонимно, завинаги, сбогуване — цветя и музика.

Точно така иска романтизмът да обичаш — от звездна далечина. А до звездите ще се приближи само въображението. Тук няма място за никакви нежности в думи и жестове, за никакви хитри домогвания, дипломация или игри, които целят да елиминират въображението. Жената, която обичаш, е създадена само за поезия, затова, ако не си поет в думите, бъди поет в мечтите си. Бъди поет и музиката!

След няколко десетки години ще започнат свади и клюки — обичал ли е, или не? Последният аргумент в полза на „обичал е“ ще бъде това ададжо от Концерт f-moll. Следователно — обичал е. Музиката кара да вярваш, че е мъчно да се намери по-хубава и по-истинска любов.

Но коя е обичал той? Сигурно не истинската Констанция. Та той още не я е познавал, когато adagio-larghetto е вече узряло, чисто, вложено в завършена форма, когато той вече е казал цялата истина — аргумент от толкова висок ранг в полза на „обичал е“.

И така, той пише това ададжо не за панна Констанция Гладковска, ученичка в класа на маестро Солива, дъщеря на оглупял от старост маркграф и истерична гражданка — пише го за идеала, който са родили мечтите му, който е обикнал с целия жар на младото си въображение. Деветнадесет или двадесетгодишният романтик и артист трябва да обича — тая необходимост се създава от неговата възраст и от XIX век: век на романтизма. Малко ли поети от онова време са обичали само жалкия външен образ на своя идеал — по онова време е трябвало да се създаде новата пословица: „Колкото по-далече от очите, толкова по-близо, до сърцето“.

Не бива да бъдем несправедливи към Констанция. Тя е била прекрасна, способна, преливаща от прелест. Никой не бива да бъде несправедлив към нея, както не бива да бъде несправедлив към Живни. Но как е писал за маестро Войчех младият Кожмян? „… За да бъдеш своего рода Александър Велики, не е непременно необходимо да имаш Аристотел за учител.“ Точно така: няма нужда да бъдеш Евридика, за да спечелиш любовта на Орфеевото въображение.

Ададжото, създадено в спомен за идеалната Констанция, е отдавна вече изваяно, вложено в папка, прибрано в чекмеджето на бюрото, когато по случай годишния карнавален бал в гражданския клуб директор Солива се обръща със следните думи към ученичката си, панна Констанция Гладковска:

— Oh, mademoiselle Constance… Permettez-vous de vous présenter notre célèbre artiste, homme génial, monsieur Frédérik Chopin…^[2]

А Фридерик се навежда в несръчен поклон. Констанция покрива очи с клепачите си и казва, че е щастлива да се запознае с такъв славен младеж. Тя е бледа след неотдавнашното си — леко обаче — боледуване и затова само устните й лъщят със светла като усмивката червенина.

Тази нощ мразът изискря небето — светлините на звездите е остра и твърда като лед. Зимата през годините 1829 и 1830 е мразовита.

* * *

Зимата през тия години е мразовита. Мразовита и страшна. Мразът ти дава възможност да гледаш в небе чисто и светло поради слънцето или звездите. Но над Европа се трупат облаци.

Преди петнадесет години Свещеният съюз е въвел свой порядък. Колко ли хиляди смъртни присъди или присъди с каторжна работа са подписани в Европа през тия петнадесет години? Попитайте цар Николай, краля на Франция, Карл X, испанския Фердинанд, император Франц, попитайте техните най-първи чиновници: директорите на полициите. Та нали в Италия си спомняха дори хубавите времена на светата инквизиция?

О, да — колко свещени неща! Свещеният съюз, светата инквизиция и монарсите по божия милост… Колко свещени неща: ореолите от бесилки, клеймата от куршуми и щикове, кървавата пот на люблянския селянин, на бурлака край Волга и на лионския работник, изтезанията при следствията, всеобщият пост на най-низшите съсловия, вследствие на който на майките липсва първата капка мляко, а на децата — сили за първото поемане на дъх. Следователно гостите на кралските и императорските балове сигурно имат право да наричат светотатство всяко посегателство срещу господствуващия в Европа порядък.

Но светотатците се увеличават, светотатци изобилствуват. Ще ги намерите на два фута под земята. Ще ги намерите в килиите на Шпилберг и Шлиселбург, в тъмниците на базилианите и кармелитите, под оловения покрив на венецианското мъчилище или в парижките затвори. Но преди всичко ще ги намерите на тайните събрания на италианските vent, на немските Tugenbungen, на парижките бабьофци и бланкисти, на варшавските заговорници… Европа не е забравила великия урок от 14 юли — нещо повече, помни го все по-добре.

Първият слух за наближаващата революция пан Миколай чува едва през пролетта на 1829 година. Но от колко години вече той знае, че ще го чуе. Пребледнява. Опитва се обаче да се успокои със смях и се надсмива над носещия тревожни новини Живни. Но това не помага. Миколай Шопен живее по-близо до светотатците, отколкото до кралските гости и затова по-добре от тях разбира основателността на раждащата се клюка! Клюка? — Истина!

И така… Живни започва да носи тия „клюки“ от месец март. Разумният професор Шопен отначало бледнее, после се смее — смее се, знаем това, съвсем неискрено.

Но глупците съвсем искрено свиват рамене. Как така? Сигурно вече са арестувани всички подпалвачи, превратаджии, всички врагове на удобното като сън спокойствие. Нима нещо може да убегне от окото на Любовидски, Рожнецки и Бенкендорф? Тия достойни генерали имат на разположение хиляди очи, килии и бесилки за своите палачески нужди.

