Йежи Брошкевич
Любовта на Шопен (9)

Парижки декември

В къщи пред Бъдни вечер мирише на мед и мак. Бузите на момичетата са се зачервили от огъня, майката току навиква, по лавиците в килера се трупат купчини козунак. Живни се навърта около домашните водки, бащата опитва вината.

А в дванадесет часа през първия ден на празника всички отиват в храма на сестрите-визитки — дори бащата смята, че тоя ден трябва да изслуша светата литургия. Излизат петимата заедно и крачат бавно, важно — напред вървят Фридерик, Людвика и Изабела, зад тях — пан Миколай под ръка с майката. Наоколо — бели покриви и дървета, под краката пее и скърца сняг.

* * *

А ето декември в Париж — първия ден на Коледа в Париж. През последните две денонощия се е излял дъжд като из ведро. Днес грее слънце. Ала на човек не му се иска да излезе дори за закуска. Вечерта Фридерик ще отиде на тържествен банкет, който Централният френско-полски комитет на Лафайет дава в ресторант „Au Rocher Cankal“.

А предиобеда и следобеда ще посвети на писане писма до Полша. Поне по тоя начин ще може да заговори на близките си и да почувствува тяхното присъствие отдалеч.

Това ще бъдат писма до семейството и до Титус.

Днес минават тринадесет месеца и двадесет и три дена, откак е напуснал родината. Как да обгърне това време с паметта си? Как да го обхване, да го асимилира, как да сложи в ред всичките си спомени? Тия тринадесет месеца и двадесет и три дена всъщност са лишени от израз. Те е трябвало да минат весело и хубаво: Виена — хубави момичета, един концерт, че… втори… после Милано.

Вместо това новината за избухналата революция във Варшава разтърсва Виена още на трети декември. А като че ли на следния ден пристига писмо от баща му с категорична забрана да се връща във Варшава.

И преди една година — точно на първия ден на Коледа — Фридерик също пише писма от Виена на родината. Тогава вече било известно, че школниците първи са грабнали оръжие, че именно Северин Гошчински е повел малкия отред затворници към Белведер^[1], за да хванат Константин Романов — Северин, тоя сякаш грубо скроен, с белези от едра шарка, студен мълчаливец.

Бащата категорично му е забранил да се върне, а разумните виенчани се усмихват и подиграват: как ще се справят петдесетте хиляди поляци с двестахилядната армия на Николай?

Някакъв охранен буржоа, който се тъпче в италианската гостилница с макарони, заявява: „Der liebe Gott hat einen Fehler gemacht, dass er die Polen geschaffen hat“^[2]. Защото Polen значи: бунтовници.

Как да преценява събитията през тази година? От родината са пристигнали вести за героизма на армията и за страхливостта на генералите. Едни викат: „Хлопицки е предател!“ — „Не — крещят други, — Хлопицки е герой!“ После главнокомандуващият Скшинецки започва да печели битките, а след това — да ги губи. Във Варшава бесят шпионите и предателите по уличните фенери. Холера почва да коси армията. Сеймът разисква и мисли за преговори.

От хиляда километра разстояние страната ту изглежда като героична крепост, ту отново заговорват за нея като за грамадна лудница. През Виена преминават към различни части на света дипломатически куриери — за помощ до Лондон, за помощ до Париж. Франция, казват, щяла да помогне. Та нали варшавската революция спасява Франция и Белгия от интервенцията на цар Николай, който иска да възстанови в тия страни установения от Свещения съюз порядък. Франция без друго ще помогне!

Фридерик посещава императорско-кралската опера, посещава познати, пише писма до в къщи и чака писма от родината. Пише на родителите си, че е здрав и че се забавлява отлично. „Ах, това време, как хвърчи! Краят на май е вече, а аз съм още във Виена…“ А друг път: „Вчера се върнах в къщи в дванадесет часа, защото беше празникът Свети Ян — именият ден на Малфати… Луната светеше чаровно, фонтаните бликаха… Откровеността и любезността на домакина, елегантността, веселото общество, остроумието, което цареше там, и отличната вечеря ни задържаха до късно…“

Бил здрав и се забавлявал отлично. Но някои го питали защо не се връща в отечеството си. Могъл ли е да им отговори: „Не мога, защото татко ми забранява!“

Шопенови нямат обичай да доверяват грижите си никому — дори на момичетата, с които се посреща новият ден. Затова може да се допусне, че наистина е бил здрав и че във Виена се е забавлявал отлично. Но една вечер заедно с чешкия цигулар Славик посещава сестрите Фрьолих, Тереза и Ана-Лиза, които живеят сами на Кроатенгасе. Славик, очарователен компаньон, забавлява всички така, че момичетата се смеят до сълзи, а Фридерик не може да си поеме дъх. Има и вино — някакво тънко Erlauer.

