Йежи Брошкевич
Любовта на Шопен (2)

Единственият син, красноречивият свят и благородният Живни

Фридерик не знаеше нищо за похода на Наполеон към Москва, за влизането на руските войски във Варшава, за конгреса на монарсите, който в хубавата Виена реди историята на Европа и танцува.

Той не знаеше и това, че въпреки войните, въпреки толкова преминавания на войски през родината му, въпреки глада, който следва по стъпките на Наполеоновата армия, и въпреки поражението, тежестта на което трябва да носи върху плещите си и Варшавското княжество, съдбата е благосклонна към семейство Шопен.

След като в 1810 година бащата е назначен за учител в долните класове на лицея, следват нови повишения — пан Миколай расте в почести и достойнства. През 1812 година го назначават като учител по френски език във Военното подготвително училище. Следната година умира лицейският професор Русо. Пан Миколай взема неговите лекции в горните класове на лицея.

Годината, в която започва серията от нови назначения на пан Миколай — 1812, — дълго ще се помни в Полша! О, паметна година! За този, който те е видял в нашата страна!

* * *

Как изглежда тогава светът на Фридерик? — Много просто: четири стаи, кухня и понякога неща, крито той още не умее да обхване, неща от такава величина като улици, къщи, църкви.

Най-мил, близък и уютен е родният дом. Особено сутрин — тогава професорът и пансионерите са в лицея. Щом излязат, започва разтребването — пани Юстина е педантка. Всичко лъщи и блести от чистота. Надникне ли слънцето, стаята заблестява жълто и светлокафяво. Ръбовете на огледалата и кристалите пулсират с цветовете на дъгата — понякога цял лъч, отразен от такъв ръб, ляга върху потона или на пода. Той е виолетово-синьозелено-жълто-оранжево-червен. Затулиш ли го с длан, дланта също добива тия цветове.

В жилището уж е тихо. Но в тишината се чува: корояд в долапа, шум от стъпки някъде дълбоко под краката, звънтеж на лекия вятър о прозореца (зад прозореца всичко се вижда криво), урок на Льодка с мама зад третата стена, зад четвъртата Зуска мие съдовете и дрънчи с фаянсовнте чинии в тенекиения леген.

Вечерта — особено зиме — е също хубаво. Вятърът се блъска в стените на къщата и боботи в печката, през пролуките на чиито вратички изскача в стаята червен блясък. Към музиката на печката от салона се присъединява истинска музика — пани Юстина свири на пансионерите, които имат урок по танц, а Казотри се провиква през нос — un, deux, trois… un, deux, trois. Или пък някой пансионер взима урок от пан Живни.

И ето, идваме до най-важния засега въпрос. Разбира се, всички споменати тук дъги вратички на печката и корояди в долапа са много мили. Фридерик ги гледа, ослушва се — та това е родният му дом. Ала най-важното, най-хубавото, най-достойното нещо за учудване е една мебел в стаята с огледалото и кристалите. Тя самата блести като огледало. Да, да — става дума за флюгелфортепианото от фабриката на Буххолц.

Тишината, в която можеш да се ослушваш и която можеш да чуваш, принадлежи сама на себе си — не можеш нито да я уловиш, нито да я прегърнеш. С песните работата стои по-добре, пани Юстина, Людка, Зуска, дори момчетата от пансиона — всички пеят. Когато никой не го слуша, Фридерик повтаря мелодиите по свой начин — по-хубаво, по-тихо, всяка за съответния случай. Ако например започва да се здрачава и от ъгъла зад леглото заизлизат сенки, той си тананика бавно това, което Зуска пее всяка сутрин. А за времето, когато в салона грее слънце, се предвижда една мамина песен.

Но нищо не може да се сравни с оная мебел в салона. Той има нещо такова (ние наричаме това клавиатура), че като се натисне бяла или Черна плочка, в стаята започва да вибрира звук. Чист, овален, светъл или тъмен, висок и лек или нисък и плътен звук, в който можеш дълго да се вслушваш с радост или тъга в сърцето. Този звук можеш да предизвикаш още веднъж и още веднъж — можеш да го променяш, да го притихваш. Оня миг, в който звукът замира, е толкова красив, че понякога — по стар навик — човек не може да не плаче.

* * *

Есента на 1813 година преминава за съпрузите Шопен в очакване. Очакват втори син. Не се говори за това открито, ала размишлявайки за името, веднъж или два пъти пан Миколай споменава само мъжки имена: дали Богумил (в чест на ректора Линде), или пък може… може Александър? Или Миколай? Пани Юстина отхвърля своевременно тия изрази на почит.

Ражда се момиче. Така дъщерите стават три — Людвика, Изабела и Емилка. Фридерик като една-единствена стафида в козунак, е гледан, както се гледа единствен син на заслужил професор в лицея и в подготвителното училище, и на ръководител на пансион за синовете на най-знатните семейства в страната.

Единствен син — това са думи с тежест и традиция. Големите родове са прехвърляли на единствените си синове правата, привилегиите и доходите, придобити през цели столетия. Изпълнени с чувство за собствено достойнство, търговски фирми са оставяли на своите единствени синове връзки с колониите или с банките на ротшилдовци. А дъщерите? — На тях се радвали и в същото време се безпокоели поради тяхната малка обществена тежест, а също… й за зестрата им.

