Йежи Брошкевич
Любовта на Шопен (12)

Сметки

Карнавалът през 33–34 година е страшно скъп. Нов елегантен кабриолет, облекло и заплата на кочияша, облекло за самия Фридерик, подновяване на комплекта мебели в жилището, ново пиано (най-хубавото „Плейел“, каквото човек може да си представи), цветя за вчерашните партньорки в танците, най-сетне ония уж скромни, а всъщност страшно скъпи домашни приеми за най-близките му — дали наистина са му най-близки? — приятели. Поради такива и подобни на тях разходи в края на януари Фридерик се вижда принуден да се обърне към Шлезингер за аванс, а след две или три седмици — за заем към банкера барон Лео, който впрочем е свикнал на такива форми на адмириране славния композитор. Но това, че е свикнал, не изключва педантично пресмятане на дълга при връщането на заемите.

При това положение Фридерик решава да уравновеси бюджета си и малко по-предпазливо да вади портфейла от джоба си. Наистина доходите му не са лоши, дори са добри, дори са отлични. „Шопенчо“ е най-много печелещият поляк в Париж, но… Но той се движи в средата на хора, които не печелят, а просто имат.

Какво представляват неговите четиридесет хиляди франка годишно пред стоте хиляди франка годишни разходи на Делфина (която въпреки това е потънала в дългове) или пред Флаол, който само за карета, два кабриолета и двуколка харчи около двадесет хиляди?

Кочияшът на Флаол пудри косата си като Пиксис и носи по-елегантна връзка от четири пети от парижките музиканти.

Но ако човек иска да бъде прочут — тоест моден, и богат — тоест моден, в никакъв случай не бива да харчи по-малко от тридесет и пет до четиридесет хиляди франка.

В краен случай човек може да има невидими дупки, в копринените си чорапи, но жилетката му трябва да грабва очите и да бъде сменявана всеки ден. Какво още? Не бива да ходи пеш, не бива постоянно да се движи с наета карета, която буржоата наемат било за сватба, било за погребално шествие.

Различно живеят младите хора в Париж. Тия, които живеят например на Neuve-Saint-Généviève, мечтаят за хиляда франка годишен доход. Тия от Tirechappe умират за нищо. Работниците от Латинския квартал умират от глад, за да могат жените на банкерите да ходят на опера с титулуваните си любовници, а децата на банкерите да си купуват титли. Младите парижки господа, които посещават по-малките или по-големи дворци на rue Saint-Dominique, de Grénèlle или дори du Helder ходят пеш само по лъснатите с восък паркети. Техните лачени обувки виждат калта на парижките улици само в дните на ергенските гуляи и експедиции до Монмартр. Жандарм никога няма да закачи тия господа. Те могат да имат „мръсни“ пари, но непременно имат чисти регистрационни карти в тайната канцелария на полицията на господин Тиер.

Фридерик живее на Chaussée d’Antin. Жилището му на тая улица не е толкова скъпо, че да можеш да го нареждаш само с цената на кръвта и потта на френския работник и селянин. Но все пак е скъпо, много скъпо. Жилище, кабриолет, облекло, храна и дребни разноски… ето нещата, които струват към тридесет хиляди годишно. А луксът, а пътуванията, че дори и такива дреболии като часовник, брошка за връзката или цветя?

През определени периоди следва серия от заеми и аванси. След това иде време за опомняне. Стара история — Фридерик сяда пред бюрото с молив в ръка и пресмята най-напред пасива, после актива. Той е достатъчно съвременен човек, та в разговора си с търговец да каже, че е un homme d’affaires, и достатъчно умен, за да може да пресметне правилно съотношението между приходите и разходите си. Но не е толкова разумен, за да може да запази това съотношение.

Тоя път положението е много усложнено. Заемът ще му стигне за един месец много умерен живот. Доходите от уроци до 15 март ще възлязат на около три хиляди и петстотин франка. През март трябва да излезе Rondo E-dur за Франция и Англия при Шлезингер, а за Германия при Брайткопф и Хертел. Това ще даде около хиляда франка. Може да се нареди през март да платят за четири мазурки (отделно за Шлезингер и отделно за Брайткопф), дори за „Фантазията в ла-мажор на полска тема“ може да се изтръгне нещичко от Шлезингер, защото на Кистнер, който я е купил за Германия, няма какво да се разчита! Summa summarum през март ще се съберат от шест до шест хиляди и петстотин франка. Дотогава човек ще може да си поотдъхне малко. Може дори седем хиляди.

А ако успее да даде концерт — концерт с билети по двадесет франка, тогава…

Фридерик пресмята разните пера на един лист, веднъж записва оптимистични цифри, втори път — песимистични. Отляво цъфти хубавата сума седем хиляди и петстотин франка, отдясно е озъбила скъперническите си цифрички сумата пет хиляди и петстотин. Двете хиляди разлика — това е заем от банкери. Като доказателство за любовта си към музиката банкерът не взема лихва. Но няма съмнение, че тия две хиляди трябва да бъдат върнати най-късно до края на април. А в края на април трябва да отиде и при шивача, за да му поръча два-три комплекта летни сюртуци и жилетки. Лошо. Почва да изглежда, че през тия месеци ще трябва да трепери над всеки франк.

* * *

За щастие съдбата се оказва милостива. Заема успява да върне преди определения срок. Шлезингер му дава нови аванси, от лайпцигските издатели Брайткопф и Хертел, дори от Кистнер успява да изтръгне суми, които закърпват бюджета му. Затова пролетта тече леко и почти богато.

