Йежи Брошкевич
Любовта на Шопен (11)

Tirechappe

През първите дни на януари главна тема на разговори става въпросът за възобновяване заседанията на полския Сейм. Фридерик от дълго време наблюдава изострянето на тоя проблем — споменавал го е княз Адам, разисква се по него из кафенетата. Но особено много се приказва за него в малкото жилище на rue Saint-Nicolas №73.

Тук се събират хора от различен ранг и професия. Показвал се е любезният и същевременно грубоват генерал Дембински, идва и друг генерал: премилия Миш Мицелски. Идат с набожен израз на лицето Кайсевич и Ретел, от поетите Бохдан Залески и Стефан Витвицки. Много често посещава тоя дом Станислав Ворцел, народен представител, и като че ли само с него домакинът се съгласява да говори като равен с равен. Защото Ворцел само с погледа на хубавите си, дълбоко хлътнали очи го кара да слуша внимателно и с уважение, а говори бавно, като предварително обмисля. Гласът му е нисък, малко хрипкав. Когато се разгорещи, над веждите му се появява заплашителен сноп бръчки.

Другите гости, доколкото се осмеляват в присъствието на домакина да вземат думата по важни въпроси, правят това със скромност, близка до смирение. А Фридерик по правило мълчи: сяда в някой празен ъгъл и слуша какво се говори.

Жилището е бедно и доста разхвърляно. Осветлението — слабо. По масите — книги, списания, коли. Фотьойлите и столовете скърцат жално — над бюрото с излющен фурнир виси рисунка: гора, река, в дъното на левия преден план — град, на десния — залесени хълмове. На тоя, който не знае какво представлява тая рисунка, домакинът обяснява с готовност:

— Новогрудек… и планината Мендога.

Домакинът е Адам Мицкевич.

Фридерик се запознава с поета преди близо половин година на вечеря у Цезари Плятер. Мицкевич изглежда много отслабнал, учудва с изпомачканата яка на ризата си и с лошо ушития фрак.

Шампанското е в изобилие, както е обикновено у Цезари. Мицкевич се смее много шумно, шегува се, говори твърде грубички и невинаги най-сполучливи остроумия. Фридерик се бои да не би геният да му стане досаден и затова го избягва в множеството. Когато го принуждават да посвири, сърцето се вдига в гърлото му.

Мицкевич, който много приятелски разговаря със Словацки, стои срещу пианото. Когато чуват първите звуци, двамата се обръщат с лице към Фридерик. Лицето на Словацки е строго и надменно, на Мицкевич — грубо и изрязано, едва ли не унесено в израза си пред полусведените и тъмни клепачи. Фридерик започва с мазурки — след крайната каденца на втората вдига поглед. Словацки е скрил лице в сянката на прозоречната портиера. Мицкевич се е навел напред с ръце, подпрени на облегалото на стола.

Той просто казва:

— Още — и отново: — Още…

Фридерик развива фраза от ноктюрно. Той схваща, че в мълчанието на заслушалите се хора расте копнеж. Всички мълчат сантиментално, трогнати, с тъжно спокойствие. Такъв копнеж е тих като сън и като сън е удобен.

Внезапно Фридерик почувствува гняв. Страданието не бива да бъде тихо, страданието трябва да грози, да е поривисто. Борческо!

И той припомня и на себе си, и на тях етюд cis-moll. Той не мисли, че засилващото се forte се разбива о стените на не особено големия салон. Пианото трепери под поредиците от акорди. Фридерик сега мисли за ония. Тук, в тоя текст, той отново намира силата си, но и щастливо чувство за величието на изкуството и за собственото си величие.

Когато свършва, Фридерик чува бързото дишане на слушателите, отзвука от струните и биенето на собственото си сърце. Той не вдига поглед. Почва да хапе устни и почувствувал внезапен хлад върху побледнелите си бузи, изтръгва от струните първия акорд на „Етюд дванадесети“…

Мицкевич му стисва ръка, без да каже ни дума. На връщане част от пътя си минават заедно. Над Париж от север се приближава буря, която бумти като далечен артилерийски двубой. Мицкевич крачи бавно, тромаво — той слуша музиката на гръмотевиците, както се слуша ехото от приближаваща се битка. На Кайсевич и Залески, които вървят заедно отзад, заповядва да мълчат.