Пан Миколай не е баща от виден род, нито собственик на достойна за уважение търговска фирма. Тъкмо затова трябва още повече да се замислим какво представлява за него единственият му син.

Наследниците на славни традиции и на големи кредити всъщност не значат кой знае колко много. От тях се изисква да запазят статуквото. Но животът на пан Микодай е постоянен възход. Той започва с неуморно прилежание зад бюрото и с крайно скромна заплата на счетоводител. Но следва серия от повишения — гуверньор у Лончински, сетне у Скарбековци, по-късно учител в едно или друго училище — заслужил (така пише „Куриер Варшавски“) професор в лицея и подготвителното училище.

Поради това единственият син на човека, чийто живот представлява постоянен възход — изкачване на нови стъпала по стръмната стълба на тогавашното обществено устройство — трябва да бъде наследник на бащината борба за постоянни повишения. Тук вече не става и не може да става дума за запазване на статуквото.

Ганхе, един от учените шопенолози, който окончателно осмя легендата за Шоп, откри актовете за родословието на професора. Красноречиви актове… Ние знаем вече защо пан Миколай не е обичал да се приказва за произхода му. В тези актове се говори за… селяните лозари Шопенови от околността на Нанси, които се подписвали с кръстчета. Пан Миколай е опознавал света в не твърде красивите стаи на френско, но все пак плебейско семейство. Какво от това, че се нарича Шопен, че презимето му е екзотично, не такова, каквото носят хората край Висла? Той пак си е такъв селянин, какъвто е Франчишек Гузда от Желязова Вола.

Ето един етап от живота на пан Миколай.

А сега да надзърнем в салона на професорското семейство.

1815. Тук всичко е пищно и внушително. Всеки четвъртък у професор Шопен се събира общество: приятели, познати, колеги — елит, точно така — елит! Знаменитости: негова магнифиценция^[1] Самуел Богумил Линде — ректор на лицея, автор на „Речника“, който и до днес се смята за научен паметник; професори от такава величина и слава като Колберг, Бандтке (най-знаменитият наред с Осолински историк на правото); Казимеж Бродзински, учен, преподавател по литература и нежен поет; Юзеф Елснер, магнифиценция на Варшавската консерватория, директор на операта, и което е най-важното, създател — както почтително се говори — „на полската музика“.

Пани Юстина забавлява госпожите, като ги запознава с рецептите си за домашно приготвяне на венгжин^[2] и портокалово сладко. Ректоршата Линде внимателно слуша съветите на знаменитата домакиня…

Пан Миколай разисква с професор Колберг на политически теми. В този момент във Варшава не се говори за нищо друго освен за съдбата на кралството, за обещанията на цар Александър, за приключилите вече съвещания на Виенския конгрес, за княз Константин и за армията.

Никой тук не споменава особено нежно Бонапарт, ала пан Миколай се дразни дори от спокойната преценка на недостатъците и качествата на императора. Дори от една-единствена добра дума за него. Професор Колберг мимоходом споменава нещо за таланта на Наполеон, а пан Миколай незабавно протестира. Той знае, помни, разбира и не прекалява — Бонапарт е мерзавец! Да! Жълтеникавите обикновено бузи на пан Миколай се зачервяват, когато той надълго и нашироко започва да обяснява, че цялото бъдеще на полския народ се крие в доверието към Александър, към добрия, мъдрия владетел. Корсиканският авантюрист трябва да бъде забравен — и баста! Цар Александър…

Така изглеждат работите тогава. Въпреки че великият княз, на когото Александър е поверил армията на кралството, е наплашил мнозина, в Александър вярват. Че как иначе? През четиринадесета, петнадесета, шестнадесета година царят кокетничи с полските дами и с полски народ: княгините припадат от вълнение, когато той им прави императорски комплименти: народът, макар да помни измамите на Наполеон, се е хванал за празните императорски обещания, като например за конституция — спасителна сламка в несигурното бъдеще. Та нали при всеки удобен случай Александър заявява, че конституцията… че свободата… че любовта… че желае да бъде баща на Полша. Наметнал се с наметалото на либерал и масон, той залъгва и обещава…

Нищо чудно, че му вярват. Нищо чудно, че в него вярва и пан Миколай.

Пан Миколай говори разпалено. Теориите си той излага и мъдро, и интересно, и с ораторски украси. Професорите, макар и знаменитости, го слушат почтително, с уважение и одобрение. Пан Миколай чувствува и вижда това и без да иска, устата му се свиват със сдържана усмивка на искрено удовлетворение.

После, след сервирането на чая и прославеното портокалово сладко на пани Юстина, на децата се позволява да надникнат в салона. Людка и Фрицек са в кадифени дрешки и дантелени якички — кой няма да се възхити от такива деца? А когато Людка и Фрицек изпяват при акомпанимента на пиано на развълнуваната донякъде пани Юстина „Зошка в градината“, и „Пастирка“, възхищението няма край.

Особено голям е успехът на Фрицек. Той пее втори глас, отлично хармониращ, измислен от него, без чужда помощ. От нищо не се смущава. На въпросите отговаря добре и смислено, с игриви искри на хумор в очите. Дори изпълненият със строга важност ректор Линде го погалва по главата. В очите на пан Миколай блести радост и гордост. Че е един син, един е, но пък колко сполучлив!

