Йежи Брошкевич
Любовта на Шопен (7)

За ръкоплясканията с поука и за импровизациите

Когато казва „ние“, като гледа приятелите си в очите, Маурици скръства ръце на гърди с необикновено горд жест. Това е гордостта на борещата се и уверена в победата си идея. Но тая гордост трябва да стане малко по-човешка — трябва да се добави, че когато тия младежи казват „ние“, говорят не само за романтизма, а и за себе си. Вярно е, че романтизмът ги прави лирични любовници. Но той преди всичко ги прави млади герои, които се борят за нова епоха. А като вярват в победата, те трябва да вярват в себе си — да вярват не само в своята енергия, по и в талантите си. Няма защо да се скрие, че те са вярвали в себе си.

Младежкото опознаване на света и младежкият съд за него винаги приучва към гордост, ако не към високомерие. След години припомнянето на тия моменти ще бъде наситено с мъдрата горчилка на скромността. Но сега никой от тях не иска да мисли за годините, които ще дойдат.

Най-малко крие мислите си Маурици. Веднъж вече той е претърпял много горчиво поражение — загубил е борбата си не само с Новосилцов, но и със собствената си слабост. Другите са оставили в забвение това му поражение. Ала той не го е забравил — спомена за скритата му, още детска страхливост той иска да изтрие с откритата надменност на младежката смелост.

За разлика от него Фридерик ревниво крие от света своите мисли. С държането си баща му — възпитаник на рационализма — дава пример за разумна студенина в постъпките. А и като педагог и възпитател, учи другите да бъдат затворени в себе си. Това е един от основните принципи на образцовото възпитание не толкова в пансиона на професор Шопен, колкото в семейството на Миколай Шопен, който възпитава единствения си син с мисълта за почести и кариера.

Освен това Фридерик не е принуден — като Маурици — да воюва със злите спомени и враждебността на противниците си. Маурици има хиляди противници, Фридерик — едва десетки. Маурици обвинява в очите дори приятелите си, Фридерик дори за враговете си има усмивка: сладка като захарна глазура, примесена с горчивина или презрение, но усмивка. Внезапни, остри избухвания на гняв у него познават само най-близките му.

Фридерик е възпитаван за човек с ум на дипломат. А дипломацията през времето на Талейран и Метерних започва с лъжа и свършва с двуличие. Пан Миколай не приучва сина си на лъжа и двуличие, но го научава да крие чувствата си.

Фридерик вече има зад себе си десет години на възхищение и почести, които са и години на най-честита обич към музиката. Затова по-добре от всичките си другари познава горчилката на безсилието, колебанията и неосъществените намерения — той много добре знае, че след творческата смелост иде време на смущение и боязън.

Ето поводите, поради които Фридерик не се бори с гордостта и високомерието, но се бори да не ги проявява публично. Ала се знае, че такива чувства не могат да бъдат носени в сърцето безнаказано. Още повече, че младостта се съюзява с тях извънредно ревностно.

Време е за още няколко странични бележки. Например за огледалата в жилището на Шопенови. Трябва да се има предвид, че в къщи има две млади девойки и един професор, който държи на елегантното облекло. А Фридерик, толкова често канен в най-блестящите салони на столицата, вчесват пред огледалото, обличат пред огледалото, десетки пъти оправят пред огледалото дантелените му якички и кадифените блузки — нищо чудно, че той е свикнал с огледалото.

После трябва да си спомним ботаническата градина, стихотворенийцето, което започва с думите: „l’amout et moi…“ както и портретчето на панна дьо Мориол. Професорът навярно се ядосва от това висене пред огледалото, защото се досеща, че въпросът е за романтични похождения. Въпреки това мълчи, понеже е на мнение, че грижата за външността, дори когато е прекалена, дори когато е подбудена от суетност, ще се окаже полезна на сина по пътя му към графските и княжески салони.

