Йежи Брошкевич
Любовта на Шопен (4)

Зеленият край и край с милия Живни

На пладне сянката на извисилата се до небето топола е толкова малка, че едва можеш да се скриеш в нея. Вятър няма. Но въпреки това житата се люшкат и шумолят, акомпанират на многобройните хорове от щурци, скакалци, диви пчели, които свирят басово за себе си и на музите от пощурели мухи, звънтящи като стъкло мушички, от пчели, едри бръмбари и бръмбарчета — бръмбарчета кафявозелени, бръмбарчета виолетови и бръмбарчета сини. Юли.

Във висините няколко лястовички, а над всичко — единственият в този ден облак, равнодушен към безредието на земята. Преди малко катедрала с грамадно кубе, после вол, гора, великан, сега той става все по-малък и по-далечен; бившият вол, бившият великан, в тоя миг вече корабно платно — се спуска над чертата на горите. Негова си работа.

Притвори клепачи. Под тях е само червенина. По нея протичат сенки от светли колелца — дребни, кръгли следи от слънцето — и макове. Маковете са предимно червени, понякога пурпурни, друг път — дори огнени. Тогава трябва да прилепиш ухо до стъблото на тополата. Защото тополата свири. Колко дълбок и звучен глас се крие в стъблото на тополата!

Преди миг в сянката на дървото се е завъртяла дива пчела. Тя сякаш е пощръкляла. Кацнала върху бялата детелина, опила се със сока й и сега бумти с чиста квинта чак до небето. Заглушава чуждите песни, надува се, кънти басово и пак пие. Накрая отлита по своя път и отново чуваш скритите в живото музиканти. За скакалеца пшеницата е несъмнено високостеблена гора…

В тринадесет часа в шафарненското имение звънят за обед. Но дълго трябва да търсят и викат ваканционния гост. Накрай Домек Дзевановски го намира. Фрицек дремел под сянката на тополата, наричана поради възрастта й „старицата“.

Какво представлява градската изразителност и музикалност на света пред чара на юли и август на село? Едва тук, на гости у родителите на Домек, в Шафарня, става ясно, че тя е само беден роднина, накичен с дрънкулките на палячовците на серенадите и глъчката на пазарските площади.

Във Варшава всяка неделя бащата извежда пансионерите и семейството си извън града. Извън града, значи на село. Нищо подобно. Там има толкова от истинското село, колкото дяволи на върха на иглата. Градът отвсякъде е затворил страните на света. И при все че селото почти стига до самото сърце на Варшава, да не преувеличаваме: това село е точно толкова истинско, колкото сукманът при водевилите в Народния театър.

Точно така — измамили са го и сега измамата излиза наяве на всяка крачка. Всяка година пред колоната-паметник на крал Зигмунт се устройват празненства в чест на Церера. Но при тях истинското село може да се мери с грамове, с дециграмове — не повече. Също както при концертите на музикантите от кръчмата в предградието Чернякув и в песничките на Зуска. Всичко това не може да харесва особено много на Фрицек. На Зуска, горката, е забранено да нарушава спокойствието в професорския дом с кресливите си песни. На всичко отгоре и ухото й не е особено музикално, а гласът й напомня гласа на йерихонска тръба. Можеш да я слушаш, но иззад три, дори четири стени — и то невинаги.

Приближаването до кръчмата в Черцякув е забранено — пияници, крясъци, коне. Само няколко пъти пан Миколай е позволил на излезлите на излет пансионери да погледат и послушат сватбените шествия, които се връщат с песни, свирни и викове от отците-пиари на Joli-Borde в своите покрити със слама Беляни и Маримонт^[1].

* * *

Само тия спомени, кресливи и яркоцветни, не лъжат, не мамят. А шумните празненства в чест на Церера са по-близки на сцената на Народния театър, отколкото на всички тук откривани блясъци и сенки на родното поле.

