Йежи Брошкевич
Любовта на Шопен (6)

Новият свят на улица Мьодова

Доктор Малч е чест гост на втория етаж на Казимировския дворец. Милият, строен, благодушен лекар загубва всяко настроение в ранната пролет на 1827 година. Към средата на февруари Емилка почва да кашля и да храчи кръв. Малч нарежда да й пуснат кръв. После втори път — идва време и на други лечения: пиявици, мушамички, синапизми, вълчи лапи…

В средата на април погребват Емилка в гробището Повонзки.

Пани Юстина спотайва плача си, но категорично поисква да не я принуждават да остане в къщата, където е починала Емилка. Пренасянето става през юни, вещите на Емилка предават в благотворителното дружество. Новото жилище се намира срещу университета и лицея, в лявото предно крило на двореца на ординатите^[1] Красински на улица Краковске пшедмешче. По стар навик се настаняват на втория етаж. В новото жилище Фридерик се подготвя за последния годишен изпит по композиция, тоест по контрапункт. В своя „рапорт за предстоящия изпит на 17 юли 1827 година“ Елснер така характеризира учениците си: „Първогодишници: Шопен Фридерик (изключителна способност). Второгодишници: Добжински Игнаци (необикновена способност), Климонтович, Фаир, Билинг, Шмид, Радзински, Линовски, Ярецки Юзеф. Третогодишници: Нидецки Томаш (изключителна способност).“

Веднага след успешно издържания изпит — на село. Но тоя път селото не е истинско село. С имението на рода Весьоловски, където Ана Скарбек Весьоловска поканва Фридерик, съседствува Антони — лятната резиденция на негово превъзходителство наместника на Познанското княжество княз Антони Радзивил, който щедро раздава меценатски обещания и съвети.

Сам князът е композитор. Фридерик с почтително внимание слуша изпълняваната от него музика, написана за Гьотевия „Фауст“. Князът свири с усилие, поти се и фучи през нос. Когато го слуша, Фридерик заема възможно най-живописна поза — гледат го княгинките. Той свива нос и издува устни, за да разхубави външността си. После сам сяда пред пианото, направено от знаменитата берлинска фирма „Кислинг“. Князът дава съвети, защото с неудоволствие слуша тактовете, които нарушават правилата. Откъде накъде — пита той — такива грапави хармонии и груби квинти?

Фридерик е знаел предварително как ще изглежда тази ваканция и отказва да отиде в Стшижев. Но бащата проявява суровост. Той не крие намеренията си и заявява кратко и ясно, че Фридерик трябва колкото е възможно по-често да изразява уважението си към княза-наместник все по-трудно се намират меценати.

Следобедите и вечерите, за десерт към кафето или музицирането, князът дава нови обещания. Когато се завръща от лятната ваканция, Фридерик е принуден да даде на баща си пълен доклад за тях.

Пан Миколай слуша доста мрачно. Но като чува, че Фридерик е поканен и през идната година в Стшижев, свива устни като тръба, замисля се върху приказката за господарското благоволение и пръста в устата, накрай махва с ръка: каквото има да става, ще стане… — сигурно князът-наместник има възможност да поддържа старите меценатски добродетели. Има ли тая възможност, или не? Фридерик свива рамене, пан Миколай мълчи. Но когато ентусиастката Людвика започва гласно да мечтае във връзка с княжеската щедрост, двамата я скастрят доста остро: очите на глупавата надежда са големи.

Най-сетне лекциите започват. Всеки четвъртък от дванадесет до един — хармония и контрапункт в залата на университета. На практически лекции, както и миналата година, ходи в консерваторията — в понеделник, сряда и петък от четири до шест. А всеки ден към шест часа Фридерик тръгва към улица Мьодова.

Това е нова привичка — най-достойното развлечение на университетската младеж и сенаторската старост: кафенето.

В „парижката“ си част Варшава има много кафенета. На първо място трябва да се спомене кафенето на хората на изкуството и на зрелите господа — „Копчюшек“, в което имат запазени масички професорите Осински, Бродзински, Армински, директор Курпински, маестро Солива, най-значителните актьори от Народния театър. Тук споменават с почит имената на корнейловци, расиновци и боаловци; тук над всички литературни видове ценят трагедиите, писани по правилата на трите единства, и епопеите в омировско-виргилиевски стил.

В „Копчюшек“ идва сам Каетан Кожмян — челен майстор на полската поезия. А когато се случи да попадне на някой брой от „Газета Полска“, той червенее, бледнее, а после надзърта предпазливо във вестника и го отблъсква настрани, като прихва презрително, или яростно го захвърля в ъгъла.

Тук идват и графове, дори сенатори, няколко пъти в месеца се отбива негово превъзходителство Новосилцов, дори негово превъзходителство Любецки не отминава „Копчюшек“. „Копчюшек“ е кафеджийско представителство на най-почетните варшавски салони — той пази и култивира техния вкус, идеи, убеждения. Кафенето си има свой ред и следната топография: до прозорците се групират най-наконтените господарски синчета в столицата, „седнали журнали“, около печките — старците с бузи, тлъсти като поднасяната с кафето сметана. Ордените, коланите и еполетите на старшите офицери блестят не по-лошо от позлатата на огледалните рамки.

Фридерик е виждан тук веднъж-дваж в месеца. Не по-често. Защото той е постоянен посетител най-напред на madame Бжезинска, после на „Джюрка“ на улица Мьодова.

Маестро Йохан Себастиан вече е похвалил кафето и го е почел с шеговита кантата. Маестро Фридерик Франтишек е обикнал не кафето, а кафенето. Но не „Копчюшек“, място за кафеджийски почивки в салонно-графскокласически стил.