Април му донася голяма радост. На Chaussée d’Antin пристига гост — Яш Матушински. Яш е един от най-старите му приятели, пансионер на професора, нежен, сърдечен, деликатен. Фридерик го помни от времето, когато и двамата са ги стрижели по момчешки. А в Париж е пристигнал зрял, владеещ се човек, медицинска знаменитост в родината. Той говори с леко усилие, някак просто, но украсено — мъдрец.

Веднага се унасят в спомени — помниш ли това? Ами онова? Така говорят винаги хора, които не са се виждали дълго време. Безредна смесица от спомени, съжаления за дреболии, взривове от смях във връзка с дреболии.

Накрая Фридерик помолва госта си да му разкаже за отечеството, за близките, познатите. Яш е донесъл хиляди поздрави и целувки, подаръци от къщи. Но не може да се каже много нещо за домашните на Фридерик. Донесъл е писмо от бащата. Ала с това писмо синът не може да се похвали — пан Миколай го съветва да не поддържа връзки с емигрантите. Лоялността на бащата е излязла наяве като срамежлива болест, Фридерик разкъсва писмото на парчета. Ядосан е. Яш присъствува на тази сцена. Деликатен и дискретен, той започва да разказва за Варшава. Сякаш иска да приближи далечната родина. В такива разговори прекарват няколко нощи. Варшава, манастирът на сестрите-визитки, Повисде и Висла.

— Още — моли Фридерик.

Но изведнъж в добре запечатаните в паметта картини и сантиментални спомени се втурва с ботуши и камшик цар Николай посредством негово превъзходителство наместника Паскевич. Над Варшава се извишава цитаделата. Работата по строежа й ръководи друго превъзходителство — генерал Иван Иванович Ден. Тук Яш подмята остроумие:

— Ако не знаеш къде са ти дянали, взели или откраднали парите, кажи така: Бох знает и генерал Ден.

После разказва за десния павилион и за стръмнините на цитаделата. От една година вече те изпълняват службата си. Царят — жандармът на Европа — над всичко цени полицията, доносника и езика на оръдията. Варшава е хубав град. Прекалено хубав. Затова цар Николай го е доукрасил с нова архитектура: стена, решетка, укрепление — ето нейните елементи. По улиците са поставени будки, боядисани на черти в черно-червено-бяло. Във всяка будка стража. От всяка будка се вижда следващата, а цялата им мрежа затваря кръга си на Саския площад, където зорко бдят на стража конници и артилерия.

Цар Николай цени оръдията. В деня на бунта на декабристиге те са спасили трона и живота му. Сега от цитаделата към Варшава гледат дулата на други оръдия, но тяхната мисия не е друга — те ще трябва да пазят принципа за божествения произход на властта.

Яш говори всичко това студено, без патос. Вижда се, че там, в отечеството, са го отучили да употребява високопарни думи. Когато говори за такива неща, той понякога присвива очи — нали затова е късоглед, за да ги присвива.

Но Фридерик се изморява от тия теми на разговора и наново се връща към картината на някогашната весела Варшава.

— А помниш ли разходките с шейни през карнавала? Ами „Фрашка“ помниш ли?

— „Фрашка“ вече не съществува — обяснява Матушински. — Сега имаме цитадела…

— А помниш ли сребърния часовник на Гугенмус? — бързо пита Фридерик. — Той беше един такъв патриотично-императорски часовник с голямо махало, известен в цялата столица и изложен в кантората на Краковске пшедмешче.

После Фридерик трябва да разкаже за себе си. С чувство на задоволство той забелязва, че положението му, облеклото и жилището импонират на другаря му. Но веднага схваща, че все пак няма причини да се гордее. Яш се удивлява на познанствата на Фридерик, на лукса му и най-много на доходите му. Но що се отнася до музиката, до изкуството… Матушински, човек на науката, биолог и анатом, гледа с търпелива снизходителност на изкуството. Той не го смята за нещо сериозно. Усмихва се любезно, но разсеяно.

— Това е много хубаво — казва, — много хубаво.

Най-лошото е, че Яш знае още от Варшава повечето от творбите, които му свири Фридерик. Мазурките, етюдите — от тях дори се развълнува. Трие мълчаливо чело и притваря смаяни очи. Но това, което не знае и което така го е развълнувало, не е много. Някои много хубави неща той изобщо не проумява. След няколко дни между двамата приятели дори се прокрадва взаимна антипатия — сякаш един на друг са си причинили неопределено, но болезнено разочарование.

Но най-неочаквано ги помирява общата им грижа — белите им дробове. И на двамата те не са в отлично състояние. Яш е още по-зле, отколкото Фридерик. На няколко пъти здравето му се влошавало тогава дори храчел кръв. Миналата пролет едва се вдигнал на крака.

Матушински се оплаква не като учен медик, а плачливо, като най-обикновен пациент. По тия неща Фридерик е много по-делови. Да, но Фридерик още не е храчил кръв. В блестящите очи на Яш се спотайва безпокойство. Известно е, че всеки втори медик смъртно се бои от всяка болест, която изучава. Но тук всяко нещо трябва да се преценява другояче. Яш уж изглежда добре, особено когато се запали, възбуди. Ала сутрин може да те ужаси. Сутринта двамата се движат из къщи мълчаливи и намръщени: един друг се плашат с жълтите си бузи.