Споменахме вече и за стиховете към Мариля, за Мариля, заради Мариля. Те отнемат спокойствието. Още повече, че в старосветската феодална Полша жената от баронеса нагоре винаги е била богиня, а от графиня нагоре — идеал; дори дюкянджиите си имат обекти на обожаване. Неотдавнашната трогателна мода на Елоизи е днешен образец на любими — как тогава да се противопоставиш на мислите за богините и идеалите? Фридерик посещава домове, в които очи сини, очи зелени, черни и теменужени блестят по-прекрасно от скъпоценности — това са очи на жени, които плачат рядко. Нищо не помътнява техния блясък, затова може да ти се струва, че във всяка двойка такива зеници всеки миг можеш да видиш зениците на своята Мариля. Затова на излизане в града си струва да се изправиш пред огледалото и да го попиташ, дали красотата ти е достатъчна за погледа на тази, която може би ще срещнеш днес. А като се върнеш, заставаш пред него, за да разбереш дали си бил достатъчно очарователен, за да те помни тая, която може би си срещнал.

Така, с такива средства е подхранвана по онова време не женската, а човешката суетност. В къщи има много огледала, а в града — много хубави момичета. Освен това нека никой не забравя наградите, брилянтните пръстени, възхищенията на критиците, принцесите, колите, цветята, концертите — та нали почти от десет години вече му внушават уважение към собствените дарби. Това са уроци на второстепенна гордост — частна и поради това стайна, както кученцата биват стайни. По тоя начин следователно, когато иде време да изригне цялото голямо дело, наречено „Новият свят на улица Мьодова“, зърното на младежкото високомерие пада на донякъде обработена почва. Какви плодове ще даде то?

Фридерик помни моментите на несръчните опити и чувството за своето нищожество пред големите майстори. Затова високомерието му няма да израсте в собствените му очи до смешно големи размери. Но дори зад най-чистото желание да твори ново изкуство и нова епоха ще се спотаят и други мисли: за европейска слава, за успех, за хубав живот, за възхищение, което да оживява погледите на сините и черните очи — и по-нататък: за много пари, екипажи, за осем скроени в английски стил фракове и за портрети, рисувани от най-модните художници. Отдавна може да се направи разграничение на мислите, мечтите и плановете. Едната част от тях са дело на Фридерик Шопен — композитора. А другата — на Фридерик Шопен, притежател на прекрасната титла пръв пианист на столицата.

Все пак това не е титла, която може да главозамае овладения от творческа страст младеж. Варшава има парижки дворци, но и бердичувски плетища. Пръв пианист на Варшава — това е още малко.

На запад и юг в Европа концертните зали ечат от въодушевлението на стотици слушатели, впили поглед във фигурите на Паганини, Липински, Филд, Калкбренер, Хумел… Само преди сто години музикалните звезди са били акламирани само от домакините и гостите на музикалните зали в кралските или княжеските дворци. Днес искат да слушат музика не стотици, а хиляди — значи не само херцог Марлбору и барон Нюсинген, но също така и техните администратори, доставчици, счетоводители, дори фризьорите и шивачите им! Хора, които никога не биха имали достъп в техните салони.

Затова сега се извършва някакво безшумно публично наддаване. И ето, при него се оказва, че граф Естерхази не е в състояние да плати за концерта в своя салон толкова, колкото могат да платят четиристотин търговци, гуверньори и чиновници без титли за концерт в зала, в която може да се влезе не благодарение на титлите, а срещу пари.

Извършва се също така и друг вид публично наддаване — наддаване на уважение.

Граф Естерхази си е купувал музикант, посрещал го е повече или по-малко благосклонно и като слушал сонатата на Моцарт, много добре знаел, че княжеската титла и имот от няколко си там стотин години имат по-голямо значение от хилядите гениални тактове. А новите, слушатели кътат грош по грош за билет и знаят, че всеки от тях е само част от голямата аудитория, за която концертира един славен артист. Съсловното равенство им дава възможност да оценят величината на таланта. Следователно настават времена, когато хората купували артисти, все по-често трябва да си купуват билети като билетите на своите доставчици и шивачи. Настават също времена на слава и величие за артиста, независим от настроенията на дука или принца.