През пролетта на тая година най-разпаленият сега другар на Фридерик, Юлиуш Фонтана, го отвежда след лекциите в кафенето на madame Бжезинска. Фридерик се връща за вечеря с главоболие и сърцебиене. Кафе, тютюнев дим — не е за неговото здраве. И той си казва: за пръв и последен път. Но след един месец всяка вечер е гост у Бжезинска.

През ноември се пренася от Бжезинска в „Джюрка“. Причината е някакъв скандал между двете групи постоянни посетители на кафенето. Madame взема страната на възрастните. Обидени, младите се пренасят в „Джюрка“, на улица Мьодова, в двореца на теперовци. Фридерик дори е доволен от промяната. Срещу „Джюрка“ се намира магазинът за ноти на Бжезина: Фридерик и тук иде всеки ден — следобед. Сега приятното се свързва с полезното. Фридерик почва да посещава Бжезина в часовете преди времето за кафето. По стар обичай той се рови в издателските новости, по-интересното изсвирва на пианото в задната стаичка. А от архивите измъква интересни старосветски откъси и търси изненади — някакъв неизвестен, забравен майстор. По-рано оттук не е могъл да се откъсне, но сега се отбива набързо и по-скоро по дълг или навик, отколкото за удоволствие. Двете масички в къта до прозореца на „Джюрка“ — ето магнитния полюс през ония години. За едни — масички за борци, за други — масички за смрадливци.

Другите са хора от олимпийския салон на граф Мостовски, които благоволяват да прекрачват и прага на „Копчюшко“. Това са Кожмян, Осински, Венжик, Кропински, Молски — майсторите на литературата, драмата, на поетическата теория и практика.

Тяхното майсторство лесно може да се прецени — през 1809 година изсипват оди в чест на l’Empereur като от рога на изобилието; ритъмът на строфите им се диктува от стъпката на Наполеоновите корпуси и дивизии. Когато Нике от бреговете на Сена престава да бъде патронът по полетата на европейските битки, ритъмът на строфите в новите оди почва да се диктува от стъпката на Александровите и Николаевите полкове. Името на Александър, дори създава по-добри възможности за митологични метафори, отколкото името на абдикиралия заточеник на остров Света Едена. Освен това в тая метаморфоза няма нищо чудно — променено е името, императорът е останал, променена е географската посока на обожаването, но не е променена посоката на политическата мисъл и на литературните добродетели, диктувани от Лакарп или Боало. Богатите, изискани, елегантни оракули на класическите музи, майсторите на литературните церемонии в салоните са се хванали за миналото като бодил за кучешка опашка. Защото са се хванали за миналото изобщо. В Европа по това време „смърди на измяна и бунт“ срещу стария порядък. Следователно редно е в интереса на царя, на аристокрацията, както и в интереса на собствената кожа да се сложат постове и засади. В изкуството също. И както следствените комисии на Новосилцов си служат с александровско-наполеоновския кодекс, така оракулите на класическите музи подкрепят душите си с кодекса на боаловската естетика.

А в това време Адам Мицкевич издава във Вилно „Поезии на Адам Мицкевич“, том първи — с „Балади и романси“ — излиза в 1822 година, а том втори или „Гражина“ и „Задушница“ — втора и четвърта част — през 1823 година, която е вече година на романтизма. Салонът на граф Мостовски, където се събира горепоменатият позастарял Парнас, изсумтява колективно и презрително през нос в тая все още псевдокласическа 1823 година.

По-късно сенаторът Новосилцов и Генерал Бенкендорф се „погрижват“ за Адам Мицкевич. Въпреки това „Кримски сонети“ и „Конрад Валенрод“ намират път до Варшава. „Конрад Валенрод“ ще бъде четен с разтуптяно сърце и със сълзи в очите. Тая поема е горчиво доказателство, че е жив споменът за приятелите декабристи, които след смъртта на „добрия господар“ Александър били решили да препречат пътя на новия самодържец към трона. Новият самодържец се изкачи на трона по техните трупове. Негово превъзходителство Новосилцов добре разбира тенденциите на „Валенрод“ и не само ще забрани рекламирането, та дори и споменаването на тая поема, но и ще изпрати до цар Николай писмо, посветено на Мицкевич и „Валенрод“. И в това писмо ще подчертае необходимостта да се „положат грижи“ за опасния ум на човека, който наистина е написал ода — но ода към младостта. Прекалено много от тая младост, свобода и патриотизъм се крие в пан Мицкевич според лисичата бдителност на сенатора Николай Николаевич Новосилцов.

Не само господин сенаторът ще почне да протестира. Жандармите и стражарите на миналото са вече подушили с носа си страшния гений. След като прочита „Кримски сонети“, пан Каетан Кожмян заявява, че „Мицкевич е полуумен, пуснат от болницата за луди, който, противно на добрия вкус, плещи хаос от непознати думи на непознат език и диви помисли…“. А когато същата есен негова милост Подчашински донася от Париж литографиран портрет на Адам Мицкевич и го показва в „Копчюшек“, Кожмян прасва лулата си о земята и вика:

— Горко! Горко ни! Отсега ще правят портрети на смрадливците!

Подчашински право от „Копчюшек“ изтичва до „Джюрка“ и с огнени петна на бузите разказва цялата история на приятелите, седнали около двете масички в къта. Те я изслушват мълчаливо. А преди да избухне врявата от яд и възмущение, Маурици се усмихва крайно заядливо, забарабанва с пръсти по масата и заявява:

— Много хубаво! Тогава ние наистина ще бъдем смрадливци!