Късно вечерта пан Миколай въпреки обичая си надзърта в детската стая. Фрицек спи на лявата си страна. Светлата му разчорлена коса е образувала над челото смешен кичур. Устата му е леко отворена, пълничките по детински устни и бузи са заруменени от здравия сън.

Пан Миколай не обича да се вълнува, още по-малко да манифестира вълненията си. Сега обаче никой не го вижда и той може смело да потърка очи, да се усмихне гордо, с чувство на обич, може да се наведе над детето и да целуне смешния кичур над челото.

* * *

Бащите винаги вярват в единствените си синове. Вярват в тяхното голямо, блестящо бъдеще. На това бъдеще те посвещават своите мисли, вълнения, надежди. Пан Миколай не само вярва в бъдещето на Фридерик, пан Миколай не се съмнява, че Фридерик достойно ще съумее да тръгне по стъпките на баща си и да си извоюва нови, още по-високи, още по-амбициозни назначения, почести и повишения. Пан Миколай не е човек с извънредна смелост. Дните, когато е служил под заповедите на шивача Килински, са вече в забрава. През това якобинско въстание Миколай Шопен е воювал срещу трима монарси, презирал е аристокрацията и се е борил срещу външните и вътрешни окупатори. Войниците от народната гвардия са знаели добре, че се бият не само за свободата на отечеството си, но и за свободата на всички негови граждани. Пресният спомен от великия урок от 14 юли е разпалвал мислите на младежта в цяла Европа.

Ала сетне пан Миколай постепенно почва да забравя тия върховни и бурни дни. Гуверньорство, професура, хонорари за възпитаване синовете на най-знатните семейства в страната, сит и удобен живот всичко това става причина лицейският професор Миколай Шопен да почне да признава теорията за „божествения произход“ на монархическата власт и за общественото превъзходство на четвертинсци и сапеховци над шопеновци, новаковци или пьонтковци. Очевидно старите спомени, както и принадлежността му към интелигентската масонска ложа на „Великия изток“, са били причина дори насън да не вярва във всички тия божествени произхождения, но заедно с увеличаването на бръчките и на белите косми пан Миколай все по-често почва да се примирява с тези ненавистни по-рано фактори. Нека чувството на справедливост си върви по своя път, а животът — по своя. „Няма какво — мисли си той: — човек трябва да се примирява.“ Така мислят мнозина от средата на пан Миколай. Чувството за справедливост и якобинските спомени се проявяват в блестящите събрания на ложата на „Великия изток“, в разискванията из салоните и кафенетата. Но за всеки ден се знае, че силата и властта са собственост на Бурбоните и Романовците, че срещу това не може нищо да се направи. Директорите на полициите във всички европейски столици полагат изключителни старания, за да накажат Европа да забрави датата на разрушаването на Бастилията.

Ала не всичко може да се забрави. Може да се забрави за пушката на войника от народната гвардия, трудно е обаче да се отучиш от истината за равенството на всички хора. Революцията не успява да победи — трудно е. Но нима поради това човек не бива да се стреми към такава кариера, че да влезе в средата, от която не е успял да отнеме властта? Пан Миколай е преминал пътя от лотарингското село до професорския салон; защо пък неговият единствен син да не може да се осмели да измине някакъв друг, също така дълъг път — от професорския салон до председателския^[3], генералския или министерския фотьойл? Та нали дори баронство може да се купи! Единствен син — бащите вярват в бъдещето на единствените си санове.

— Какъв ще стане Фрицек?

Преди повече от десет години пани Юстина мечтаеше за улани и шволежери. Когато е бивала във Варшава, тя е виждала адютантите на княз. Пепи, по-къснешния герой на Елстер. Самият княз — също. Бакембарди, мустачки, каска, нашивки, бели и черни коне — бедният роднина на обеднелите Скарбековци е могъл само да мечтае за тоя блясък. Този, който й поисква ръката, се е явил в Желязова Вола с провинциално скроена дреха, вече поизвехтяла. Но нима тия неосъществени мечти не може да изпълни синът? За произхода на мислите си пани Юстина ще се изповяда само пред изповедника, но в разговорите с мъжа си тя почти винаги намеква за офицерски еполети и акселбанти. Поручик Фридерик Шопен… Капитан Фридерик Шопен… Полковник Фридерик Шопен… — колко хубаво звучи това!

Ала пан Миколай нетърпеливо вдига рамене. Като всички мъже с деликатна фигура и гъвкав ум, той не понася военната дисциплина. На него му импонира областта на администрацията и политиката — на дипломацията. Оттук минава пътят към княжеските паркети, дори до кралските покои. Разговорите продължават до късна нощ: дъщерите трябва да се възпитават за добри съпруги на професори, на чиновници, може на търговци, може дори на земевладелци, за добри майки на децата си. Ала Фрицек — за него трябва да се отвори път към света на по-високи от тези на баща му достойнства.

Затова — макар че няма отговор на вълнуващия въпрос — във всеки случай едно е сигурно: образованието на Фрицек трябва да бъде образцово. То трябва да бъде толкова грижливо, толкова старателно и амбициозно, че да не отстъпва по нищо на образованието на потоцкевци и радзивиловци. На образованието на княжеските и генералските синове.