Първият пианист на Варшава, която все още много напомня Бердичув, не знае още какво е истинска слава. В столицата на Кралството доспехите на артистите се придобиват в натруфените и капризни салони — тая концертна зала е малка и не особено взискателна за истинско изкуство. Уважението, модата, поклоните и реверансите са достатъчни за пани Юстина и радват пан Миколай. Да, на родителите, на Живни и на приятелите на дома благосклонната похвала на княз Радзивил действува като бургундско вино.

Но — благосклонна похвала за първия пианист на столицата? Малко! При двете масички в къта на „Джюрка“ се произнасят думи като: епоха, величие, слава. Следователно, ако Фридерик-композиторът мисли страстно за борба срещу старата епоха и за победоносно изграждане на нова, тогава Фридерик-пианистът е длъжен и трябва да мисли за слава, ехото на която да отразява и четирите страни на света! Естрадите на Париж, Милано, Лайпциг и Виена — ето местата на триумфите на паганиновци и хумелорци. Следователно пътят минава оттам!

* * *

Когато човек върви срещу широкия есенен вятър полите на пелерината плющят на раменете му като криле. Нощта е като че ли взета от трагедиите — облаците летят ниско, ръбовете им се посребряват от нова луна. Когато човек върви срещу такъв вятър, крачката става енергична и бърза, а в гърдите напира гордост: какво ме интересуват нощта и вятърът!

По това време Мьодова е пуста — плющенето на дърветата и пелерината, бързите крачки и високият глас на Фонтана се носят далеко.

— Хумел!? Хумел!? За мене Хумел е по-малък от тебе. Два, три, пет пъти по-малък от тебе! — Юлиуш Фонтана се спира, за да потупа Фридерик по рамото: — Разбираш ли?

Изводът на Юлиуш е прост: Хумел е познат в разните му там Парижи и Виени. Затова славата му блести като звезда. Но Юлиуш — да не е Фонтана, ако не е така! — Юлиуш е сигурен, че ако тия Парижи и Лондони чуят свиренето на Фридерик, славата на Хумел или на Филд ще угасне пред новата звезда така лесно, както гаснат свещичките пред блясъка на великолепната комета. Та нали те са имали възможност да проверят това със собствените си уши? Великият, гениалният Хумел посещава Варшава, дава концерт, приема пан Шопен, изслушва го, хвали го — как го хвали само? А приятелите единодушно решават, че Фридерик нито с една стъпка не стои по-назад от прославения по цял свят майстор. Единствено Маурици мълчи — но Маурици никога не се горещи да прави похвали. Ала затова пък другите? Сутрин, вечер, денем, нощем…

Сега е нощ — Фридерик се връща с фонтана от Елснерови. Там пак някой е споменал Хумел. Започнало се е разговор за пани Шимановска, за която толкова хубаво е писал Маурици — че „свиренето й всъщност в известно отношение представлява епоха, тази й слава никой не ще може да отрече, защото, както четохме в чуждестранните вестници, това са го признали сам Хумел и най-знаменитите майстори от школата на Клементи“.

Но Елснер никак не обича Маурици и когато Фонтана споменава тая рецензия, маестрото се нервира. Primo — казва той хапливо, — пан Маурици не е никакъв авторитет, Secundo — ние няма защо да се интересуваме нито от чуждестранните вестници, нито от Хумел или от „клементистите“.

* * *

Хумеловци ние имаме между нас! — заявява той с гръмък глас.

Всички замлъкват. Фридерик се изчервява, после става бледен: за пръв път Елснер подкрепя с авторитета си мнението на лековерните приятели. Забравят за пани Шимановска, за Хумел — започва се разговор за Фридерик. Отначало той слуша търпеливо, после се опитва да промени темата, накрая избягва като че ли щастлив, като че ли разсърден.