Маурици добавя още, че тоя възклик „горко ни“ навярно крие в себе си много правда и че тая правда трябва да бъде изнесена още по-пълно, отколкото досега. А „смрадливците“ му ръкопляскат и толкова гръмко викат „браво“, че цялото кафене любопитно — но и с уважение — обръща глава към тия две масички в къта, на които седят, изреждани отляво надясно, господата: Стефан Витвицки и Бохдан Залески — поети, Доминик Магнушевски — познат вече универсален гений и мегаломан, Антони Едвард Одинец — поет, Маурици Мохнацки, Юлиуш Фонтана, Фридерик Шопен, Михал Подчашински и Ян Людвик Жуковски. Според номенклатурата на майстора-поет Кожмян това са господата смрадливци. Но според тяхната собствена номенклатура това са господа въстаниците.

В Европа наистина „смърди“ на измяна, бунт и въстание срещу стария порядък.

* * *

Фридерик бива представен на тия господа и приет приятелски от тях вече година и половина след първите сблъсквания на Маурици със защитниците на деветте музи, императорските корони и авторитета на побелелите коси.

Започва, както е известно, Мицкевич. В Европа отдавна вече се захласват от Байрон — в Германия носят светлосини фракове и жълти жилетки а ла нещастния Вертер и във вертеровски стил с екземпляр от романа в ръка си теглят куршума. И оставят бележки: „Не обвинявайте никого… освен собствената ми любов.“

По-трезвата Англия, след като изгонва Байрон, вместо да спи, виси пред запалена свещ над романите на Валтер Скот. Шекспир потърсва с пиесите си всички столици, а Виктор Юго вече е — и продължава да бъде — великанът на френската поезия.

Но във Варшава и Вилно не се чува нищо за романтизма. Великата Инфекция се предшествува от скромна, сантиментална увертюрка: романите на госпожа Крюденер и трогателната съдба на Елоиза. „Романсите и баладите“ на пан Мицкевич са много близки до техните настроения и всъщност едва второто томче стихове започва да вести новите времена. Малчевски, Залески, Гошчински също се залавят за перото.

Пръв взема думата по тоя въпрос професорът с меко сърце Бродзински. Той похвалва класицизма, погалва романтизма. Стига градчето ни да е весело, стига собственият ни дом да е спокоен — проповядва той от дълбочината на сантименталната си природа и апелира за съгласие между старото и новото.

Но от това нищо не излиза. Първи му плащат неговите собствени другари: знаменитият учен Ян Шнядецки наругава Бродзински и го нарича опортюнист, а романтизма натиква в калта. Нарича го „школа на измяна и зараза“! По салоните се подиграват с Бродзински зад гърба му и в единодушен хор се надсмиват на тия романтични красавици, които са познати на всички жени — както се провиква Шнядецки. Той е прав в този смисъл, че томчетата на Мицкевич „са купувани най-много от слугините и камериерките“, които виждат в тях близък им, както ризата на тялото език. Нищо чудно, че Мицкевич е наруган, щом наругават Шекспир, дори Расин, защото им липсвало „грижливо възпитание и образование“.

Но тогава пан Маурици Мохнацки се обажда за пръв път. Маурици вече познава Шекспир, Гьоте, Тик, Новалис, Хофман; в областта на родната литература също е познавач; цени някои естетически възгледи на Еузебиуш Словацки^[2] (у когото всъщност също има известна доза романтизъм); за образец взема Шелинг и Шлегел. Значи човек с ерудиция, който разбира работите и е добре въоръжен.

Ала всички тия хубави качества не биха му помогнали много, ако нямаше перо. Отначало във всичко това все още има много младежко празнословие, умуването на двадесет и една годишната възраст и подражаване на чужда философия. Но още тогава… Ех, сами четете: „Ако Виргилий, както се чува, е призовал Блаумер пред съда на Зевс, като го обвинява, че е травестирал «Енеидата», цялата гръцка античност би имала същото, а може би и по-голямо право да защити оскърбената красота на образците, на които днешните псевдокласици… искат да подражават в чувствителен ущърб на тяхната величина и слава. Тя би имала право да ги попита защо призовават от гробовете нейните свещени знамена и се осмеляват да наричат класика в поезията това, което е явно посредственост… както и мнимо име на лошо обагрена умствена немощ…“

На времето си пан Миколай прочел гласно на масата тая статия, поместена в „Дзенник Варшавски“. Показал му я с възмущение професор Линде. Пан Миколай искал да я прочете с не по-малко възмущение. Вместо това на няколко пъти не успява да се сдържи да не прихне от смях. Той — привърженикът и ентусиастът на френската класическа литература.

Фридерик също се смее, при все че тогава още не разбира добре какво иска баща му и какво авторът. Бащата смъмря сина си и себе си за нетактичната веселост и дочита статията с възмутена сериозност. Но ако дори той не съумява да се противопостави на чара на Маурициевата писателска страст, тогава как ли са се смели — как ли са се смели! — младите привърженици на романтизма във Варшава и във Вилно.

Така именно под перото на Маурици Мохнацки във Варшава започва литературният бунт. Смешно е някак, а и малко трогателно, че майката на Маурици — от поколението на Миколай Шопеновци, — ужасена от ехото, което предизвиква перото на сина й в салоните на мостовскевци и моренхаймовци, го принуждава да мълчи една година. Щом мама казва — синът трябва да слуша. Но като мълчи, той не губи време. Приятелите, които посещават Маурици, го намират проснат на пода с луличка в уста, а наоколо — книги, книги и книги. Затова, когато в 1827 година — вече истинска романтична година — мълчанието на Маурици престава, Кожмян взема в ръка всеки брой на „Газета Полска“ с разтуптяно сърце и растяща в гърлото ярост, а сенаторът Николай Николаевич свива очи, когато чете тоя вестник — в литературната школа на измяната и заразата той души да открие и друга измяна и зараза.