Какъв ще стане Фрицек, още не се знае. Да отгатнем: полковник Фридерик Шопен или негово превъзходителство Фридерик Шопен? Но родителите са вече сигурни, че имат право да се целят мислено толкова високо. Фридерик не е обикновено дете. За всички родители по света единствените им синове са необикновени деца. Но тук се знае, че не само майчината и бащината любов диктуват тази преценка. Фридерик наистина е необикновено момче. Неговото остроумие, живост, хумор, свободно държане хвали сам ректорът Линде. Никой дори не знае кога той се е научил покрай сестра си Людка да чете и пише. Не са забелязали дори кога, без да бъде учен от никого, е започнал да свири на пиано мелодии, които понякога са толкова сложни, че дори пани Юстина не би могла да ги изсвири добре.

* * *

Всеки има свои начини за опознаване на света, за долавяне на неговите чарове и за редене на приказки. Людка например има съвсем ясна програма: премени, цветя и картини — ето какво цени най-много. Тя обича баграта и осезанието, тъмнозеленото кадифе, розовата коприна, пъстрите бродерии. Пани Юстина с големи усилия е успяла да я отучи да милва и целува цветята — при тия нежности най-хубавото цвете губи листенца и пъпки.

Или Изабела: това дебеланче обича вкуса. То не вярва, че може да има нещо, което да не притежава това прекрасно свойство, и се опитва да изследва качествата на фаянсовата чинийка и суровото цвекло; притваря очи и доверчиво поднася към устата си писклюлите, които висят от покривката на масата.

Фрицек също има свои начини. Той притваря очи като Изабела. Но не се интересува какъв вкус има светът. Той мисли за неговото изумително и многообразно красноречие.

О, да — светът е красноречив. От три години насам Фрицек вече знае тайната на изразяването с думи и как в тях се влагат различни неща. Но не за думите мисли той, когато изследва красноречивостта на обкръжаващия го живот.

Ако например двамата с Людка седнат в сивия зимен час пред вратичките на печката, Людка широко отваря очи и намира в огнената жар злато, пурпур и сребро. А Фрицек притваря клепачи. Остава само тясна пролука и острият, макар и трепкащ образ се размазва в пурпурно петно.

За Фрицек огънят е преди всичко пращенето на чеповете, съскането на парата, микрокосмичният шум от падащите овъглени цепеници и фученето на вятъра, който отнася пламъците дълбоко в печката.

Людка не обича тъмнината.

За Фрицек тъмнината е особено изразителна. Никой не знае, че в тъмнината струните на пианото не млъкват нито за миг, че винаги може да се чуе тяхното ситно трептене.

На никого не идва дори наум, че всяко дърво си има свой, специфичен шум или че стъпките на различните хора, които вървят по стълбите, не си приличат, че всяка от тях е нова песен… А какво да кажем за вятъра, за камбаните, за утринната и вечерната глъч на града, за бурите и птичите събрания!

Изабела обича да слуша свиренето на пиано, пеенето на мама, на Людка, на Зуся. Обича, защото при този акомпанимент заспива много лесно.

А Фридерик обича музиката не поради такива дребни причини. Когато слуша, той навежда глава към лявото си рамо с внимание и разбиране. А това е важно. Децата често слушат с внимание. Вниманието възниква от почитта към чудния, непонятен факт.

За Фрицек музиката не е чудноватост, пред която да изблещи безсмислено очи. Както са разбираеми и определени всичките гласове на живия свят, така и музиката винаги има свои смисъл и изразителност. И то не само песните, съпроводени с думи, които уж трябва да обясняват хода и образите на мелодията. Думите са излишни. Често пъти Фрицек разбира музиката по-добре, отколкото думите.

Когато слуша как майка му през свободното си време свири „за себе си“ сонати, менуети и ронда от прочути композитори, Фрицек сяда на бащината поставка за крака до големия фотьойл в салона. Тогава той не се интересува от нищо друго освен от онова, което научава от композиторите. Отначало Людка го гледа ревниво, а после гневно.

Заслушан, Фрицек притваря очи и или се усмихва, или започва тихичко да се кикоти, или да мръщи чело, сякаш узнава неща необикновено мъдри, или започва да се натъжва (понякога до сълзи), или направо се ядосва, цупи устни й моли учтиво майка си за по-хубава мелодия.

Людка не разбира откъде му идват тия усмивки, натъжвания или капризи.

— Преструваш се — сърди се тя, след като майка им е излязла.

По-рано Фрицек просто е избухвал в страшна обида или гняв. Заливал се е от плач, тупал е с крака: „Не се преструвам, не се преструвам!“ Стичали се всички от къщи. Веднъж или два пъти пан Миколай обяснявал на Людка с помощта на „мадам пръчка“, че не бива да ядосва Фрицек без причина. Нали Свети дух заповядва децата да бъдат бити с пръчка, следователно и Фридерик получава своята порция, а и пансионерът Еустахи Марилски, който пък се е подигравал на Людка, задето плаче.

Сега Фрицек има друго оръжие срещу вечното женско недоверие на Людка:

— Преструвам ли се? — пита той иронично. — Тогава послушай.