Що се отнася до паричните въпроси, положението наистина се е поправило необикновено. В края на май Фридерик дори може да си позволи екскурзия до Германия. В Аахен Фердинанд Рис ръководи великолепен музикален фестивал: Jupiter-Simphonie от Моцарт, откъслеци от „Дебора“ на Хендел и Девета симфония на Бетховен.

Хилер, най-горещият от музикалните приятели на Фридерик по онова време, го наговаря на тази екскурзия. В Аахен ще се срещнат с Менделсон. Това е съблазнително. Заради Яш няма какво да се стеснява. Сега той по цели дни прекарва в Ecole de médecine и по болниците, вечер се връща рано и веднага си ляга да спи. А за Фридерик вечерите са време за свобода и развлечения и той няма обичай да ги прекарва в къщи. Затова двамата почти не се виждат. И така, на 20 май Фридерик прекъсва уроците си за десет дни и заминава с Хилер за фестивала на Рис.

Екскурзията се удължава. По пътя посещават Менделсон и неговия Дюселдорф, отбиват се и в Кьолн. Това е прекрасно пътуване на параход. В долината на Рейн май опива по-силно, отколкото леките рейнски вина. Слънчевият залез се е разлял по реката като пурпурно злато, но веднага след залеза се спуска мъгла. Рейн тече покрай кораба като чер метал. Хилер си спомня Хайне:

Ich weiss nicht was soll es bedeuten,

Dass ich so traurig bin…^[1]

Той дори се опитва да импровизира мелодия, но не му се удава. После вместо златните очи на Лорелай край реката блясват светлините на Кобленц.

* * *

В Париж Шлезингер приема Фридерик с отворени обятия. През януари той е издал две ноктюрни, които са разграбени. Три четвърти от тиража на издаденото през март „Рондо“ са разпродадени. Нещо повече: през май излизат „Фантазия на полски теми“ и четири мазурки. За две седмици провинциалните клонове разпродават почти половината от тиража. Парижкият магазин е принуден да връща с празни ръце по-маловажните клиенти: няма, разпродадено е.

Шлезингер е умен търговец. Счетоводителите му обръщат внимание на удивителната при съвременен композитор рентабилност на договорите и свързаните с издаването разноски. С изключение само на Релщаб, редактор на виенския „Ирис“, европейската критика признава Шопен за творческа величина. От измислиците на Релщаб нека се тревожат собствениците на авторските права за Германия — Брайткопф и Кистнер. Във Франция критиката е единодушна. Но и в Германия положението изглежда може би дори по-интересно, отколкото във Франция.

Релщаб не може да понася Шопен и Шопеновата музика. Какво е писал за издадените напоследък мазурки? „Неестествено в танците, просто неуморим, дори — готови сме да признаем това — неизчерпаем в тичането подир раздиращите ушите дисонанси, в принудените преходи, дразнещите модулации, непоносимите извъртания на мелодията и ритъма. Всичко, което може да измисли, веднага бива използувано при преследването на ефекти на чудновата оригиналност…“ Идиот — изветрял старец! — Хубаво му е отговорил въодушевеният почитател на „Шопенчо“, някой си Роберт Шуман: „Какво представлява (става дума за «Ирис» на Релщаб) в сравнение с един-единствен концерт на Шопен, какво представлява безумието на глупака в сравнение с екстаза на поета?

Така е. Ако човек прецени сериозно от търговско гледище положението в Германия, трябва да признае, че там е дори по-интересно, отколкото във Франция. Един атакува яростно, друг защищава яростно. А търговията върви. Шлезингер узнава от Шопен, че Кистнер, самият Кистнер, е дал на Фридерик добър хонорар. А това вече е куриоз. Изглежда, че полемиката около Шопен подпомага много добре продажбата.

Е да, вярно е, че дори в единодушна Франция мъчно може да се намери такъв въодушевен критик като Роберт Шуман: «Вижте колко победоносно е излязъл Шопен от борбата срещу филиетерите и невежите, какви права на гъвкавост на таланта, каква простота, какво художество!… Най-трудните проблеми са вече за него детска играчка, но той, като същински артист, се отказва от ефекта в полза на простотата!»“

За юли Шлезингер подготвя издаването на нещо доста рисковано: „Рондо-краковяк“ — виртуозно парче за пиано с оркестър. Тиражът ще е малък и кой знае дали ще покрие разноските. Но ето че Кистнер е рискувал и издал това Рондо за Германия. А Кистнер знае какво върши…

Евентуалните загуби ще се покрият с Валс в ми бемолмажор. Валсът навярно ще се разпродаде знаменито.

Вследствие на такива именно мисловни процеси Шлезингер приема Фридерик с отворени обятия. Без никакви уговорки той написва нареждане да му се авансира значителна сума. Но когато след три седмици Шопен го посещава с молба да му даде аванс срещу нова композиция, съвсем неочаквано се стига до малко сблъскване.