По пътя Фонтана пак си знае своето — все за Фридерик, който се вижда принуден да му се скара, че плещи глупости. Но и без това ще му бъде трудно да заспи тая нощ: почват да му се привиждат чудеса, мечти, бални зали, концертни зали, рецензи и големи, наистина големи столици, наистина големи съперници…

Година и шест месеца са минали вече от концертите на Хумел във Варшава и въпреки това Фридерик до ден-днешен не може да забрави акламациите, които му беше приготвила столицата. Обикновено на концертите на по-малки пианисти гледат към пан Фридерик с многозначителни или ласкави усмивки. Но тоя път забравят „първия пианист на столицата“ — в залата е само Хумел. Едва по-късно приятелите започват своята офанзива и сравнения. Фридерик се ядосва и сърди на тия сравнения. Но дали искрено?

Съвсем не — лъжа и измама! Тия сръдни са най-вече резултат на доброто възпитание или по-скоро на изискваната в добро общество скромност. Но в разговорите сам със себе си Фридерик забравя фалшивата скромност. Тогава той вижда и Хумел съперник или по-скоро вижда в себе си съперник на хумеловци, филдовци или калкбренеровци. От Париж идват вести за триумфи на нови имена: Лист, Херц, Хелер. В разговорите сам със себе си Фридерик знае, че няма да се уплаши от блясъка на тяхната слава. Ще дойде време, когато той ще се изправи в борба срещу тях като равен с равен и това решение днес не подлежи на апелация.

Вечер, преди заспиване, животът е лесен, хубав, постлан с рози. Тогава се мисли за бъдещето. Теми хиляди: да оставим вече най-важната и най-близката на сърцето му — композирането. Тук човек винаги знае, че животът не е много лесен, нито много прост. Затова пък другите въпроси не го карат да бъде скромен, не изискват подчертано уважение. Затова е лесно човек да призове в мечтите си някоя Лоте, Амалия или Мария, толкова хубава в своята любов, че никоя поезия не ще я опише. Лесно е да си измислиш почестите, с които светът ще обсипе прочутия артист — Фридерик Шопен. След концертите най-хубави жени ще му изпращат най-хубави цветя. Към неговото благоволение ще се стремят князе и министри — пред името на великия Шопен светът, техният свят, ще забрави за малкото име на Шопенови. Най-големите концертни зали на Европа ще се разтърсват от бурните ръкопляскания, които ще избухват при появата на младия човек със среден ръст, с тъмна, леко рижава коса, кестеняви очи и голям нос. Тоя млад човек не е красавец; въпреки това жените няма да откъснат поглед от него. Когато излиза на подиума, ще се покланя внимателно, но много сдържано — може дори малко небрежно. С лека усмивка, с присвити клепачи.

Как ли изглеждат тия великолепни зали на Европа? По-красиви от варшавската — това е сигурно. Хиляди свещи в сто свещника — колко блясък отразяват позлатените огледала! Когато избухват акламациите, свещниците ще почнат да треперят, пламъците ще заиграят ситен танц. После цветя, цветя и ешарпи, ешарпи и ордени…

Мечтите преди заспиване са смешни и детински. Бабини деветини. Не си искал да заспиш. До леглото ти е сядала мама или Зуска и ти е разказвала приказки. Днес никой няма да ти разказва тия приказки. Затова, като не можеш да заспиш, почваш сам да си разказваш разни истории, в които имат думата старите закони на физиката, на вероятностите и въображението, както и ония приказки.

Трябва обаче съвсем делово и трезво да се обясни въпросът с акламациите. Това е въпрос, достоен за внимание — може би и за уважение. Някой ще каже, че най-горещи ръкопляскания събира дресираният пудел. Вярно е, понякога великият актьор събира акламациите на същото основание, на което ги събира дресираният пудел: умилква се на публиката, избира си забавна роля тъкмо, за да събира ръкопляскания; не го е грижа за изкуството, а го интересуват фокусите. Това тъжно нещо се е случвало неведнъж. Понякога великият артист се упойва от ръкоплясканията, понякога дори това му става привичка. Тогава — край на величието, на изкуството; остава дресираният пудел.