Тъкмо в това време във Варшава, за която толкова хубаво се грижат слугите на светлейшия господар, на 15 декември 1829 година, се образува нова тайна организация. Още през май 1829 година тя планира атентат срещу самия цар, който атентат ще трябва с трясък да прекъсне тържествата по коронацията. Но не се удава.

През есента заговорниците наброяват вече няколко десетки души. Зимата през 1829–1830 година е време за все по-бързо разрастване на акцията, започната преди една година от инструктора във военното училище подпоручик Пьотр Висоцки. Заговорът обхваща все по-широки среди — той има вече много ядки в армията, промъкнал се е и сред цивилните.

Но между заговорниците няма да откриете имена на полковници, директори, председатели или народни представители, хора богати с години и достойнства. Клетва, задължаваща да се пожертвува дори животът, „когато стане нужда за защита на поруганата конституция“, дават хора, които не стоят високо по йерархичната стълба, рядко някой от тях има повече от тридесет години, лицата на мнозина покрива първа, мека, грижливо гледана брада. Като рецитират след Висоцки или Заливски текста на клетвата, те се мъчат да придадат на гласа си по-мъжки, басов тембър, изправят рамене, бледнеят от вълнение.

Но Маурици дори в такъв тържествен момент си остава същият. Като повтаря подир Висоцки думите на клетвата, той запазва хапливата си усмивка, а непосредствено след крайната високопарна фраза свива рамене:

— Защита на поруганата конституция? — Тук той повишава глас: — Това е малко! Малко!

Това „малко“ започва все по-често да се повтаря в разискванията по плана на революцията. Цивилните започват да внасят фермент в дисциплинираната организационно, но неорганизирана политически група от военни. Конституцията? Тоя „виенски свитък“ е акцентиран от създателя на Свещения съюз, император Александър. Борците за свобода, равенство, братство и независимост не бива да го акцентират.

Първите спорове пораждат и други.

Брониковски и Жуковски викат „малко“, като мислят за потисканото от крепостничеството селячество. Гошчински заедно с Маурици искат да бъдат формулирани конкретни принципи за бъдещата административна и устройствена политика, която да не бъде по образеца на „виенския свитък“, а истински нова, истински революционна. Революция, която има за цел само да брани независимостта — това е малко! Независимостта, гарантирана от такава конституция, продължава да е робство за широките народни маси! Следователно — вика Брониковски — целта на революцията трябва да стане свободата и независимостта на целия народ! Но повечето заговорници свиват рамене пред бъбривите цивилни. Това, което животът е научил Урбански или Бесекерски, произхожда от идеите, пропагандирани от сеймовата, шляхтишката опозиция. А тая опозиция мисли само за едно: да запази гарантираните от Александровата конституция привилегии на пановете шляхтичи — да ги възвърне с карабина, щом не е могло да ги защити знаменитото красноречие на вожда на опозицията, католишкия народен представител Винценти Немоевски. Затова нищо чудно, че доктрините на „премъдрите“ политици досаждат на едни, дразнят други, а за мнозина са просто излишна и неразбираема бъбривост.

Урбански, който иска да блести и импонира и който завижда дори на Висоцки за положението му на основател на заговорническата организация, отначало се опитва да спори. Но бързо разбира, че няма какво особено да каже. Слушателите свиват иронично очи, дръзкият Мохнацки не крие веселостта си.

Висоцки помирява, колкото може.

Ала нищо не помага. Въпреки че чувствува оскъдността на аргументите си, Урбански се увлича поради горещата си кръв. Той пресича Висоцки, горещи се, сърди се. За него най-важното нещо е отечеството. Какво отечество? Чие отечество? Нашето свободно отечество. Той повдига рамене — празни фрази. Започва отново.

— Отечеството — повтаря той, — отечеството е…

— Отечеството само тогава може да бъде наречено отечество — обяснява му студено и презрително Маурици, — когато всеки гражданин има пълни политически права. А свобода има само в оная страна, в която върховната власт, властта да се законодателствува и да се налага подчинение на законите, принадлежи на всеки член от законодателното тяло, избран с гласовете на всички граждани.

— Какво, за бога?… — смее се Урбански. — Простите селяни да избират Сейма?

Очите на Маурици блясват, но отговаря спокойно:

— Източник на всяка власт в обществената организация трябва и може да бъде само народът.

— Народът… народът… — Урбански почервенява. — С простаците ли искате да правите революция?

Брониковски, който си дава сметка за разгарящото се спречкване, се приближава до надутото офицерче и застава до него.

— А ти знаеш ли — пита той с глас, сподавен от внезапен гняв, — знаеш ли какво е революция?

Урбански прихва да се смее. Вдига рамене. А Брониковски трясва в масата с пестник. Всички утихват, когато чуват неговия вик:

— Революцията е целият народ! Целият, разбираш ли? Целият! Освен ония, които го смучат! Освен такива като…

Урбански го хваща за рамото:

— Ти, какво?…

Висоцки скача при тях и ги разтървава, преди да изрекат думи, които заплашват с дуел.

Това не е нито първото, нито последното спречкване. През октомври за малко не се стига до разцепление. Висоцки и особено другите двама военни водачи на заговора не искат дори да чуят за изменение на устава. Тия хора не се боят от собствената си смърт — те се боят от новата мисъл, която е овладяла всички, от мисълта за социална революция.