На сбогуване поканва Фридерик да го посети у дома му.

* * *

Отначало Фридерик свърва на rue Saint-Nicolas рядко, после все по-често. А сега няма седмица, през която да не прекара дълга вечер в тъмната и студена стая, в която вече са почнали да се раждат първите строфи на „Пан Тадеуш“.

Фридерик не взема, както Ворцел, участие в сериозните разисквания, не плещи весели глупости á la Миш. А на лекциите по въстаническа стратегия, които чете генерал Дембински, се подиграва като всички. Отвращава го също така едва ли не робското раболепие, с което Залески, Витвицки, Кайсевич, Ретел и Семененко се въртят около Мицкевич.

През ноември тази година излиза дрезденското издание на „Задушница“, на четвърти декември излиза от печат „Книги на полския народ и пилигримство“. Фридерик с неприятно чувство си спомня истеричната сцена, която Залески устройва в дома на Мицкевич: разказва на всички със стон и плач, че „Книги…“ чете на глас и коленичил. Да — с това боготворене Залески, Витвицки, Ретел и Кайсевич почват да правят смешно величието на поета. Защото в Мицкевич те искат непременно да видят пророк, а собствената си земна безпомощност да запълнят с интервенцията на самия бог. Затова колкото пъти разговорът почва да наклонява към идолопоклоннически дискусии върху творбите на Мицкевич, в които обаче поетът не взема участие — Фридерик бързо се измъква. Най-сетне приключва с това, че една вечер Мицкевич остро скастря другите:

— Аз не съм учител — казва той с глух от гняв глас. — Не слагайте на плещите ми прекалено голям товар. Чуждата сила и величие няма да излекува вашата слабост. Сами — крещи той, — сами трябва да овладеете и задържите тая сила!

Когато чете „Задушница“ и „Книги…“, Фридерик чувствува как по кръста му полазват тръпки. Той скача от тия страници с пламнало сърце, с разтреперани клепачи. Ето безспорното величие на твореца, който съзнава средствата и целите си! Фридерик едва ли не избягва пред това величие, после се връща, отново бяга.

След всяко четене възбудата, предизвикана от чуждата мисъл и поетическо въображение, настоява за отклик в музиката, връхчетата на пръстите търсят клавишите, въображението — темата.

Нищо не излиза. Държането му напомня безпомощните години през детинството: под клепачите му се трупат сълзи на гняв срещу собствената пустота, срещу безсилието на вдъхновението му. Най-умното е веднага след това четиво да побегне из града, да се скита край Сена или по тъмните булеварди, още повече, че тая година декември е ветровит и мъглив.

Сърдит и премръзнал, накрая Фридерик се крие от студа и умората в удобни ресторанти, търси хора, които говорят какво да е и за какво да е, отива при Делфина, у Камаранови или у други познати, където „Шопенчо“ бива посрещан с радост и смях, където поне за няколко часа може да забрави — да забрави всичко.

А на rue Saint-Nicolas, у Адам Мицкевич, за да си припомни отново всичко, за да създаде най-сетне в душата си правилно гледище за ония времена. У поета той не търси нито учител, нито пророк — търси мъдрост. Иска да опознае опита и идеите на човека, който е посветил на народа си толкова поетическа мисъл и човешко вдъхновение, колкото никой през ония години. Иска още веднъж да обсъди в обикновен, умен разговор мислите, писани от поета.

Както вече се спомена, това е време, когато въпросите на реалната политика се обсъждат необикновено често и горещо на rue Saint-Nicolas. Въпросът всъщност е за познатия проблем — да се възобновят заседанията на полския Сейм. Наистина в чужбина не се намират много народни представители, но все пак може да се събере кворум, какъвто изискват решенията на Сейма от 19 и 26 февруари 1831 година. Според тия решения за кворума са достатъчни тридесет и трима членове на Сейма.