На тая сцена човек е виждал „Ощастливените бедняци“, „Краковяни и гурали“, някакви си „Магдуси“ и „Каси“, всичко благоприлично, пременено и сякаш много възхитително. Защото между множеството измислени от haut и demi-монда моди отдавна вече е установена и модата на селските песни и носии. Казват, че между редовете на „Краковяни и гурали“ ще прочетеш възвишени мисли, много хубави и полезни идеи. Неведнъж професор Бродзински е казвал, че в съществената част от съдържанието на тая народна опера се крият неща свети, макар забравени. И човек я слуша и гледа с разтуптяно сърце, обзет от някаква треска. Дамите и дамичките отново се вълнуват уж на тема: колко много от Полша, колко много от отечеството съдържа в себе си тясната сцена! Това значи, че селото, че простолюдието също е отечество — това значи, че отечеството в сукман и с пауново перо, разтанцувано, напудрено, начервено й разпяло се по такта на Стефани, е също така село, също така простолюдие.

Фрицек много скоро престава да пита дали е вярно всичко това за Бриндас, Магдуся, Кася. Той смята, че макар на сцената да не се представя истински живот, все пак трябва да се вярва, че на нея се разиграва правдив образ на живота. Значи, представяното е истина. И той — ръкопляска по-горещо дори отколкото на концертите на маестро Липински. Ръкопляска на празненствата на Церера; на чернякувските музиканти, дори на несръчните песнички на Зуска, а най-много на ония великолепни сватби на Joli-Borde („Жолибож“ — както казвало неукото простолюдие). Но с течение на годините тоя ентусиазъм става все по-малко искрен, все по-ясно се чува, че композиторът Стефани не е схванал нищо от тия празненства, сватби и от песните на разните Зуски. Нищо или в най-добрия случай — почти нищо! Нима накрай тоя правдив образ на живота щеше да се окаже, ако не лъжа или несъзнателна измама, най-малко несръчна приказка за старци деца?

На вист у професора в четвъртък и неделя идват най-лични, макар вече стареещи светила на тогавашната университетска, богата с учени Варшава. Побелелият Елснер, побелелият Линде, побелелият Колберг, побелелият Бродзински и толкова още, толкова още други. Та дори професор Фридерик Скарбек — обеднял шляхтич, следователно учен — се обръща към домакина не другояче, а с „mon cher ami“.

И именно всички тия учени господа с добродушни или сурови, мъдро набръчкани чела неведнъж и не сто пъти са спорили по въпроса за истинския образ на живота. Професор Бродзински е написал трогателна поема за „сукманите“, тоест за „Веслава“; ректорът Линде, който строи сградата на своя речник, неведнъж се обръща за съвет към разни обущари, селяни, колари (в техните уста — казва той — живее живият език); ректорът Елснер издига глас за народна опера и хвали красотата на селската песен…

През тия години на Фрицек вече разрешават да слуша разговорите на достопочтените гости. Людка заедно с майка си поднася чай и сладкиши, а Фридерик седи тихо в къта. Най-често той се заслушва в собствените си мисли, понякога и в разискванията на професорите. Той преди всичко се мъчи да долавя техните жестове, мръщенето на веждите, издуването на бузите и крайно смешните езикови грешки, не много редки в тая влюбена в Полша и във всичко полско среда, която по документите си за раждане като че ли е от чужд произход.

Ала понякога се чуват думи, които или разпръсват съмненията, или будят безпокойство. Фридерик не помни тия думи много добре, много буквално. Смисъла им обаче не е забравил. Достатъчно е да напрегне паметта си.

Професор Бродзински:

— Селската песен, шлифована от благородното изкуство на поетическите правила — ето извора на красотата. По какъв друг начин ще стигнем до чувствуването на народното изкуство?

Когато е казвал тия думи, мразът е цъфтял на прозореца. Може би е било януари, а може и февруари.

Професор Елснер:

— Аз никога не ще стана папагал… — И: — Всеки трябва да намери своя собствена лира. Помни това, пане Фридерик…

Ректорът Линде:

— Когато търся истински полски думи, принуден съм да бягам от салона и стаята. Отивам на пазара; питам ковачите, обущарите, панаирджийските птицепродавци. После търся в архивите. Сетне разговарям с учените. И все пак последен съвет ми дава селякът с конопената дреха и кундурите.

Когато слуша тоя разговор, Фридерик се забавлява, както в най-ранните си години, да лови в длан отблясъка на слънчевата дъга върху ръба на огледалото. Пролет е!