В интерес на заговора и за да „не плашат по-тесногръдите умове“, Мохнацки, Брониковски, Жуковски, Гошчински и другите „цивилни“ отстъпват. Отстъпват лесно, защото през тая зима те трябва да напрегнат сили за откритата борба, която водят. Ето че висшият чиновник в министерството на вътрешните работи, негова милост Каетан Кожмян, докарва работите дотам, че собственикът на „Газета Полска“ понася загуби поради инспирираните от Кожмян конфискации, глоби и репресии и за да се запази от катастрофа, се вижда принуден да скъса с Мохнацки и приятелите му, като освобождава Маурици от редакторството на вестника. Избухването на революцията непрекъснато се отдалечава, измъква се вече не само от календара, а и от въображението. Следователно налага се още по-упорито да се води открита война с враговете от друг цвят и формат, но от същия лагер.

На първи декември домашният лекар на Кожмянови бива повикан при пан Каетан. Срещу прилива на кръв в главата той предписва пиявици. В същото време нарежда в никакъв случай да не показват на болния броевете на новия вестник „Куриер Полски“. Защото „Куриер“, издаван от Адолф Чиховски, още в първия брой разкрива своята физиономия. Нищо чудно: в генералния щаб на вестника влизат Маурици Мохнацки, Ксавери Брониковски и Ян Людвик Жуковски. За относително късо време „Куриер“ наброява около пет хиляди абоната — как да не слушаш гласа му? Тоя глас е горд, дори страшен за хората, загледани в миналото. Младото поколение говори за бъдещето със смелостта на строителите на нов порядък — тук няма да се кажат думи на боязливо споразумяване: „Да се съобразяваме с времето, с обстоятелствата.“

Като пише за настоящето, Маурици задава реторични въпроси: „Защо никому не хрумва в главата, че това настояще… е наше собствено дело? Че не ние сме деца на времето, а, напротив, времето се ражда по наша воля и че в наша власт е да направляваме съдбата му.“

Накрая дава отговор:

„Времето и характерът на времето се създават от силната воля!“

В тия думи глупавият цензор не прочита продължението: „… Силната воля на борците за свобода и равенство на целия народ.“ Той наистина гори от желание да зачеркне цялата статия, но му липсва смелост. Маурици седи небрежно на ръба на цензорското бюро и се смее на колебливите укори.

Накрая, обяснил вече на чиновника, че съвсем няма основание да търси лоши идеи в тая статия, и като получава съгласие за публикуването й, той се навежда напред.

— Добре — казва той с тайнствен израз на лицето. — Благодаря ви. А в случай на революция…

— Какво? — крясва цензорът.

— … в случай на революция — довършва студено Маурици — обещавам ви ваша милост, моето покровителство. Ала все пак съветвам ви занапред да внимавате; общественото мнение не ви обича. Не ви обича, не…

И избухва във висок като възглас остър глас. Цензорът — дебел, с женствено, обрасло с редки косми лице мъж — мига безпомощно. Шеги — разбира се, шеги са това.

— Несериозни шеги — мърмори цензорът.

Маурици не престава да се смее и кима с глава — че е така, че това са несериозни шеги, но че нали и двамата обичат остроумията. Ала на вратата се спира, за да прошепне:

— Не ви обича, не ви обича…

След като Мохнацки излиза, цензорът плюе ядосано и размазва плюнката с крак — въпреки всичко Мохнацки е много сериозен публицист, за да може да му се зачеркне една всъщност невинна статия.

Плюе наново, а като се връща в къщи, направя на жена си адски скандал, задето бигосът^[3] бил прегорял.

А Маурици занася в „Джюрка“ анекдота за тая случка. Анекдотът минава от маса на маса. Кафенето се залива от смях, а една чужда личност, доста любопитна за съдържанието, смисъла и действуващите лица, получава плесница по муцуната от един пийнал студент от университета. Агентът изчезва във вечерния мрак, а кафенето избухва в нов смях. След малко влизат Фридерик и Фонтана. Узнал за разговора с цензора, Фонтана хихика няколко минути. Но Фридерик едва изкривява устни.

— Не ти ли харесва? — запитва го сладко новият гост на двете масички, антипатичният красавец Островски.

Фридерик свива рамене. Той сухо обяснява, че му харесвало. После се сбогува с приятелите си, без да допие кафето си. Ранното си тръгване обяснява с мигрена и с болки в гърлото.

След като Фридерик излиза, Фонтана се усмихва хитро. Той знае истинската причина за внезапната му болест. Той заинтригува Стефан с тая си усмивка, накрая отстъпва на настояванията и заговорва:

— На път за кафенето срещнахме панна Констанция Гладковска и панна Волкова. Придружаваха ги офицерите Писаревски и Гресер.

— Адютантите на великия княз? — пита остро Жуковски.

— Да.

Фонтана иска да продължи обясненията и клюките, но Маурици махва с ръка. Бърза на уговорена среща в друго кафене — в „Хоноратка“. Там трябва да се види с подпоручик Заливски. Той повлича със себе си Жуковски, Островски и мълчаливеца Гошчински. Фонтана остава с Витвицки, който с удоволствие слуша клюките и с удоволствие ги коментира.

— Гладковска — заявява той — прави Фрицек на глупак.

Фонтана отрича. Според него и Гладковска си е загубила ума. Само че девойката обича да я обожават, обича комплиментите и атмосферата на възхищение. Гресер, Писаревски, Крупски — това е свита, за която всяка госпожица може да й завиди. Констанция иска да се кичи не само с хубави парцалчета, но и с възхищението на хубави момчета.

— А Фрицек страда от мигрена, нали? — усмихва се Витвицки.

— От любов към самия себе си — започва да формулира крайното си заключение Фонтана.