Фридерик добре помни мнението на княз Адам по възобновяването на заседанията. Князът се надсмива на тия намерения, дори си позволява да прояви враждебно отношение към тях. Подобни, дори много по-остри обвинения и протести Фридерик е чувал по-рано, още от последния председател на правителството, Бонавентура Немоевски, подир когото, като след майка си, по-консервативните представители повтарят немоевско-чарториските подигравки. Много ясно: в тоя състав, в който Сеймът би могъл да поднови заседанията си, Чарториски, Немоевски и техните политически съюзници, привърженици на конституционната монархия, на легализма и консерватизма, биха били в малцинство. „Новите“ — значи, избраните през време на революцията демократи и републиканци — имат абсолютно мнозинство. И те навярно биха доокоптирали свои политически съдружници. В ръцете им Сеймът би станал оръдие за победоносна политическа борба за целостта на емиграцията. Нещо повече: неговият авторитет несъмнено сериозно би повлиял върху политическата мисъл в страната.

Чарториски не може да допусне един законен Сейм да събори монархията в полза на републиката. А политическите възгледи на мнозинството в Сейма заплашват с катастрофа сънищата и плановете на княза.

Князът е човек, с когото се съобразява министър-председателят на Франция, братовчедът княз дьо Брогли, съобразява се с него също министър-председателят на Англия, лорд Бръгхам, и посланикът, княз Талейран. С Полша те вече не се съобразяват, но с него още се съобразяват. А Сеймът заплашва Чарториски с окончателната му девалвация на европейския политически пазар, заплашва го да загуби шансовете за короната — о, защо да споменаваме за короната? Сеймът, в който първа цигулка са почнали да свирят републиканците, рано или късно ще му даде да разбере, че аристокрацията и нейният представител, княз Чарториски, имат право само на… спомени.

Та какво ли би трябвало да се очаква от идеологичните противници, ако дори човек, който стои още много далеч от политическата практика, с такива думи дава израз на убежденията си, свързани с бъдещето на Сейма.

* * *

„Сеймът трябва да се конституира като европейски Concilium, трябва смело да изрази своите принципи, които да послужат като основа на свободата на народите.“

И по-нататък: „Като смята правителствата за свои неприятели, като счита, че някой европейски парламент не представлява израз на народната воля, защото тия парламенти са избрани под влиянието на старите предразсъдъци, защото от тях още лъха егоизъм и страх, полският Сейм трябва да възвести, че «ще представлява волята на народите…»“

Това са мисли, написани в бележка, озаглавена: „Мои мисли за полския Сейм“ — автор: Адам Мицкевич.

Най-сетне, на 3 януари, съставът от тридесет и трима народни представители се събира. Нищо не могат да решат. Единадесет представители не искат и да чуят за признаването на тоя състав като „Превеликолепни обединени камари на Сейма“. На четвърти януари княз Адам вече не участвува в състава. В края на месеца, с деветнадесет гласа срещу тринадесет, се приема предложението за незабавно откриване заседанията на Сейма и за избор на председател.

На другия ден се събират само двадесет и един народни представители. Останалите изпращат до председателствуващия писмен протест срещу откриването на заседанията. Протестът носи дата 6 януари 1833 година и е подписан от:

А. Чарториски, воевода; Л. Пац, воевода; Людвик Плятер, сенатор-кастелан; Малаховски; Б. Немоевски; Т. Моравски; А. Бернацки; К. Морозевич; Й. Свирски; Ст. Бажиковски; Й. Кашиц.

През последните месеци от всички краища на Франция емиграцията праща до Париж писма, с които иска свикването на Сейма. Емигрантите от Безансон, Шатору, Льо Пюи, Авиньон и Люнел очакват гласа му като спасение. Но в края на януари става ясно, че опозицията на малцинството е непреодолима — проектът постепенно се разтваря в празните приказки и драсканици като в мъгла. Предпролетта е мъглива. Част от представителите, по петите на които почва да ходи полицията, се разотиват, друга част си отдъхва с чувство на облекчение.