Сам се отправя към пианото, качва се на табуретката и повтаря такт по такт мелодиите, свирени от майка му.

— Весело ли е или тъжно? — пита той след първата.

Людка вдига рамене. Тогава Фрицек повтаря веднъж, втори път, трети.

— Е, тъжна! — сърди се Людка.

— А тази разумна ли е или глупава?

Тук вече е трудно да се разбере въпросът на Фрицек. Фрицек повтаря звук по звук, свири, сякаш обяснява, подчертава всяка сричка от музикалната фраза — нейните, както казват учените, „функции и особености“.

— Е — сърди се Людка, — разумна!

Не са страшни тия сръдни на Людка. Те минават бързо — Людка и Фрицек са приятели. Свързват ги общи скривалища, тайни, боязни, провинения и наказания. Симпатиите и антипатиите им си приличат. Нещо повече: в тази двойка Людка обикновено е покровителят или заповедникът. Но в същото време, що се отнася до музиката, Фрицек без усилие и винаги се измъква от майчинската тирания на Людка. Тогава няма защо да се учудваме на претенциите й.

И двамата имат удивително сръчни пръсти. За всичко особено за работа с дребни неща, за търпеливо човъркане, разплитане на конци, за бродерии и дантели.

И на пианото не е кой знае какво изкуство да се помаха с пръсти. Мама вече е научила Людка на „до-ре-ми-фа-сол-ла-си“, нагоре и надолу, заедно и поотделно, с лявата или с дясната ръка — научила я е пасажи и акорди, „Пастирката“, „Филис“ и много още други песнички.

В същото време, при все че никой не го е учил, Фрицек не само знае вече всичко, което е научила Людка, но и много повече — всичко е побрал в главата си; неговият разум при клавиатурата се крие не в разума на чевръстите му пръсти, а извира от разбирането на смисъла и съдържанието дори на най-слабата арийка. Така е и с паметта — чуе ли веднъж нещо, той ще го повтаря на клавишите по своему. В такива моменти Людка може само да се чуди и да се сърди. И тя се чуди, а понеже е амбициозна, и се сърди.

И другите се чудят, дори се възхищават. Пан Миколай се усмихва гордо. Ето още едно от качествата, които след петнадесетина години ще започнат да издигат единствения му син към висините на председателско-превъзходителското достойнство. Наистина това е твърде маловажен талант, но да не забравяме, че „тук, във Варшава, музиката представлява важна част от грижливото възпитание“.

Неговият нос, виолетов на цвят поради неумерената обич към тютюна и питието на Гамбринус^[4], има огромни размери. Тютюна той употребява толкова страстно, че носът му, брадата, бялата му връзка, жилетката, реверите на сюртука му — всичко има тютюнев цвят, всичко е посипано с тютюн. Тютюн застила дори унгарските му ботуши, от които, както и от сюртука си, маестрото не се разделя ни зиме, ни лете.

Освен огромната табакера с портрет на Моцарт или Хайдн, която събира половин фунт тютюн, и извънредно голямата червена кърпа на квадрати той винаги носи със себе си четириръбен молив с внушителни размери. С него той поправя срещаните грешки в нотите, а понякога бие по пръстите или по главата по-слабо схватливите или невнимателните ученици. Носи стари, от кадифе с различен цвят жилетки, за които казва, че ги е ушил от панталоните на крал (точно така) Понятовски, които бил купил на публична продан.

Да, опиши го, нарисувай го: Живни. Професор по цигулка, панталион, клавикорд и флюгел^[5], Войчех Живни. Извънредно хубаво ни го е описал Еустахи Марилски. Сюртук, кърпа, унгарски ботуши, Моцарт или Хайдн върху артилерийската табакера — цяла Варшава познава Живни тъкмо по тези „специфичности“. Аха — тук му е мястото да пошепнем, че по онова време в столицата на кралството не биха могли да се преброят много тъй знаменити скъперници като негова милост Войчех Живни. Старецът е извънредно мил, весел, приказлив и майстор-разказвач на вицове — ала и небивал скъперник — Пари за сапун ли? — Жалко за парите! Или за облекло — В никакъв случай. Не жали парите само за тютюн.

Живни посещава Шопенови всеки ден. В понеделник, сряда и събота — за да предава уроци по музика на пансионерите. При него учат Яшьо Бялоблоцки, Марилски, дел Кампо, Титек Войчеховски, по-късно Геньо Скродзки. След уроците настъпва свещеният час за игра на пикет с пан Миколай.

В четвъртък той идва на вист. В неделя — на уроци по танц и отново на вист. Във вторник и петък пък — по навик. И, разбира се, на пикет. А по тия случаи — на обед, на вечерица, защото за ядене някак си така, от собствения джоб — жалко за парите!

Отблагодарява се е новинки, клюкички и вицове, с каквито са пълни дори ръкавите му, независимо от това дали времето е хубаво или лошо, дали е ден или нощ. У Шопенови към него имат следното отношение: необходим учител, това първо, добър приятел — второ, знаменит носител на новини — трето; и изобщо симпатичен, безвреден чудак. Безвреден? — Благословен, трижди благословен! Та нали именно той и никой друг открива таланта, гения на Фрицек.