Друг път — навън е дъждовен октомври — професор Елснер слага възтежалата си ръка на рамото му:

— Слушам те внимателно, пане Фрицек. И те съветвам съвсем простичко: търси в себе си любов към епохата на великата история на нашия народ. Търси в себе си ехото на песните, които носи веселото село, спокойното село. Тогава ще разбереш какъв е твоят дълг и твоите желания.

На Фрицек харесва дъждът, есента и добрият съвет на учителя Елснер. Но с добри съвети отдавна вече е павирано преддверието на ада; а само преди един час Фрицек се е разплакал безпомощно над клавиатурата. Искал е — силно, горещо е искал — да улови запомнената през лятото буйна песен на сватбеното шествие, понесло се на десетина брички от Joli-Borde към Беляни. Не е трудно да повтори мелодията. Но как да припомни с няколко десетки такта цялата правдива картина на живота в това шествие? Там трябва да има слънце, вятър и облаци, тропот на копита и звънтеж на конска амуниция, ритъм на басове, писък на цигулки, а над всичко веселата песен на шафера, който води шествието.

Сто пъти вече Фрицек се опитва да изсвири всичко това — и десет пъти е плакал. Тоя ден той се опитва за сто и първи път, следователно плаче единадесети път. Споменът е хубав, но прекалено неустойчив — изтича през пръстите като пясък. Всички опити се оказват безрезултатни. Всички добри желания — безполезни. С добри съвети и желания са павирани всички преддверия на ада. Толкова говорят за селската песен. Но къде човек може да намери тая песен? Къде да я улови, когато я изпълняват съвсем естествено? Днес вече той знае, че чернякувската кръчма има дъха на празненствата на Церера, а празненствата на Церера — на достойните за съжаление „schweizerbuben“.

Прекрасен е бързо настъпващият октомврийски здрач сред дъжда. Дъждът чука по стъклото като скарани часовници. Но какво от това? Всичкият чар на тая вечер не може да каже нищо за песента на първия шафер. Вечерите, през които песента му се носи по полята, имат съвсем друг пейзаж, друг вкус, аромат и ритъм.

* * *

Малко преди залеза вятърът е разгонил морето от тъмни облаци в източния край на небето, а сумракът е започнал да затрива границата между небето и земята. Не се знае вече къде е гора, къде поле, къде са пътят и тополите. Мракът става все по-близък и по-плътен от вятъра, затова още можеш да видиш само стръкчетата трева пред очите ти — тревата дъха на роса. Дланите ухаят на стрито листенце от мента, миришат на конска пот и ремък, в устата — тръпчив вкус на ранни ябълки, а вятърът носи веселия ритъм на песента. „Слушай внимателно“ — припомня си той съвета на добрия Елснер.

Притвориш ли очи, виждаш червения кръг светлина около чифлишката кръчма. Днес шафарнската кръчма е тясна за танцуващите. Навън е запален огън — час по час суха клонка току изстрелва високо пламък и тогава тъмнината избягва чак под самия връх на тополата.

Но сред всичко това най-важен е ритъмът на контрабаса и цигулката, на виковете, подсвиркванията и високите гласове, които вятърът носи право в ушите и сърцето.

Никой не знае какво всъщност иска Фридерик. Всички се надсмиват на просташките забави, на контрабаса и цигулката.

Значи, селската песен може да бъде хубава истина едва когато излезе под перото на Липински или Бродзински? Глупости! А истинската песен смятат за крясък, виене, писъци и фалш? Мили боже! Но ти чувствуваш с връхчетата на пръстите си така пламенно грапавостта на тая музика, както скулпторите чувствуват в грапавината на гранитния къс формата на копнежа си към ваятелството.

Песничките за разните „Ягуси“, които сантименталните госпожици пеят, са фризирани по десет хиляди начина: миризмата на ментата е убита с миризмата на мускуса, вкусът на ранните ябълки — с вкуса на френските сладкиши. За щастие, за голямо щастие светът говори с всяка своя подробност. В къщи никой не е чул тихите стъпки на бръмбара-корояд те са твърде леки за тежкия слух на Домек, Титко или на маестро Войчех. Но как може човек да отминава равнодушно цялата музикална изразителност на тоя зелен край? Как може толкова наивно и неумело да мамиш себе си и другите със сладникави гравюри, пастирки, с покрито със захарна глазура пауново перо?