На rue Saint-Nicolas Мицкевич отправя мълнии против аристократическите противници на сеймовите заседания. Демократическото дружество в една своя прокламация изобщо проклина Сейма. Но фактът си е факт — емиграцията отново се изправя пред голяма неизвестност: кому да вярва, кого да слуша, чия мисъл да следва. Комитетът на Дверницки вече е успял да се направи смешен; Чарториски и аристокрацията почват да бъдат ненавиждани; комитетът на Лелевел още през декември започва да се разпада поради грижливото покровителство на полицията: заради позива „Към братята руси“ принуждават главните членове на комитета, начело с Лелевел, да напуснат Париж.

Защото официално могат да съществуват недоразумения между европейските министри на външните работи, може да се стига до размяна на ноти и до атаки между официозния печат. Но в същото време, с помощта на шифрована и поддържана в много приятелски тон кореспонденция, канцелариите на тайните полиции си изпращат взаимно сведения, описания на лица, понякога дори инструкции. Това е един от най-важните методи на прочутия Свещен съюз, насочен срещу съюза на народите. „Николай — пише редактираният от Мицкевич «Полски пилигрим» — с желязна ръка посяга към парижките затвори, а на служба има френски жандарми.“ Е, да — та нали във френското министерство на вътрешните работи има създаден специален комитет за надзор върху емиграцията. Лелевел, Кремповецки, Ворцел са принудени да напуснат Франция. Прочутият вече министър на вътрешните работи Тиер, заедно с целия кабинет и тлъстия крал, полага все по-енергични старания Франция да забрави революциите си. Спират левичарския „Трибуна“, арестуват членовете на комитета „Société des droits de l’homme“. А понеже тук агентите попадат на следи от връзки между френските и полските революционери, арестите и изгонванията от Париж достигат най-голяма сила точно през тая мъглива предпролет на 1833 година.

Когато става дума за завръщане в родината, в Париж говорят така: „Значи, напролет… с настъпването на пролетта… тази пролет вече…“ Пролетта става някакво магическо заклинание и цъфтяща надежда. През тази пролет се говори, както обикновено, за родния край и за радостта от завръщането. Но умните хора свиват рамене с горчива ирония. Тазгодишната пролет носи със себе си все по-пълно чувство за катастрофата. Годината започва зле със Сейма. После идва нещастният поход на Заливски към родината, след това арестите, изгонванията от Париж. Дори Мицкевич понякога се поддава на отчаянието. Чувствува се липса на хора, които биха могли да подкрепят сърцето.

В това време след скъсването със Сейма кръгът около княз Адам тържествува, нарича предателство спрямо народните интереси похода на Заливски, а арестите и изгонванията обявява за разумна реакция срещу якобинските крайности.

Веднъж Фридерик предизвиква у Кастелан Плятер остър спор във връзка с изгонването на Лелевел от Париж. После не се показва там три седмици. Накрая се стига до извинения и оттогава пред него не разискват по политически въпроси. Несигурен е — както кастеланът пошушва на княз Адам.

После избухва спречкване с Валевски и от този ден двамата се поздравяват, без да се усмихват. Кастелан Плятер е иронично учуден, княгиня Чарториска става студена.

Но постепенно и на rue Saint-Nicolas нещо започва да се разваля. Приятелите на Мицкевич непременно искат да направят от него пророк. Той се бори срещу това — порицава ги остро и безпощадно. И все пак те почват да го побеждават. Да — емигрантството е неописуемо нещастие. Емигрантството е болест. Едни просто изменят на народа, други на себе си, трети на собственото си щастие.

Тая пролет Фридерик знае вече много истини за въстанието — знае какво да мисли за своите титулувани приятели и какво да мисли за Мицкевич или Лелевел. Всичко е ясно, или по-скоро, всичко е поразително просто и ясно. Прави са били тия, които са се борили за свободата на народа, които са проклинали монарсите и аристокрацията. Прави са били ония поляци, руси, французи, немци и италианци, които са твърдели, че „дълг на света е да създаде социално щастие на бедния“ и че „ако някое правителство би съществувало дори само две седмици, то и тогава е длъжно да намери време, за да се заеме със съдбата на нещастните слоеве“.

