Йежи Брошкевич
Любовта на Шопен (5)

Надежда, гордост и грижи

Осемнадесети век даде на народите велик урок по история. Като разруши Бастилията, парижкото простолюдие разруши последните остатъци от легендите за божествения и свещен произход на монаршеската власт; като разруши Бастилията, то даде на европейските народи нов образец на действие, образец за предявяване искания за своето право на живот и свобода. По заповед на френския народ на гилотината падна главата на гражданина Капет — защото на тая глава народните врагове и потисници някога бяха сложили френската Корона. През последните години на осемнадесетия век европейските народи схванаха смисъла на великия революционен урок, даден им от най-низшите съсловия на Франция. Във Варшава, няколко месеца след справедливото наказание на гражданина Людовик Капет^[1] обущарят Ян Килински, заедно със свещеник Юзеф Майер, поведе варшавското простолюдие на борба за народни правдини и социална свобода. Престъпленията на предателите и враговете не бяха забравени: хетман Ожаровски, епископ Косаковски, Анквич и Забело получиха справедливо възмездие за измяната си на народа — въже.

През осемнадесети век стана ясно, че правилото за божествения произход на властта е лъжа и че единствената най-правдива истина на новите времена трябва да стане правилото на народностния произход на свободата. Разбра се също, че пътят към победата на новата истина води само през борбата. Така деветнадесети век стана век на борба. Между народите, които жадуват за свобода, се сключи съюз — ще го циментира мисълта на философите на свободата и кръвта на героите на свободата. Тая кръв се проля изобилно по камъните на барикадите на европейските градове.

Защото монарсите и аристократите също си направиха съответни заключения от великия революционен урок на 14 юли. На тях им стана ясно, че при всеобщото разрушаване на бастилиите, което е целта на съюза на народите, съдбата им ще бъде съдбата на гражданина Капет. Те разбраха, че покорният роб се превръща в защитник на правата си за живот или, с други думи, превръща се във враг на тяхната власт. В началото на XIX век се създават канцелариите на тайните полиции, развива се затворническото дело — създава се Свещеният съюз на монарсите и жандармите, насочен срещу съюза на народите. Свещен съюз на скритото и явно престъпление — на публичните екзекуции и на къртовската работа.

Защото извън откритата война против справедливия ход на историята кралете и князете започват да укриват своите злодеяния и престъпни планове под плаща на либерализма. Пруският крал Фридрих Вилхелм посреща като свой гост Волтер, прави му комплименти за неговата борба за справедливост, но в същото време подписва, смъртни присъди на „бунтовниците“, тоест на хората, които се борят за справедливост.

Младият цар Александър беше едва ли не „покровител“ на свободолюбивите движения в Европа. Знаем, че още през 1819 година неговият министър на външните работи при посещението си в Италия води тайни разговори с представителите на революционните кръгове във Венеция, за да заяви, че те трябва да „възлагат най-големи надежди на великия и предприемчив либерален гений на Александър“. И това става тогава, когато под милостивото покровителство, на тоя „месия на либерализма“ Новосилцов и Рожнецки във Варшава и Бенкендорф в Петербург вече са се заели да организират тайната полиция. Ето с какви прекрасни глутници от вълци и кучета „либералният“ гений на Александър дарява Полша и Русия!

По един шаблон са създадени всички тия вилхелмовци, александровци, новосилцовци и макротойци. Не е трудно да познаеш господаря по слугите му и слугите по господаря им. Всеки от тях е достатъчен за символ. Такъв може да бъде слугата на Александър — Новосилцов, могат да бъдат слугите на Новосилцов — Шанявски и Рожнецки, или слугите на Рожнецки — тайните агенти Шлей, Макрот и Бирнбаум… В портрета на единия от тях без усилие можеш да откриеш чертите на другия. Стига да се вгледаш внимателно. В портрета на единия делата на другите се отразяват като в огледало. Това може да бъде портретът на царя, на някой обикновен агент или на сенатора — нека бъде на сенатора Николай Николаевич Новосилцов.

Надушил в началото на кариерата си заговора срещу живота на бащата на Александър, Павел I, скромният майор Николай Новосилцов привлича върху себе си немилостта на тирана, който вече му мирише на труп. И той застава на страната на заговорниците и в удобното си лондонско изгнаничество участвува в изготвянето на плана за оная нощ, която ще стане последна нощ на император Павел. Нощта в Михайловския дворец създава нов цар — Александър, създава и нов Новосилцов: сенатор, шамбелан, куратор, таен съветник, председател на Академията на науките, императорски съветник, чиновник за специални поръчки и за работи от изключително значение.

Кралството е работа от изключително значение. Николай Николаевич, комисар на негово величество господаря, цени Кралството — източник на власт и доходи. Уреждането на наследството след смъртта на Радзивил^[2] в тайната банкова сметка на сенатора приключва с перото двеста хиляди рубли. „Организацията“ на търговията (препоръки, доставки, протекции) вече не от кражби, а от рушвети — още толкова. Ликвидацията на масонските имоти — три пъти по толкова. Рубли и дукати, дукати и рубли! Кралството е земя, която плува в злато. Сенаторът знае тая истина, знаят я и Шанявски, Рожнецки, Зайончек… Те не презират и най-дребните възможности: родителите на задържаните под следствие малчугани плащат свободата на децата си със звучно звънтяща монета: не презират дори берлинските пари — израз на благодарност за редица ценни сведения, които сенаторът дава на варшавския консул на пруския крал.

Но в същото време сенаторът е знаменит актьор. Отначало никой не разпознава вълка под либералната и хуманитарна боя. Едва към 1820 година той започва да показва на Варшава истинското си лице. Господин сенаторът е привърженик на тактиката на всички боядисани вълци и чакали на тогавашна Европа — най-напред трябва да погалиш народа, да го приспиш, да го разчувствуваш с добротата си, трябва надълго и широко да говориш за свобода и да се закрепваш все по-здраво на седлото. А после? После думата вземат жандармът, съдията-следовател и тайният агент.

Трябва да признаем, че всички са се добре подбрали: великият, княз, сенаторът, наместник-генерал Зайончек, директорът на полицията генерал Рожнецки, председателят Шанявски. За десет години те натъпкват затворите, назначават тайни агенти, задушават всяка мисъл за свобода, унищожават училищното дело, обират от обществото милиони (дукати и рубли! Рубли и дукати!), отменят конституцията (по-точно: последната сянка от нея) и, разбира се, без особени усилия се освобождават от всичките си „якобински“ маски. Шанявски — енергичен някога якобинец — в грижите си за свободата на словото в Кралството докарва работите дотам, че варшавският журналист може да пише свободно само за… дамската мода. Така от „Курса по литература“ Шанявски зачертава монолога на Хамлет, а издателят на „Декада Полска“, Хелтман, по негова заповед бива арестуван, защото поместил в приложението към списанието текста на конституцията от трети май. Бившият участник във въстанието на Костюшко, Рожнецки, дарява Кралството с жандармерия, после (заедно с Новосилцов) — с тайна полиция. А понякога краде по-ловко от сенатора.