Глазираното пауново перо ние признаваме за символ — за символ на глупостта и глухотата! Но селските песни са били подложени на сладкарски операции и от тях си направили лакомства. А се знае, че лакомствата, деликатесите и сладкишите трябва да галят нежно небцето — това е единствената им задача. А от тоя факт произлиза ясна поука: Ягусите, Яските и Каските не са хора — това са пасти. А пастите не могат да бъдат нито тъжни, нито гладни. Пастите трябва да бъдат глазирани! „Истинските“ картини от живота — също. Навярно чувствителните обожателки на грижите на „Филон и Лаура“ не бяха могли да понесат други.

Вятърът носи в полето нов сноп искри. Някой, скрит между музикантите, пее, а сенките на танцуващите; се гонят по стените на кръчмата. Тополите бляскат ту червени, ту черни.

Слушай внимателно — земята в тоя край е равна и неплодородна. Необходима е борба с нейната безплодност, с вятъра, носещ град или буря, със слънцето, напукващо земята като кожата на отрудените длани. Но хората в тоя край не мислят за нещастията от сушата, огъня, града или войната. Те мислят за веселата борба. Младежът, чиято песен сега се носи подир искрите към полята, има глас висок и ясен. Неговата креслива песен пулсира с буен ритъм, мелодията расте със скоковете на нарастващата смелост — някой изсвирва на пръсти остро като с нож: нека горе вятърът да носи буря — ние утре, още от зори, ще отидем в полето с коси.

* * *

По това време всички вече спят. Отвъд прозореца — мъгла. Отваряният прозорец изскърцва — в мъглата се скача като в мляко.

После познат път: пътека през градината, зад дивия люляк — проход в оградата, накрая струва си да се прехвърлиш през рова. Пред тебе се разстила поле. Още студено от нощта, росата и мъглата, но вече готово да приеме слънцето.

Откъм имението — сънлив тропот, сънливо подвикване — добитъкът отива към пасбището.

Да — мъглата ляга върху тревата и нивите, кратък миг тишина и ето, целият изток се препълва от белота и златен прах. Собствената ти сянка е порасла удивително дълга, а полето блести от росата. Небето е синьо само зад гърба ти — защото на тая страна, към която си обърнат с лице, е или бяло, или златисто.

Двете най-близки тополи също са променили цвета си: по-високата, пронизана от слънчевата светлина, пламти зелено-червена, другата е наситена с всичките багри на дъгата.

В това време — отдясно на земята и небето — по широката дъга на преметнатия през полето път се влачи лениво, недисциплинирано, разбъркано стадо, което насища още треперещата си от съня кожа с топлината на новото слънце, а надушило острата миризма на тревата, изразява радостта си с гласа на ловджийски рогове. Пастирът също започва своята песен — от ливадите му отговаря свирка.

Можеш вече да седнеш на синорния камък, можеш да притвориш очи и внимателно да слушаш.

Земята в тоя край е плоска и есен се губи в дъждовете. По ливадите заедно с мъглите се влачи дим. Невинаги слънцето грее толкова хубаво, колкото днес. Хората от тоя край добре знаят какво е бедност, отчаяние и глад.

Тогава, ако слушаш внимателно, ако схващаш какво говори светът, ще доловиш и тая истина: в тоя зелен, хубав, плосък като разтворена длан край стават всички човешки неща. За тях говорят грапави и непревзети песни. Докосни стъблото на най-близката липа — под дращещата й кора се крие дървесина, готова да приеме чувствителното въображение на художниците. Докосни и песните — те чакат своя истински образ на живота.

* * *

Есента в Полша е къса. Септември — обикновено слънчев и златен — ухае на сергии с ябълки; по небето плуват ята купести облаци, както през август. Северните и източните ветрове започват едва към средата на октомври. А в края на ноември вече се мисли за мраза, снега, за сеното под покривката на масата^[2]. Зимата. Свети Никола, коледните песни — ето темата за размисъл през коледните пости.