Музикалността на света и изразителността на музиката представляват лична тайна на Фрицек. Ние знаем, че понякога той е обяснявал на Людка (или по-скоро е откривал пред очите на профанката) някои подробности от тези толкова велики тайни. Ала нито Людка, нито някой друг от домашните или гостите може да се досети какво всъщност означава тази необикновена опитност в света на звуците.

Това, че Фрицек неизвестно кога е успял да научи клавишите на майчиното пиано, а собствените си пръсти — да го слушат за музикалните му планове, учудва мнозина. Мнозина се удивляват на тази необикновена способност. Така, както ги учудва чарът на Фрицек, неговото остроумие, хумор, необикновена сръчност, памет, красота, способност да изучава стихове и песни, et caetera, et caetera. Фрицек просто е необикновено момче. Може да се чуди и да се удивлява човек, а ако си гост — дори така приляга. Но защо трябва да се грижи човек по-особено за още един от десетте хиляди негови таланти? Едва Живни…

Той изслушва „импровизациите“ на Фрицек веднъж, втори път, пети, десети. Кима с глава. После дълго и усърдно киха. Фрицек се смее и вика: „Vivat! Vivat! Vivat!“ — защото маестрото има обичай да киха по три пъти при всяко смъркване. Най-сетне след тридесетия или четиридесетия концерт Живни, вместо да поклати мълчаливо глава и да посегне към табакерата, се зачервява, започва да мърмори и мрънка нещо под носа си, огромен като хобот. Затваря с трясък полуотвореното капаче на табакерата, става и като тропа силно с ботушите си по пода, отправя се към кабинета на пан Миколай.

Фридерик прекъсва на половината такт. Людка изблещва от ужас очи, а присъствуващият на тая чудновата сцена Бялоблоцки се засмива злорадо:

— Ой, ще има да патиш… и… „мадам пръчка“… „мадам пръчка“! — Той слага палец на носа си и прави „нос“.

— Защо?

Бялоблоцки повдига рамене:

— Живни е сърдит като… като царевич. Ще видиш: „мадам пръчка“!

Фрицек би се разплакал, ако не се намесва Людка и не й идва великолепното хрумване: да подслушат. Веднага всичко става ясно. Преди още да стигне до вратата на кабинета, Живни възбудено повишава глас.

Людка се задушава от смях. Маестрото с по-комичен от обикновено завален полски език по неговия немскочешки акцент заговорва. Ала на Фрицек не му е до смях. Той цял се обръща в слух и бледнее от напрежение: Живни излага на пан Миколай какво мисли за музикалните изпълнения на сина му.

И тъй: той живеел вече доста години, а повече от четири десетилетия от тях учи различно способни малчугани да свирят на цигулка или клавикорд. Видял е не малко бездарници, случвало му се е да се среща и с деца, особено чувствителни към музикалното изкуство. Ала нека пан Миколай разбере, че това, което Фрицек сам, без да го учат, може да свири на пиано, то е… — на възбудения пан Войчех липсват полски и чешки думи и той по стар навик се спасява с немския: Wunderbar, Wunderschön и изобщо — Wunder^[6].

Той не говори всичко това ей така, без да му мисли. Чакал месец, чакал два, три. Искал да се увери. И се уверил — Фрицек непременно трябва да заседне пред пианото, да изучи упражненията, гамите, пасажите — so, ja^[7]. Непременно!

От всичко това пан, Миколай е малко отегчен и раздразнен. На писмената му маса лежат куп тетрадки с упражнения за оценка, а Живни вместо да следи как дел Кампо свири гамите, измъчва човека с неща, които всички знаят много добре. По принцип пан Миколай е против това Фрицек да започне много отрано образованието си. Но най-сетне той се съгласява, по-скоро за да се отърве от Живни, отколкото защото е убеден. Живни го потупва по рамото от радост и чувство на удовлетворение, но не забелязва сянката на неохота, която преминава по челото на пан Миколай. Разбира се — да не си въобразява този тютюнясал добряк, че ще възпита Фрицек по своя жалък образ и кихащо подобие? Музиката ли? — Не, други таланти ще се развиват във Фрицек.

По това време пани Юстина командува в кухнята готвачката и Зуска, крито приготвят вечерята за цялата семейно-пансионерска „фамилия“. Свинско със зеле, картофи и „сладко“, т.е. щрудел с конфитюр. За Фрицек се вари още чай от желъди, както всяка вечер, а за Изабела и Емилия по краищата на печката са сложени сладки и фини млечни каши.

Пани Юстина тъкмо пристъпва към едно извънредно важно действие — опитва щрудела дали е сполучлив, — когато вратата се отваря с трясък и влиза Фрицек. Той се втурва към майка си, протяга ръце. Пани Юстина с тревожно трепване на сърцето го вдига нагоре. Но нищо лошо не му се е случило. Устните на Фрицек треперят от радост. Върху бузите му — руменина от щастие.

— Мамо — вика той, — мамо…

Ала не иска да обясни отде иде тази буйна радост. Накрай се успокоява. След кратко замисляне казва:

— Сега ще отида да свиря.

Пани Юстина леко се намусва. Все пак Фрицек става някакъв чудак. Вярно, той не е обикновено дете. Изглежда, че такъв трябва да бъде и в доброто, и в злото: необикновен.