Струва си да обясним още, че тия бащи на Кралството не само са се подушили добре. Те са се и отлично опознали. От страна на Константин Павлович контраполицията на Шлей следи Рожнецки. Не само Рожнецки — агентите на Шлей се интересуват например от подкупите, които получава Новосилцов от наемателя на тютюневия и спиртен монопол Невахович. А агентите на Рожнецки следят зорко дейността на Шлей… Шпионирането: посяга още по-високо: барон Сас изпраща в Петербург доклади за самия велик княз. Често тия доклади са надъхани от следения по заповед на княза сенатор, надушил поверителното писмо…

Но тия бащи на страната преди всичко посвещават вниманието си на народа. Внимание нежно, грижливо, обмислено, старателно. От това внимание не може да избегне нито един удобен случай да се спечели нещо, нито един случай за следствие, тоест пак за печалба, още по-малко какъвто и да било случай за ограничаване обществените свободи, което пък създава нови поводи за следствия, дукати и рубли.

За това се говори във Варшава вече не само по кафенетата, посещавани от лесно пламващата младеж, и не само по заговорническите събрания. Хиляда осемстотин двадесет и трета година даде възможност да научат истината дори най-искрените почитатели на „добрия господар“ — Александър.

Затова не се учудваме особено на пан Миколай, че като разговаря с приятели по работите на Кралството, горчиво свива рамене. Нему и на приятелите му е останал само един съветник и лош утешител: примирението. Те, които помнят годините на загубената борба и които днес живеят горе-долу спокойно, не искат да мислят за нова борба за общата кауза.

Ала никой не може да се освободи от бъдещето, от мисълта за него. На пан Миколай ще го припомни, единственият му син. Когато си на петдесет и три години, можеш да махнеш боязливо с ръка на своето утро и да си мечтаеш — стига моят дом да е весел, стига моят дом да е спокоен… Ала в тоя дом расте гордостта, надеждата и грижата — единственият син.

* * *

Пан Фридерик Франчишек Шопен, син на заслужилия педагог, е вече ученик във Варшавския лицей и смело може да бъде сметнат за голяма гордост и голяма надежда на баща си. В случая никой не позлатява истината, нито я украсява. Всяка крачка е повод за гордост, всяка нова проява на таланта на Фридерик — за надежда.

Официално пан Миколай се интересува най-вече от „напредъка на сина си в науката“. Фридерик се прозява, когато взема книгата в ръка, в очите му личи досада. Понякога дори трябва да го мъмрят и да му правят бележки. Но в същото време стига човек да погледне списъка на бележките му: отличен, отличен! Само че тъкмо тая досада. Не можеш да я наречеш дори пренебрежение. Въпреки здравия разум — понякога дразни. Професорът чувствува в сина си пълно безразличие към нещата, които са създали неговата кариера, неговото високо положение в обществото. Граматики, речници, думи, текстове? Няколко пъти през време на лекция Фридерик е улавян, че се занимава с неща, които нямат нищо общо с урока. Така в час по математика пише стихове, на урок по латински два пъти е хващан над нотна хартия, по ботаника чете задигната отнякъде партитура на Моцарт. Още по-лошо: през време на лекция, при самия ректор той рисува карикатура на… преподавателя.

Учителите споменават това на пан Миколай с усмивка, той слуша с усмивка и със смях се свършва. Но накрая се свършва с плач: пан Миколай лично изненадва пан Шопен-младши като рисува портрет на Титко Войчеховски, когато пан Шопен-старши преподава за старата френска писменост. И в къщи — след „Отче наш“ — влиза в действие „мадам пръчка“. А портретът? Той бива грижливо скътан в чекмеджето на господин професора. За спомен, защото е великолепен.

Да — дори в тия портрети, невнимание, карикатури, шеги, дори тук Фридерик искри и блести с таланти. Рисува като „роден за художник“. Негова магнифиценция Линде пише върху собствената си карикатура следното: „Добре нарисуван портрет.“ Или друга способност — актьорството. Още по-добре, отколкото с молив, Фридерик умее да портретизира или окарикатурява с гримаса, жест, дума. Ще се прегърби, ще започне да тресе леко брадата си, да заеква на трудните съгласни — негова магнифиценция Линде. Комично поправя яка и чисти въображаеми очила — преподавателят Бродзински.

Ала преди всичко смайва, учудва, удивява едва ли не триумфалният поход на момчето в областта на музиката. Пет години вече минават, откак „малкият Моцарт“ е на мода. И моля — в салоните отдавна са забравили за Новак, Вилчек, за ликвидацията на масонството, за новата афера на Невахович и за двата последни скандала на Рожнецки: един финансов и един любовен. А за „малкия Моцарт“ не забравят. Пред страничното крило на Казимировския дворец продължават да спират карети и кабриолети. Не толкова често и по най-малък каприз, както по-рано, но затова пък с по-дълбоки поклони и почит. Стига само да се разчуе из Варшава, че Фридерик има нов репертоар, и вратите ще се изкъртят от лакеи с покани, с писма; един през друг светлейши дами и господа си правят труда да се качват на втория етаж, където живее Шопен. Когато например узнават, че Фридерик е завършил работата си над концерта на Калкбренер, един следобед на вратата на учителското жилище се срещат… маршалът на двореца, граф дьо Мориол, и… княгиня Луиза Четвертинска! Всъщност може да се смята, че във Варшава музикалната кариера е факт вече не само смайващ, но и неотменим — за четиринадесетгодишния малчуган се говори като за най-добрия пианист в столицата.

Пан Миколай знае вече добре, че Фридерик не е заплашен от „кариерата“ на маестрата живневци, вейнертовци, или крогулсци. През тия пет години Фридерик е надминал самия Вюрфел — една зряла, истинска знаменитост. Но заедно с това на пан Миколай е все още трудно да се съгласи със заключението, което подсказват тия факти: Фридерик Шопен — пианист. Както преди три и преди четири години, така и сега, бащата отклонява тая мисъл. Защото, макар да поддържа приятелски връзки със светилата на столичния артистичен свят и дори сам да пише стихове на френски, не трябва съвсем прибързано да вярваме, че той уважава изкуството. Та какво представлява изкуството в света на тия хора, сред които той желае да види единствения си син след петнадесет-двадесет години? — Повече или по-малко ценено, но винаги празно развлечение. Князът-наместник Антони Радзивил пише стихове — това е вярно. Но той е наместник. Председателят Мостовски много цени трагедиите на Расин и казват, че сам пишел музикални творби — но е председател. А изкуството като професия? Глупости — за тях винаги ще бъде мило, много мило, но само… като шутовство. Само някой от техния кръг може да си позволи смелостта да се подпише под картина, стихотворение или полонеза. Но заради такъв подпис никой нов няма да бъде приет в техния кръг — не е тоя пътят, по който ще напредне учителският син, за да продължи достойно издигането на сина… на селянина-лозар.