Не си струва трудът да ги подслушваме. Вместо това нека се замислим над Фридериковия конфликт между двата му вида любов — към Констанция и любовта му към себе си.

Първата от тях, романтичната, продължава да бъде любов от безкрая на звездите. Това е любов прекрасна, честита, музикална. Нейната поетичност не се е променила. Макар че е любов на незадоволен копнеж, каквато трябва да бъде — защото тая любов е школа на страданието. В това е смисълът й: анонимен обожател, музика и цветя.

Да, но това е любовта на въображението и епохата. А къде е живият човек? Нали и той обича? А човек е щастлив едва когато се изпълнят копнежите му.

Когато акомпанира на Констанция, Фридерик я гледа в очите, гледа ръцете й, устните й. Горната част на ръката й е заоблена и гладка, устните й — алени като цвета на свежа кръв. Колко сладки ще да са прегръдката на тия ръце и досегът на тия устни? Такава мисъл обърква ритъма на дишането и сърцето, забулва очите с мъгла, ръцете почват да треперят от студ, а в гърлото нахлува гореща вълна.

Миналия ден Констанция не му позволила да целуне дори ръката й. Забранила му да я гледа „така“; тоя поглед обиждал. „Нима любовта може да обижда?“ — запитва той.

Тя дори не помисля какво да му отговори. А преди седмица сама му е поднесла устните си за целувка. Тогава той е почувствувал под клепачите си тежестта на щастливите сълзи. А предишния ден гърлото му се задавя от сълзите на страданието… и на гнева.

Защото тук вече има думата не само копнежът за сбъдване на неспокойните мисли, но и любовта към самия себе си. Любовта към самия себе си отговаря с гняв на страданието. След острите думи на Констанция Фридерик изтичва навън, без да се сбогува. Манастирският коридор на сградата на консерваторията предава ехото от затръшването на вратата, остро като ехото на изстрел от пистолет. Затвориш ли очи, можеш да си представиш сцена от трагедия: изстрел от пистолет, а сега бързи стъпки на бягащ човек, зад прозорците — грак на гарвани… Зад прозорците просто крещят врани, събрали се на сейм в ранна пролет.

* * *

Не можеш безнаказано да нараниш нечие самолюбие — още повече, когато става дума за човек, който знае своята стойност. Предпролетта и пролетта на тая година представляват по-нататъшен растеж на големи планове, самоувереност, щастливи вдъхновения. С перото на Маурици на 18 и 24 март „Куриер Полски“ отбелязва нови успехи: „Вчера пан Шопен пред многобройна публика подложи на проверка високото мнение, което разпространиха за него познавачите и първите артисти на нашата столица. Талантът му е наистина гениален и достоен за удивление!… Това ададжо в концерта на пан Шопен, това оригинално произведение на необикновен музикален гений поставя нашия млад виртуоз в една редица с най-видните артисти на Европа. Така е? Далеко ще прочуе името си този, който така започва на млади години…“

А във втората бележка: „Вторият концерт на пан Шопен почти във всяко отношение излезе още по-щастлив от първия…“

И така, причислете Фридерик към най-видните артисти на Европа. Изпод неговото перо излиза нов концерт — в тоналност e-moll. Пролетта е буйна и бърза, като пролет. Нощите стават твърде къси за часовете увличаща увереност, че работата дава все по-хубави плодове. Очертаната в първия концерт насока на творческата мисъл се развива ясно и чисто. Освен това се раждат ноктюрни — свидетелства за романтична любов, мазурки — свидетелства, че той помни своята родина, етюди…

Тук малко отстъпление — то има за цел да припомни вече познати неща, неща от „приказките с поука“, с благородна и най-благородна поука. Тоя път във връзка с етюда, с Паганини, а също и… с любовта към самия себе си.

Етюдите служат за упражняване на пръстите. От страниците, писани от Черни, струи скука, страхотна скука. Посоченият от педагозите, виртуозите и композиторите път към Парнас минава през безбрежната скука на сто хиляди етюда. Това не е музика за живи хора — написана е за латерни. „Школата за сръчност на пръстите“ учи на вътрешно мъртвило. С всеки свой такт етюдите говорят: движи пръстите, движи бързо пръстите, движи все по-бързо и най-бързо пръстите… А какво са пръстите? Единствена и крайна цел ли? Чиста лъжа! Пръстите, чудесните, великолепните пръсти на Паганини са само инструмент на неговата велика поетика. Да, от тука минава пътят. Няма никаква музика без живот и мисъл в нея, няма жива и мислеща музика без жив и мислещ човек.

Наистина не е дребна работа да скъсаш със стария обичай. Мисълта за леснотия и удобство те кара да избегнеш етюда. Но достъпът до удобството е препречен от любовта към музиката и от любовта към самия себе си. Любовта към музиката те кара да протестираш срещу „школата на сръчността“ и мъртвилото, любовта към самия себе си те учи на смелост: ти имаш сили да воюваш срещу лошия смисъл на етюда, срещу неговата пустота и нищета. И както концертът под перото на Фридерик придобива блясъка на изкуството, което говори за съвременния човек, така етюдът най-сетне става жива музика.

И така, от седмица на седмица, от ден на ден дори расте съзнанието за избор на правилни творчески пътища. Нищо чудно тогава, че и младежката гордост, и младежкото самолюбие растат през тия години, което е най-важно в живота на Фридерик. Затуй, ако Констанция или приятелите му могат да наранят самолюбието му, те в никакъв случай не биха могли да го сломят.