Ала тая година есента се влачи със седмици и месеци като досадна болест. У Шопенови Зуска всяка вечер запарва ту липов цвят, ту желъди, ту някакви други билки срещу кашлици, хреми, температури. Доктор Малч идва всеки три-четири дни. Емилка не може да се отърве от огнените петна върху бузите; Людка кашля; дори Изабела, турът и силата в дома, си прави горещи компреси; сам професорът прекъсва за една седмица лекциите си.

Единствен Фрицек се държи храбро. В началото на октомври прележава ден-два по заповед на пани Юстина. Но това е само нежна, трогателна тирания на майката, а не някаква болест. За да се измъкне от тая неволя, му помага решително доктор Малч — той се надсмива на майчините страхове и му заповядва да стане: защо ще го разглезват, пита той с толкова весел смях, сякаш иска да потули безпокойството си от кашлицата и температурата на Емилка.

Есента в Полша е много хубава, но тая отвращава и измъчва всички. Пред грозотата й Фрицек се спасява с работа: виси над клавиатурата, над нотите, над нотната хартия — всички мисли и неща насища с музика. Нямат значение острите, придружени с дъждове и мъгли ветрове, натежалите от сън утрини и разкиснати следобеди. Мрачните дни на тоя октомври стават по-светли от тоналностите и веселите линии на въртящите се в главата крайвисленски фрази.

Трябва да се добави, че тая есен Фрицек пише много малко — той свири. Свири по цели часове — сутрин, следобед, вечер. Покрай обикновените упражнения, забавлява се с един или друг валс, с някоя вариация или галоп, понякога записва това набързо и с усмивка. Но предимно, като упражни, което трябва, от надонесените от маестро Войчех фуги, сонати и концерти, той търси измисляни от него интервали, тоналности, акорди. На пръв поглед всичко това няма нито начало, нито край, не се разбира какво всъщност иска — сякаш само е шарил с молива по листа хартия: под връхчетата на пръстите се раждат някакви като че ли мъгливи, сякаш безсмислени рисунчици, арабески, ритми.

Фрицек показва на маестро Живни измислената вчера каденца от акорди и се смее радостно. Наистина тая каденца няма нито начало, нито край — ей тъй, само няколко такта, които се развиват в тоналност до-мажор. Но като я слуша, Живни повдига вежди от учудване и безпокойство. Тия акорди не напомнят нищо, което е чул досега. Те дразнят и безпокоят със своята новост, удивяват с екзотиката, гребната от непознат извор. След като я изслушва веднъж, втори път, мъчно е да не попита къде е открил това, къде го е намерил. Фрицек поклаща тайнствено глава, избухва във висок и буен смях.

— Това е мое — казва той. В гласа му се спотайва злорадство; момчетата умеят да се подиграват с невежеството и безпомощността на възрастните. — Мое — повтаря Фрицек.

А Живни разтърква измръзналите си пръсти, мръщи се леко, въси вежди. Казва, че било интересно, че си струвало да опита. Но по изплашените, макар и притворени очи се вижда добре колко малко той разбира какво значи всичко това и за какво става дума в тия опити.

Това, че пан Войчех напоследък е загубил веселостта и остроумието си, се дължи на есента. Той сам обяснява прикриваната си, но видима тъга с годишния сезон и със „сезона“ на възрастта си — есента на живота не е радост. Всички вярват в това — ръцете на пан Войчех вече видимо треперят, а брадата над мършавата адамова ябълка се тресе смешно.

Днес е вече ноември. Като излиза от Шопенови, пан Войчех вдига високо яката на сюртука си и сгушва глава между раменете. Грамадните му унгарски обуща, които носи от незапомнени времена, шляпат през калта, устата трябва да се закрие с шала — ноември е опасно време. От Висла иде лош студ. Като гледаш маестрото, не можеш да не забележиш, че прегърбените му плещи носят значителен товар от години. Някакъв гаврош протичва край оградата, изсвирва с пръсти и изкрещява, та се чува по цялата улица: „Дядка, дръж се, дядка!“

В квартирата му вее от прозорците и е студено като през зимата. Злата хазайка-скъперница не иска да пали печката със свои дърва, а на него му е жал да харчи пари за гориво. Само внушителна част със загряно гамбринусово питие, добре подправено с водка, разлива по старите кости приятна топлина — но срещу тъгата не помага нито втората, нито третата чаша.