Фридерик познава Тереза не от днес. Той знае: тя ще почне да капризничи с детско гласче. Присвива очи — виното е размътило мислите му. Но преди да усети върху раменете си топлите длани на Тереза, шепнеща виенските си нежности, той, без каквито и да е сложни причини, погледи и преживявания, изведнъж се разплаква. Навярно си е припомнил Констанция, след Констанция — бащиния си дом, родителите, Шафарня… а в Шафарня има едно езерце, в което брезите се оглеждат денем и нощем. Той скача и избягва.

Ужасена, Тереза се затичва подире му на стълбището. Но Фридерик не се връща. Блъсва някаква старица, която — това той успява да чуе в паническото си бягство — започва да навиква Тереза.

Все пак се връща — още същата вечер, — за да се извини. И обяснява всичко. Най-сетне самотата през тия месеци не е по силите на тоя двадесетгодишен младеж, отгледан с нежности и разглезен от хората и съдбата. Защо е толкова самотен? Става му по-леко, когато проумява, че Тереза нищо не е разбрала — тя седи, прозява се и ужасно скучае. Накрая го утешава, както тя може. Но да оставим това.

Като казва обаче, че е самотен, той казва истината. Големият свят сега го е посрещнал по-иначе, отколкото преди една година. Не му се удава да даде концерт, издателят е публикувал Вариациите и Сонатата, но няма намерение да плаща, липсват приятели не за музика, пийване и забавления, а за обикновена човешка дружба.

Всичко това щеше да бъде поносимо, дори той не би му обръщал внимание, ако не бяха вестите от родината. Споменават се нови имена на селища, малки селца изведнъж почват да растат до достойнството на места на големи сражения; на полето пред някой мост топлата още войнишка кръв е размразила замръзналата пръст, сетне полето отново бива втвърдено от възчерен скреж, а селата обкръжава хоризонт от пожарни сияния. И тия сияния вървят от изток към запад, от североизток към югозапад — все по-близо и по-близо до Варшава. През Виена минават куриери — всеки от тях твърди, че Англия, Франция и Белгия ще помогнат — във всеки случай Англия и Франция — но Франция съвсем сигурно.

Какво да предприеме? Да се върне в родината и с ръце, създадени за клавиатурата, да хване пушка, за която в края на краищата ще се свършат патроните? Баща му му забранява да се завърне. „Продължи пътя си — пише той — към юг или запад… към юг или запад.“

Остава му един стар другар в самотата и истински приятел — пианото. „Проклинам деня, когато тръгнах — пише Фридерик на Яш Матушински — … всичките обеди, вечери, концерти, танци досаждат до гуша. Тук ми е толкова тъжно, глухо и мрачно! Обичам всичко това, но да не е в такъв жесток вид. Не мога да правя, каквото искам, а трябва да се контя, фризирам, разхубавявам; в салона се преструвам на спокоен, но когато се върна в къщи, пианото гърми като гръмотевица.“ За спокойна творческа работа и дума не може да става. Но вечерите, прекарани над клавиатурата, дават нови теми — да ги наречем теми на гняв и самота. В такива дни под пръстите няма да се роди фраза на кокетен валс или лирична любовна фраза. Засега е трудно дори да обхванеш в определена форма помислите, които се раждат през тия седмици. Те чупят рамките на общоприетите норми — нямат нищо общо с това, на което го е учил маестро Елснер, както виенската му самотност няма нищо общо със спокойните вече днес спомени за варшавските градини и улици.

* * *

Във Виена — паника: страх пред бушуващата в Полското кралство холера. Сергиджиите и уличните продавачи на иконички, кръстчета и други религиозни предмети печелят луди пари от продажбата на печатни молитви за пропъждане на холерата, докато сергиджиите и уличните продавачи на плодове хвърлят стоката си в Дунав — никой не я купува. По Дунав плават портокали, праскови, кайсии, златисти круши…

Най-сетне, след дълги старания, руското посолство продължава паспорта на господин Фридерик Шопен, а френското му дава транзитна виза „Via Париж за Лондон“. Пътят към Запад минава през Линц, Залцбург, Мюнхен, Щутгарт.