Та нали, nom de Dieu, Фридерик е необикновено момче. Причините за гордостта и надеждата на бащата се обогатяват с още една подробност — Фридерик завършва първия клас на лицея с такъв успех, че на годишния тържествен изпит получава почетна награда: подвързан с червена кожа, със златни букви „Учебник по статистика на специалните и воеводските училища“ от Монж, като на заглавната страница е написано на латински:

Moribus et diligentiae Frederici Chopin in Examino publico Die 24 Juli 1824 Consilium Supremum Rerum Sacrarum et

Institutuionis Publicae^[3]

Точно така — moribus et diligentiae! Когато мисли за бъдещето на единствения си син, пан Миколай има много и най-различни основания да се надява и гордее. Тогава защо тук се подхвърля, че единственият му син е негова гордост, надежда и грижа?

По това време не е трудно да се отгатне, че бъдещето на Кралството и бъдещето на Европа не ще приготвят удобна съдба на Фридерик Франтишек Шопен. Няма да помогнат тук остатъците от вяра в либерализма на Александър Романов, нито дори привидно лоялният начин на клюкарствуване за мерзостите на великия княз, сенатора или генералите.

Учебната година, за която Фридерик получава награда — оня червено подвързан „Учебник по статистика“ от Монж, — е започнала през септември 1823 година, а още през юли е подхванала славната си работа следствената комисия по академическите работи във Вилненския университет… В резултат на тая работа на 14 септември арестуват Янковски — по-късно доносчик срещу вилненските филарети. През първата половина на ноември държавният затвор, за какъвто е определен манастирът на базилианците, е прибрал вече в стените си почти всички филарети, начело с Томаш Зан и Адам Мицкевич. Започнало се е от това, че още през май петнадесетгодишният Михал Плятер, ученик във вилненската гимназия, написва на черната дъска: „Да живее конституцията от трети май!“ Приятели дописват отдолу: „Като сладък спомен за нас, сънародниците, но няма кой да се застъпи за нея!“ През февруари 1824 година издават първата присъда по ученическите процеси в Литва — две малолетни момчета осъждат на смърт. Помилват ги — променят наказанието на тежка каторжна работа.

Във Варшава тая първа училищна година на Фридерик препълва със затворници държавния затвор, за какъвто бива определен манастирът на кармелитите. Арестите обхващат членове на „Свободните братя поляци“ и „Патриотическото дружество“. Наистина никакъв петнадесетгодишен ученик не е хванат да пише лозунги за конституцията, но въпросът е за същото — точно за същото. За конституцията.

Конституцията е първата крачка към свободата на народите. Нищо чудно, че новосилцовци и рожнецкевци се борят срещу всяка мисъл за нея — борят се за своите дукати и рубли. Рожнецки се бори в името на зайончковци, шанявци, любецсци, дори Новосилцов в името на паниновци и аракечеевци. Свободата е заразителна. Да — конституционните свободи, на които Полското кралство би искало да се радва, биха могли да подсетят руския народ за неговото право да има конституция. Аракчеевци и зайончковци са свързани с обща идея: народи, долу ръцете от вашата свобода, долу ръцете от нашите дукати и рубли! Затова никой да не се чуди на арестите, заточенията и палките — чуденето е наказуемо.

Пан Миколай знае, че не му е позволено да говори на висок глас за базилианския или кармелитския манастир. А и техните прагове не заплашват спокойния преподавател по френски език и литература. Но кой може да гарантира, че Фридерик ще пожелае да крачи благоразумно по пътя на лоялността и послушанието? По-лошо дори: кой може да гарантира, че Варшава ще продължава да бъде спокоен, богат, забавляващ се и танцуващ град?

Днес из градините цъфтят липи — клонките са увиснали тежко изморени от прекалено многото цвят. Под акациите на „Мьодова“ — гъста и елегантна тълпа, по средата на улицата танцува великолепният сивчо на флюгеладютанта Кицки, а в магазина на майстор Гугенмус часовниците бият един след друг осем пъти — двадесет часът. Но пан Миколай добре помни, че преди двадесет години над Прага^[4] са се издигали зловещите пожарища на поражението. И сега, като мисли за бъдещето на Кралството и за бъдещето на единствения си син, той не може да забрави своята загриженост.

* * *

Фридерик съобщава, че ще се върне от летуването на 22 септември. Трябвало е да си дойде по-рано, но Дзевановски, у които прекарва ваканцията, устроили екскурзия до Торун и Гданск. Какъв маршрут! От Шафарня през Плоцк, Рошчишув, Тужно, Козлув, Гданск. После красивият като Гданск Коперников Торун с кривната кула, готическа църква от 1231 година, строена от кръстоносците, и… перники^[5]. („Най-силно впечатление ми направиха перниките“ — пише Фридерик на Яш Матушински.) Пани Юстина успява да убеди съпруга си да разреши на Фридерик да закъснее. Наистина тя тъгува за сина си, но колко по-енергичен и здрав се завръща той от летните си почивки в Шафарня!

Във Варшава ще бъде с Домек вдругиден. Значи, трябва да се разтреби „неговото място“ — тихото кътче в салона, — да се приготви ново бельо, да се подреди писмената масичка и етажерката с нотите, където Изабела сигурно е ровила. Пани Юстина е педантка, тя знае логиката на шетането, има своя изпробвана от години система. Ясно е, че най-напред се подреждат писмените масички и шкафчетата. После шкафовете с дрехи. Tertio — сметта от пода, а подът да се изтърка с мокра кърпа. Quatro — с метличка от пера да се избършат мебелите отвътре и отвън. Накрая — подът да се изтърка на сухо, докато стане лъскав.

И така, под първия огън попада писалището на Фридерик. Веднага може да се познае, че тук е тършувал някой.

Изабела, разбира се. За щастие трите главни чекмеджета са заключени, а ключовете са прибрани у пани Юстина. Всъщност там няма какво да се подрежда, но човек мъчно може да се въздържи да не разгледа за двадесети или тридесети път съдържанието на тия чекмеджета.

В средното се намират спомените от възхищенията и почестите. И така: куп визитни картички и покани с позлатени, посребрени или пурпурни ръбове. Презимена — най-блестящи. Но това е още нищо. На самото дъно две тапицирани с кадифе кутийки. В едната — златен часовник, подарен на Фридерик от великата Каталани. А в другата… брилянтен пръстен. От Кого? Достатъчно е да се прегледат наредените в чекмеджето вестници. Да оставим настрана „Газета кореспондента“ от 6 октомври 1818 година — там се говори за известното ни вече посещение на нейно величество императрицата-майка. Да оставим и „Паментник варшавски“ от януари 1817 година — съдържа бележка за „Polonaise… ediée á son Excellence…“. Ето! „Куриер Варшавски“ от 7 юни 1825 година. Ето сведение за брилянтния пръстен.