Време е да обясним. Защото се знае, че под товара на годините човек не запада за една седмица. Маестрото отдавна вече е старец и отдавна се слави със своя хумор, анекдоти и вицове. И насън не му иде да боледува. Откъде тогава тазгодишната му загриженост и тъга? За веселите, бодри и здрави старци само една лоша есен не е никакво нещастие. Затова мнението на Живни и мнението на заобикалящите го не са достатъчни за нас — още повече, че работата е много проста.

Започнало се е от това, че на имения си ден маестрото получава от Фридерик много красиво написан от момчето „Polonaise pour le Piano Forte composée et dédiée à Monsieur A. Zywny par son élève Fryderyk Chopin à Vársovie, le 23 Avril 1821“.

Някъде скрито, дълбоко е могла да се роди мисълта: Фридерик може вече сам — да: сам.

Нека никой да не мисли, че тук е имало някакви намеци или поне сенки от намеци от страна на Фридерик. Ала двамата знаят добре: той не се нуждае вече от съветите на маестрото. Или учителят отдавна е извършил своето — защо не си отива? От дадени точно определени факти може да се извади само едно заключение. А то не е весело за човека, който вижда как предметът на неговата обич се отдалечава безвъзвратно. Всички родители знаят добре, че нищо в децата им не предизвиква у тях такава болка, както времето.

* * *

От ваканцията, прекарана в Шафарня, Фридерик се връща с нов блясък в очите и в музиката. Чужд блясък. Силен и неочаквано далечен. Причината за това е неговият собствен талант и тяхното общо време — времето на все по-енергичната младост и времето на напредващата старост.

А през есента започват да стават неща, които настояват за съответни заключения. Фридерик получава за изучаване концерта на Хумел, две сонати на Бетховен, някои дреболии и токата на Йохан Себастиан. Пан Войчех за пръв път разбира поразително ясно, че пред мъдростта на това чудесно момче неговите съвети са смешна детинщина, че ако правилно схваща йерархията и скромността, трябва вече само покорно и набожно да мълчи.

Да направим сега равносметка по съвест. Равносметка горе-долу в тоя смисъл: кой кому и какво дължи.

И така: Фридерик дължи на учителя си откриването на Бах, Моцарт и Хендел. Научил е от него първите тайни на играта с пръсти, както и да чете нотните знаци. Узнал е какво е фуга, вариация, рондо и соната. Опознал е първите тайни на контрапункта и генералбаса.

Пан Войчех пресмята по съвест на пръсти. Той гледа внимателно ръката си с разперените пет пръста, които определят заслугите му. И постепенно, смръщил вежди, наново затваря длан. Защото трябва да направи това поради чувството си за правилна йерархия на фактите. Изброените заслуги не са заслуги на негова милост Войчех Живни. Маестрото е бил само скромен посредник между история на великата музика и блестящия талант на „малкия Моцарт“. Тогава какво? Това е могъл да направи всеки друг „Войчех Живни“ — такива има цяло гъмжило във всяка столица, в която музикалните занимания спадат към обичаите на доброто възпитание.

А какво дължи маестрото на ученика си? Знаем: втора музикална младост, много щастие и радостта от едва ли не творческото сътрудничество, десет хиляди мига на вълнения от баховска или хайдновска фраза… Четвъртият и петият пръст се издигат срамежливо, ала неизбежно. Благодарение успехите на Фридерик Франц Шопен, ученик на професор Войчех Живни, на педагожската борса акциите на учителя са се повишили със стотици точки. Това е ясно — Шопенчо на мода, значи и маестрото на мода. Сега вече той може да избира учениците си и хонорарите, както се избират добре узрелите круши, а в джоба му да тече все по-широко и все по-звучно поточе от монети.