И все пак копнежът за ръкопляскания също може да има почтен, достоен за уважение смисъл. Артистът, наведен над клавиатурата, преживява своето вълнение, за да го предаде на сърцата и умовете на слушателите. Той желае то да стане и за тях също така пълно и голямо преживяване, както е за него. Затова, като става бавно и уморено от пианото си, чака отклик — обратна вълна на своите чувства. Дали тая вълна ще го обгърне толкова плътно, както той би желал неговото изкуство да обгърне сърцата на тия хора? След кратък миг тишина идва добър или лош отговор.

Ръкоплясканията, за които мечтае вечер, преди да заспи, са достойни за уважение. Цветя, ешарпи, ордени и жени — ето подробностите на предсънните приказки, които се раждат донякъде от размишленията в стаята, донякъде от романтизма, донякъде от младежката суетност. Ала всяка приказка съдържа повече или по-малко благородна поука. Трябва напълно решително да заявим, че в тия случаи въпросът за ръкоплясканията може, да бъде сметнат за благородна поука.

Изглеждало, че тазгодишният карнавал — карнавалът през 1829 година — ще започне при зъбобол. Поставя се дори въпросът да си извади ли зъба, или да не го вади. За щастие някой попада на щастливата идея Фридерик да жабурка градински чай и да си слага лед. Зъбът, който не е можел да докосне дори с език, та какво остава с клещите на фелдшера, се успокоява. Лекото подуване спада, минава, изчезва заедно с новогодишното затопляне.

През януари Варшава забравя всичко. Зъбът разваля на Фридерик първите дни от тоя шумен месец. Но за забавляващите се не ги разваля дори затоплянето. Разходките с шейна стават невъзможни, но затова пък пиршествата и баловете са блестящи. А когато пада нов сняг и мразът заскърцва под краката, градът цял зазвънтява от шейните, както подобава за весел град през карнавални месеци. От ранна утрин по главните улици летят най-прекрасни шейни — от тях лъха мирис на конска пара, медовина, вино и на забава, от която човек се връща право на утринна закуска.

Януари е месец на забави, повече или по-малко шумни, публични или в домашна обстановка. А така се пада, че към богатия с балове календар се прибавя и календарът на именните дни на приятели или познати: Евгениуш, Вилхелм, Северин, Агатон, Луциан, Себастиан, панна Агнешка, Антони… Достатъчно!

Така, значи, става, че тазгодишният януари тече в танци и вино. На ритъма на валсовете, галопите и мазурките отговаря ритъмът на вдигнатите високо чаши, които блестят във всички багри на дъгата: от токайското вино до малагата и медовината. Евгениуш Малецки черпи с пунш, изисканият Антони Одинец — с шампанско.

За пани Юстина денят, в който Фридерик за пръв път в живота си се връща, без да предупреди, едва на разсъмване, и то в твърде розовозлатисто настроение, е тежко преживяване. Но пан Миколай отговаря със снизходителна усмивка на кършенето на ръце от страна на жена му: мъчно можеш да искаш попска добродетелност и въздържание от младеж, който вече си има отделна стая, чиито мустаци са покарали, а челото постепенно добива мъжки вид.

В резултат след свети Евгений ергенските празнувания на имените дни на Луциан Воловски и Вилюш Колберг, а особено вечерта преди имения ден на Антош Одинец, минават също под енергичния патронаж на Бакхус. След тях Фридерик спи до обед, но въпреки това пробуждането се съпровожда от мигрена, липса на настроение и смътни спомени. Но при кафето веселото настроение се възвръща отново заедно с желанието за забави. Затова, щом предстои нова забава след вечеря започва чистене на фрака и освежаване на панталоните. След като чува няколко нежни думи, майка му с въздишка прекъсва мърморенето, само сестрите се цупят — от завист, разбира се.