Тоя ден Шлезингир се чувствува зле. Сутринта се оказва, че касиерът на един от провинциалните клонове злоупотребил значителна сума. В годишния баланс това не е кой знае какво перо, но все пак може да развали настроението за цяла седмица. А какво остава, щом това се случва в деня, когато започва стачка в печатницата, която официално принадлежи на баджанака на Шлезингер, но всъщност е собственост на издателя. Ядът му расте до обед. Шлезингер изхвърля един от агентите си зад вратата и тази разправия го поуспокоява. Той дори се засмива леко на ужаса на невинния всъщност агент. Но преди гневът му да се разсее окончателно, явява се Шопен. Той влиза, като пренебрегва всички формалности, сякаш това е неговият дом, с любезна, но хладна усмивка. Всъщност Шлезингер е готов да се съгласи, но го раздразват някои дреболии: привидната фамилиарност на поздрава, великолепната вратовръзка на Фридерик. Това хлапе е прекалено наперено, мисли Шлезингер, като слуша предложението на госта си. После, когато Шопен млъква, той не се обажда дълго време. Той вижда, че Фридерик пламва от гняв. Тогава се усмихва враждебно:

— Не мога… днес — и той разперва ръце, — не мога. Идния месец.

Фридерик се ориентира, че това е преди всичко злорадство. Устните му затреперват:

— Бях уверен, че не сте заплашен от фалит.

— Не мога — пресича го остро Шлезингер. Тонът му е по-рязък, отколкото той е искал.

Разделят се твърде неприязнено. Дори половин час след като Фридерик си е излязъл, Шлезингер решително си обещава, че тоя безочлив поляк си въобразява прекалено много. Най-сетне Морис Шлезингер може да си позволи да се откаже от услугите на Фридерик Шопен. Как беше писал Релщаб? — „Непоносимо изкълчване на мелодията…“ Разбира се — непоносимо изкълчени мелодии, непоносимо изкълчена фигурка, графски маниери и такава самоувереност, като че ли вече е завладял целия свят. — Гений — та какво го интересува Шлезингер геният му? Как може да бъде пресметнат геният в пари? Всяка, дори най-обикновена банкова къща без особени трудности може да тури в джоба си стотици такива гении. Национален гений — нека тогава да го финансира нацията му!

Но на другия ден решава да надникне в ресторанта, където Шопен обикновено се храни. Ще го срещне уж случайно, ще го поздрави, ще се пошегува. Няма смисъл да се поддава на настроения и да скъсва с един доходоносен автор. Амбиция, чест, постоянство в убежденията — всичко това няма нищо общо с фактите, със счетоводството. Да. Търговецът трябва да мисли с цифри, а не с чувства.

Той отива в ресторанта два пъти. Не намира Шопен. Не желае да му изпрати визитната си картичка — това би било прекалено явна капитулация.

Но след няколко дни дочаква края на тоя въпрос. Отбива се в кафене „Марсел“ на rue Royale и среща там издателя Прилип. Прилип е известен скръндза и малък човек — лишен от смелост, без инициатива. Обикновено той се покланя пред Шлезингер доземи, умилква се покорно и върти опашка. Но тоя път доста интимно подкача Шлезингер. Говори за това, за онова, докато внезапно, уж мимоходом, споменава, че купил от… Шопен нова композиция — „Болеро“ — и възнамерявал да я пусне на пазара възможно най-скоро. Шлезингер се преструва, че не е обърнал внимание на това. Но чувствува дори как носът му почва да побледнява от внезапния яд. Това вече е върхът на всичко.

Все пак и този път всичко се изглажда, успокоява. Болерото излиза у Прилип през октомври. Но Шлезингер се разсмива. Прилип загубва от това болеро откраднатото от Шлезингер. Той не е бил смел — издал го е грозно, в малък тираж. Освен това Шлезингер стои на становището, че в неговото „Revue musicale“ не бива да се рекламират изданията на конкурентите му.

А за да поправи отношенията, да си възвърне по-раншното взаимно доверие, за да подчертае своята изключителност и симпатията си към гениалния поляк, купува от него ново произведение — Скерцо. Заплаща го без пазарлъци и неприятности. Скерцо, тоест шега — хубаво заглавие. Скерцата на Менделсон вървят много добре. Той казва това на Шопен. Шопен избухва в смях:

— Тая шега в заглавието — е шега… но шега със заглавието.

Шлезингер не го разбира. Разбира го едва когато Шопен му изсвирва това Скерцо. Шега? — Та това е най-близко до погребалните маршове, отколкото до скерцата. Но махва с ръка — най-сетне и погребалните маршове вървят добре. И веднага решава, че за всеки случай ще го издаде в хубаво, ефектно издание, ще го рекламира широко.

Този ден той е в особено добро настроение и обещава да издаде Скерцо-то най-късно до средата на февруари. Учудва го само това, че тоя път Шопен особено държи тази композиция да бъде издадена бързо. Навярно я цени. Но това не е най-добър знак. Шлезингер не обича, когато композиторът цени творбата си. Защото обикновено ценените от композиторите произведения рядко имат успех у най-избраната, най-добрата и най-изисканата публика. В случая с Шопен положението е малко по-друго, защото композиторът спада към най-модните автори в Европа. Шлезингер е оптимист. А Скерцо-то издава почти точно — то излиза през март 1835 година.

* * *

През есента на 1834 година Фридерик отново пообърква финансите си. Лятото е било необикновено горещо и го е измъчило. А октомври донася от Атлантида студени дъждове и мъгли. Както Яш, така и Фридерик отначало боледуват леко, после Яш ляга сериозно болен. Към средата на ноември Фридерик е принуден да прекъсне уроците — отначало го навестява кашлица, после температура.

В известни отношения тая зима е радостна, но от гледище на разума — тежка. За радостта — по-късно. А е тежка поради лошото състояние на здравето му и претрупаната и напрегната, следователно много изтощителна работа. Освен това на главата му се стоварват маса лекции, които той трябва да приема и приема безкрай, за да изплати дълговете си.