А всъщност тъкмо правителствата, които имат властта във всички страни, във всички градове на Европа, осъждат борците за свобода на затвор и смърт. И нищо, нищо не предвещава, че през тази или идната пролет светът ще се промени. Какво тогава остава на човека, осъзнал тия истини? Смърт? Отчаяние? Затвор? Лудост?

А пролетта е очарователна, с хубаво време и весела като младите парижки девойки. Фридерик намразва нейната красота. Той се чувствува много зле. Здравето му, както обикновено през пролетта, не е прекрасно — бодежи в гърдите под лявата лопатка много често го измъчват и когато е буден, и когато спи. После идва кашлицата. Фридерик се скарва с няколко приятели музиканти, друг път наругава Залески, че се лигавел пред Мицкевич, влиза в пререкания със Стефан Витвицки за някакви доста безвкусни шеги за Делфина. Осмелява се дори много неучтиво да възрази на княз Чарториски във връзка с неприязнените му бележки за „все по-чудноватите възгледи на пан Мицкевич“.

Князът се смайва и се почувствува засегнат. Той дава израз на това, като се сбогува с Фридерик така, както по негово разбиране, трябва да се сбогува един Чарториски с Шопен. Подава му ръка, отпусната, сякаш безкостна, с отправен встрани поглед, който вече не е дори презрителен. Просто като че ли „не знае“, че изобщо се сбогува с някого.

След тая вечер Фридерик се престорва на болен. Той се затваря в къщи за три седмици, като сутрин приема ученици, а вечер — само най-близки приятели. Поляците избягва — приема предимно приятелите си музиканти, с Хилер свири на четири ръце, с виолончелиста Франшом — дуети. А при хубаво време излиза вечер на дълги самотни разходки.

Един-два пъти го посещава Мицкевич. Но той се чувствува зле в жилището на Фридерик, нагиздено и елегантно като жилище на хубава жена. Поетът мълчи, моли да му посвири, после излиза, като мърмори нещо под нос. Два пъти идва душеприказчикът на княз Адам, Сенкевич, но Фридерик поръчва да го върнат от вратата. Накрая на Chaussée d’Antin пристига с кола лично кастелан Людвик Плятер, но… господин Шопен не е в къщи.

Знае се какво означава това. У княза и у кастелана внимателно наблюдават хората на изкуството. Все по-добре почват да се ориентират, че например поетите, макар още да не проявяват прекалено открита враждебност, така мислят и говорят, че не може да става дума за някакво приятелство и сътрудничество с тях. А напоследък дори „Шопенчо“ започва да проявява антипатия. Князът се безпокои от такива факти. Затова посещението на кастелана е явно и вежливо предложение за помирение и по-нататъшно приятелство. Ала Фридерик с учтиво писмо съобщава за болестта си и отново не се вестява у „приятелите“ си. Той дори прекъсва уроците — заговаря се, че бил заминал. А в същото време няколко пъти го виждат как съзерцава в есенната вечер Сена или се разхожда из Jardin des Plantes.

Фридерик наистина всяка вечер излиза из града, като избира най-хубави затънтени кътчета. За тия разходки той се облича най-скромно и избягва улиците, по които би могъл да срещне хора от висшето парижко общество. Той върви с бавни крачки, като държи в скръстените си отзад ръце тънък бастун. Шията си е увил в шал, плещите му са прегърбени. На пръв поглед ще ти се стори, че е някакъв стар, немощен човек, който от самота и скука се влачи по затънтените улички, за да поглежда пролетните влюбени двойки, нежните им целувки и мили усмивки.

Но невнимателният наблюдател не е далеко от истината. Скука, самота, огорчение и леност — ето съдържанието на тия дни. Те обаче не го измъчват особено. Те просто са се настанили в мислите и сърцето му като безболезнена, но неизлечима болест. Накрая всичко му се отщяло. Като истински преждевременно остарял човек той се влачи безсмислено из града и безсмислено наблюдава хората, сградите, дърветата, реката.