Ала Кожмян се бои не само от „Газета Полска“, където работят Мохнацки, Брониковски, Жуковски. Минало е вече времето на заговора да се мълчи за романтизма. И ето нещо знаменателно: на борба срещу литературния полк на мостовския салон тръгват дори първите графомани на романтизма. Мечешка услуга, но — да повторим — знаменателен факт.

* * *

В славното военно училище се появяват поети и писатели! Те хващат перото, за да издават списание, което да пропагандира новата литературна ера. Това са Годебски, Мохнацки, Камил и Жаба. Първият номер на тяхното „Хвиля спочинку“ е посрещнат от двете масички (в къта до прозореца) в „Джюрка“ с гръмък смях. А Маурици, в желанието да отклони брат си от стихоплетство, предизвиква семеен скандал — довежда майка си до сълзи, Камил също едва не се разплаква.

Но това не помага. Школнишкото „Хвиля спочинку“ излиза дотогава, докато не прелива чашата на търпението на високия чиновник в Министерството на вътрешните работи, пан Каетан Кожмян. Той отива при директора на школата, за да му обясни — много бързо са се разбрали и намерили общ език, — че във военното училище не може да се търпят привърженици на школата на измяната и заразата. По заповед на директора „Хвиля спочинку“ престава да излиза.

Тогава за пръв път Маурици се отнася сериозно към осмивания досега ентусиазъм на брат си и на неговите приятели.

По всекидневен обичай около масичката седят в по-скромен от обикновено състав: Маурици, Стефан Витвицки, Жуковски, Подчашински и Фридерик. Разговорът се точи лениво. Кафето още не е донесено, а Маурици, неуморим подстрекател към разисквания, тоя път подръпва от лулата си и не дава ухо на историйките за тайните на тази или онази спалня, които е донесъл навсякъде пъхащият се клюкар Витвицки. Фридерик също мълчи, както обикновено, свит в самия край на канапето. Той не обича и не умее да взема тук думата. Между тия хора неговите мисли и думи са още твърде наивни и дори несръчни, за да може смело да се изказва, одобрява или протестира.

В тоя миг Камил Мохнацки идва блед и ядосан. Поисква да му донесат макарони, пунш, после кафе. Езикът му се развързва едва когато запушва. Спокойно, равнодушно, той разказва за стореното от Кожмян, но в края на разказа си вече не успява да запази стоическата си сериозност: слага внимателно настрани лулата, а ръцете му треперят; и изведнъж… удря с юмрук по масата! После разтърква с пестници очите си, в които са се появили сълзи. Но никой не се надсмива на тия сълзи — това са сълзи от яд.

— Знаете ли пословицата: „Поляк на поляка око не вади?“ — запитва Жуковски, като леко заеква. Той заеква само когато е ядосан.

Ала всички чакат мнението на Маурици. Той още мълчи. Само се навежда по-ниско над масата и върху нея пада сянката на профила му — сянка много по-стара от него: птича, ястребова, колкото страшна, толкова и злорада. Накрая Маурици се усмихва.

Ето каква е накратко дългата аргументация на Маурици, която той изнася в „Джюрка“ през есента на 1827 година. Приятелите го слушат, свели глави един към друг, защото Маурици говори с глас, близък до шепот.

Той заявява, че не се учудва на тоя обрат на нещата. Това е — казва — техният естествен ред. Ред, който не толкова го ядосва, колкото го радва. И веднага слага успокоително длан върху ръкава на възмутения вече Камил. Радва го — обяснява той — не фактът на принудата, оказана по служебен път върху младите поети, а това, че онези са сметнали тоя факт за необходим. Следователно? Следователно романтичният бунт расте по сила, той е страшен, неговите врагове смятат, че е необходимо да се борят дори — да, извинявай, Камил — дори с „Хвиля спочинку“. В лагера на враговете се вижда първият белег на поражението — паниката.

После задава редица въпроси — реторични въпроси. Той протестира срещу учудването, а също и срещу плъзгането по повърхността на явленията. Нима тук става въпрос само за борба между старото поетично поколение и младото? За спор между класицизма и романтизма, между пан Каетан и пан Адам?

Съвсем не! Пан Кожмян се съюзява не само с професор Осински и граф Мостовски. Той е на страната на ония, които са издали присъда срещу Лукашински, които с готовност са изпълнили заповедта на цар Николай, носеща смърт на декабристите, които седят върху натъпкани кесии и извръщат очи от мизерията на народа. Може би кожмяновци и осинцевци дори не предполагат в какъв съюз участвуват. Но това не е важно.

— Важното е — продължава той, като се зачервява от ярост и разпуска с пръст задушаващата го широка вратовръзка, — важното е да бъдем тия, които с погледа си стигат до главните причини на явленията. Защото тук не говори поезията — тук говори историята!

Фридерик диша тежко и с мъка. Подчашински е бледен, но очите му блестят като вълчите полегати зеници на Маурици.

А Маурици се смее само с крайчеца на устните си и махва с ръка, сякаш пъди нахална муха.

Те подушват нашия вестник с носа си. Затова „Хвиля спочинку“ не е главният въпрос. Той е отломък, дребен откъс от тоя въпрос. Да! Те пишат оди в чест на императорите, а ние защищаваме поезията, която подхранва вдъхновението си от преданията и вярата на народа. Те покорно слушат заповедите на тия, които лишават народите от свободите и правата им, а ние сме истински синове на тия народи и няма да изпълняваме такива заповеди.

— С кого са те в съюз? На кого служат? — пита той реторично. И сам дава отговор. И при все че слушателите знаят тия мисли, при все че неведнъж е ставало дума за свободата и деспотизма, за правата на народа и за борбата за тия права, и тоя път — както винаги — смисълът на думите ускорява ритъма на сърцето. Дланите се стисват в пестници, по плещите преминават бързи, припрени тръпки.