През тия месеци Фридерик отслабва обезпокоително. Сутрин се буди с главоболие, облян от студена пот. Яш му написва няколко рецепти, но и двамата сред лудешката работа забравят за лекарствата. Безсънието започва отново.

От предпролетната депресия, родена от безсънието, преумората и лошото състояние на здравето му, изтръгват Фридерик два факта:

Първият е публикуването на Скерцо-то. Вторият — изпълнението от Лист на новите, неиздадени още етюди на Фридерик.

Наглед в тия събития не се крият никакви конкретни поводи за радост. Та нали през последните две години са излезли доста композиции на Фридерик Шопен. През тридесет и трета и тридесет и четвърта — общо седемнадесет композиции, между които цикли от мазурки и етюди, както и няколко големи концертни композиции за пиано и оркестър. Според нормалната равносметка всичко е в ред — това е вярно. Но ако при тая равносметка основа за оценката не бъдат аритметиката и календарът, а съвестта — тогава истината ще бъде по-друга: повечето от тия прочути вече сред целия музикален свят композиции са дело на минали години. Те са създадени още във Варшава, Виена или през първата, бедна откъм слава, кабриолети и двуколки парижка година.

През последните две години Фридерик успява да напише само четири мазурки, две ноктюрни, две ефектни глупости и едно не особено интересно болеро. А всичко, което го е направило велик, е написано много отдавна, за да може той да чувствува в себе си свежа, будена от това творчество радост и смелост. През тридесет и трета година той се бори както може със слабото си вдъхновение — нищо не излиза. Силите и желанието стигат само за едно ноктюрно и после за едно болеро.

А първата половина на тридесет и четвърта година представлява празна страница. Месеци на празен труд и хаос в мислите. Понякога изглежда, че това е вече краят. Не помага пристигането на Яш, нито екскурзията с Хилер, нито няколкото прекрасни весели дни, прекарани с Делфина в затънтената южна провинция. На всичко отгоре Шлезингер се е държал така, като че ли вижда всичко на длан, сякаш знае, че Шопен не може и няма вече да може да пише! Когато се връща от това търговче, Фридерик изпохапва пръстите си от безсилна мъка и яд.

През лятото на тридесет и четвърта година приятелите отново почват да говорят за нервността, озлоблението и истерията на Фридерик.

Не знаят какво го измъчва, но и слепият би отгатнал, че лоши неща стават в мислите и сърцето на „Шопенчо“. Вярно е, че сега с по-голяма готовност, отколкото преди една година се съгласява на още една чаша шампанско и че по-често оттогава губи времето си да нежничи с разни хубавици, от които не му е нито по-топло, ни по-студено. Те го питат нежно за загрижеността му, а той бледнее от яд, когато някое бабище му се умилква по майчински и го пита за тревогите, които го душат. Какво? Навярно ще трябва да изплаква мъките си върху прецъфтялото плятеровско или чарториско лоно? Да се жали от пустота в мислите и въображението? От невъзможността да съсредоточи в себе си силите, достойни не за „техния Шопенчо“, а за истинския Шопен.

Известно време той бяга от Делфина като от огън. Тя е попаднала в своите романтични spleen-ове. Някой му пошепва, че Делфина се бои да не е забременяла. В началото на август тя дори изчезва за няколко дни и вече високо се заговорва, че именно… Навярно това е работа на младия дьо Бръгли. През юни и юли доста често, прекалено често са ги виждали заедно. Тя се връща погрозняла, отслабнала, разкаяна.

Но нито Делфина, нито приятелите-музиканти знаят как да му помогнат. Едва есента внезапно променя всичко.

Както е известно, есента и зимата са били тежки. Във финансите — хаос. А октомври е надонесъл толкова студ, че напомня острия полски октомври: дъждове, ветрове и мъгли. Сена дими като блато.

В средата на месеца Яш ляга. Първата вечер Фридерик прекарва край леглото на приятеля си. Втората също остава при него. На третата не може да излезе от къщи — болният има висока температура, почти бълнува. Едва на разсъмване заспива. Фридерик дълго се вслушва в тихото му дишане — зад прозорците вятърът бие в стените и кулите.

Едва през тия дни двамата се връщат към старото си приятелство. През последната половин година те са се виждали много малко. А сега всеки ден. Дългите часове спокойни разговори им дават възможност да си припомнят всичко, което ги свързва, и да забравят всичко, което ги дели. Накрая Фридерик още веднъж помолва Яш да му разкаже всичко, което е станало в отечеството след неговото (на Фридерик) заминаване. Говорят и за това как ли е сега във Варшава — златна есен, нали?

Преди половин година разказите на Яш са били много набързо и всъщност са имали само едно заключение: В родината е тъй и тъй, а ти, полупарижанин и конте, тук мислиш само за карнавали, обличаш се, танцуваш…

Но сега двамата ги свързват еднакви мисли за далечните им домове. Затова ги споменават вече заедно, солидно. Как ли е сега във Варшава, мислят те. Да можеха някак да се намерят за ден, за два, за три в къщи — да излязат вън от града, да стигнат с лека бричка до първите селца покрай висленския път.

Едва когато започват да се явяват случаи с визитни картички, когато дотърчава неспокоен Людвиг Плятер, за да пита Шопен за здравето му, Фридерик разбира, че пет вечери не се е показвал никъде. На шестата позволява да го замъкнат именно у Плятер.