Една вечер го настига буря. От половин час той седи на брега на Сена при Pont Neuf и наблюдава играта на няколко деца. Играят на война — много крясъци и мъничко плач. Плачат две малки момиченца, които момчетата са пропъдили най-напред с викове, а после, разпалени от боя, с камъни. Той поисква да ги успокои, да им даде няколко су за сладкиши, но щом се приближава, те избягват като две бързи, пъргави зверчета.

Бурята избухва неочаквано. Няколко широки пориви на вятъра изпреварват само с две или три минути мълнията и проливния дъжд. В първия миг Фридерик поисква да се огледа за файтон, но внезапно си припомня уличката Tirechappe или по-скоро гостилницата, в която веднъж се бе хранил с Лелевел и в която, както помни, салам със зеле струва само тридесет сантима. Това припомняне не му действува като магнит — той не мисли нито за ядене, нито за отвратителното вино там. Той просто съвсем безсмислено, както е скитал из града, се насочва с бърза крачка към гостилницата.

От улицата две стъпала надолу, окаченият над вратата звънец иззвънтява остро и намиращите се в помещението хора обръщат към него глави.

Той сяда в ъгъла над чаша изключително лошо вино. За щастие тук не го познават. Въпреки това всички го наблюдават внимателно. Масичката до прозореца е заета от трима мъже. Хубава, но поувехнала малко девойка присъствува на разговора им и скучае до смърт. Мъжете разговарят шепнешком, а един от тях упорито разглежда Фридерик. В погледа му несъмнено се крие враждебно чувство. Той казва нещо и тогава четиримата поглеждат към Шопен; девойката — почти със страх. Дори собственикът, който дреме зад тезгяха, го наблюдава изпод полусведените клепачи; от другите маси също гледат към самотния гост.

Фридерик почва да се безпокои. Какво означават тия погледи? Най-сетне той е в стар сюртук и със стар цилиндър. Облеклото му го отличава от тия хора, но не би трябвало да ги дразни, още по-малко да буди ужас в очите на младото момиче. Наистина имат право да го смятат за неканен гост. Но на двора беснее дъжд, носен от пролетната буря. В такова време неканеният гост не бива да учудва, да буди враждебно настроение или страх. Срещнал за трети или четвърти път погледа на седналия до прозореца мрачен брадат господин, Фридерик решава просто да се престори, че дреме. Притваря очи. Виното е много лошо, но и много силно. Монотонният шум от тихите разговори и музиката на плискащите зад прозореца водосточни тръби стават причина след малко да потъне в непресторен вече, тъп, мъглив полусън.

Събужда го звънецът, дръпнат рязко, и настаналата внезапно тишина. Той отваря очи все още унесен: на вратата стоят две цивилни лица — високи, плещести, мустакати. Едва след малко разбира: зад тях се виждат силуетите на няколко жандарми.

Той запомня за много, много години сцената, която настъпва после, въпреки че тя трае само няколко минути.

Щом виждат агентите, тримата седнали до прозореца мъже бавно стават от столовете. Агентите вече са почнали да легитимират бедното старче, което седи на най-близката до вратата маса. Но щом забелязват безпокойството на тримата, тръгват към тях. В същия момент тримата мъже се втурват към страничната врата. Единият от тях веднага пада; вторият, слаб блондин, е настигнат на прага; третият също не успява да избяга. При вика на агентите от двора се втурват жандарми. Зад вратата, зад която избягва черният брадат мъж, се чува шум от бой, трясък на мебели, удари. Двама униформени полицаи се затичват на помощ на агентите. След дълъг като вечността миг въвеждат брадатия. Лицето му е обляно с кръв. Девойката се вцепенява от ужас и изумление. Неочаквано тя се развиква със стон и плач, жандармът я отблъсва от любимия й така, че тя пада, а по-ниският от агентите, задъхан и засмян, непрестанно бие с юмрук по гърба закриващия се вече брадат мъж и за да покаже ерудицията си, току повтаря:

Tu l’ais voulu, George Dandin… tu l’as voulu…^[1]

Навън дъждът вече престава. Останалите гости са легитимирани повърхностно и бързо. Агентите вземат със себе си и някакъв пиян като пън човек, който през всичкото време е спал в ъгъла, без да пречи никому. Той дава да го изведат със спокойствието на покорно куче. Фридерик веднага плаща и си излиза. Цялата зала го гледа враждебно. При легитимирането му агентът му връща подадения паспорт с поклон, а гостилничарът раболепствува пред него, когато му дава остатъка от златната двадесетфранкова монета, и мърмори сякаш да се оправдае:

— Oh, cette politique… cette vilaine politique.^[2]

Едва сега Фридерик разбира, че арестуваните не са престъпници. Но още не може да проумее тая чудновата, и упорита враждебност, която забелязва в погледите на всички хора в гостилницата. Ала съдбата му дава възможност да си обясни тая загадка.

След като излиза от гостилницата, веднага зад завоя на улицата той попада на девойката, която с плач се е затекла подир арестуваните. Тя стои опряна на стената и плаче вече безгласно.

Той се поколебава. В джоба си има няколко златни монети от по двадесет франка. Спира се — докосва деликатно раменете й. Тя повдига глава. Фридерик отново — отново! — съзира в очите й ужас! Но след малко тоя страх се превръща в бясна ярост. Девойката започва да крещи някакви проклятия. Той не може да я разбере. Тя вика несвързано и безсмислено. Но при всяка фраза повтаря:

— Ти, проклет доносчик! Ти, доносчик!

Тук обясненията не биха помогнали нищо. И нищо не биха помогнали обясненията му, ако се върне на Tirechappe. Няма да повярват, няма да го слушат. Неговият фрак и пари свидетелствуват срещу него. В очите на тия хора той принадлежи към света на онези, които заповядват на агентите и жандармите. Нима би могъл да им обясни, че са в грешка? — Той избягва. Дъждът отново се засилва.

На другия ден наистина се разболява: температурата и кашлицата го накарват да прекара няколко дни на легло.

* * *

На следния ден го посещава Делфина. Тя е изключително мила и хубава. Човек не може да не обича тази жена. Гранд дама — слънце на парижките салони, тя умее да се превръща в най-скромна, най-нежна приятелка и покровителка, умее да се върти около близкия си болен човек като най-грижлива болногледачка. Капризната до истерия героиня на десетина най-шумни романа на това време изведнъж става медицинска сестра, слага компреси, вари билки, приготвя храна, чете на глас, забавлява с музика или разговор.

Това не е лесно. Особено когато болният е нетърпелив и раздразнителен. А през тия дни Фридерик лесно променя любовните думи в укори и оплакване. Той мълчи или се сърди по свой начин — хладно, с дяволска хапливост. Не му е вкусна отварата от жълъди, не му харесва най-новият роман на господин Балзак, разсмива го уж пресипналият при пеенето глас на Делфина. Понякога изглежда като че ли нарочно се мъчи да разсърди Делфина; мъжете умеят да нараняват особено болезнено, когато търсят повод да скъсат. И начинът, по който постъпва Фридерик, би могъл да доведе до такова заключение.

Но Делфина нито веднъж не загубва равновесие и не изоставя ролята си на болногледачка. Тя идва всеки ден, връща неканените гости, като смята, че при боледуване всеки гост е неканен, носи цветя, плодове и сладкиши като най-нежна маминка. Фридерик капризничи като дете, а тя е избрала метода на търпението и понеже познава Фридерик, знае, че това е единственият метод.

През първия ден на оздравяването Фридерик е особено неприятен. Тя му казва това. Тогава той избухва в гняв. Почти крещи, че му изменя, че е егоистка, че е човек, който не разбира чуждото страдание. Като чупи пръсти, той овладява гласа си, но продължава да й говори лоши думи и отговаря на смиреното й мълчание. Но загубва играта. Делфина, вместо да избухне от омраза и да си излезе, без да се сбогува, просто се разплаква. Тогава той млъква, после почва да се извинява, да обяснява извора и причините на яда си.