Знае се, че виното е приятел на музиката. Лиричната фраза трогва до сълзи, а патетичният период изопва сърцето като тетива. Затова още с първите хвърлени в ъгъла коркови запушалки клавишите и Фридериковите пръсти са вече в движение. Импровизация след импровизация. След Фридерик Маурици барабани бясно своите хроматични и хаотични фантазии. След Маурици Юлиуш Фонтана, подир Юлиуш отново е ред на Фридерик. Когато Фридерик се връща към пианото, врявата стихва, защото нищо така не подпомага музикалната чувствителност и въображение, както виното. У Одинец, в двора на Замойски, разсъмването сварва Фридерик над импровизация, която завършва с триумфална кода. И при все че Витвицки е скрил лице в дланите си, та по-добре да… спи, а Малецки, подпрял буза върху облегалото на фотьойла и духайки смешно през нос, съвсем открито дреме, всички други мълчат така, както се мълчи пред най-велика поезия.

Маурици, суров и хаплив — явно завижда, — Маурици има сълзи в очите. Поисква да каже нещо. Но само махва с ръка, приближава се до Фридерик и го целува по двете бузи. Устните му треперят, клепачите също. Годината е романтична, жестът е романтичен, не е друга и импровизацията на Фридерик.

И изобщо целият този съюз на музиката с бургундското вино и с Одинецовото шампанско е също пълен с романтизъм — само че романтизъм по-скоро от последно качество.

Защото се оказва, че не бива да се вярва на такъв съюз. Нещо повече — че той трябва да бъде презиран.

След импровизацията, която е толкова развълнувала сърцата на приятелите, Фридерик веднага се сбогува. Сторило му се е, че в хаоса и бъркотията на тая нощ му се е удало да чуе музика, която още сега, в тоя миг, трябва да нахвърли върху хартията. Въпреки сънливостта и умората той чувствува в себе си широка, горда радост; ето, в миг на творческо вдъхновение е уловил своя талант. Помолил е да не го изпращат — иска да бъде сам. А като се връща, трябва добре да напрегне вниманието и паметта си, за да не загуби по пътя темите и хармониите, които още чувствува в себе си и с които мисли и диша.

Пътят от Банковия площад до Краковске пшедмешче не е дълъг. Сутрешният мраз е насякъл мъглата — въздухът трепери, трепти като стъклен прах. Слънцето се отразява в снега, в ледените висулки и прозоречните стъкла, в църковните кули и птичите крила.

Изнемощял кон, от който се вдига пара, кочияш, мръсен и посинял от пътуването в студа, шляпат по средата на улицата — под плазовете на шейната мразът пее като цигулка. Току пред самия дом, в снега, се сбиват врабци.

Фридерик отива направо в стаята си — „горе“. Задъхал се е. От стълбището лъха застоял студен въздух, третият етаж е високо. За щастие в мансардата е запалено. Стаичката е малка и вътре е топло като в баня. Може човек да помисли, че нищо не му липсва, за да бъде щастлив. Веднага сяда пред пианото. След четвърт час долу чуват музика — Зуска донася кафе, сметана, козунак.

Неведнъж ще си спомня той тия два часа, прекарани над клавиатурата. Не е важно, че нищо не е излязло, че е станал от пианото с пустота в мислите, с главоболие, хапещ устните си. Въодушевлението се е превърнало в озлобление и горчивина, а от импровизацията със стотици тактове — една или две пиеси, няколко по-интересни модулации и ритмични помисли, няколко изпозачеркнати или скъсани листа. Но това разочарование не е важно — особено пък сгромолясването му от Парнаса на младежкото тщеславие. Важен е вместо това смисълът на придобития урок.

Преди три часа Фридерик е завършил с триумфалиа кода високия полет на своята импровизация — върху капака на пианото са се отразили най-ранните лъчи на слънцето й блясъкът е дразнел очите. Сякаш музиката дразни очите със своето великолепие. Сега вече знаем цялата истина: това е било илюзия — дете на виното, на младежката и винена екзалтация, на разбуденото от нощната забрава и празните разговори самомнение. Тая илюзия не издържа критиката на деня, нито критиката на трезвия размисъл.

Следователно време е да се направят съответни заключения.