Жуковски подхваща думите на Маурици. Като заеква на мъчните съгласни, той веднага изоставя работата на Камил, интригите на Кожмян. Изкуството дори. Та нали явните врагове на романтичната поезия са малко или повече съзнателни слуги на истинските врагове, на най-страшните врагове — враговете на народа. На тия, които гнетят собствените си и чужди народи, които пазят своята корона, богатства, чинове, които възхваляват божествения произход на властта, а народа третират по-зле от работен добитък. Тяхното величие и власт са плод на насилието и гнета.

— Д-да — мръщи той заплашително чело, — всички с-съсловни р-различия, така р-ревностно защищавани от К-кожмян и сенатора Николай Н-николаевич, и Аракчеев, и г-генералите, министрите, жандармите са плод на насилието и гнета… А всички з-защитници на високия произход, б-богатствата, привилегиите са слуги на в-варварските традиции от феодалните векове. Д-да…

Маурици се разпалва от темата. Той прекъсва Жуковски. Но следва неговите мисли.

— Ето нашия принцип: няма разлика между хората. Нашият принцип, като хора на изкуството, ни кара да творим изкуство, подхранено от вдъхновението и легендата на потиснатия народ, нашите политически принципи ни карат да воюваме и с перо, и с оръжие за неговата свобода.

— Ч-човекът… — започва Жуковски.

— Човекът — продължава Маурици — се ражда свободен, ражда се с равни права. И всеки, който яде хляб, сам трябва да си го припечели. Този, който постъпва другояче, е измамник и грабител. Измамник, защото взема позата на полезно същество, когато в действителност е вредител; грабител, защото ограбва труда на събратята си. Да! Като брани традициите на господа класиците, Кожмян не само защищава старосветските естетически закони, но направо застава на страната на тъмното минало, на страната на гнета и насилието. Откъде е дошло това право негодникът и деспотът, привикнал на надменност и дързост, а на трона или на служебен пост издигнат от насилието или предразсъдъка, да управлява човека от народа? От това именно тъмно минало, което е дало на Николай корона, а на Кожмян поетически лаври! Но ще дойде време…

— Днес още не е време — прекъсва го остро Жуковски.

Маурици се спира едва ли не на половин дума. Той удря с разперена ръка по масата, за да се разсмее почти по момчешки. И вика по посока на бюфета:

— Пунш за всички! — И: — Днес още не е време! — повтаря той вече спокойно.

А когато пуншът замайва главите им, младежите си припомнят клюките за Витвицки. Сега те им харесват много и предизвикват силен смях. Но после се сбогуват сериозни — като членове на конспирация. Някой повтаря, че днес още не е време. Всички потвърждават сериозно и хитро, като вярват и дори знаят, че ще дойде такова време и тогава ще могат да назоват нещата с истинските им имена.

През януари 1828 година, когато Варшава е още управлявана от върховния вожд — великия княз, от куция наместник генерал Зайончек и от министъра на финансите Любецки, Маурици скромно отбелязва в колоните на „Газета Полска“, че „по отношение на романтиците изразът литературна свобода, равенство и независимост е неподходящ“.

Но две години по-късно, през януари 1830 година, школата на измяната и заразата ще свали овчата си кожа. Ще прочетете такива изрази:

„Романтичната школа, призовавайки към революция в науката, призовава и към политическа революция. Свободата, правдата, вярата, все по-енергично унищожавани, преследвани, обявявани за престъпни от най-рафинирания деспотизъм, намериха убежище, намериха своята обширна област за дейност — а може би и истинското си значение — в представите за изкуството, красотата, литературата. Като не сме могли да говорим за външната гражданска, политическа свобода, говорехме за свободата на духа, за свободата на изкуството!“

Наглед не се е променило нищо в семейната хармония на Шопенови. Оформените от многогодишната вече традиция и точно определени обичаи общи разговори на масата, общи излизания на разходка, четене на висок глас и посещения на театър стават малко нередовни. Фридерик не е вече дете — той е Шопен младши. Ала тая независимост не прекрачва синорите на скромността, наложена от семейното патриархално право.

Уважението към това право Nicolas Shapin е донесъл край Висла от старосветския дом на френските лозари. В Полша тоя модел на семейство е отлично приет — баща-патриарх, ето трогателното припомняне на феодалните времена в отечеството, които отново се възраждат, благодарение грижите на бащите, и стават все по-свежи и ценни.

— Колко хубаво се свързва и допълва това — казва веднъж Магнушевски в „Джюрка“, — бащата на бащинията ни държи здраво нашите бащи, а нашите бащи — нас. Той им отнема правото на глас, те от нас — правото на дума. Справедливо ли е това? — пита с престорено огорчение придворният философ-комедиант двете масички в къта до прозореца. Открил Америка!

Все пак у Шопенови бащата, възпитан в духа на Волтер, повече цени толерантността, отколкото възпитаните с помощта на латинския учебник на Алварез Черноблоцкевич и Бялоблоцкевич. Затова наглед нищо не се е променило — затова никой не допуска, че мненията на бащите, изразявани на масата или при чая, в столовата или в салона, почват точно така да дразнят, досаждат и разсмиват Фридерик, както това е ставало по-рано или по-късно във фамилиите мохнацкевци, словацкевци, балзаковци, байроновци, пушкиновци…

Ала Фридерик, толкова приказлив на забавите и в остроумията, не взема думите по сериозни теми. Мълчаливец. Първо, цялото семейство Шопенови не обича кога трябва и кога не трябва да показва съдържанието на своите сърца и умове. Второ, Фридерик в борбата си за своя музика е свикнал вече с тая грижа, която никога няма да го напусне — за най-чиста, най-прекрасна яснота и простота в изказването.