Фридерик, разбира се, е здрав и през време на пътуването се забавлява отлично. В Линц за нещастие се запознава с друга Тереза. В Мюнхен се напива с бира. Нови градове, гледки, пейзажи, навсякъде — пиана… и непрестанна, мъчителна, безнадеждна като неизлечима болест липса на приятели. Тоест — самота.

* * *

Как да подреди в ума и съвестта си тая странна година? Човешките работи се движат по толкова пътища! На Кроатенгасе е живеела Тереза, която първа му дава възможност да познае прелестите на лекомислените момичета — втората Тереза го научава сам да бъде лекомислен. Не — не си струва да помни това. Не си струва да помни и салоните, костюмираните, балове и приемите. Тия неща са оставили след себе си само пустота и скука. Тогава какво да помни? Битките ли, за които само е слушал — човешки дела, близки и будещи безпокойство, близки на сърцето, но чужди на въображението! Битка при Велке Демби, при Сточен, рани и кръв, победни възгласи и крясъци на паника — това са думи, думи, думи… Фридерик не познава тяхното съдържание, не знаят какъв смисъл крият те в себе си!

Образът на Констанция е закрит от образите на родния дом и край. Фридерик не е нито поет, нито актьор, нито герой на роман, да играе патетична, лирична или трагична комедия. През Виена, Линц, Страсбург и Мюнхен минава пътят на няколко Фридериковци. Един тича от салон в салон и трескаво проверява дали в джоба на сюртука си има препоръчителни писма, благодарение на които може би ще му се удаде да организира концерт. Вторият се забавлява с разни Терезки. Третият пише писма до в къщи и въздиша като малко момче. Четвъртият отива в късна вечер край Дунав, търси в ритъма на вълните му ритъма на висленските вълни и слуша гласа на далечната страна — самотната страна. И още един — много ценен… помнен… обожаван — това е младият полски виртуоз и композитор, автор на многобройни произведения.

И както денят се разгръща, променя своята светлина, съдържание, обичаи или пейзажи, така тоя млад човек променя мислите и постъпките си. На кой Шопен обаче трябва да се даде първенство? Дали той е бил просто загубен някъде в Европа, боледуващ от самота млад човек, който внезапно е почувствувал липсата на родния дом и родния град?

В деня на коледните празници, които вълнуват до сълзи, на такива въпроси тоя младеж би искал да кимне с глава в знак на потвърждение. Но истинският Фридерик Шопен не ще се поддаде на такава слабост.

* * *

Най-трудните часове на тая самотна година са в Щутгарт. Още в Мюнхен се говори, че предградията на Варшава са в пламъци под артилерийския огън. В градините на Вола снарядите брулят едва узрелите ябълки.

В Щутгарт Фридерик научава, че Варшава е паднала. Би могло да се помисли, че безпомощният и самотен младеж или ще се разплаче, или ще се напие. Не! Когато говори и мисли за самотата, той говори и мисли за хората. Но му остава музиката — сигурният приятел.

Шопенови нямат обичай да доверяват своите чувства и мисли. Но Фридерик Шопен знае, че чрез музиката, написана от него, ще съумее да изрази отношението си към света. Тактовете, написани в Щутгарт, няма да породят в никого мисъл за някакъв сноб, бонвиван или сълзлив мамин син. Дори нежният спомен за Констанция бледнее и стихва.

Фридерик тъкмо е слизал по стълбището на щутгартската странноприемница, в която бил спрял, когато собственикът го настига задъхан. Едрият мъж, същински атлет, трепери като момиче:

— Warschau erobert!^[3] — повтаря той. — Warschau erobert!

Тоя ден Фридерик Шопен скицира етюда, на който ще даде името „революционен“. Когато го слушате, ще чуете гласа на отчаянието, което заплашва и което не знае какво е примирение.

Във Варшава войниците от революционната армия захвърлят оръжието на купища, цевите звънтят остро, ротният фелдфебел от втория батальон на чвартаците^[4], сержант Муха, плаче — плаче от яд. Това са дни на отчаяние. Но революциите избухват и побеждават също поради отчаяние.