* * *

Пани Юстина Кшижановска е прекарала младостта си, като управлявала скромните остатъци от огромното някога богатство на Скарбековци — бюфета, кухнята, зеленчуковата и овощната градина на имението в Желязова Вола. Понякога се случвало да прескочи до Варшава — до големия свят. И толкова. Дните си приличали един на друг като зърната на броеница; хората — също. Така се случило, че нито пани Юстина Кшижановска, нито пани Юстина Шопенова е могла да научи нещо за хората, които се раждат и живеят извън стените на помешчическото имение в Желязова Вола, на енорийските църкви и Саския дворец. Влизането в средата на магнифиценциите и учените професори е станало твърде късно, за да се разшири представата й за света. Извършил се е само процес — така бихме казали сега — на обикновена аклиматизация към средата. И с това всичко приключило.

Пани Юстина е отлична съпруга и майка. Не е нейна вина, че й расте син, когото тя не може да разбере: няма защо да се учудваме, че тя се бои от неговите мисли и странности. Пан Миколай не вижда тези странности, пани Юстина не споменава за тях на мъжа си — през 1817 година бащите познават само едно лекарство срещу странностите на децата: „мадам пръчка“.

Странности?

Фрицек има слаб организъм. Постоянна хрема, кашлица, температура. Лесно се уморява. Но всичко това е нещо естествено в семейство Шопен. Никаква странност.

Фрицек много лесно се поддава на вълнения, още по-лесно избухва в гняв. Умее да става извънредно мил („Оо-о — викат жените, — очарователен!“). Ала може и да ухапе крайно болезнено с поглед или дума. Той има приятели, близки като собственото сърце. Но го бива и за най-незначителна дума да намрази човека за половин, дори за цял ден. Не е свикнал да бъде доверчив, както не се е научил и на детския обичай да се изповядва и доверява. По-нататък: в любовта си и в гнева си е огън. И в същото време — знаменит пресметвач на чуждите и собствените чувства.

Всичко това не може да се смята за странност. Всяка майка познава такива детски капризи: гняв, смях, плач, мълчаливо чувство на обида и шумно помиряване. Познава ги по-добре, отколкото може да се предполага.

Какво обаче да помисли човек за това, че пани Юстина вече няколко пъти е сварвала малкия да прави нощни разходки до пианото?

Той тихо дрънка там нещо, изпробва, ядосва се за нещо. Когато тя го взема на ръце, без дори да го смъмри, той мълчи упорито. Какво е търсел в тъмния салон от бяло-черните клавиши — не се знае. Децата се боят от тъмнината.

Или пък се закове в ъгъла и не отговаря, когато го викат или питат нещо. Пак мълчи. Очите му са леко притворени, главата — приведена към лявото рамо. Слуша. Какво ли слуша?

А откак е започнал уроци с Живни, не можеш го откъсна от пианото. Обикновените упражнения малко го интересуват. Често ще се залови за няколко намислени акорда или за къса мелодийка и се мъчи над нея, преобръща я, променя я. Отново не отговаря на молбите и заплахите. Няколко пъти вече след четвърт или половин час такива музикални мъки той се скрива в ъгъла си за през цялата сутрин. И само Живни може да го разтуши със своя Бах.

Именно — ако щете дори това. На двора от ден на ден пролетта расте по-високо и по-хубава. А Фрицек е забил нос в Баховия „Handbuch für Anna Magdalena“ и не обръща никакво внимание на поканите на Людка, Яшьо и Титек да вземе участие в пролетните им игри; а от техните викове понякога се тресе дворът на Саския дворец.

* * *

Тази година пролетта е доста закъсняла. Но затова пък в края на април тя избухва така внезапно, че хората са се упили от нея без мярка. Варшавските вечери започват да кънтят от серенади — „Филис“ и „Филон“, френски и италиански канцони или преоблечени по градски куявяки^[8]. Дори понякога във варшавския двор ще се набърка и някоя испанска мелодия, донесена от Наполеоновите бивши завоеватели на Сарагоса. А пред полунощ — сякаш почувствували особената сантименталност на епохата — започват своя концерт славеите. Градът е музикален и неспокоен; най-сетне в саската градина цъфват кестените. Но днес е задушно — слънцето грее иззад високия покрив от неподвижни мъгли.

Излизайки в града, пани Юстина предрича буря. Ала и тогава Фрицек дори не вдига глава от пианото. Преди малко Живни му е показал нови пасажи в до диез-мажор и сега той се мъчи да ги овладее колкото е възможно по-добре. След пасажите идва ред на сарабандата на Хендел, на менуета на Моцарт и на двугласната инвенция на Йохан Себастиан (когото Живни обожава, понеже сам той е ученик на достопаметния Йохан Кухаж, обучен от най-големия Бах). Затвореният в стъкленото кълбо часовник показва шестнадесет часа и осем минути. По това време на урок Живни обикновено дреме — при Фрицек обаче не може дори да притвори клепачи.

Не е най-важно това, че момчето има удивително сръчни пръсти, великолепна памет и чародеен слух. Случва се. Но често с течение на времето тия качества избледняват и посивяват. Най-сетне Людка не му отстъпва много в това отношение.