Северин Гошчински, който миналата година е пристигнал от Лвов и се е установил в столицата, е един от най-близките приятели на Маурици. Той е нисък, широкоплещест, със следи от едра шарка по лицето, „можеш да го сметнеш най-много за пъдар“ — толкова обикновена физиономия има. Маурици го въвежда в литературния кръг на Варшава с възторжена рецензия за „Замък каньовски“, поема на Северин, която — както пише рецензентът — „ние не се колебаем да отнесем към истинските украшения на нашата литература, към произведенията, с които тя основателно може да се гордее“.

Северин посещава „Джюрка“ само с Маурици. Той мълчи. Скрит е и студен. За себе си не обича и не желае да говори.

Но тоя ден, когато Фридерик идва в кафенето да заяви, че е решил вече с родителите си да замине за чужбина рано през есента. Северин нарушава обичая си. Той вдига глава от вестника, зад който пуши с малка галицийска луличка.

— За къде? — пита той.

Фридерик, зает с мисълта за пътуването си, не обръща внимание на иронията, която звучи в гласа на Северин. Той обяснява, че тъкмо това му е трудно да определи — дали Италия, Франция или Виена. Отива да учи и едни съветват едно, други — друго. Той още не знае…

— И защо всичко това? — последва нов въпрос на Северин.

Поглеждат го смаяни. Нетърпеливият Витвицки размахва ръце.

— Как така защо? — протестира той възмутен. — Северин подиграва ли се? — На всички става ясно, че се подиграва. Фридерик пребледнява и прехапва устни. Другите също млъкват, дори Маурици не знае какво да каже. Чакат да разберат смисъла на тоя въпрос. А Гошчински внезапно става сериозен.

— Бях на седемнадесет години — казва той, — а отдавна вече пишех стихове. Спомням си една трагедия за Собески, поема за запорожците и сонети в чест на една девойка. Но после в Гърция избухна революция срещу турския тиранин. Изгорих всичките тия хартийки. Цяла Украйна прекосих пеша. Чак до Одеса. Само и само да стигна до страната, в която бе загинал лорд Байрон. Исках по неговия прекрасен пример да воювам за свободата на гърците. За хартийките ми беше мъчно, но гърците обичах заради робията им повече и от сонетите, посветени на панна Анка, и от поемата за запорожците.

Той дълго мълчи. В съседство с техните масички двама отегчени студенти играят хазарт — чува се сухото тракане на хвърляните зарове. Витвицки въздъхва дълбоко.

— Защо ще пътуваш днес за Париж? — пита тихо Гошчински. — Днес всички пътища водят към Варшава. Зная: жалко за хартийките. Но нека ги оставим за по-късно.

Фридерик се отдръпва до стената и като чувствува върху себе си погледите на всички, извиква на устните си най-весела усмивка.

— Виждаш ли — обръща се той към Стефан, — забрадих да ти съобщя една комична новина, — Биксел, докторът, полудял. Жени се за сестриницата на покойната си жена.

Северин отново скрива лице зад вестника. А Стефан подхваща боязливо темата:

— За сестриницата?

— Да, за една седемнадесетгодишна девойка. А докторът вече наближава седемдесетте — добавя Фридерик и става от масата. — Стар дявол в нова печка огън ще пали…

Островски избухва в смях.

— Ех, че забавна история — повтаря той трескаво и гледа Фридерик право в очите, — ех, че забавна история!

— Довиждане! — казва Фридерик.

Около масичките — мълчание. Маурици смуче горната си устна и слага ръка върху коляното на Северин. Гошчински го поглежда въпросително. Но не дочаква отговор. Маурици мълчаливо клати глава в знак на неодобрение. Северин свива равнодушно рамене, Витвицки отново въздъхва лирично.

— Дванадесет — затананиква единият от играещите хазарт и извънтява със спечелени медни монети. Тогава Островски щраква с пръсти и крайно сериозен, се навежда над масата.

— Ех, че се насмях! — казва той извънредно високо.

Като научава, че датата на заминаването на Фридерик е окончателно определена, Констанция повдига рамене. Тя съвсем няма намерение да отговаря с усмивки на интересните новини.

— Виена е хубав град — казва тя сухо.

Двамата вървят по брега на Висла. Върху едно тясно носче, мито от лениви дребни вълни, седи неподвижно старец. Прътът на въдицата му се оглежда във водата, а около конеца вълните образуват малко колелце.

Фридерик оборва глава:

— Нищо не ме тегли вън от родината.

В тоя миг той вярва, че наистина нищо не го тегли вън от родината. Констанция го поглежда крадешком. В погледа й личи въпрос. Той отговаря:

— В родината всичко ме задържа.

Констанция слага длан върху рамото му. Лиризмът на тая сцена заглушава спомена за всички моменти на страдания и гняв. Пред него е Констанция точно такава, каквато само може да си я мечтае романтичният любовник: късното слънце блести в развълнуваните й очи, леко разтворените устни трептят, по бузите й златее мъх като на праскова. Как да не я обичаш?

Затичват се към реката, засмени като деца. Старецът започва да ругае. Близо до пясъчния нанос блясва сребърният гръб на една рибка.

Но когато се връщат към града, Констанция отново се намусва: Фридерик е споменал нещо за княжеските адютанти — че адютантствуват повече на нея, отколкото на княза. Това е трябвало да бъде нещо като шега. Но не се удава нито на Фридерик, нито на Констанция. Когато той го казва, очите и гласът му са пълни с тревога, а Констанция затваря уста в почти враждебно мълчание. Позволява му да я придружи само до Мьодова. Сбогуването е нервно, студено и кратко. Сдобрява ги едва първата юлска вечер тази година — тогава Фридерик й донася букет от топчести бели и червени рози.