И така: не бива да се вярва на съюза между музиката и виното. Но това не е достатъчно! Не бива също така да се вярва на импровизацията. Всяка импровизация има нещо от пиянството, нещо от моментното опиване. Вярно е, че такива минути и четвърт часове привличат с настроението си музиката, както луната по магнетичен път направлява прилива на морето. И човек може да се съгласи с тезата, че всяка импровизация ще донесе в края на краищата върху вълната на чувствата някаква конкретна мисъл — тема, за която се е копняло, или идея, която е липсвала. Но заедно с това не бива да се вярва на въодушевлението на слушателите и да се смята, че ето на̀, твори се пълно, съвършено дело на изкуството.

Слушателите се поддават на прекрасните чарове на момента. Ето тия чарове — рембрандовските сенки и собствената фантазия, любопитството, романтичната мода на вдъхновение (уж такова едно, лесно и отзовало се при първо повикване), и романтичната мода да се търси и в най-обикновения човек божия искра. Много радва и приятно задоволява възхищението на приятелите — дори очите на Маурици са пълни със сълзи. Но…

Но в творческия процес няма място за чужди моментни усмивки, нито за чужди сълзи на възхищение. Тук е задължително ясното съзнаване на собствена идея и най-добросъвестна, пестелива, сурова работа, за да бъде предадена тая идея в най-подходяща, тоест в окончателна, тоест в единствена форма.

Импровизацията е на мода. Всеки концертиращ артист в края на концерта си представя на публиката своята дързост или поезия на вдъхновението. На зададена тема реди кантилени, акорди, пасажи и по тоя начин уж легитимира своята при първо поискване артистичност. Фридерик много добре знае колко истинско изкуство има в тия „композиции“. Малкият Фридерик вече е „изпровизирал“ колкото щете из салоните при акомпанимента на „ох“, и „ах“ на дамите: колко вдъхновение има „в тоя малчуган“, после — „в тоя юноша“, накрая „в тоя младеж“! А тъкмо това не е вярно. Такива концертни, на зададена тема „импровизации“ са само въпрос на рутина, сръчност и хитрост. Напомнят за дресирани пудели, не за вдъхновение.

Накрая и тия домашни, при намалена светлина прояви на вълнения идат също от рутинираните методи. Само че тук сам Фридерик се опива заедно със слушателите от настроението, което толкова хубаво се създава от бургундското или шампанското. Разбира се, той не ще може да се спаси нито от концертния обичай, нито от приятелските настоявания. Трябва да се примирим с импровизациите, които са станали привичка не само за слушателите, но и за него. А всяка чаша долива вино в огъня.

Но веднъж завинаги трябва да скъса с надеждата, че до истинска творба на изкуството ще може да стигне евтино. Копнежът за „правдива картина на живота“, която с такъв жар се стреми да долови, трябва да се прероди в трудна и бавна работа на шлифовач — точно така: в работа.

И както в предсънните приказни блянове се е намерила поука, поука благородна, така и във фалшифицираната поезия вдъхновеният накрая ще открие още по-благородна поука: принципа на най-високо уважение към работата на шлифовача.

Знае се, че още от първите дни Фридерик се е грижел да подбира правилно идеите си. Той бяга от формите и видовете, които заплашват да бъдат повторение на чужди мисли — бяга от бъбривостта в музиката, както дете тича подир майка си. Животът е непрекъснато движение, напрегнато творение — говори разпалено Маурици, затова историята непрестанно иска нови и нови свидетелства за своето развитие. Господа класиците са изопачили истината за човека, за света, за любовта, за хората, за страданието. И всичките детски тъги на Фрицек, самодоволните моменти на ученика от лицея, по-къснешните разисквания, безсънни нощи и разходки из Повисле — сто етапи на борбата за правдиво гледане на изопачените неща, които посочихме по-горе. Великите майстори са показали пътя за търсене на истината, но днес вече е време за нови открития животът също е нов. Ние сме вече в 1829 година!

За своята страст да формира в себе си правдива идея за живота Фридерик говори рядко и скромно.

Но зад неговите думи се крие същото съдържание, както в ясните статии на Маурици. Тук въпросът е ясен и приключен.