„Негово величество господарят е наградил най-милостиво със златни пръстени негова милост пан Брунер, изобретател на музикалните инструменти еоломелодикон и други, негова милост пан Лукашевич, художник, и негова милост пан Фридерик Шопен, ученик от лицея (чийто талант като пианист няколко пъти вече е предизвиквал възхищение на публични концерти).“

Ехото от тия концерти е стигнало чак до Лайпциг. Ето веднага под „Куриер Полски“ брой на „Allgemeine musikalische Zeitung“. Пани Юстина срича с усилие:

„Unter den Händen des talentvollen jungen Chopin, der sich durch ein Reichtum musikalischer Ideen in seiner freien Phantasien auszeichnet und ganz Herr dieses Instrumenten (Eolomelodikon) ist, tnachte er grossen Eindruck.“^[6]

Пани Юстина преглежда и „Учебника“ на Монж с надпис: Moribus et déligentiae, с дата 24 юли 1824 година, както и похвалната диплома за завършването на третата година в лицея със също такъв надпис и с дата 24 юли 1826 година… Най-сетне тя затваря средното чекмедже. В лявото се намират гравираните и ръкописните композиции на Фрицек, в дясното — рисунките, спомени (първият зъб, първият кичур коса…), писма от приятели, албум за спомени, албум с акварели. Как да не се развълнуваш от всичко това? Няма да намериш във Варшава много майки, които биха имали право да говорят за синовете си с такава надежда, каквато звучи в гласа на пани Юстина.

Етажерката с нотите непременно трябва да се подреди. Нищо не можеш намери на мястото му! Пани Юстина мръщи сурово вежди при мисълта за безсъмнения виновник за това безредие — Изабела. Предметът на нежната грижа на Фридерик — „Кратък учебник за изучаване хармонията или генералбаса по най-лесен начин — от Карол Антоци Симон“ — се търкаля на пода зад етажерката. В концерта на Моцарт има прегънати листа. Прелюдите и фугите на Бах са под етажерката! Но когато отупва от праха подвързания в зелено том, пани Юстина забравя за Изабела. От Бах се изсипват няколко листенца: забравени бележки или скици.

Да — от едната страна са надраскани тактове. От другата — драсканици, рисунчици, петнадесетина пъти украсено „Фридерик Шопен“, няколко пъти шеги; „Фридерик С. Хопен“.

Другото листче не е нотна хартия. Стихотворение! — То започва високопарно: „L’amour et moi…“ — два куплета. Пани Юстина вдига вежди: от другата страна — рисунка, портретче. Веднага се разбира за кого става дума: прическа á la imperator Titus, светли очички, остро носле — панна дьо Мориолес. Под портрета, вече не с почерка на Фридерик три букви — любовните o.v.a. Дали това означава: on vous aime? Смачканото листче полетява към кошчето за смет — рано е още за любов, пане Фридерик.

Третото листче успокоява ревнивото донякъде възмущение, предизвикано от нежното стихотворение, портрета и подозрителния шифър. На лист хубава гладка хартия грижливо нарисувана винетка, а вътре във винетката калиграфен надпис, имитиращ печатни букви. В първия момент човек може да се излъже и да помисли, че вижда заглавна страница на някакво значително произведение, издадено от голяма издателска фирма. Пани Юстина започва да се усмихва — ето надписа върху листа:

Grande sonate en la bemol majeur — par Frédéric François Chopin, premier pianiste de Sa Majesté Roi Pologne — Varsovie…

* * *

Годината не е отбелязана. В коя година Фридерик Франтишек Шопен, пръв пианист на негово величество краля на Полша, ще издаде своята „Голяма соната“?

Пани Юстина грижливо слага листчетата на старото им място и довършва разтребването. Портретчето на „Мориолка“ ще отиде в кошчето за смет, но никакви разговори или спорове няма да има на тая тема. Пани Юстина решава, че „не е видяла“ всичко това. Ако се открие, че някой е прочел тоя надпис: premier pianiste… Не бива да се докосват такива неща, които Фридерик иска да скрие дори от очите на най-близките си. Откриването и следенето им той не прощава никому, понякога той цени своята усамотеност повече от чуждата любов. Той — първият пианист.

Какъв ще стане Фридерик?

Всъщност въпросът е вече решен. Наистина още една цяла учебна година има, докато Фридерик завърши лицея, но още сега вече в тайно съвещание е взето решение: точно преди една седмица, след съботния вист, на който Елснер и Явурек оставят играта, за да поговорят всички за Фридерик, пан Миколай поканва жена си в салона на съвещание.

Най-напред той говори дълго — сякаш се оправдава, — че има още време, че работата не е чак толкова бърза… Но че последната година в лицея ще мине бързо, че още отсега трябва да подготвят сина си да избере какво ще следва, да се потърсят нужните връзки, да канят или посещават съответните професори. Пани Юстина слуша наглед равнодушно. Едва след дълга пауза забелязва мимоходом, че си струва да помислят и за следване в чужбина. Пан Миколай кимва одобрително.

Днес тя не помни какво й е дало онази вечер тая смелост. Тогава тя се покашля и каза направо, че Фридерик вече сам е направил избора. Мъжът мълчи. А тя започва да сипе аргументите — едни й са подсказани от печата, други от брилянтния пръстен и мнението на салоните, трети е взела от възхищенията на Елснер, Явурек, Бродзински. Накрая, губейки вече смелост поради замислеността на мъжа си, тя припомня, че там, в ония столици, където трябва да изпратят Фридерик да следва, хората на изкуството не са гледани с презрение или пренебрежително. Нека пан Миколай да попита Херве, Елснер, Солива.

Но ето, оказва се, че мълчанието на съпруга не означава недоволство, а одобрение. La dulce France, разчувствува се той. Тая страна е страна спокойна.

Тук разговорът свършва. На другия ден пан Миколай вече разговаря с Елснер относно записването идната година на Фридерик в консерваторията. Елснер се пляска от радост по бедрата, хвали, възхищава се, едва ли не вика „да живее“. Ала пан Миколай не показва прекомерно въодушевление. Усмивката му е подправена с горчивина или срам — неизвестно. Пани Юстина не смее да задава въпроси. Всички знаят, че никой от шопеновците не бива да бъде питан за чувствата, които той смята, че трябва да крие. Затова и пани Юстина не може да разбере причините, поради които пан Миколай се е поддал пред тайния заговор, пред избора на Живни и Фридерик. Чекмеджетата на Фридериковото писалище съдържат много аргументи за това решение. Но дали тъкмо пред тяхното значение са се преклонили амбицията и съпротивата на Миколай Шопен? Когато преди няколко месеца княз Антони Радзивил благосклонно препоръчва на бащата такова именно решение за сина, пан Миколай се покланя най-любезно, усмихва се и потрива ръце. Но в очите си крие студени блясъци. Той се гордее с пръстена, подарък на Фридерик от негово величество господаря, но… не се радва. А когато в къщи разглежда камъка, изпада в съвсем необикновена за него ярост: ето благосклонността към изкуството, ето колко е благородна скъпоценността, предназначена за музикант! „Жълти брилянтчета с драскотини!“ — вика той на висок глас. А в меценатската готовност на княза-наместник не иска да вярва — жлъчката го боли и го пробожда в гърдите, като си спомня оная сеймова пролет.

Но ето че сега сякаш сам е взел решението. Отгде на къде? По какво чудо и по какво подсказване от страна на провидението? Мъчно е да се отгатне.