На 8 юли се състои бенефисен концерт на пани Майерова. Негова милост пан Фридерик Шопен взема участие, като свири Вариации ор. 2, пред които Шуман ще извика: „Шапки долу!“. В залата присъствуват едва няколко десетки души. Госпожа Майерова излиза на подиума със зачервени от плач очи. Фридерик сяда пред пианото с равнодушна усмивка. На какво може да разчита човек от провинциалните любители на музиката?

Това, че залата е почти празна, можеш да посрещнеш със свиване на рамене и с презрителна усмивка. Но това, че от залата отсъствува Констанция — то боли. На всичко отгоре същия този ден в кафенето избухва разпален спор, смисълът на който също нарушава спокойствието на ума и сърцето. Един от новите приятели на Маурици — Набеляк — започва да се подиграва с изкуството, с неговото значение и действеност в такова решително време като 1830 година. В думите му се чувствува бруталното пренебрежение на човек, който смята карабината единствено достойна за внимание оръжие за действие. Фридерик се разпалва — той защищава изящните изкуства при съпровода на не най-умните бележки на Стефан Витвицки. Но пийналият Набеляк и спукана пара не дава за изкусните доводи. Той се смее.

— С перо мъчно можеш да гръмнеш, нали? С пиано — още по-трудно — добавя той и поглежда към Фридерик.

Гошчински се усмихва мълчаливо и смуче лулата си. А Маурици, от когото нападнатите очакват победоносна и незабавна защита, измънква под нос вяло и без желание няколко фрази. Накрая Витвицки избягва, пламнал от гняв, като затръшва вратата.

Фридерик не желае да стане смешен и остава на масата. В края си отмъстява доста злорадо — повтаря речта на Набеляк, като имитира по такъв карикатурен начин смисъла, жестовете и мимиките му, че всичко приключва с помирение и смях. Но трънчето си остава. А вечерта — тоя безуспешен концерт, отсъствието на Констанция… Това е един от ония дни, които на всяка крачка потискат, ядосват или натъжават. Такива дни нямат край — в такива дни дори сънят бяга през девет планини — в десета.

Констанция не била дошла, защото не могла. Той си дава вид, че вярва на обясненията и извиненията й. Иска да вярва в тях. Но това не помага — с добри желания още никой не се е излекувал от любовта си.

Лесно е да обичаш творбата на собственото си въображение. Ала кой може да обича жив човек, без да страда и да върши глупости? По-рано му се е струвало, че присъствието на Констанция може да бъде само — и изключително — час на възхищение или щастие. Струвало му се е, че ще разговарят за най-възвишени неща, че ще си шепнат думите от уста на уста, от сърце на сърце. Никаква грозна дребнавост не ще успее да смали величината на техните чувства. Вечерта, когато пан Солива ги представя един на друг, Фридерик заспива, като плаче от тревога и щастие. Днес любовта към Констанция е с това по-истинска, че понякога поражда гняв — понякога дори ненавист.

Констанция е достойна и за поетична любов, и за човешка любов. Дълъг път обаче разделя тия две нейни лица. Фридерик обиква по-рано първата Констанция. Затова втората е съпътствувана от страдание.

Страдат двамата — Констанция плаче и се муси на сръдните на Фридерик. Няма що — Фридерик се бори за любовта си към нея с все по-буйна любов към себе си. А точно това наранява Констанция. Гресеровци и писаревци се въртят около красивата девойка, изпълняват с нея дуети, перят се с униформите си. Тя не ги отблъсква, въпреки че в ръцете й е сложил сърцето си Фридерик Шопен, метеор на музикалния живот на Европа. Гъска такава! Не може да схване, че съдбата я готви за нова Евридикад.

Когато се връща от вечерта на пани Майерова. Фридерик накъсва на дребни късчета снимчицата на Констанция. После, плачейки, ги събира в едно. Лекият повей на вятъра издухва късчетата хартия от бюрото — те се белеят на земята като пресен сняг.

Изобщо Варшава става все по-горчив град. Равнодушието на публиката, толкова внимателна през март, равнодушието на приятелите, все по-далечни или все по-глупави, равнодушието на Констанция… Ето греховете на Варшава, списъкът на които расте, наранява, кара Фридерик да мисли за бягство в широкия свят. Широкият свят ще го посрещне и приеме другояче.

После настъпват дни на успокоение. Констанция е нежна и близка, приятелите говорят за гениалността на Фридерик, в кафенетата, по улиците, в салоните — усмивки на уважение. Добре се чувствува в родителския дом, удобно. Той дори не иска да мисли за заминаване в света на чужди хора, може би враждебни.

Ала пан Миколай зорко следи събитията. Той се ориентира за отношението на Констанция към сина му и се радва на тъгата на Фридерик. Защото, когато мисли за Гладковска, той се усмихва с презрителна ирония: Гладковска? Много нисък е нейният дом за единствения му син. Понякога на масата ще спомене с кого е видял днес пана Гладковска на улица Беднарска или как са я одумвали. Фридерик се осмива равнодушно, но е бледен.

Сарачът Орпишевски довършва два пътнически куфара, приходящата шивачка изпраща копринените ризи, пътническият и официален костюм са на последна проба. Всички тия неща ръководи дискретно пан Миколай.

