Йежи Брошкевич
Любовта на Шопен (3)

За голямата любов, за почестите и скръбта

През последните няколко години пан Миколай започва все по-видимо да се приближава към старостта. Това ще бъде професорска, изпълнена с мъдрост старост. През 1820 година е започнала шестата десетица от годините на живота му. С облеклото си, с начина на живеене, с разсъжденията си за живота пан Миколай все по-явно започва да се приготвя към това високо достойнство.

Старостта трябва да бъде не само достойна, но и спокойна. Пан Миколай все повече цени спокойствието, т.е. удобството. Удобни трябва да бъдат фотьойлът, къщата, заеманата служба, страната, в която живее — всичко: миналото, настоящето и бъдещето. От миналото ще трябва нещичко да се забрави, доброто настояще да се пази, а бъдещето да се осигури с планове, които да свидетелствуват не само за амбициите му, но преди всичко за разума му.

Единственият му син е ръководен мотив на тези планове. Това, че пан Миколай иска да види сина си тоя, който ще се грижи за него на старини — които от достойни някога ще станат немощни, — няма нищо общо с егоизма. Мечтите във връзка с единствения син почват да добиват форма и багра. Мъгливите, донякъде твърде практични мечти за министерско кресло за Фридерик се превръщат в конкретно решение за следване по административно-правни науки.

— Не бива да се цели твърде високо — все по-често започва да изразява такава тенденция пан Миколай. — Особено в днешно време — добавя той с горчивина.

Тонът на тази горчивина и на нарастващото примирение — засега само тон — се повтаря все по-често в разговори, които гостите на семейство Шопен водят всеки четвъртък. Всъщност всяка тема, която излиза вън от домашните или тясно професионални въпроси на събеседниците, носи в себе си изказването на тази тенденция. Това не е добър признак. Когато за лошия ход на обществените работи говори младежта, всяко разискване мирише на бунт. Когато за това говорят хора, близки до старостта, разговорът се насища с огорчение и примирение.

В 1815 година се твърдеше, че Европа ще започне спокоен живот. Особено много основание да очакват това мислеха, че имат гражданите на Кралството^[1]. Неговият създател и пръв опекун, император Александър, очароваше с всяка своя дума. Той твърдеше, че желае да направи от Кралството „скъпоценност“ — точно така: un bijou! Че възстановяването изцяло на стара Полша е цел на мечтите му.

През 1818 година той също не пестеше думите си. В своята реч пред Сейма той заявява на народните представители от кралството: „Изпълняват се вашите надежди и моите желания… Резултатите от вашата работа ще ми покажат как да мога, верен на това, което съм започнал, да разширя туй, което вече съм направил за вас.“ Какво означават тези думи? Извънредно много. Че Александър цени и уважава „благословената“ конституция на Кралството! Нещо повече: че възнамерява да даде такава конституция и на Русия! Та нали той беше добавил: „Дадохте ми случай да покажа на моето отечество какво му готвя и какво ще получи.“ И по-нататък: „Вие сте призвани да бъдете знаменит пример за Европа, която е обърнала погледите си към вас.“ Изглежда, че Александър няма никога да се откаже от своите либерални планове и от своята благосклонност към поданиците си.

Наистина така е изглеждало. Ала две години след тази прекрасна реч, на заминаване от Варшава, той обяснява, на великия княз своята истинска гледна точка. Нека царевичът да не се стеснява от конституцията. „Конституцията аз вземам върху себе си, ти действувай и не се грижи за останалото.“

Царевичът никога не е вземал особено присърце конституцията, а като главнокомандуващ армията, толкова нежно се е грижел за нея, че през първите четири години на управлението си, ни повече ни по-малко, 49 офицери са се самоубили. Стреляли са в черепите си в парк Лаженки в саската градина, в караулното помещение. А арестите, побоищата, присъдите и заточенията на обикновените войници са били безброй. Пък и царевичът никога не се е мъчел да действува дипломатично. Наричал е генералите магарета, а капитаните е карал да пълзят пред строените си роти. След знаменитата реч на светлейшия си брат през 1818 година той заявява открито, че думите на императора са фалшива монета и че той лично гарантира, че управлението в Кралството, което мечтае за подписаната, но неизпълнена конституция, ще бъде управление на твърда ръка.

Подушили са се: негово императорско височество Константин Павлович Романов, Николай Николаевич Новосилцов, княжески фигурант на наместническия стол, Зайончек — послушно оръдие на Новосилцов, по-сетнешният министър на „оневежествяването“ Грабовски, екс-„якобинецът“ Шанявски, истинският мерзавец Околов и цяла глутница лакеи, цензори, полицаи, провокатори и кариеристи. Все по-тежко става в Кралството.