Вярно е, че пани Юстина също няма да признае пред никого мислите, които са й дали устрем и смелост в разговора с мъжа си. Разбира се, тя от много години вече принадлежи към фракцията на маестро Живни, негова магнифиценция Елснер и Фридерик. Слушайки за самоубийствата на хора като Трембински, Бешекерски, Херман, за екзекуциите на Мигурски и Погановски, тя отхвърля всяка мисъл за флигеладютантските пагони на поручик Шопен. Но сега вече се стига до окончателно решение. То ще бъде подарък за завръщания се от летуване Фридерик; това решение знаят всички, ще го узнае и той — то е неотменимо. Ех, да си кажем истината, не е много обнадеждващо, че синът на сродената със Скарбековци Кшижановска ще стане платен музикант.

Ала няма какво. Някои неща не се забравят. Пани Юстина навярно никога няма да забрави сцената, на която е била свидетел преди една година. Само няколко дни остават, за да стане цяла година. Същата като сега златна есен, леко забулено със студена мъгла слънце, птиците летят високо, тишина.

В къщи пани Юстина е казала, че отива с наета карета до Гжибув по покупки. Това е нещо обикновено: Гжибув се слави с евтинията си.

Не е вярно — на наетия на улица Мьодова кочияш тя нарежда да я откара отвъд повонзковската порта. Това не е единствената карета. Тая сутрин към тази градска порта бърза голямо, но безцветно и тихо множество. Частните екипажи са малко. На полето зад портата — войска, строена в каре. Сред тълпата, през която каретата вече не ще може да си пробие път, се споменават цифри и имена: четвърти, седми, пети, първи пехотен, пионери, четвърти улански, гвардейски части.

Пани Юстина се смесва с множеството. Военен съдия чете присъда: „В името на негово величество Александър I… Върховният военен съд, по волята на негово величество господаря, заместващ сеймовия съд…“ А после: „Що се отнася до обвиняемия Валериан Лукашински…“

Лекият вятър понася към Варшава първите удари на барабаните и в същия миг главният палач на столицата на Свободното кралство Полша почва да къса пагоните и да чупи сабите над главите на осъдените, а помощниците му ги преобличат в дрехи от конопено платно и започват да бръснат главите им. После, преди още да се чуят първите удари на чуковете, които забиват нитовете в кръгчетата на оковите, някой от тълпата почва да вика. Барабаните гърмят в откритото поле, заглушават човешките викове и нарушават спокойствието на птиците. Пред строената войска минават със звучни поради веригите крачки Лукашински, Доброгойски и Добжицки и тикат пред себе си каторжнически колички.

Това става на 2 октомври 1824 година. Пан Миколай вижда подутите очи на жена си, но мълчи. Ала избухва в гняв, когато на другия ден тя облича черна рокля. Той не обяснява гнева си, но забранява траура, после изведнъж отстъпва. Изглежда е разбрал, че е настъпил краят на света на пани Юстина Кшижановска Шопенова, краят на света на мечтите й за спокойно бъдеще.

Къде може да се намери свят на такова бъдеще? Страната, разположена край Висла, няма да вкуси спокойно бъдеще — и двамата знаят това. La dulce France?

Двамата се съгласяват помежду си, че отсега ще е необходимо да правят спестявания, защото веднага след консерваторията Фридерик ще трябва да замине да следва. Чуждестранните вестници ясно свидетелствуват за дълбокото уважение, с което Милано или Париж се отнасят към майсторите на музикалното изкуство…

* * *

Какво представляват грижите и безпомощността от преди пет години? Детинщини, които предизвикват само смях. Сега опитите от ония дни ядосват, учудват, а най-често го карат да се подиграва с глупавия малчуган, който се е наричал Фрицек, носел дантелени яки, криел са зад женските поли и не е знаел тайните на генералбаса.

Светът е бил винаги красноречив и музикален. Но тогава в тоя свят е царяло такова хаотично безредие, каквото има в света на сънищата. Могъл си дори да се досещаш за нещо, да посягаш към нещо — никаква полза от такива опити. Не си знаел нито за какво, нито защо посягаш.

Всичко това е като че ли много хубаво и детинството много ни харесва. Вълнуваме се от наивността на ония години. Не бием масата с камък, за да не я боли, но я ритаме, защото ни е чукнала с острия си ръб. Око за око — синина за синина. Петдесетгодишните лелички дълбоко се трогват от такива истории. Но не и петнадесетгодишните момчета. Петнадесетгодишният Фридерик ще се пукне от смях, като си помисли за несръчността на десетгодишния Фрицек.

Преди всичко го радва, че се е свършила объркаността в красноречивия свят. Знае се вече, кое е важно, знае се от какво можеш да се вълнуваш. Защото се е свършила епохата на „не бий камъка, понеже го боли“. Днес най-важни са човешките работи.

Не един път и не сто пъти е водил той спорове с приятели в лицея върху изкуството. Дори по-често, отколкото по обществени проблеми — много ясно: всяка стена си има своя Макрот. Ала Фридерик бързо разбира, че нито с Магнушевски, нито с Войчеховски, още по-малко с премилия тъпак Домек ще пробие с разбъбрана глава стената. Кого да пита за Авет? По стар обичай: майсторите и живия свят.

Да започнем от майсторите. И така, не само Бах, Моцарт, Хайдн, Хумел и лунния Филд, които изучава в къщи и по сто пъти предъвква, разнищва, чете над клавиатурата и без клавиатура. Целият град е наситен с музика от всякаква величина и качество. Първо това изисква модата, второ — хората, които управляват столицата, подценяват музиката. Те се боят от думите, забраняват да се четат стихове, страхуват се от картината и трагедията. Но музиката? Цензорите не зачеркват тактове, а само изречения. Затова цялото желание да се консумира изкуство в столицата на Кралството се задоволява от музиката. Музика по къщите, в църквите, на концертите, в операта, на карнавалните балове и из салоните през постите.

Градът като че ли не е голям — към 140 хиляди души. Но моля: осем предприятия за търговия с ноти начело с Клюковски и Бжезина, тридесет (точно така!) фабрики за музикални инструменти, във всеки, по-заможен дом — панталион, флюгел или поне клавикорд, момите за женене кокетничат над внесени чак от Лондон арфи, младите господа свирят на флейти, валдхорни, цигулки, бившите Наполеонови воини са донесли от Сарагоса модата да се свири на китара. При хубаво време вечер, като минаваш по улицата, ще трябва да си запушиш ушите с восък — от партерните и първите етажи се леят струите на десет хиляди арии, мелодии и песни, и всичко това се съединява толкова чудновато, че не знаеш да се смееш ли, или да плачеш.

За щастие не само доморасли кърпачи радват или дразнят ушите на варшавските жители. По църквите — Страдела, Керубини, Чимароза, на Великден — „Реквием“ от Волфганг Амадуес Моцарт, „Седем слова“ от Хайдн, литургиите на Керубини. Концерти безброй: прочути по цяла Европа солисти; неделни концерти в залите на казиното в двореца Солтик на Подвале, посветени на квартетите на виенските класици; продукции на учениците от консерваторията — ето програмата на есенно-зимно-пролетните сезони. Варшава се опива с музика, както търтеят с мед.