А сега в борбата с принципа за „импровизаторското вдъхновение“ той извършва още едно нещо: установява в себе си грижа за формата. Не е изключено ученикът на рационализма, пан Миколай, да има тук известна заслуга, като е внедрил в сина си уважение към кристалната чистота на начина за изразяване — образец за тая чистота за Фридерик винаги ще бъде прозата на Волтер. Следователно всичко се свързва едно с друго и взаимно се допълва: от уважението към съдържанието произтича най-нежна грижа за формата. Фридерик не обича метафизиката, не обича романтичните развихряния и бъбривост. Тия белези на романтизма днес той отхвърля веднъж завинаги.

Тъкмо затова ръкописите на новите композиции растат бавно, със зачертвания, поправки, коригирания, връщания и отстъпления — затова 1828 година е най-вече година на тежка и търпелива работа на шлифовач. Не е по-друга и пролетта на 1829 година. Понякога цяла нощ донася в дар едва няколко такта. А случва се и така, че следващата вечер му повелява да зачеркне тия няколко такта.

Същото става и с работата на Фридерик Шопен-пианиста. Титлата пръв пианист във Варшава — това е малко. Ръката е мъничка, но извънредно чевръста, схватлива и бърза — пръстите са слаби, но безпогрешни. Малко — винаги малко!

Този, когото наивната младежка самомнителност и тщеславие карат да мечтае за триумфи в най-големите зали на Европа, много добре знае, че борбата му за слава с Хумел и Калкбренер няма да бъде лека. А времето до решителното сблъскване е малко. През юли тази година студентът в Главното музикално училище Фридерик Шопен завършва следването си. „Време е за широкия свят“ казва Елснер. Същото мислят и родителите му. Княз Радзивил предлага парични средства, приятелите разискват върху маршрута: в коя посока на Европа ще трябва да насочи Фридерик Шопен първите си крачки?

През май Варшава преживява голям празник: император Николай пристига за коронацията си^[1]. Да живее кралят!

Любителите на музиката също имат свой празник: Николо Паганини пристига за концерти.

Паганини е смайващо грозен — слаб, с птичо, остро лице. В дълбоки очни ями — очи на „jettatore^[2]“, урочасващи. Италианците протягат към него два пръста и се кръстят. Паганини, както казват католишките свещеници, е подписал музикален договор с дявола и затова свири толкова хубаво, толкова неземно. Дяволът настройва цигулката и направлява лъка му — шушукат си дамите, седнали в ложите на Народния театър.

Да оставим глупостите! Фридерик никога няма да забрави концертите на Паганини. Като пише за „несравнимия, великия, непонятен“ артист, Маурици поставя въпроса така, както му диктува истината и както му я е пошепнал именно Фридерик по време на водения с Добжински спор.

* * *

„Цигулката в ръката на Паганини е психичен съсед, инструмент на душата и наистина, изглежда, като че ли той не е имал друг начин да развие това, което става в нея… той разказва на хората историята на живота си с тон, звук и песен и изнася наяве това, което по-рано не е било известно на никого…“

* * *

Да, не е най-важно колко ноти staccato взема великият Паганини на един лък, нито какви флажолети има. Фридерик няма да забрави неговите концерти затова, защото Паганини пръв му показва пример на артист, който не концертира, за да се хвали с чудесата на техниката си, каквато никой не може да му съперничи. Паганини е поет, а неговата „дяволска“ техника е само елемент от великолепната поетика. По-нататък Маурици пише така: „В свиренето си той е вложил всичките си възторзи, преживени на младини… вложил е съдържанието на преживените си чувства, преживените страдания, преживените страсти.“

От сцената на Народния театър в тъмната зала нахлуват вълни от чувства, на които никой не може и не иска да се противопостави — това е великият прилив на поезията.

На първия концерт Фридерик стои със затаен дъх до стената под Елснеровата ложа, а след концерта избягва от приятелите си и се отправя към Висла.

От север иде буря — по реката падат светкавици и трещят от трите страни на света като при сражение.