Освен това пан Миколай сам е изковал оръжието, с което Фридерик си служи с майсторска, но незабележима сръчност. Защото единственият син е трябвало да бъде дипломат, човек с министерска чанта и глава. Пан Миколай знае добре, че министър от рода на Потоцки може да си позволи мечешка сръчност там, където чиновник от семейство Шопен трябва да покаже маймунска й пантерска сръчност едновременно.

Фридерик изпълнява всяка заповед — винаги гладък, кадифен. Не може човек да допусне, че като клати с премила усмивка одобрително глава на перещия се с ума си Бандтке, той мисли за съвсем други работи и не чува нито дума от онова, което му се говори. Разбира се, той обещава на възмутения от проромантичните статии на Маурици пан Миколай, че няма да се сприятелява прекалено с Мохнацки. Само мимоходом ще спомене, че си струва трудът да поддържа приятелски връзки с тоя изтъкнат музикален критик и редактор на най-четения варшавски вестник.

Но да оставим тия толкова странични неща, тия добри външни последици на важни причини. Фридерик продължава да почита баща си и майка си. Но пред себе си той има по-други богове от тях.

Досега той е чувствувал своята сила и смелост само в света на музиката — останалият свят подлежи на компетентността на баща му и майка му и той го е виждал с техните очи, според тяхното мнение. Освен това той не е познавал останалия свят — затова го нарича „останалия“.

А сега се оказва, че „Хвиля спочинку“ е част от спора, между пан Каетан и пан Адам, че спорът между пан Каетан и пан Адам е отломък от спора на класицизма с романтизма, а спорът на класицизма с романтизма е откъс от борбата на миналото с бъдещето, на народа с деспота, на епоха с епоха… Докъде ли ще ни заведе мисълта на Маурици?

На един отдавнашен рожден ден Изабела получила играчка — множество малки картинки, които трябвало да се наредят в една голяма, твърде мъчна за сглобяване картина. И сега, когато става дума за света, за неговото виждане, Фридерик си спомня именно тая игра. Защото светът се състои от различни малки картинки, фрагменти и откъси. Но ето че днес той почва да се формира във все по-пълна картина, става все по-ясен в своята конструкция и йерархия. Оказва се, че човешките работи само наглед текат по различни русла и се извършват на разни места по света и в различно време на годината. Бистрите умове на новите приятели дават ключа за дешифриране на сложните ребуси и безгрижно рушат старите принципи.

Оказва се, че в къщи си живял като край печка, а това, което си знаел за Европа, знаел си го благодарение сведенията от официалния печат. А дори ако понякога се е заговаряло на теми, по които е забранено да се знае нещо, коментариите на страшните факти са бивали диктувани от чувството за официална лоялност, а в най-лошия случай — от примирението, досадата и горчивината. Какво можеш да сториш? Какво да предприемеш? Стена с глава не се пробива — ето такъв сбор от правила и принципи установяват политиците в родителския дом при чая, сладкишите и портокаловото сладко. Нищо чудно, че преди две години тия неща не са го интересували особено, че от тях е лъхало на скука и старост. Колкото пъти ареопагът е сядал в салона, за да играе карти или да разисква по разни въпроси, Фридерик само е търсел удобния случай да се измъкне от къщи. Целта му е бивала ботаническата градина. „В акациевата алея на ботаническата градина идваха няколко млади момичета — ще запише някога един малчуган, който тогава тича между храстите и изкусно направените цветни лехи, за да гони пеперудите или някое интересно насекомо. — Скоро след тях се явяваше Шопен. Сядаха на някоя пейка. Аз чувах шумни разговори и по-тихи въздишки или пък нещо като спречквания, закачки, шеги и смехове…“

Малко е липсвало професорът лично да пипне на местопрестъплението в това контрабандно сантименталничене този Филон и тия Лаури.

Да — музиката винаги е била предмет на най-нежна любов; зеленият край, като нейно ново отечество, е бил предмет на най-нежен спомен. Но „останалият“ свят? Филоновци, Лаури, салони и подплатени със скука клюки. Само смях струва всичко това… и презрение. Сега, когато вече е минал периодът на слепотата, спомените, на ония часове понякога ядосват, понякога учудват, а най-често карат да се надсмиваш на хлапака, който не е давал и пукната пара за истински значителните неща, който при всеки удобен случай се е заглеждал подир женските поли и вирел нос, защото бил вече негова милост Фридерик Шопен, чийто талант няколко пъти вече е предизвиквал възхищение на публични концерти.

Фридерик мълчи както при принципните разговори, водени в къщи, така и при споровете около двете масички в къта до прозореца. Там мълчи от уважение към баща си, тук — от уважение към темите и мненията. Той изучава не само живите знания за днешния свят. Изучава също задачите и задълженията си като артист, композитор, поет на музикалното изкуство.

Около масичките винаги цари изобилен смях. Не само когато Витвицки или Одинец надонесат клюки и не само когато Фридерик забавлява приятелите си с имитирането на X, У или Z. Най-много хумор предизвикват тук разговорите за лагера на класиците. Одинец и Витвицки често участвуват в обедите у граф Красински. Тия обеди, на които се срещат две поколения поети — Кожмян, Осински и Моравски, от една страна, и Одинец, Гашински и Витвицки, от друга — не минават спокойно. Сам графът започва да подкача гостите си. Нищо чудно, че после „между Кожмян, Осински и, от друга страна, Одинец се водят спорове за романтизма и класицизма, които често стигат до караници“!