Маестрото се усмихва, за да се помрачи отново. „Неговата длан“ е затворена, следователно вече не важи. На „ръката на Фрицек“ липсват пръсти. Андрей Едвард Кожмян ще напише някога така: „Доброто старче Живни, което и мен учи, но не научи да свиря на пиано, беше може би един от най-слабите учители във Варшава. Шопен бе негов ученик, но това доказва, че за да бъдеш Александър Велики, не е непременно необходимо да имаш Аристотел за учител.“ А Геньо Скродзки, който при лекциите е изял много удари по пръстите и главата с молива, от своя страна също ще додаде с усмивка (уж не злорада): „Откак любимият й ученик доби известност, тая добродушна посредственост беше търсена за учител по музика от най-видните домове във Варшава.“ Маестрото не знае, че именно Кожмян и Скродзки ще го впишат така в шопенологията и шопенографията — но знае, че някой ще направи това. И което е най-важното: че тоя някой ще има право. Той отново се усмихва — но този път със същата ирония, която някога ще оцвети мастилото на Кожмян и Скродзки.

Ала не — ние няма да вземем участие в тази ирония. Всеки има право на съответно участие в благата и спомените, всекиму според заслугите и способностите и в нашата лична симпатия. Защото никой няма право да подценява голямата любов на учителя Войчех — дори само затова, той има право на най-хубави думи и спомени. Негова милост Живни не е прекрачил границите на скромността, винаги добре е разбирал йерархията на фактите. Днес за това свидетелствува смирението, с което е предавал на ученика скромните си знания; утре с чувство на уважение ще разберем благородството на неговото принципно решение.

* * *

Късно вечерта на шести декември отново вали сняг: по рамките на прозоречните стъкла се пластят бели ъгли и цялата нощ започва да се насища с бяло.

Гостите са си отишли — в салона са вече само тримата най-близки приятели, с които пан Миколай изпразва последните бутилки унгарско вино. Saint Nicolas е донесъл на децата подаръци, на лицейския професор Миколай — гости, на татко Миколай — прекрасно написани честитки от децата, благопожелания и бутилки унгарско вино от приятелите и няколко топли ризи, трудолюбиво изработени от пани Юстина.

Късно е вече и изпитото унгарско вино тежи на клепачите. Главите са позамаяни и точно затова този час е толкова приятен. Ректорът Линде мънка там нещо, пан Миколай бърше челото си. Това са остатъци от смеха след последния виц на маестро Войчех.

Свършва се последната бутилка. Най-ниската от свещите пращи, но на никого не се иска да посегне към фитила й. Сънят преплита ленивите фрази. Накрая Живни става и се приближава до свещника, за да угаси пращящия фитил.

Тук малко отклонение — нещо за всеобщо известните свойства на виното. То подхвърля остроумието като топка, изостря философските концепции, помага на бъбренето, но от мегаломания не лекува. И най-важното: когато сънят почне да залепва клепачите, то успява от всяка дреболия да направи голям въпрос: веселостта да превърне в сериозност, а сериозността — в тъга.

Пан Войчех бавно и внимателно гаси свещта. Гледа я — смалена и вече безполезна. После прехвърля поглед към другите и казва:

— Стари сме вече.

Ректорът Линде поисква да прихне от смях, защото му се сторва, че следва нов виц. Но поглежда към Живни и лицето му застива още в самото начало на смеха: сякаш е погледнал в загрозяващо огледало. А Живни добавя още няколко хапливи думи, взема натъжен емфие, кихва и очите му се насълзяват навярно не само от кихането.

Сбогуват се. По-добре да се разотидат по домовете, отколкото да гледат в близкото бъдеще. Маестрото повдига яка, увива врата си с шал, стисва ръката на пан Миколай и — вече отвъд прага — се връща. Веднъж най-сетне работата ще трябва да се изясни, да се установи и да й се даде правилен ход.

Тогава именно маестро Живни съобщава на приятеля си, бащата на неговия велик ученик и приятел, своето решение: той повече няма да дава уроци на Фрицек. На удивлението на пан Миколай пан Войчех отговаря с афоризъм: че изглежда смешно, когато юрдек учи орела да лети. Бащата — почитател на Волтер и Лафонтен — разбира това.