Разказва й всичко. За самотата си, която никой нямало да промени, за копнежа си по дом и родина, където не искал да се завърне. Говори за тревогите, свързани със съдбата на емиграцията. Искал да търси истината — току повтаря той, — да разбере с кого и против кого да се бори. Изрежда всичко, което през изтеклата година му е помогнало да се издигне така блестящо във висшето общество, но същевременно му е отнело спокойствието на мисълта и творческата смелост. Заявява й, че е на страната на хората като Мицкевич, Гошчински, Ворцел и Лелевел. И веднага след това й разказва за хората от Tirechappe…

Всичко това се съединява и преплита едновременно. Той може и умее да пише винаги когато знае как да направлява живота и мислите си. Но сега има сили само за поправки — да проследява и шлифова младежките си грешки. И какво да прави, за бога, какво да прави? — Да скъса ли със света на богатството и удобствата? Да се изложи ли на несигурно бъдеще? — Хората, чиято мисъл цени и чиито мисли му стават все по-близки, не ще желаят да го приемат. Мицкевич…

След първите думи на Фридерик Делфина веднага забравя плача си. Тя слуша със сухи очи — с хладно любопитство в чудесните си очи. Придава на лицето си израз на безпристрастен съдия. Накрая се усмихва хапливо:

— Мицкевич ще ти заповяда сред нищета и студ да пишеш битови опери.

Нейният начин на разсъждение е ясен и прост. Затова го пресича с тая бележка за Мицкевич. А после го запитва дали не възнамерява да скъса с всички и да живее в мизерия.

Той не отговаря.

Но тя самата отговаря:

— Ти си слаб и с разклатено здраве. От композиране, без уроци и връзки, не ще можеш да се издържаш. С концерти? — Тя свива рамене. — За да живееш като виртуоз, трябва да имаш силите на атлет. С твоите сили ти няма да издържиш нито пет години в бедност, нито пет години концертиране. Тогава? Как ще я караш?

Тя знае, че Фридерик няма да й отговори. Той чака съвет, а може би не само съвет. Делфина почва да се смее весело.

— Можеш да ни презираш — казва тя, — но не можеш да живееш без нас. — Тя не му обяснява дали говори за жените или за аристократите. — Но — казва тя — тия неща — идеите и животът — могат да вървят по различни пътища. Като обичаш народа, можеш в същото време да цениш майсторството на готвача на Камаранови. Нали знаеш, че дори такъв революционен деятел и поет като господин Ламартин е тръгнал на пътешествие из Изтока не като скромен пилигрим, а с кралски блясък, на екипиран от него кораб и натоварен с достойни за Харун ал Рашид подаръци за емирите, а не за простите араби.

Цялата вечер не му дава думата. Тя е още по-мила и още по-хубава от обикновено. Сериозната тема на разговора бързо се загубва в шегите и няколкото извънредно смешни клюки за младата дъщеря на граф Флаол, която се харесала много на един от кралските синове, но чиято добродетелност баща й — заклет съблазнител — защищава с достойно за кралската немилост упорство. В салоните тая историйка дава повод за подигравки с кралското семейство. Влюбеният княз се върти около графската дъщеря като последен мухльо.

Накрая Делфина го развеселява до сълзи, а после разцелува сълзите му (от смеха). Успява също да вземе съгласието му за общ излет през първия хубав неделен ден. Ще отидат с няколко коли до Фонтенебло — нали пролетта е изключително хубава.

Като говори това, тя се изправя до прозореца, който блясва със златото и пурпура на великолепния запад. Той присвива очи — не само от възхищение.

Първите дни на май са превърнали града в цветарница. Изглежда, като че ли Париж иска да покаже на света всичко най-пъстроцветно, което притежава. По булевардите без усилие можеш да забравиш за такива улички като Taranne или Tirechappe. Колите цъфтят от шалове и дантели, по-разнобагрени от цветята.