Не само в Кралството. Посетителите на варшавските кафенета си повтарят и обсъждат разни новини от целия свят. Споменават се имена като Муние, Франше-Деспре, Седлницки. Муние и след него Франше подписват заповеди за арести в Париж, а Седлницки — във Виена. Заповеди за арести ли? През 1816 година — смъртни присъди в Париж. През 1817 — в Бордо. Провокации, тайни убийства, насилия.

Ала в целия свят се помни 14 юли. В Испания армията претендира за правото на испанците да бъдат свободни; в Италия и Швейцария заговорничи Буоцароти; в Германия — Фолен; в Южна Америка се бори Боливар.

Тия новини от света намират широк отзвук във Варшава. През месец януари 1820 година испанците с победоносен бунт под водачеството на Риг възстановяват конституцията на кортесите. Веднага Йоахим Лелевел пише „Исторически паралел между Испания и Полша“ и косвено дава да се разбере, че и поляците трябва да намерят в отечеството си своя Риг. Хората с горещи сърца подемат на дело тази мисъл. В лицея заговорничи Мохнацки, в университета — Ньонткович, в армията — Лукашински.

В салона на семейство Шопен не се мисли за заговори. Там клатят глави над тъжния, все по-тъжния порядък на европейските работи. Пък и не можем да се чудим особено много на тия учени, застарели вече професори; трудно е и да бъдат укорявани. Тия хора са направили твърде много за народа, който ги е отгледал. Господа професорите Линде, Колберг, Елснер, Бродзински, Бандтке прекрасно са записали със своята работа имената си в историята на полската култура. А че им липсва политическо виждане — какво да се прави. Обсъжданата, при чая и портокаловото сладко, все по-печална от година на година съдба на Кралството и Европа не гаси техния огън за работа над речниците, ръководствата, ораторите. Ала гаси смелостта им да мислят за бъдещето. За това убедително свидетелствува, ако щете, сентенцията на пан Миколай, че не бива погледът да се рее много нависоко.

Пан Миколай все по-добре разбира, че праговете на високите почести и достойнства от година на година почват да стават все по-високи и по-високи за нозете на шопеновци, пьонтковци или колберговци. Министерското кресло? — За него човек може да си помечтае през „либералната“ 1815 година. Защото през тези години тия високи прагове растат все по-застрашително и за народите, и за отделните хора. Народите биват галени с копринена ръкавица: хайде една хубава реч в Сейма, хайде помощ от императорско-княжеското съкровище на Александър и Константин Павлович за ремонтиране на кралския параклис в Гнезно, хайде сега пък дукати за благотворителност от ръката на княз Константин в ръката на княгиня Замойска. Ала в това време пресата стиска все повече и повече — затворът на улица Лешно от ден на ден се пълни и препълва. При все че конституцията уж е изравнила класите, при все че тя говори за свободите на гражданина и за либерална избирателно право, все пак нека се опита някакъв си там Мигурски, Гещ или старият приятел на пан Миколай, Юзеф Вижиковски, иконом, да доказва, явно или тайно, своето право на конституционни свободи. Веднага ще го приемат на Лешно с отворени обятия — якобинец! На такива доказателства могат да имат право — и то все по-малко — Чарториски, Радзивил, Любецки. Що се отнася обаче до останалите граждани на либералното Кралство, тъкмо с мисълта за тия им права и желания, „окото на господаря“, Николай Николаевич Новосилцов, е съставил план за създаване централно бюро на тайната полиция.

При чая и птифурките лошите мисли не се изказват на глас. Александър е все още „добрият господар“ — застаряващите професори не обичат да признават, че са сбъркали, ала пан Миколай все по-силно се утвърждава в скритото си убеждение: измервай намеренията според силите си — не иначе. На тази мъдрост го е научила непрекъснато приближаващата се старост, а също така и новините от близка и далечна Европа.

Какъв ще стане Фридерик? Разговорите на тази тема някак си престават. Наистина пан Миколай продължава да планира административно-правна кариера за Фридерик, но зад гърба му израства опозиция срещу тия планове.

Тази опозиция се ръководи открито от Живни. Да! От Живни! Този тих добряк няма обичай да се противопоставя на когото и да било — още повече на хора с такова високо положение като пан Миколай Шопен. Вярно, те са приятели, но все пак пан Миколай е заслужил професор. Ала ето че само половин година откак Фрицек е започнал уроците си по пиано, Живни при всеки удобен случай започва да изказва своето мнение: от Фрицек трябва да стане музикант, пианист, композитор! Той не се плаши дори от явната неохота на пан Миколай. Приказва за Фрицек като за „удивителен Wunder“ и не отстъпва нито крачка.

Така започва войната и скритият заговор срещу бащините мечти за бъдещето на единствения син.