Виното, както винаги, у Плятер е в изобилие. Срамно е да се признае, но пийват здравата. Фридерик свири няколко часа — какво да е, как да е. Късно през нощта остава на поста си сам с пианото. Домакинът и Миш Мицелски спят във фотьойлите в салона. Витвицки е забил нос в някаква книга. Залески е опрял лакти върху масата и дреме, а като дреме, проплаква тъжно. Кошмар. Фридерик излиза тихомълком. Не намира никакъв файтон, а не иска да вземе кабриолета на Плятер. Цял час се бори с дъжда и вятъра.

Но вятърът и дъждът бързо прогонват отвращението му от забавата с шампанско. Нощта е тъмна — поривист вятър и студен дъжд. Той се обърква между някакви огради в центъра на града. Дали по вина на въображението, подбуден от виното, или на разговорите с Яш? — Неизвестно. Но внезапно от това дъждовно и ветровито време, от оградите, небето и есенния шум на дърветата му лъхва на Варшава. Сякаш току-що е излязъл от „Джюрка“ и гази през калта на Краковске пшедмешче към къщи.

За какво се е говорило в това кафененце? — Маурици е хвърлял мълнии срещу безправието, срещу тиранията, срещу царските лакеи и подлизурки… Чакайте — навярно в такава нощ е избухнала революцията и борците са тръгнали срещу вятъра, дъжда, царя и князете…

От една странична улица излиза патрул и без да забележат, Фридерик изчезва в съседната. После отново закънтяват подковани ботуши от другата страна на булеварда. Струва му се, че по цяла Европа обикалят патрули — из Париж, Лион, Виена, Варшава… Срещу кого? Сигурно не срещу плятеровци, чарторисци, мищевци, нито срещу буржоата, които хъркат удобно в баралените си спални. Срещу хората от Tirechappe ли? Срещу селяните, изяли хиляди тояги, защото са помогнали и участвували в революцията?

В дъното на една улица няколко прозореца блясват с червен блясък. Веднага избухват викове. Улицата почва да се буди от тревога, предизвикана от пожара. Той не се спира. Край него отново минава патрул, който тича. Над къщите се издига рижав дим.

След това нощно пътешествие Яш още изтощен и слаб, трябва да се грижи за Фридерик. Треската тресе болния през две тежки нощи. През третата болестта изведнъж се пресича. Рано вечерта Фридерик заспива бързо, а на разсъмване се събужда отмалял, но здрав. През прозореца в стаята нахлува бисерен блясък.

Пробуждат го мъчителни сънища. Но дневната светлина прогонва кошмарите и призраците. Сърцето бие слабо, но спокойно. Със здравето се връща и апетитът — след половин час не здрав апетит, а здрав глас го прогонва от леглото. Като шляпа с домашните си пантофи и се закачва о столовете с полите на халата си, той най-после стига до бюфета. За щастие там има колбаси, намира и портокали. Но дори първия не дояжда. Оставя го на парапета на прозореца, през който наблюдава гонените от вятъра облаци.

Трескаво почва да прехвърля книжата в долното чекмедже на бюрото си. После слага няколко изподраскани листа върху пулта на пианото. После — къса, неспокойна дрямка. А вечерта оставя работата едва когато пред очите му заиграват черни кръгове.

* * *

Ето така започва трескавата му работа през тази есен и зима. Скерцото, скицирано отдавна и изоставено след много напразни опити, сега узрява за няколко дни. После, въпреки че Шлезингер проявява добрата си воля, Фридерик трябва да се върне към уроците.

Но вечер остава в къщи. Работата върви с усилия, трудно — с много тежки усилия. Той не гледа дали час, два или пет… си струва да загуби за няколко такта. После една нощ му донася почти готова мазурка.

Но главната тема на работата му са четири нови етюда. Техните скици са се родили лесно. Но после иде времето на каторгата на шлифовката и доизмайсторяването. Ето главните причини, поради които есента и зимата са толкова тежки и в същото време толкова радостни.

Значи, това не е краят, значи, още може да пише. И то как! В израстващите нови теми той чувствува сили и величие, равни на най-добрите тактове от миналото. На 20 декември пада сняг. Покритите от него къщурки на долния Монмартр изглеждат, като къщурките на Маримонт^[2]. От някакво припомняне на снежен пейзаж се ражда първата фраза на новата мазурка.

— Откъде толкова тъга? — пита Яш, като я чува.

— Откъде? От мазурката — повдига Фридерик рамене.

Изглежда, че на такива фрази са го научили хора, които не се чувствуват добре на тоя свят. Не му се иска да обяснява неща, които за самия него не са съвсем ясни. Той знае, че всичко, което пише, расте у него от много години, че всичко е приживяна истина. Не е възможно да покаже човек селото, където се е родила тая мазурка.

Тя няма да бъде образ, определен човек, сцена или лично негово приключение. Това са преживелици, които се трупат, докато накрая мисълта, подсилена от чувството, им намери отдушник. Тъга? Да, тъга. Чия тъга? Обща — и негова, и на хората, които в тежък живот, в глад и нищета се оплакват посвоему с полукрещяна, полупята мелодия. А той записва нейното ехо — дава отговор на тяхното оплакване. Защо тогава го питат, когато се знае, че нито Елснер, нито парижките му приятели са го научили на тая тъга?