И, разбира се, лесно пламващият и бъбрив Одинец редовно доклада на приятелите си за поетичните си битки над някой бут от дивеч или овен. Мълчаливият Жуковски подхвърля тихи забележки — лицето му е много сериозно, преструва се, че не знае за какво става дума, и невинно повдига светлите си вежди. Всяка от тия забележки вещае взрив от смях. Маурици също се подиграва с мощта на боалофилите — не са страшни враговете, които предизвикват смях.

Но понякога Одинец е чукван по носа. Предишния ден е отишъл много далеко в борбата си с Кожмян — наругал старите римляни. Това Маурици все още би му простил — неговият учител, Аугуст. Вилхелм Шлегел, също се е отнасял доста пренебрежително към тяхната писменост — виждал е в нея само неумело, подражание на гръцките образи. Да — но Одинец не оставил на мира и самите гърци. Маурици, който досега слушал с едно ухо, веднага настръхва, като разсърдена птица, за да изтърси какво мисли за позицията и неуместната подигравка на Одинец. Одинец изобщо прекалено лесно изтърсва големи думи. И накрая заключението: не разбира ли Одинец, че в системата от художествени произведения на антична Гърция е намерила израз мисълта, духът, цивилизацията на гръцкия народ, на народа на Фоцион и Перикъл? Дай боже да постигнем дори една десета част от онова, което те са създали! Да съумеем и ние да изразим мисълта, духа и цивилизацията на полския народ!

Ако Маурици казва „ние“, ако признава, че полското изкуство и поезия вече започват да изразяват мисълта, духа и цивилизацията на полския народ, той мисли не само за великия, но далечен Мицкевич. Когато казва „ние“, той гледа в лице и очи приятелите си, говори на тях, писателите, поетите, музикантите. Защото на тях, тъкмо на тях, тежи задължението, за което става дума — тяхното общо дело ще трябва да свидетелствува за народа пред историята. Да — тук не говори поезията, тук говори историята!

Ролите са вече раздадени. И дори не е нито детинско, нито смешно, че тия момчета са определили между себе си кой какъв ще бъде и с какво ще се запише в системата от художествени произведения на полския народ. Маурици и Жуковски — това са писатели и критици. Стефан Витвицки, Бохдан Залески и Одинец — поети. Шопен — композитор. Тогава то може да е било малко детинско и смешно. Но днес не е. Затова нека никой да не се учудва на гордостта и смелостта, които блестят в очите на момчетата, седнали около двете масички в къта до прозореца на кафене „Джюрка“, помещаващо се в двореца на теперовци на улица Мьодова.

Октомври, ноември, декември — 1827 година, януари, февруари, март… 1828 година. През тия именно месеци пред очите на Фридерик се открива гледката на новия свят, на неговия нов смисъл. А също и новият смисъл на собствената му работа. Колко смел и горд е този нов свят!

* * *

Тая година като че ли не е имало предпролет. Тя трябва да е преминала скришом, нощем. В понеделник тънък сняг е скърцал под краката като през най-прекрасна зима, а в средата на седмицата задухва южен вятър. Изведнъж — април.

С април започва зеленина, цветя, клоните на дърветата бързат да се покрият с листа. Нощем — може би — пада дъжд. Това навярно става много късно, малко преди зори. Защото ден, след ден следват с великолепно слънце — а вечер луната изгрява нарочно за романтичните влюбени. По улиците бързо цъфват пролетни шапки, рокли, пелерини и фракове, после под двореца на князете Любомировски се показват пролетни оранжерийни рози, а също и — което е по-важно — първите ранни плодове и зеленчуци, още деликатеси.

Единствено Живни продължава да си ходи със своя черновиолетов сюртук и с унгарските си ботуши — знае се, че от години той не спазва или не забелязва разните годишни времена.

Но има и такива, които великолепната изненада на тая пролет е напълно помамила, объркала и настойчиво е започнала да им припомня нещо ново, не толкова значително, колкото другите работи, но затова пък пълно с лирична красота: стиховете за Мариля, до Мариля, заради Мариля. А Мариля тук е символ, случай и претекст. Тя има очите на Вертеровата Лоте, усмивката на Верешчакувна, устните на Шилеровата Амалия — тия устни, които така трептят и парят. Тя е жена, родена от поезията и само за поезията. Но как да не копнееш за лиричното вълнение, което ще роди стиха или песента за нея и на нея посветена?

Дори разбиращият много неща и понякога малко циничен Маурици върви по стъпките на Бохдан, Фридерик и Стефан към Повисле — луната изгрява, отразява се във водата, над водата се носят мъгли, краката тихо газят в крайбрежния пясък — дори Маурици мълчи.

После тръгват към дома на Маурици или Фридерик, да слушат музика. Нека тя им доразкаже и допее техните вълнения, нека да приспи копнежа им по Мариля или да събуди други, по-горди мисли. Когато Фридерик се измори, пред пианото сяда Маурици. Разотиват се в късна нощ, като се сбогуват шепнешком. По това време луната вече не свети. Фридерик още не си ляга, Стефан и Бохдан често, отново се връщат към Висла. А тя носи вълните си с достойнството на разтопен, тъмен, тежък метал. Понякога във вълните блясва звезда. Такива нощи никога не се забравят — Залески ще си ги спомни в простичкото лирично стихотворение:

Сред бездната небесна

трептят над мен звездите,

една по-ясно блесна

и нещо сякаш пита.

 

Нима и ти долавяш

ония нежни трели.

които до забрава

сме с тебе, Стефан, пели?

 

О, помня тия нощи…

Повисле здрач покрива,

вървим и търсим още

с теб песен най-красива.

 

Сърцето, Стефан, стихва…

Със звуци чародейни

тез нощи покориха

Мауриций и Шопенек^[3].