Но над всички музикални видове царува операта. Корони, щитове, килими на багдадския халиф, хорове, позлатени брони на тенорите, фанфари — цялата тая помпозност и тържественост прави залите да се претъпкват от по-скромно или по-елегантно пременена публика, а стените се люлеят от ръкопляскания.

И така, за чувствителните уши Варшава е една голяма музикална академия. Тук не всичко може да радва. Щом не само обичта, а и модата диктува градът да покровителствува музиката, понякога е трудно човек да сдържи яда си. Знаменитият музиколог и публицист ще излее някога яда си върху тая система от дребни неща: „Почти всяко тримесечие у нас се явява някакъв съвсем младичък виртуоз, някакъв мъничък артист, някакъв петгодишен композитор: ту Франуш, ту Юзьо, ту Вицуш и т.н.“ Да бъдем обаче по-справедливи. Същият този Маурици Мохнацки при друг случай пише думи на похвала: „Сега смело може да се каже, че имаме голяма народна опера, при все че тия, които са готови всичко да сравняват със задгранични образци, може би няма да се съгласят с това мнение… Но ще бъде несправедливо поради тая причина да нямаш смелост или да не искаш да оцениш работата, способностите, дори майсторството на нашите хора на изкуството.“

Както във всяка академия, и тук покрай големите преподаватели, които вълнуват слушателя, се срещат плевели и модни палячовци. Но това не е важно. Връщаме се към равносметката с майсторите, с уроците, които те дават.

Часовете на общуване с Бах, Моцарт, Керубини обогатяват паметта не само с вълнения — всеки ден и всеки такт дават нови знания. Учат на музикално умение. Бистър ум и чувствително ухо — ето инструментите, с които, като оперираш, без усилие стигаш до откриването на най-големите конструктивни заплетености. Елементите на формите, начините на строежа и развитието на художествената идея, полифоничните и хармонични правила се разкриват все по-ясно пред изследователското око. Може дори да се направи списък на рецепти, правила и кодекси — рецепта за канон, правило за сонатно алегро, членове и параграфи, благодарение на които ще можеш да стъкмиш фино рондо с ритъм на мазурка или валс във форма на рондо.

Не е ли това повод да се гордее?

По-скоро — не. Часовете на науката, часовете на вълнения го учат на може би най-важната истина: умението да се ориентира в членовете и параграфите на генералбаса не е създало, нито ще създаде майстор. От много години се знае, че музиката е толкова реално и живо изкуство, колкото неговата мисъл, вълнение, жест и дума. Благодарение на тази сигурност може да се прокара точна граница между музиката и рутината, между концерта на Калкбренер и сонатата на Моцарт. От едната страна ще се намира страната на великото изкуство — всичките човешки мъдрости и вълнения, разказани от майсторите, които са също майстори и в техниката — от другата страна — модният Калкбренерчо, специалист по фокусите на пиано, блестящ доктор по правилата и… нищо повече.

Как да прекрачиш границата и да застанеш на страната на истинската и жива музика? Как да заговориш на собствен език? И какъв е този собствен език?

Изглежда, че най-труден е отговорът на последния въпрос. Езикът, на който говориш, когато молиш Зуска за чаша мляко или за отвара от жълъди, е език на твоята страна, на хората, които живеят в нея, език на времето на тяхното раждане и смърт. Следователно музиката, която пишеш, трябва да бъде не само твое дело и собственост, но така също и дело на твоята страна и време. Дали не минава през тук най-правият път към катедрата, от която би могъл да говориш на свой собствен език?

Есента, зимата и пролетта Фридерик прекарва в града. Непосредствено зад главните улици градът се губи в парковете на дворците и зеленчуковите градинки на къщите, в мрежата от улички, пътеки и пътечки; вечер или през нощта човек може да бъде уловен като риба в сак.

По улица Мьодова се разхождат контета, фини като морската пяна; на петдесет крачки встрани край някой мизерен плет патица води из калта пухкаво, жълто стадо от патета. В центъра на града — фирми, стари колкото света, кантори и банки; зад улица Желязна — пълно безредие. По Сенатска се влачи дрипав продавач на телени изделия, а на Краковске пшедмешче глух птицепродавец хвали своите пеещи косове и скорци.

Дворците на радзивиловци, потоцкевци, сапеховципо — големи богатства и по-красиви позлати мъчно могат да се видят дори в Париж! Но затова пък затвори, а мизерията е същата както в бедняшките квартали на Париж, Берлин или Виена. Кафене „Копчюшек“, кафене „Джюрка“ на улица Мьодова, кафененца на Козя, Брацка. И Париж, и Бердичув едновременно… Зависи от коя страна и с какво око ще погледнеш. Във всеки случай мъчно можеш да не се развълнуваш от прелестта и красотата на тоя град.

Ала хората — тия, с които Фридерик се среща, — макар че са много мили, весели и елегантни, по правило придават на града вид на нещо неискрено и измамливо. Наистина това не е умишлено. Но все пак твърде често припомня сцена, условни и измислени истории. Всичко се връща в света на старите правила и правилца, компонирани от неискрен артист. Тук не става дума нито за собствения дом, нито за най-близките приятели. Но дори „дяволчето“, „Мориолка“, източник и обект на толкова чувствителна сантименталност, се кичи с премяната на оперна героиня…

Точно така! Опера! Градът представлява преди всичко не особено блестящ оперен спектакъл. Всичките му салони, големите му солистки от стила на принцеса Луиза или княгиня Сапежина лъжат точно така, както лъжат оперите на Винтер. Госпожици край арфи, млади господа с китари, претенциозни дами, които бързат на литургия при сестрите-визитки, ето така изглежда градът днес.

Наистина някъде потайно се вършат сериозни, дори страшни неща. Миналата година са наказани Лукашински и други членове на Патриотическото дружество, съдени са младежи от Съюза на свободните поляци. Понякога в покрайнините избухва внезапен пожар. По-добре е човек да заобикаля отдалеч превърнатия в затвор манастир на кармелитите, защото се знае, че всяка стена има шпиони… Но това са подпочвени води, укрити неща. Не можеш проучи нито течението, нито посоката им.

Но всичко, което ще причислиш към видимия градски свят, напомня „благоприлична“, но безинтересна опера buffo в стила на Винтер или на още по-плиткия занаятчия Вайгел. В тоя дребничък свят няма да научиш езика, който ще можеш да сметнеш за свой собствен.

* * *

Лятото в живота на Фридерик значи село. При всяко ново идване на село, то му се показва по-друго, по-ново, по-богато с песни, картини и хора. Най-напред селото му се представя с пейзажа си. Вечерта в града започва с това, че по улиците постепенно се спуска все по-дълбока и гъста сянка. А се свършва тъй, че още неуспяло небето да потъмнее, а в уличките и дворовете вече е настанала нощ.