Яш предпочита един от новите етюди. Готова е горе-долу само средната му част, която ще бъде трета част. Но Яш настойчиво говори все за тая още недовършена скица, Фридерик не казва нищо. Ала и двамата знаят, че тук, в труд, в мъка дори, се ражда нещо велико. Тия тактове не навеждат мисълта към въпроси за тъга или веселост. Всъщност в тях няма да намериш нито мелодия, нито хармония или изкусен ритъм. Всичко е тежко и страшно. Тук по-скоро трябва да се пита откъде в тоя дребен, слаб човек се взема толкова ожесточена ярост. Къде е изворът, къде са преживелиците, които му диктуват такова ехо на гнева, с което звучи лавината от октави на новия етюд. Срещу кого е насочена тази ярост? Та нали по цяла Европа обикалят патрули, за да не допуснат да избухне всеобщ гняв. Те би трябвало да легитимират и тая музика, да поставят край нея стража. Гневът на тази музика е политически подозрителен.

Нощем пианото гърми в стаята на Фридерик. Няколко такта, после — тишина. Скърцане на перото. Отново къс мотив или акорд. Пак тишина. В тая тишина се чува много добре биенето на парижките часовници. Полунощ звъни над целия град. После къси удари — един часът, два. По прозорците се стеле нов сняг.

Не му се удава обаче да запази творческа самота. Парижкият карнавал изпраща патрулите си. В края на януари отново всяка вечер принадлежи на чужди хора. Той все пак успява да довърши четири етюда пред нашествието на търсещите развлечения. Но скицата на петия, скицата на отдавна още набелязаната балада, нешлифованата мазурка — постепенно всичко това отново потъва към дъното на чекмеджето.

Парижкият карнавал е весел и скъп. Затова в края на февруари Фридерик остава без пари. Веднага се връща старата депресия. След три месеца упорит труд месецът за развлечения завършва с упадък на силите и настроението. Освен това от Берлин му изпращат януарския номер на „Iris im Gebiete der Tonkunst“ с къса рецензия на Релщаб за първата серия етюди.

* * *

„Ще си позволим да се откажем да пишем — заявява критикът — в специална рецензия за новите дванадесет апостоли, които господин Шопен е пуснал на бял свят в лицето на тия дванадесет произведения. Мисля, че е достатъчен този може би излишен съвет: който има криви пръсти, той навярно ще съумее да се справи с тия етюди, но който се намира в по-добро положение, нека се пази, нека да не ги свири в отсъствието на господа фон Грефе или Дифенбах.“

* * *

Фон Грефе и Дифенбах навярно са хирурзи. И това е всичко. Фридерик свива рамене — глупости. Глупост без капка нещо конкретно или остроумно. Все пак и глупостта може да те парне дълбоко, щом отново се връща времето на лошите мисли, главоболието и малките всекидневни неприятности.

Дали пък Релщаб няма право? Дали есенното съживяване на инвенцията не е било само илюзия на изморените нерви? Въпреки умората, изтощението и непрестанното желание за сън Фридерик не може да спи. Страхът от собствената немощ прогонва съня и смеха. През тия дни Фридерик става зъл и неприятен дори за най-близките си. Той се върти до късно из салоните, по приемите и баловете. Продължава да бъде майстор на хумора и остроумието — остроумието му обаче става рязко и хапливо. Той почти показва вратата на госпожица Гизо, след като седем пъти напразно й е обяснявал, че Бах не може да бъде свирен така.

През март излиза Скерцо-то му. Досега Фридерик не го е свирил на никого — чакал е. Шлезингер му изпраща първите екземпляри.

На другия ден не могат да познаят „Шопенчо“: смее се, шегува се, в очите му — нов блясък.

Някой от познатите мимоходом споменава, че би трябвало да се пусне подписка за събиране на волни пожертвувания за бедните емигранти, които прекарват тази тежка зима много по-зле от всички по-раншни.

В края на март се появяват афиши, които съобщават, че Ф. Шопен ще изнесе концерт, приходът от който е предназначен за полските емигранти. Концертът няма успех. Публиката и критиката реагират доста хладно. На „утешителните“ и „ободряващи“ комплименти на приятелите си Фридерик свива рамене. Важни са петте хиляди франка, които донася тази вечер.

На 9 април Лист дава своя „прощален“ концерт. Фридерик взема участие в него. Лист свири четирите му етюда, писани през последната зима.

Фридерик слуша с притворени очи. Той така е притиснал длани върху облегалото на фотьойла, че усеща болки във връхчетата на пръстите си. В сърцето му нахлува тежка вълна кръв. Фридерик си припомня онази вечер, когато след излизането на Скерцо-то Лист дотичва при него и го пита защо именно Скерцо? Защо такова заглавие?

Лист не получава обяснение. Той и не го очаква. Говори, вика — едва не се разплаква. Ала този истерик и митоман разбира музиката по изумителен начин и на него може да се вярва. Когато казва, че Скерцо-то е нещо велико, че иска да го свири, че само той би могъл да го изсвири както трябва, Фридерик винаги усеща, че пулсът му става по-жив. Той има право да вярва на въодушевлението на Лист.

Но не му дава Скерцо-то. Дава му ръкописите на етюдите. До деня на концерта Лист не казва за тях нито дума. Дори не иска да ги изсвири на Фридерик.

— Ще чуеш на девети — усмихва се той тайнствено.

Сега ги слуша. Слуша ги, свирени с оная сила и яснота, която може да им даде само гениалният Лист. Ето осмия — Фридерик усеща под клепачите си предателска горещина. Плътно стисва очи.