А Фридерик посвещава на такава вечер първото си ноктюрно — още в стила на Филд. Това ноктюрно отива в лявото чекмедже на бюрото, отначало най-отгоре (като последно), после поради коректурите, поправките и прегледите на други текстове слиза все по-надолу, загубва се между скиците и бележките, забравено, дори пренебрегнато.

Октомври, ноември, декември 1827 година — януари, февруари, март следващата година са месеци на работа, пълна с поривиста страст, радости, колебания, победи. Официално — както предвижда програмата на Главното музикално училище — неговият ученик трябва преди всичко да използува знанията, които придобива на лекциите в четвъртък по теория и на практическите лекции (всеки понеделник, сряда и петък), значи, трябва да посвещава усилията си на проблемите на канона, фугата, оркестрацията, хоралната техника, на октетите, септетите, секстетите, квинтетите, квартетите, терцетите… господи боже, цяло нещастие!

Елснер е смутен. Тоя, който — както е смятал — изведнъж трябва да спечели целия свят с училищна още опера, го разочарова. В сръчността по музикална кройка и шев, на която Елснер посвещава лекциите си, първенци са други: Нидецки и Добжински. А Фридерик слуша, покланя се учтиво и разваля както хоровите, така и оркестровите партии. Зададените домашни работи смущават спокойствието на професора, а в очите на ученика са нещо скучно.

На зададените домашни работи по композиция Фридерик посвещава следобедните часове, моливът се движи как да е по хартията, а из полетата растат мисли, които нямат никаква връзка със задълженията на студента втора година в Главното музикално училище.

А нощем звуците на пианото в салона смущават лекия сън на пани Юстина. Лявото чекмедже на бюрото вече едва се затваря, детските драсканици липсват — под майчината опека те са преместени в бюрото на бащата.

Елснер, на когото Фридерик позволява да надзърне в резултатите от тия вечерни усилия, пак се смущава. Професорската му гордост страда от това, че ученикът гледа с пренебрежение на съдържанието и смисъла на неговите лекции, а приятелските чувства го карат да предпазва Фридерик от прекалената свобода при третирането на законите и правилата. Но откъде тази смелост? Откъде тая дори дързост да си играе с модулационните норми, с приетия начин за развиване на мелодията и строежа на акордите? Откъде тая смелост при свиренето на пиано?

А Фридерик, като изслушва почтително съветите на опитния музикант, отново се връща на своите пътечки. Той пише — пише денем и нощем — най-вече нощем. Неведнъж дори зазоряването го сварва над клавиатурата. По това време пролетният дъжд барабани по прозоречните стъкла, а кулите на църквата „Светият кръст“ не се виждат поради мъглата; мъглата се наслоява по прозоречните рамки и се стича на лениви капки. Изгряващото слънце насища тия капки с всичките цветове на дъгата.

Струва си да надникне човек в лявото чекмедже на Фридериковото бюро. В безредно натъпканите ръкописи, скици и бележки ще намери заглавията: Мазурка a-moll, Мазурка a-dur, Полонеза, Ноктюрно, два валса — после по-дебели свитъци: „Рондо а ла мазур“, започнато „Рондо а ла краковяк“, „Полонеза за пиано и виолончело“. Тук дори има композиции, за написването на които Фридерик е бил подтикнат от Елснер — Соната и недовършена още (както и сонатата) голяма творба за пиано и оркестър. Отделните листове са доста неугледни, изпомачкани, пълни със зачерквания, над някои откъси трябва доста да се измъчиш, докато разчетеш тънките като паяжина, бързо, писани знаци. Елснер дълго мълчи, докато изрече първите думи на оценката си.

Ала ние даваме думата на другиго. Той ще се обади едва след няколко години, но ще говори точно за тия листове, които са днес пред нас. Това ще бъде Роберт Шуман — композиторът-романтик, който в критиките си е не само композитор и крайно проницателен познавач на материята, но и пламенен, въодушевен поет. Да четем внимателно:

„Преди малко в стаята влезе Еузебий. Ти знаеш неговата леко иронична усмивка, с която се старае да събуди чуждото любопитство. В момента аз седях пред пианото заедно с Флорестан — а Флорестан е от ония хора на изкуството, чийто взор прониква в бъдещето, за да оцени безпогрешно това, което е наистина ново и велико. Днес го очакваше изненада.“

— Шапки долу, господа! — извика Еузебий. — Ето гения!

Той разтвори пред нас някакво музикално произведение, но така, че да не можем да прочетем заглавната страница.

Прелистих свитъка — толкова нямо музициране крие в себе си нещо очарователно. Защото ми се струва, че всеки композитор си има свой собствен начин на групиране нотите за окото: Бетховен например изглежда другояче на хартията, отколкото Моцарт — както прозата на Йохан Паул Рихтер има по-друга рисунка от прозата на Гьоте.

Като гледах разтворените пред нас страници, имах чувството, че от тях ме гледат чужди зеници — очи на цветя, паунови очи, очи на девойка; на някои места рисунката изведнъж ставаше по-светла: можех да сметна, че виждам Моцартовото „La ci darem la mano“, което се вие през стотици акорди, че ми намига Лепорело и че Дон Жуан изтичва пред мен, като развява бялото си наметало.

— Изсвири го — казва Флорестан.

Заслушани в свиренето на Еузебий, ние седнахме в прозоречната ниша. А той свиреше сякаш вдъхновен… въодушевлението, предизвикано от тая музика, оживяваше необикновено ръцете и пръстите му. Флорестан се усмихваше от вълнение — после каза, че тия вариации биха могли да бъдат дело на Бетховен или Шуберт, ако те можеха да разберат душата на пианото.

А когато погледна заглавната страница, прочете на глас тия думи:

„La ci darem la mano — varie pour pianoforte pap Frederic Chopin.“