Етюд №12, опус 10 е великолепно упражнение за пасажната опитност на лявата ръка на изучаващия го пианист. При формалния му анализ ще се открие необикновено смело за епохата използуване на хроматиката, — а никой преди Шопен не е умеел така майсторски да оперира с чужди тонове, както той в пасажния акомпанимент на тоя етюд. Освен това…

Но не — септември в Щутгарт е месец на отчаяние, еднакво заплашително като отчаянието, което са понесли със себе си на Запад Мохнацки, Ворцел, Лелевел и сержант Муха. В етюд №12 от опус 10 не търсете фигуративни и модулационни шедьоври. Произведението на изкуството, включено в осемдесет и двата такта, е правдив образ на живота, който няма да се огъне пред поражението и няма да се удави дори в собствената си кръв.

Когато Адам Мицкевич пише в Дрезден историята на Конрад^[5], той сте обръща към бога и вика: „… защото ти не си баща на света, а… цар!“ В Щутгарт Фридерик Шопен записва същите думи в страниците на своя дневник и същите тия думи документира в музиката си. И двамата мислят едно и също нещо: ако дори той не може да даде на хората справедливост, очаква го война и детронация. А справедливостта ще си отсъдим сами!

Преди година и половина Северин, с лула при кафе и вестник, е обяснявал, че им е останала само пушката. Но пушката не оправда надеждите — капитулиралата армия остави след себе си купища оръжия, купища похабени от огъня дула. Ала днес, когато е време да се подредят, в мислите и съвестта събитията и преживелиците от изтеклата година, вече се знае: с изкуството си трябва да служиш на делото за справедлив ред в света, както другите му служеха с пушките си, макар и напразно.

* * *

След Щутгарт Франция — Франция, която трябваше да помогне. Та нали Париж щеше да даде оръжие на борещата се срещу тиранина Варшава? Толкова се бе говорило за това — с плам или със сълзи в очите.

Фридерик е вече в Париж, когато граф Себастиани, френският министър на външните работи, така преценява пред парламента съобщението за падането на Варшава: „L’ordre règne à Varsovie“ — във Варшава цари ред. По примера на депутата Буше от банките на левицата почват да викат: „Позор!“ Министърът се усмихва криво и иронично — после се хваща за дясната страна: черния дроб. Не е трябвало да яде днес пуйка с труфели.

Думите на министъра развълнуват града. На другия ден вече целият Париж крещи: „Позор!“ Пред кафене „Фой“ общинската гвардия трябва да разпръсва тълпите, гвардистите късат залепените по стените афиши: „Подлото изоставяне на героична Полша е за нас страшна заплаха! Граждани! Не чакайте… На оръжие!“ Затварят театрите, вестниците излизат с траурни рамки. По улиците почват да се издигат барикади. Но правителството докарва в столицата най-близките гарнизони, а на 22 септември, с 221 гласа срещу 167 на левицата, парламентът гласува доверие на министрите заради грижите им за реномето на Франция.

Париж е красив град. А понеже именно Франция щеше да даде помощ, към нея са се проточили емигрантските колони. В края на октомври пристига Лелевел, на втори ноември — Маурици и Камил Мохнацки, а през декември на мястото на Временния емигрантски комитет се образува „Постоянен национален комитет“ — под председателството на Лелевел. Това става преди десет дни — на петнадесети декември.

А днес е първият ден на Коледа. На Бъдни вечер е валял ситен и проливен дъжд — като полските дъждове през август. А сега грее слънце. От балкона на петия етаж на булевард Поасониер се виждат като на длан булевардите от Монмартр до Пантеона. Фридерик се навежда през парапета: чуден е декември в Париж, градинките пред къщите се зеленеят от трева, над покривите виси лека мъгла — мъглата е невидима, присъствието й ще откриеш само в нежния колорит на града и в това, че кулите стават сякаш течни и трептящи. Фридерик сяда да пише писма.

* * *

Писмото до Титус започва както друг път.

„Най-скъпи мой живот!“

Какво да му пише?

„Втора година вече как трябва да ти честитя имения ден от далечна чужбина…“

После за Париж:

„Трябва да знаеш, че сега тук цари голяма немотия, пари малко се виждат в обръщение… Низшата класа е силно раздразнена и всеки миг е готова да промени мизерното си положение, но за нещастие правителството е много бдително към такива неща и конната жандармерия разпръсва и най-дребното струпване на хора по улиците.“

Преди няколко дни Фридерик е прекарал почти цял ден на балкона. Да — тоя ден трябва да се опише на Титус.