В началото на септември от Виена се получава един брой от „Allgemeiner musikalischer Anzeiger“. Виенският критик помества бележка за Вариации ор. 2 от Фридерик Шопен, издадени от фирмата „Тобиас Хаслингер“ (по-рано „Щайнер“). „Бележката е къса, но толкова възторжена — хвали се Фридерик в писмо до Титуо, — толкова възвишена и при това философска, че не е възможно да се преведе… И все пак в нея няма нищо прекалено: тя е такава, каквато я желая, защото ми признават самобитност.“ Тая вечер пред очите на бащата и сина се изправят концертните зали на най-великолепните столици на Европа. Те засенчват спомена за Констанция и заглушават горчивите думи на приятелите. Виена хвали, възхищава се от вариациите. Вариациите? Те са вече стара, отдавна забравена работа. Сега в прекрасно ушитите от сестрите папки чакат своя триумф два концерта от Фридерик Шопен.

Остава още един въпрос — финансовият. Княз Радзивил е забравил за меценатската си отзивчивост. Другият почитател и меценат, министърът, председателствуващ комисията по вероизповеданията и обществената просвета, граф Мостовски, отпуска „на сина на професор Шопен по 5 (пет) злоти годишно за двегодишно пътуване из чужбина и за усъвършенствуване на таланта му като пианист…“ Трябва, значи, със собствени усилия да увеличи спестяванията, предназначени за Виена, Милано и Париж. Тогава — концерт, прощален, бенефисен концерт. Той трябва да донесе няколко хиляди.

В сряда сутринта, на 22 септември, Фридерик е седнал пред бюрото в мансардната стая и остри перо. По прозореца се стичат дребни дъждовни капки. Писмото до Титус Войчеховски в Потужии започва така:

„Най-скъпи живот мой!

В писмо по човек по-лесно мога да ти обясня защо все още съм тук. Преди няколко седмици баща ми наистина не желаеше да тръгна поради размириците в Германия. Без да смятаме крайрейнските провинции и Саксония, които също вече имат нов крал, Брауншвайг, Касел и т.н., чуваше се, че и във Виена няколко хиляди души започнали да се мусят поради брашното. Какво са искали от брашното, не зная, но че е имало нещо — това ми е известно. В Тирол също се разсърдили. Италианците кипят и Мориола ми каза, че всеки момент се очакват новини. Още не съм правил постъпки за паспорт, но хората смятат, че няма да получа такъв освен за Австрия и Прусия — да не съм мислел за Италия и Франция. Знам и това, че на няколко лица вече изобщо са отказали паспорт, което навярно на мене няма да се случи. Вероятно през следващите няколко седмици ще замина през Краков за Виена, защото там отново са си опреснили спомена за мене, значи, трябва да се възползувам…“

По човек по-лесно може да изпрати новини на заровения в провинцията приятел, но и в тоя случай трябва много да внимава да не каже нито думичка в полза на тия, които разтърсват троновете в Западна Европа. Писмата по пощата се четат от специални хора в централното бюро на тайната полиция. Писмо, носено от човек, също по нещастна случайност може да попадне в ръцете на тия господа. Във Варшава става все по-задушно.

Знакът за въстание дава Париж. После от запад към изток лумват революционни огньове. Карл X, възкачен на френския престол по заповед на Свещения съюз, изчезва от Париж, сякаш издухан от вятъра. Навярно е помнел съдбата на citoyen Kapet^[4] и не му се е видял весел споменът за „червената вдовица“.

Когато до Варшава стигат първите вести за юлските дни на Париж, Жуковски се усмихва на приятелите:

— Навлизаме — казва той — в епохата на нов земетръс…

Тръс на историята? — Нека да е така. Сеизмографите на още спокойните страни, тоест дирекциите на полициите, започват бързо да отбелязват силата на трусовете. Започват да пристигат все по-страхотни вести: Белгия, Саксония, Брауншвайг, Касел, дори разтанцуваната Виена, биват обхванати от пламтящите потоци на революционната лава, земята се пука и изхвърля на повърхността си барикади.

Негово величество самодържецът на Русия и крал на Полша Николай I е запомнил добре животинския страх, стиснал гърлото му при вестта за акцията на декабристите, изпречили се на пътя му към трона и дори заплашващи живота му. Тогава царевичът с оръдейни залпове успява да си отвори лошо затворения път. Оттогава „така е повярвал на личните си вдъхновения и така вярва, че те произхождат от бога, та — както се изразил един от министрите му — колчем изразявал някакво мнение, веднага се ослушвал какво свети дух бил казал чрез него“. Ала страхът си останал. Затова едно от тия вдъхновения — вдъхновение като че ли най-важно — е ненавистта му към всяка мисъл за конституция, към всяко желание да бъде сринат установеният от Свещеният съюз порядък. Прегледал първите телеграми на революциите в Париж и Брюксел, той веднага свиква на внезапно съвещание и членовете на генералния си щаб. В заповедта се казва: „Да се приготви оперативен план за смазване на френската и белгийската революция.“

Първите скици на плана предвиждат въоръжените сили на Кралството като предна стража, която да възстанови стария ред, въведен от николаевската армия. Още през август негово царско височество княз Константин Павлович заповядва полските полкове да бъдат съсредоточени около Варшава: от рота в рота се предават слухове за война с французите, за далечни походи; във военното училище дори най-големите гуляйджии изведнъж забравят картите, момичетата и водката…

В същото време в полковите лагери около Варшава младите офицери пиянствуват, ходят в столицата, връщат се на разсъмване, пеят неприлични песни. Но една част от тях се забавляват доста странно. Затварят се в стаички на второстепенни заведения и вместо да пият водка, разискват. В тия групи се виждат Висоцки, Урбански, Заливски… Като докладва на заговорническия щаб за положението през месец септември, Заливски съобщава, че в заговора са включени представители на всички варшавски и лагеруващи около столицата полкове на брой сто деветдесет и седем офицери от долните чинове. След прочитането на тоя доклад Набеляк неочаквано предлага да се ускори определената за последното съвещание дата — февруари следващата година. Висоцки се противопоставя — избухва спор. След продължителни разисквания предложението на Набеляк бива отхвърлено. Висоцки мотивира отлагането на революцията с липсата на водач, а когато дори Маурици застава на негова страна, Набеляк излиза, като затръшва вратата. Заливски ругае. Помиряват се едва на другия ден в кафенето. Набеляк и Маурици сядат на обща маса в „Барок“ с вестник в ръка, но все още се гледат накриво, когато Гошчински се втурва, засмян до уши. Нещо нечувано: Гошчински да се смее на глас! Той спира до Маурици:

— Плъховете — казва, — плъховете напускат кораба.