Вечерта е великолепен, неповторим триумф на Лист. Десетки пъти извикват великия унгарец. Елегантните дами крещят и се гърчат в спазми от възхищение. Лист се покланя дръзко.

Но всъщност вечерта е несравнимо по-голям триумф на Шопен. Защото при все че тоя триумф е станал в негова лична полза, в основата си той има исторически смисъл. Освен това той е отговор за последните две години.

На двадесет и шести април Фридерик участвува в бенефиса на известния диригент Хабенек. Тоя път той спечелва публиката и владее залата като Лист.

Но еднократният триумф не е достатъчен. Не го задоволява и доброто му финансово състояние. Скерцо-то и етюдите са дали ново творческо дихание. Но това е малко, все още малко.

Той си припомня годините 1828, 1829, 1830, 1831. Дори тежката 1832 година е била по-добра от двете след нея. А варшавският и виенският период? Нали това, което е написал през периода от 1829 и 1832 година, представлява по-голямата част от цялото му творческо дело. Последните две варшавски години и годината във Виена са създали цялата му слава. „Вариациите“, Голямата полонеза, двата концерта (тоя във f-moll още лежи в папката), етюдите, мазурките — това е вече отдавна приключена реколта. Всичко това е създал оня Фридерик Шопен, за когото малко още се е знаело.

А после — когато лумва великолепната му слава, когато Фридерик Шопен е станал един от най-бележитите композитори на Европа — нищо, почти нищо.

Във Варшава е живял сред малък кръг от приятели. Периодът на най-плодотворния му труд е времето, когато посещава „Джюрка“. Дори лошата, тъпа самота във Виена, Дрезден и Щутгарт е донесла велики творчески часове.

А от пролетта на 1833 година Фридерик е арбитър елеганциарум, един от най-добре печелещите поляци в Париж, „приятел“ на дьопостиновци, чарторисци, плятеровци, водмонтовци… Би трябвало да се предполага, че в атмосферата на спокойствие, естетически настроения и интелектуални спорове творчеството му ще се развива великолепно. Между това тия години носят 40 000 франка среден годишен доход и… страх от безсилие на таланта му. Толкова пъти е правил равносметки, заплашен е бил от грижи, но в края на краищата бюджетът му е приключвал с активно салдо.

Ала в творческата равносметка на съвестта му тия две години носят дефицит. Почти банкрутство. Как тогава да се справи с това зло? В какво да намери нова енергия и сила?

Понякога му се струва, че е достатъчно да се върне в къщи, край Висла, че цялото зло се крие в тоя чужд парижки паваж и в хората, чужди на всичките му близки неща. Но как да се върне?

* * *

Чарториски вярва в дипломацията. Камил и Маурици са се отървали от емигрантската нищета благодарение на… смъртта. Други се опитват да се борят и тях ги „покровителствуват“ не само тайните канцеларии на европейските полицаи, но и тия сънародници-емигранти, които в борбата им за свобода на отечеството виждат борба срещу себе си. Трети още вярват в молитвата. Сякаш като живееш в отдалечена от всичко къщурка, можеш да си измолиш по чудо спасено отечество и в резултат на това чудо, също по чудо, да се върнеш в родното лоно. Да, мъчно може да се открие по-съкровена и по-болезнена истина от тая, че емигрантството е неизразимо нещастие.

Това, което свързва всички емигранти, то е горчивият спомен за отечеството. Всеки говори за копнежа си. Само Чарториски копнее за стотиците хиляди хектари и души, за милионното си съкровище и за властта във феодалното кралство. А другите? В „Пан Тадеуш“ Мицкевич копнее за селата на дребната шляхта в Литва. Има и такива, които копнеят дори за нищета. Оказва се следователно, че дори копнежът разделя. Та какво чудно в това? Споменът за родината носи добри и лоши картини. Родината е отечество за всички. За едни е отечество на власт и богатства, за други — отечество на мизерия. Тая истина не може да отрече дори златоустият княз Адам.

Споменът за родината е творчески спомен. Възвръщащата се картина на ония времена носи в себе си музикални фрази — мотивите на селските песни — и се случват дни, в които родината обладава непреодолима магнитна сила. Тогава не е трудно човек да си припомни убеждаванията на близките му. В своята лоялна наивност баща му е употребил и аргумента, че властта ще посрещне с готовност такава знаменитост като славния Фридерик Шопен, че дори може би ще му се удаде да получи титла. Да, да стане придворен музикант на жандарма; на Европа, Николай. Хубава патриотична кариера, няма що…

И все пак мечтае за родината; мечтае по цели дни и седмици. Струва му се, че може би там ще му се удаде отново да си възвърне творческата сила, която е имал, когато е създавал концертите, етюдите, мазурките. Ако… ако веднъж най-сетне скъса със самотата, ако се ожени, ако заживее на село, ако потъне в зеления пейзаж и се зарови в листата на познатата хартия — да избяга край Висла от парижкия рай и парижкия ад.

Стига вече тази самота — никой приятел не може да замести семейството. Мислите за женитба и за родината се свързват и сливат. Може би дори в творческия бюджет бракът и завръщането край Висла биха станали необикновен момент, голямо събитие. Жена, деца, дом… какво повече от това? След славните, тежки и самотни години човек може отново да се захласне от възторг от семейното щастие, може да се върне…

… при пъстрите полета с гриви разлюлени,

с овеси посребрени, с жито позлатени…

където

… със зелен колан препасва ги междата

и крушево дърво прохладна сянка мята.^[3]