„Срещу мене — ето дословно писмото — се настани да квартирува Раморино… Предполагам, че знаеш как беше приет той навсякъде из Немско, как французите в Страсбург се впрегнаха в колата му и го возиха триумфално, с една дума, известно ти е какъв възторг прояви народът към нашия генерал. Париж не искаше да остане назад в това отношение… около хиляда младежи… преминаха през целия град… за да го поздравят. При все че си беше в къщи, за да не се излага на неприятности от страна на правителството (от това гледище той е глупак!), той не се показа въпреки виковете и възгласите: «Vivent les Polonais!» Излезе адютантът му и съобщи, че генералът ги моли да дойдат друг път при него. А на следния ден той се изнесе от това жилище.

След няколко дни почна да приижда грамадно множество, вече не само младежи, но и възрастни, събрани пред Пантеона. Човешките маси растяха като снежна лавина, колкото повече улици преминаваха, докато конната жандармерия започна да ги разпръсва при моста (Pont Neuf). Мнозина бяха ранени, но въпреки това на булеварда под прозорците ми се събра грамадна тълпа, която напираше да се съедини с идващото от другата страна на града множество…“

* * *

Вече е четири часът след пладне — спомни си Фридерик тоя ден. На запад по небето започват да се трупат облаци, на изток вечерният здрач се сгъстява. Дърветата току се разтърсват от силен вятър, който иде на вълни, на вълни и носи откъм Монмартр ехото на далечна песен.

Фридерик се навежда през парапета на балкона. По тротоара край градинките се носи на кон един офицер и удря с опакото на сабята си изпречилите му се из пътя хора. По едно време офицерът се олюлява — точно запратен камък го улучва между плешките. Той навярно се уплашва, защото бодва коня и политва в галоп. Хората се разбягват встрани и викат присмехулно. От четвъртия етаж не можеш да чуеш какво викат, но Фридерик вижда как подир беглеца се посипват камъни.

Няколко къщи по-далеч се издига глас на уличен оратор, но понеже денят клони към своя край, мъчно можеш да видиш фигурата на човека. Понякога тълпата подема думите му и вятърът понася силния възглас: „Vivent les Polonais!“ А след него втори — „Долу министърът!“. Фридерик усеща как по гърба му полазват тръпки. Стиска челюсти, за да задържи сълзите си.

Песента откъм Монмартр се издига все по-високо — множеството става все по-гъсто и по-гъсто. Хванали се под ръка по десет, по средата на булеварда маршируват студенти. Над редиците им светят факли. Ораторът вече не се чува.

Внезапно откъм моста избухва рязък вик: от страничните улици се втурват гвардисти, по булеварда забумтява трясът на хусари. В мрака започват да припламват блясъците на острията на саби. Тълпата се скупчва, факла описва широка дъга и пада под копитата на конете. След секунда загърмяват пистолетни изстрели. Изведнъж над всички тия вечерни гласове се повишава тънкият глас на жена.

После отново се чуват няколко възгласа на оратора — не ги е заглушил дори конският тропот при новата атака. Заглушава ги едва скандираният от хилядното множество възглас: „Po-lo-gne, Po-lo-gne, Po-lo-gne!…“ Атаката разбива гласа на тълпата на викове от страх и гняв. Нощта настъпва все по-близко.

Накрая започва да вали. Фридерик се прибира в стаята си, а ръцете му треперят така, че дори не може да си налее вода в чашата. У съседите зад стената се чува караница, плач на жена…

В светлината на лампата стаята на Фридерик е уютна и приветлива: светлината се плъзга по махагоновите мебели, стените имат цвят orange. Но зад прозорците отново боботи заплашителният глас на тълпата. Дори през затворените прозорци и врата прониква все по-широка, по-висока, все по-сурова песен.

„… Вече се радвах — пише по-нататък Фридерик, — че може би нещо ще стане, но всичко приключи с изпяването на «Allons enfant de la patrie» от огромен хор. Не можеш си представи какво впечатление ми направиха тия страхотни гласове на недоволния народ! Очакваше се, че на другия ден тази демонстрация ще продължи, но, глупаци такива, и досега си седят мирно и тихо. Само Гренобл последва Лион — и дявол знае какво по-нататък има да се случи по-нататък по света…“

Да — Франция щяла да помогне… Вместо това директорът на парижката полиция повиква в помощ на своите части батальон хусари — повиква го срещу тия, които крещят: „Да живее Полша!“

— Po-lo-gne, Po-lo-gne, Po-lo-gne!… — скандират работници със сини блузи, улични търговки, студенти, шивачи, жители на латинския квартал и Монмартр. В същото време министърът граф Себастиани с чувство на задоволство заявява, че във Варшава цари ред.