А в Мазовецката равнина в даден миг на здрача границите между небето и земята изчезват: ограниченият свят внезапно-израства до размерите на безкрая. Мъгли, слънце, ниви с жита, скрити между макове в житата, въздух, който дъхти на неотдавнашната буря и на настъпващото плодородие — кой ще съумее да изброи всичките красоти на зеления край?

После иде времето, когато Фридерик открива селската песен. Той я слуша внимателно още при първите срещи — още тогава е почувствувал колко здрава и неоткрита още красота се крие под грапавата й кора. Не е трудно да се разбере, че тия песни са част от тази страна — те спадат към нейното съдържание, говорят за нея. Образът на Мазовше и мазовецките песни се съчетават неразривно. Неотдавна Солива е разказвал за чистия лазур на италианското небе. То може би е наистина прекрасно. Но чезнещият в дъжда хоризонт на мазовецките поля, нощният вятър и широтата на пастирските песни, които се връщат в здрача от крайречните пасбища… по-добре Солива да мълчи.

Със силата на чувството най-лесно можеш да измериш силата на своята памет. Всяка година Фридерик се връща от оная плоска, крайвисленска равнина в буйния град. Ние познаваме града: в центъра — креслив като Париж, в предградията — като Бердичув. Пъстър, богат „с импресии, тоест с впечатления“ — на всяка крачка и всеки ден те кара да се изпълваш със симпатия и внимание към него.

Конвертиращите и оркестрантите в столицата са елегантни, светски хора: пани Ашпергерова възхищава с хубостта си, пани Майерова — с гласа си, пани Шимановска — със своя талант.

Матеуш Здулечни от Оборув ходи в конопени дрехи и цървули, ръцете му са корави, кафяви и стари като дърво, а неговата цигулка — боже опази. Въпреки това повече от хубаво изпълнената от пани Шимановска „берсеза“ на Рис тутакси изчезва от паметта. Също както руменината и фигурката на пани Ашпергерова. Но мелодиите на Матеуш и оркестрантите му, които Фридерик е слушал в Оборув, не смее да заглуши никой от градските звуци — силата на чувството се мери със силата на паметта.

Майка му спи леко. Затова тя се буди често през нощта и се ослушва. Фридерик, който спи в салона, често до късна нощ не се разделя с клавишите. В края на ноември тя няколко нощи поред слуша как той свири. Да — Фридерик пише. Тия нощи той няма да забрави нито в Париж, нито в Единбург.

Както пани Юстина, така и бащата няколко пъти обръщат внимание на сина си, че той не се грижи нито за почивката, нито за здравето си. Истината е, че през онази есен здравето му е в по-лошо състояние от обикновено — не минава седмица без температура. При посещенията си Малч мърмори под носа като тетрев. Фридерик свива рамене с пълно пренебрежение — нощем пианото отново буди пани Юстина.

През декември у Бжезина излиза мазурка, отпечатана на щампа. Тая мазурка е свидетелство, че Шопен помни Оборув. От момента, когато предава ръкописа на печатаря, до пускането му в града Фридерик не отваря тетрадките, мъчи се да забрави тия тактове. Помни само това че когато е писал главната тема, под клепачите си е усещал сълзи от радост. Тетрадката е нечетлива, изпоцапана — ръцете са треперели от бързина.

Накрай Бжезина поднася на Фридерик влажни, още с миризмата на мастилото, екземпляри. Това не е дребна новина. Но Фридерик не се връща веднага в къщи, а цял час се влачи по снега и студа. Бои се да се върне, да седне на пианото и да почне да проверява — да проверява гордостта и надеждите, които за пръв път е пробудила в него музиката му. Той и в къщи изчаква още четвърт час, докато Изабела и Емилка напуснат салона. Едва след това скача към пианото. Пръстите му са изцапани с мастило, нотите са се размазали, размазана е и светлината на лампите и свещите. Бършейки сълзите от най-светлата си радост, той замърсява с боядисаните си пръсти бузите и отново избягва от къщи.

По това време градът е вече пуст, топлият вятър издува палтото му. Фридерик се затичва по пустата улица Сенатска и вика:

— Чухте ли?

После бърза по улица Беднарска и отново спира:

— Чухте ли?

Един капуцин, появил се иззад ъгъла, се дръпва със страх и зорко прекръства полите на расото си. Фридерик се смее.

Той знае, че тук няма грешка. За пръв път е чул в своята музика силата и яснотата на истинското вълнение. Всъщност до тоя миг той не би могъл да убеди себе си, че неговият честолюбив копнеж: Фридерик Шопен — композитор, е наистина основателен. Не е изкуство да станеш Рис или Калкбренер. Но сега вече той няма да се върне от пътя, който е избрал още пискливият Фрицек. Малчуганът е бил прав! Негова милост Фридерик Шопен признава това. Тая вечер градът е малък за гордостта и надеждата, напиращи в гърдите на Фридерик. По Сенатска и Беднарска се понася викът на необикновена смелост: „Чухте ли?!“

* * *

Музикалният град чува бързо. Когато негова магнифиценция Елснер честити на Фридерик новия успех, лицето на професора е поуплашено и неуверено. И Фридерик си припомня боязливия капуцин от улица Беднарска.

Княгиня Луиза открито е поклатила нос на някои каденци. Титек Войчеховски донася от града поверителна новина: пан Елснер хвали смелостта на хармонията и великолепните октави, а хапливият Курпински на масичката в „Копчюшко“ надумал, че пан Шопен, противно на всички правила на музикалната граматика, се опитва по дразнещ начин да обижда ушите в областта на генералбаса.

Като че ли на моренхаймовската сряда у баронеса Моренхайм много ръкопляскали на това мнение. Дали на почитателите на лъжливия градски блясък не се е харесала Шопеновата мисъл за другата страна на света и за другата страна на народа? Фридерик слуша тия клюки и се смее…

Ала не успява да намери отговор на бележките на Марилски. С някогашния си приятел Еустахи той не се е виждал около два месеста. Тая година Марилски вече слуша в университета лекциите на професор Фелико Бентковски за свободата на съвестта и гражданина. Точно през тази есен той се е скарал с баща си поради политическите идеи, които са го направили прекалено червен, след като прочел Сен Симон. Сега се е озлобил, ходи без пет пари в джоба — мръзне и затъва в дългове. Въпреки това не желае да се подчини на бащиния терор.

Фридерик среща Еустахи на улица Брацка. Декември е приключил с едва ли не пролетно разтопяване, а новата година е почнала с… дъжд. След дъжда — слънце. Фридерик се чувствува зле, но като вижда стария си приятел, спира се — новогодишни пожелания и „какво ново“.

Внезапно Еустахи хваща Фридерик за копчето на палтото и с подигравателна усмивка казва:

— Мазурки, чувам, композираш. Приятно е да се забавляваш в народолюбие, нали? — Всичко това е доста иронично.