Към този таен заговор пръв се присъединява самият Фрицек. Ясно е, че той не може да има право на глас. Ала в музиката той се вкопчва като кърлеж. А пани Юстина, като вижда страстта на сина си, която не съответствува нито на възрастта му, нито на присъщата за децата леност, нито на детските желания за смях и игри, сама се присъединява тихо към партията на маестрото.

Както знаем, по-рано маестро Живни е преподавал домашни уроци с досада в очите. Дремел. И дремейки, е пълнел главите на учениците си, един от друг по-мързеливи, като ги е биел с молив по пръстите. Единственото нещо, което го е будело от дрямката, са били минутите; когато е броял хонорара за лекциите си. Но ето че сега сам купува ноти — макар че го боли за всеки грош. Не скъпи времето си, желанието си, радостта си. Лекциите, вместо два пъти седмично, често почват да се редят ден след ден. На маестрото нито наум не му идва да дреме. Наведени над Хайдн, Моцарт или Бах, двамата стават цели червени: единият едва обхващащ октавата малчуган, другият беззъб, с трепереща глава старец. И при все че всичко това става през пролетта на 1817 година — през която пан Миколай все още твърде амбициозно и самоуверено мисли за бъдещето на Европа, на Кралството и на единствения си син, — все пак тази втора младост на маестро Живни не може да избегне от вниманието му.

А преди всичко от вниманието на никого не може да избегне избухналата голяма любов на Фрицек към музиката.

Децата винаги преживяват голяма обич — ще я прочетеш в страстта им, в предаността им, във вълнението им във всички тия качества, които обикновено смятаме присъщи само на зрелите сърца. Но обичта на Фридерик започва все по-ясно да се отличава от познатата ни детска любов. Към детската страст, преданост и вълнение се прибавя и зряла работливост. А също и това, което ще наречем зряло вътрешно самовглъбяване (да, точно така!). И най-искрена вярност.

Преподавайки в лицейските класове в Саския дворец, пан Миколай застава до прозореца — откъм вътрешното здание долитат далечните звуци на пиано: това е Фрицек.

По-късно последва пренасянето от Саския дворец в Казимировския на Краковске пшедмешче. Царевичът е заповядал лицеят и професорските семейства да се пренесат на Краковске пшедмешче. Саската градина и дворецът се дават за нуждите на войската. За пръв път от устата на пан Миколай излизат неблагосклонни думи по адрес на един от най-светлейшите Романовци.

Безпорядък, неприятности, разходи във връзка с пренасянето — безброй. Ала пани Юстина е образец на къщовница. На първия етаж от вътрешното крило на Казимировския дворец, у Линдеви, Колбергови и Бродзински, още наместват мебелите, тупат килимите, отварят последните пакети, а на втория етаж, у Шопенови, всичко вече върви по нормалния си път.

„Всичко“ означава и това, че когато пан Миколай прекъсва за малко урока си и застава до един от прозорците на Казимировския палат, отново чува откъм вътрешното крило далечните звуци на пианото.

* * *

Щастливо време са пролетите, летата, есените и зимите на 1817 и 1818 година. Всяка нова седмица открива нов чар на света. В очите на благородния Живни освен огньове на огромно удивление пламтят и огньовете на втора младост и на ново въодушевление. Малкият Фрицек лети в света на музиката без опомняне и почивка. Всяка нова седмица открива нови архипелази — бързо са отишли в забравата първите инвенции, менуети и сарабанди, а край малките прелюди, фуги, край лесничките сонати и екзерсисии пръстите на Фрицек само са минали. През пролетта на 1818 година Фрицек влиза в света на музиката от най-висш разред. Дошло е времето за сонатите на Йозеф Хайдн и на великолепния Волфганг Амадеус, най-сетне „Wohltemperiertes Klavier“.

Йохан Себастиан Бах по това време още не е познат в Европа както трябва. Малцина го знаят и признават. Но звездата на Волфганг Амадеус Моцарт не е побледнявала нито за миг. Ала Фрицек не се интересува от модата и обичаите в музиката. Съвсем независимо от тях тези двама композитори заемат достойнството на първите монарси в света на неговата велика любов.

Но и тук не би могло да стане никаква грешка. С течение на времето и с течение на тактовете изразителността на музиката става все по-определена — вече не се срещат в нея никакви въпросителни — на тази карта няма бели петна. За обикновения човек — за обикновените Скродзки или Марилски — звуците са само ясни и тъмни, високи и ниски, тънки и плътни. Това не значи още нищо. Музиката е нещо така действително и живо, както човекът, както неговата мисъл, жест и слово. Фрицек вече знае, че е посветен в истини, които твърде често са закрити за ушите на другите хора. Но това не го интересува. Най-важният въпрос за него става все по-щастливото и победоносно разкриване на жестовете, мислите и думите на Бах, Моцарт, Хайдн, Бетховен, Хумел…

Бах е олицетворение на сериозност и мъдрост. Той изразява тая сериозност и мъдрост с множество гласове наведнъж. Всеки от тях изказва общата мисъл на всички, но всеки дава на тази мисъл нов облик и нова стойност. Знае се, че към такава мъдрост нищо повече не може да се прибави. Случва се Йохан Себастиан да разказва за неща обикновени; възвишени и велики, толкова велики, че пред тях изчезва всяко детско лекомислие. Разказва и за неща тъжни — ала никога много тъжни. И за неща весели — но никога прекалено весели. Той е просто мъдър и спокоен. Човек мъчно може да си въобрази по-дълбока мъдрост. Дори в дребните, сякаш на шега нахвърлени скици тази мъдрост се разпознава без усилие.