Какво още да пише на Титус днес, в слънчевия, мек декемврийски ден? За себе си?

„… няма да повярваш колко ми е тежко тук, защото няма кому да се изприказвам. Ти знаеш, че аз лесно завързвам познанства и обичам да разговарям с такива познати за щяло и нещяло… но с никого не мога да си повъздишам. Животе мой — прости ми. Стига толкова…“

В Париж се диша сладко, но може би затова повече се въздиша — защото е лесно.

В Париж самотата започва отново. Големината на тоя град, ослепителните му богатства и поразителна бедност, неговата огромност, бързане, глъч — всичко това прави самотата още по-тежка. Никой тук няма да узнае за твоята неволя или за твоето щастие. Никой не се интересува как живееш, раждаш ли се или умираш.

Полша и поляците са близки за сърцето на парижката улица. Но Полша и поляците са на мода и в салоните, завладени вече от романтизма. За някои елегантни дами падането на революционна Варшава дава случай през тоя карнавал да се обличат по-тъмно от обикновено. За блондините често пъти черната коприна или кадифе придават по-голям чар, отколкото любовта към собственото или чуждото човечество:

Къде да търси приятели? Тия, които пристигат в Париж от Варшава, крият в мислите и думите си извънредно много горчивина, за да търсиш приятелството им. С Фридерик не ги свързва братството по оръжие и те не вярват, че ще ги свързва братство по нещастие.

Когато вижда за пръв път Маурици, Фридерик не може да сдържи сълзите си. Ала Маурици мълчи. И на двамата не се удава да преодолеят това мълчание, не помагат за това и приятелските думи на страхотно отслабналия Камил, През тая година между приятелите се е издигнала стена от различни изпитания. Сбогуват се като хора едва ли не чужди.

Така всъщност изглеждат почти всички срещи с хора оттам. Някои дори не крият презрителната си усмивка. Към Фридерик Шопен се проявяват симпатия и уважение — нали композира песнички и танци в народен стил. Това са обаче уважение и симпатия от джобен формат. Какво може да знае за живота това конте от морска пяна, това мамино детенце с изнежени ръчички? Ами че той ухае на лавандула, а те вонят на барут, пот и кръв — на чужда и собствена кръв. Освен това се знае, че той скита по театри и скъпи локали. А те се учат на бедност — техен салон е само една парижка зала: залата на rue Taranne №12, където се помещава Централният френско-полски комитет на генерал Лафайет и Лелевеловският постоянен национален комитет.

Не е лесно да намери в тяхната среда приятелство тоя, който не е напуснал заедно с тях горящата Варшава; не е преживял най-тежките моменти на капитулацията и не е бил участник в славния поход през Немско. Техните страдания, рани и глад свидетелствуват срещу него. На едно събрание в залата на rue Taranne „се решава да учредят… «значка на скиталчеството», която ще могат да носят само полските скиталци“. Това решение има много ясен смисъл: само ние — ние, които се борихме — имахме право да страдаме, затова днес само ние имаме правото, кучешкото право, на своя горчива слава.

В Париж ще срещнеш и други представители на националната кауза: тия, които през войната са се въртели из щабовете, министерските кабинети, били са куриери до Франция и Англия, като са представяли загиващото отечество с прекрасния си мундир или фрак. За тях именно някои елегантни парижанки са въвели модата на по-тъмните от обикновено карнавални рокли.

Фридерик познава тия хора от времето на салонната си кариера във Варшава. Но в тая среда той още по-малко ще намери приятели. Господин Шопен-музикантът може да бъде атракция и сензация. Но приятел? Разбира се, че не. А и какво ще е тяхното приятелство? Посмешище на приятелство, пиршества на компании и лъжа.

Тогава какво остава? Само копнеж, сълзливи въздишки и жалби ли? — Нищо подобно! Заминаването му за големия свят щеше да бъде обявяване на война на познатите и признати слави. И ще бъде война. Изтеклата година е била тежка и толкова безпомощна, че ако не е била музиката, тя просто би изпаднала от живота му.

Но тук, в Париж, въпреки неговата огромност и въпреки лошите часове, които Фридерик е преживял, той трябва да започне осъществяването на гордите планове от преди две години — светът трябва да научи името Шопен.