Но какво е това чудо, че този малчуган схваща веднага как да свири Хайдн, Гировец, Бах? Кой му диктува това непогрешимо долавяне на начина, стила, съдържанието на всеки композитор? Откъде знае как да извие кантилената, как да установи пулса на менуета, кога да вмъкне къса пауза, която разкрива цялата хубост на новата фраза?

Живни знае много малко за музиката. Той пред никого не е признал колко струва сам, но тази си преценка смята за справедлива и честна. Направо казано, смята се за Кърпач. След четиридесет години преподавателско блъскане собственият му младежки ентусиазъм е престанал да го интересува — престанала е да го интересува и самата музика. Но ето че от три месеца насам музиката отново почва да го вълнува!

Затворен в стъкленото кълбо, часовникът показва шестнадесет часа и тридесет и две минути. Фрицек току-що е свършил свиренето на инвенцията в си-минор. Отгласите от минорната тоника още трептят във въздуха. Живни моли:

— Изсвири я още веднъж.

Фрицек я свири втори път, трети път. Живни избърсва потта от челото си и пита свенливо:

— Откъде знаеш, Фрицек, че тъкмо така трябва да се свири?

Момчето се замисля; издухва невидимия прашец от клавишите, потърква клепачите си. Накрая отговаря така, като че ли сам себе си убеждава:

— Така е написано в нотите. Просто така е написано.

„Просто така е написано“. Ех, мили боже, господи!

Живни не пита повече. Още веднъж изслушва иввенцията в си-минор, след това погалва доста плахо момчето по меките му сипкави коси. А Фрицек заключава:

— Трябва да се свири така, както е написано.

Тази сентенция ще бъде вече съвсем ясна, ако се преведе на езика на възрастните. Ето нейния смисъл: трябва да се свирят не нотите, а музиката; която е записана с помощта на нотното писмо. Трябва например да се знае, че ето това „ла“ не е само „ла“, а резултат и заключение на цялата музикална фраза. И само тези, които не умеят да четат музиката, четат всичките „ла“, „фа“ и „ре“ поотделно и заличават техния музикален ред и смисъл.

Живни става неохотно. Време е за урок на Мьодова у Плюцикевичови. В тоя миг в салона влиза пани Юстина.

— Бурята отмина встрани — казва тя с крайно изморен глас — и отново стана горещо. Както през юли.

Маестрото се сбогува и, разбира се, съобщава, че ще дойде вечерта на пикет. После добавя шепнешком:

— Казвам ви: Фрицек е малък Wunder. Да, да, чудесно момче.

Пани Юстина поглежда сина си и напразно се мъчи да сдържа гордата си усмивка. Не бива нито да се разнежиш много, нито да се гордееш с детето си. Съдбата е завистлива, не обича щастливите майки. Пани Юстина гледа през прозореца.

— Довечера сигурно ще бъде по-хладно отговаря тя делово.

* * *

Вечерта наистина става по-хладно. На изток небето вече започва да потъмнява, макар западът да е още цял в слънце.

Фридерик е коленичил на поставения до прозореца в салона стол и гледа дръвчетата в двора, лъскавите покриви на дворците и виещото се около тях ято лястовички. Това е неговият „час на усамотение“.

Какво означава този претенциозен термин? Именно една от странностите на Фридерик, както го нарича в ума си пани Юстина. Поискал е от Людка и от пансионерите да го оставят сам (те са отишли на майска молитва), клекнал е до най-обичания от него прозорец на салона и „размишлява“. Най-напред мисли за обикновени неща: утре ще отидат с Яшьо и Титек в саската градина да търсят бръмбари; после, колко е хубаво, че мама обеща да даде на вечеря на всекиго по една кайсия в мед; Живни киха все по-смешно, като стар пресипнал котарак.

Ала веднага след като си спомня за Живни, почва да мисли за музиката. Какво значи това: „Откъде знаеш, Фрицек, че тъкмо така трябва да се свири?“ Та нима може иначе? Всичко е ясно. Ясно като бял ден.

Сега навън е хубаво и спокойно. Люлякът в двора толкова силно ухае, че се усеща чак тука. Вятър няма. Диша се леко и приятно. Времето е хубаво и ще бъде хубаво: лястовиците кръжат високо над покривите на манастира на сестрите-визитки. Никога нищо няма да смути това приятно спокойствие. Винаги е било така и винаги ще бъде така. Мама често казва, че светът е добър. Фрицек опира брадичка на ръцете си. Това, което чувствува сега, чувствува го и когато свири менуета в сол-мажор.

Живни пита откъде Фрицек знае, че тъкмо така трябва да се свири? Господин Моцарт е писал в своята музика за един свят, който е много добър. Лявата ръка пулсира равномерно и спокойно, мелодията е ясна и следователно тоновете също трябва да бъдат ясни. Всичко, което се върши в мелодията, трябва да се изсвири със същата спокойна и добродушна веселост, както е спокойно и весело сега в най-милия от прозорците в салона.

Фрицек притваря очи. Да можеше ей така той сам да каже — да каже на пианото, — че тази вечер е толкова хубаво и приятно, че — както мама понякога казва — светът е толкова добър. Връхчетата на пръстите дори подпухват от копнеж за клавишите. Стъпвайки внимателно, за да не изплаши тишината в къщи и мислите си с излишен шум, Фрицек се отправя към пианото.