Йежи Брошкевич
Любовта на Шопен (19)

Сбогуване

Вчера — сряда, 17 октомври 1849 година — Норвид^[1] се затичва за площад Вандом №12 още от рано сутринта. Пред портата той вижда познатата кола на доктор Грювейе и още две карети. През последните дни е винаги така. Но тая сутрин пред входа на къщата са се събрали няколко лица — портиерът, две стари жени със смъкнати на челото забрадки, някакъв висок прегърбен човек с черен фрак и черни ръкавици. Те стоят с наведени една към друга глави, „черният“ обяснява нещо, като разперва ръце.

Като го вижда, Норвид спира, без да направи пълна крачка. Известно време той се взира в прозорците на сградата. Тук той не е идвал много пъти — Шопен живее на площад Вандом едва от един месец. Затова не може да си спомни добре дори как изглежда стаята. Помни само няколко откъслечни, мъгляви картини: Фридерик наведен над бюрото пише писмо. Фридерик стои весел и усмихнат на прозореца при пълната светлина на септемврийското слънце. Фридерик във фотьойла разглежда издадените му композиции…

Да — напоследък това се е случвало най-често. Седи във фотьойла до прозореца и чете нотите без инструмент, само понякога несъзнателно почуква с пръсти по облегалото на фотьойла някакъв по-сложен пасаж или октавов ход. Това четиво го оживява, той се откъсва от него с неохота, с унесен израз на очите, като човек, погълнат от нишката на сложни, но увличащи неща. Но не се сърди, когато го прекъсват. Оживен е, готов да се смее, макар не особено разговорлив. Често се съгласява със събеседника си с любезно движение на главата, но не слуша — по очите му се вижда, че мисли за своите си неща, които не иска да повери на никого.

Норвид ясно вижда в паметта си тази усмивка. А сега стои и гледа струпаната пред портата групичка хора, без да може да направи нито крачка. След като постоява така доста време, тръгва обратно.

Едва към единадесет и половина си припомня какво още трябва да направи. Като е вървял така, той е стигнал чак в предградията. Стигнал е до оная гостилница срещу остров Сен-Луи пред Pont Marie, за която Фридерик често е споменавал като за „пражка гостоприемница“. А сега трябва да се върне в центъра и да се отбие в някоя цветарница.

Норвид няма много пари, а през октомври теменужките са извънредно скъпи. Когато продавачката казва цената, той се поколебава за миг. Но после купува две букетчета и тръгва към площад Вандом. От къщата с №12 в тоя момент излиза Дьолакроа.

— Знаех, че… от сутринта знаех, че днес — казва художникът.

Норвид безпомощно вдига цветята до гърдите си, но не казва нито дума.

Вечерта се опитва да напише нещо. Не може. Едва на другия ден, осемнадесети октомври, той чува в себе си първата фраза:

— По рождение варшавянин, по сърце поляк, по талант гражданин на света…

Той сяда на разкривената, клатушкаща се масичка. Пише бързо, изхабеното вече перо пръска мастило, другата страна на листа представлява чернова на стихотворение.

Той пише почти без да зачерква:

„По рождение варшавянин, по сърце поляк, по талант гражданин на света, Фридерик Шопен слезе от сцената на тоя свят. Гръдната болест ускори преждевременната смърт на артиста на тридесет и девет годишна възраст, на седемнадесети този месец. Той умееше да разрешава най-трудните задачи на изкуството с тайнствена сръчност, защото умееше да събира полските цветя, без да изтръсква от тях нито росата, нито най-лекия прашец. И умееше с идеала на изкуството да ги превръща в звезди, в метеори, да не кажа в комети, които осветяват цяла Европа. Посредством него пръснатите по полята сълзи на полския народ се струпаха върху диаманта на красотата в диадемата на човечеството като кристали на някаква странна хубост. Това е, което може да извърши най-великият майстор в изкуството, и Шопен го направи. Почти целия си живот (съществената му част) той прекарва извън отечеството заради отечеството. Това е най-великото нещо, което може да постигне един изгнаник, и Фридерик го постига…“