Той е донесъл наистина смешни новини: Грабовски, министър на „оневежествяването“, княжески слуга, заминал толкова бързо от Варшава, че не успял да вземе със себе си дори своята най-нова „камериерка“ — бързал… в отпуск. А председателят Шанявски също така внезапно започнал, да се стяга за Виена, за да „спасява здравето си“. Носят се слухове, че и негово превъзходителство Николай Николаевич Новосилцов в най-близки дни заминавал за Слоним.

Маурици веднага предлага пунш в „Джюрка“. Но не стигат до Мьодова — по пътя ги привлича „Веселият Бакхус“, където, както е известно, ведно с гданската водка сервират най-вкусния в цялото Кралство ловджийски бигос. Докато донесат първото шише с водка, Набеляк вече се е опил — от собствените си мисли. Протегнал крака под масата, разположил се на стола, той се усмихва мечтателно. Очите му са забулени с мъгла.

— А може би още през ноември — обръща се той към Маурици, — разбираш ли, брат, през ноември…

Водката донася Доротка — як дъб с лице на ангел, както я нарича Маурици. Северин ощипва момичето за крака. То започва да му се кара, но приятелски. Северин се смее:

— Ами ти, душичке, какво ще ни кажеш за ноември, а?

Тя го изпраща по дяволите. Тресейки се от смях, пият първата чашка: „Да живее революцията — смърт на тираните!“

* * *

Трети ноември — първият ден от пътуването — е тих и слънчев. Студеното слънце е стопило сутринния скреж. По полето се влачи дим от огнищата.

Дилижансът леко люлее, кара на дрямка. Никой не приказва. Седналият отсреща дебелан присвива очи, пази се от слънцето като от мухи. Конете пръхтят енергично, но тичат в ленив тръс.

Кулите на Варшава вече са изчезнали. От двете страни на пътя се простира Мазовецката равнина. Всяко завъртване на колелото те отдалечава все повече и повече от всичките ти минали работи. За теб остава идиличното и ангелско детинство, възвишената и тъжна младост, любовта към Констанция… близкият на сърцето ти град и сърцата на интимните приятели. Може да ти се струва… не: може да се надяваш, че всичко това отнасяш със себе си. Пътят на заминаването винаги може да стане път на завръщането. Ако се върнеш — ще приветствуваш Констанция, родителите си и сестрите, приятелите, града. Ако се завърнеш като Фридерик Шопен, завръщането ти ще бъде триумфално.

На пръста си той носи пръстен с тюркоаз. При сбогуването с Констанция са си разменили скромни подаръци и тогава той като че ли за пръв път е разбрал, че Констанция не желае раздялата, че се бои от нейната безвъзвратност. „Дори да се върнеш — прошепва му тя, — няма да се върнеш при мене.“ Вечерта е студена и той потръпва. После двамата са разтърсени от плач. Да, всяко сбогуване може да бъде — и често е — сбогуване завинаги. Това съзнание не могат да прогонят никакви думи, клетви или обещания.

Моментът на сбогуването е винаги момент на истинска любов, защото е ръководен от страх пред загубата й.

„Ако се върна — казва той, — ще се върна при тебе.“

Целувайки се, те си вярват. Но това са целувки на отчаяние. Нима можеш да се довериш на съдбата? Над Варшава се носят ниски, тежки облаци и вечерта е грозна. Едва нощният вятър ги разгонва.

Притвори клепачи — ще видиш Констанция. Нейните очи или устни, или ръцете й. А когато ги повдигнеш, ще видиш пред себе си просторна равнина — обекта на твоята втора любов.

Земята в Мазовецкия край е равна и неплодородна. Трябва да се бориш с нейната безплодност, с вятъра, който носи град или бури, със слънцето, което при суша напуква земята като кожа на студени длани. Невинаги слънцето е толкова меко, като днес. Случва се хоризонтът да изчезва в дъждовете, по ливадите да се влачи дим заедно с мъглите, а в дните преди новата реколта устните на децата да са сини и да треперят.

Това не е край особено плодороден и особено мек.

Въпреки това, както отнасяш със себе си образа на Констанция и любовта към Констанция, така отнасяш със себе си образа на тоя край и любовта си към него. Може би има отечества по-хубави, по-жизнерадостни, по-богати. Ала няма да намериш отечество, което би могло да ти замести това, с което се сбогуваш сега.

Пред тебе се открива време на борба за триумфа на любовта към самия себе си. Пътят води към юг и запад. Трябва да вярваш, че на края му те чака слава и богатство. Трябва да се надяваш, че третата любов на твоята младост ще бъде любов честита. Тя ще бъде също любов почтена — заради нея не ще зарежеш другите два вида любов.

Крайпътните върби бавно отминават назад. Върху стърнището се е събрал сейм от врани — странен, защото е мълчалив.