Нещо сякаш е ухапало Марилски. Той не чака отговор, а сипе нови въпроси. На каква тема ли? — Именно за „зеления край“! Но въпросите на Еустахи не се отнасят за красотата на тоя край, за вълнуващите тъги и селските песни — за сеитбата, оранта, куявяците и вятърните мелници. Еустахи става сериозен, когато пита дали Фридерик знае как изглежда съдбата на тия, от които учи трудното изкуство да пише. Дали знае колко села е опустошила войната, какъв глад върлува в пренаселените села, колко мизерия — в крепостните села? Защото струва си човек да знае, че на един селянин със земя се падат четири или пет ратаи и бездомници. Знаеш ли с какво живеят? — С въздух и глад.

После Марилски пита Фридерик дали знае, че за по-малко от една вулка^[7] земя, наета от помешчика, селянинът трябва да обработва в чифлика пет-шест надници седмично? И още: дали знае какво е писал Брониковски в „Паметник варшавски“ за селата, собственост на шляхтата! Ето какво: „Те по-скоро могат да бъдат наречени стан на диви орди, отколкото селище на цивилизован народ“.

А знае ли Фридерик, че по вина на министъра на финансите, княз Любецки, селото не знае дори какво е сол — да, сол: че тъкмо от бедняците князът-министър не се колебае да обира най-различни данъци по екзекутивен път; като стига дори дотам, че изпраща неизправните във войската; и че никой не се интересува от това. А когато се интересува — пращат го войник или на каторжна работа.

— Помниш ли Дечински и Рипински? Господин наместникът пред самия цар се е мъчил Рипински да бъде пратен в някоя крепост, понеже бил замислял да нарушава общественото спокойствие, като лъже селячеството. Лъже? — пита Еустахи, като става все по-червен.

Внезапно замлъква. Минава един старичък, добродушен човечец — обущар, шивач, часовникар? Дебели вежди и весели очички. Бузите му са като хлебчета. Негова милост Макротбаша, главен агент-доносчик в столицата.

Накрая Марилски омеква, дори се усмихва приятелски:

— Прощавай. Композираш в селски стил. Затуй трябва да знаеш всичко това.

Сбогуват се.

* * *

От средата на декември 1825 година с официална заповед се постановява всеобщ траур. Ала не всички започват едновременно да го носят. Лоялните граждани на Кралството си слагат траур при вестта за смъртта на „добрия господар“ Александър. Шепне се за тайнствени обстоятелства на смъртта му — казват: отрова. За да се възцари Александър, умира баща му — император Павел I. Нима и Александър се е разделил с короната заради някого от братята си престолонаследници? Това би било логично спазване на традицията.

През първите дни на януари от Петербург пристигат новини, които мъчно могат да бъдат разбрани. Всички повтарят датата 14 декември. Защото на тоя ден Петербург е преживял един от най-големите дни в историята си. При вестта на тоя ден — за историята на декемврийските дни на Петербург — тия, които са заобикаляли заповедта на всеобщия траур, започват да го носят. След някое време във Варшава започват нови арести и при все че срокът за траура е минал, мнозина продължават да носят черни ленти.

На 14 декември на Сенатския площад в Петербург се появяват батальоните, водени от членовете на тайния заговор. Това е въстание — заговорниците имат ясно определена цел: премахване неравенството между съсловията, аграрна реформа, конституция, събаряне на стария строй, смърт на царското семейство. Това е трябвало да бъде началото на борбата за справедливост, за доброто на руския народ.

Денят е студен, облачен, спокоен. Около мълчаливо застаналите батальони се трупа тълпа, готова за борба, но неразбираща нищо. Ала заговорниците не откриват огън — липсва им вожд, липсва решение, липсва им подкрепата на милионите, за които — но без които — са поискали да започнат битка за нова Русия.

Новият цар, Николай, си отваря преградения от въстаниците път към трона с картечен огън. Снегът на Сенатския площад се обагря в кръв — главните водачи на заговора се арестуват. Във Варшава повтарят шепнешком имената им: Пестел, Рилеев, Муравьов, Бестужев. Пан Миколай слуша тия новини ужасен.

После във Варшава се заговорва, че новата вълна от арести в Кралството е свързана тъкмо със случилото се през декемврийските дни в Петербург — че руските заговорници били във връзка с тайните съюзи на поляците. В ранната пролет тая истина става вече публична тайна. Говори се, че арестуваният във Варшава поручик Собински се самоубил при следствието, за да не издаде никого; после се пръсва слух, че от страх за имота и живота си княз Яблоновски разкрил на царя всичките тайни около общите съвещания между полските и руските революционери.

Пан Миколай не разбира тия неща. Това, което е чувал за тайните бунтовнически съюзи в Кралството, имало противоруски смисъл. Той не го хвалел, но го разбирал: царят е русин. Но се оказва, че нищо не разбира.

Времето за официалния траур е минало. Въпреки това много млади варшавяни продължават да го носят. Доносниците започват вече да обръщат внимание на черните ленти — от варшавския кураториум^[8] издават поверително окръжно, че студентите от лицея и университета трябва да свалят траура, защото в някои случаи той е обиден за свещената памет на император Александър.

Пан Миколай заявява на учениците си в лицея, че желанието на властта — следователно и неговото, на професор Шопен — е младежта да не прекалява с траура, който носи с учудващо странна готовност въпреки пролетта. Но ето че когато за шести или седми път прави бележка на най-упорития от тях — на винаги готовия да говори рязко Касевич, професорът дочаква гневен отговор:

— Няма да ви послушам, няма да го сваля… Нося го за близки мои хора!

— За кои? — пита професорът, внезапно ядосан.

Касевич мълчи. Гневът накарва професора да попита със задъхан шепот:

— За московците ли?

Касевич присвива очи, отмята назад глава гордо и като че ли с презрение.

— Да — казва той, за приятелите московци. Ние и те ще се борим заедно… — Той прекъсва, сякаш е казал повече, отколкото трябва, но веднага след това добавя гордо и с младежка вяра в лозунга си: — Между хората, които желаят свободата, е сключен съюз!

Той се отдалечава, като тропа силно с обувките си по каменния под. Професорът мълчи. А в къщи се връща сърдит и се оплаква, че е студено. Защото, въпреки че е април, навън беснее едва ли не ноемврийски вятър.

Вечерта, преди да си легне, той почва да се оплаква от страната, от хората — страна на зима и есен, нещастен, враждебен, беден край. Вечни дъждове, студове. Вечни бунтове. Ах, да можеше някак да се върне във Франция!

Пани Юстина шепне боязливо, че и във Франция имало бунтове — че дори кралят бил убит.

Той я поглежда с очи, закръглени от яда. И вместо, като лоялен професор Шопен, да порицае убийците на Капет, спомня си мизерията на френските селяни, на Шопеновци край Нанси, крясва, че „добре са сторили“ — и излиза, като затръшва вратата.

Преседява цял час в кабинета си — успокоява го бутилката вино. Когато се връща в спалнята, извинява се на жена си и като фъфли леко, дълго й обяснява, че Фридерик трябва да бъде изпратен в света — в далечния, спокоен свят. Съществуват градове — обяснява той, — където има много слънце, вино и момичета, където се пеят хубави песни. Ето такива — и той затананиква:

Trois beaux tambours, en revenant de guerre…^[9]