Волфганг Амадеус се вълнува по-лесно, по-лесно се поддава на дълбока тъга и избухва в силен смях. Обича да крещи и да кокетничи. И в неговата музика цъфти мъдрост. Да — не толкова съществува, колкото цъфти. Понякога отчаянието у Моцарт избухва по такъв страшен начин, че човек мъчно може да се отърве от лоши сънища. Друг път той прави шеги със себе си, с музиката и със света. Волфганг Амадеус не е съставен от живи мисли, а от живи вълнения. Когато е свирен, на върха на пръстите си човек усеща пулсирането на кръвта, бързината на биенето на сърцето, гъвкавия заплашителен или танцов жест. Най-добре обаче човек разговаря с него, когато той приказва за много щастливия, спокоен и в същото време весел живот.

Останалите не тежат вече толкова много. Ван Бетховен например твърде често избухва в гняв и крещи. Иска да се удря в пианото с пестници. Отчаянието му мъчно може да се разбере — толкова е зло и несправедливо.

Затова пък елегантният Хумел и нежният Филд са мили. С тези двама свиренето се обръща в смехория, в донякъде бъбрива веселост или тъга, която всъщност съвсем не е много тъжна.

Знаем все пак — добре знаем, — че няма обич без копнеж и без страдание. Фрицек се сгушва в някой пуст ъгъл и не може да заспи, нощем се буди. Не го будят лоши сънища. Тъмнината винаги му е била близка и красноречива. Тъжното настроение на Фрицек — тия, както ги нарича в себе си пани Юстина, негови странности — диренето на самота, криенето му в ъглите и гледането през прозореца се дължат само на едно нещо: на мисълта му за музиката и на нов копнеж по нея.

* * *

Веднъж, сварил Фрицек на пианото с молив и къс от хартия в малката му ръка, Живни поруменява от гордост. За свидетели на своето въодушевление той извиква пани Юстина и пан Миколай, дори гуверньора на пансионерите пан Барчински. Пан Миколай не успява да смути маестрото с доста сухата си забележка, че Фрицек се преуморява от това свирене извън всяка мярка. Живни взема в ръка прочутия си молив, голям чист къс хартия и сам започва да записва Фрицековите опити за самостоятелно пътуване из страната на Бах и Моцарт.

Първият такъв опит е записан през есента на 1817 година, след това те започват да се сипят като из чувал. Живни ходи наперен като пуяк. А из града разнася все изумителни вести.

Ала Фрицек не се надува. Това, което Живни записва, го радва и задоволява само ден или два. След това се залавя да го поправя. Седи над калиграфно записаната полонеза или валс и гризе молива си. Става тъжен. Зачертава, променя, дописва — дописва, променя, зачертава. Често написаното на хартия се размазва от внезапните, неизвестно защо бликнали сълзи. От това седене остават само тъгите и изпозачертаните до невъзможност педантични записвания на пан Войчех. Най-сетне маестрото забранява поправките насаме и сам се грижи за чистотата на ръкописа. Тогава Фрицек се затваря в упорито, тъжно мълчание — в тих гняв или обида. Не може да се разбере какво му е. Та нали винаги тръпне от радост, когато свири своите полонези, галопи, вариации и валсчета, за да ги записва маестрото.

Много просто. Но защо маестро Живни не може да разбере работата? С тия зачертвания Фрицек иска да поправи онова, което в първия миг го е забавлявало и радвало, но след два или три дни вече буди само недоволство. Тогава, той чувствува в себе си пустота и тревога — това не е така, онова е излишно, празна бъбривост, чукане по клавиатурата, смешни работи.

След два или три дни Фрицек знае, че пак нищо не е съумял да каже. Валсът — написан преди няколко дни и който уж бе вдигнал толкова шум — всъщност е истинска глупост. Той се разпада в сърцето и в пръстите. Извънредно тежка е борбата за това, което човек би искал да изрази. Толкова по-тежка, защото още не се знае защо и какво би искал да каже. Едно само се знае: няма обич без страдания и копнежи.

За щастие намерило се е лекарство за всички тия скърби: упражненията. Пан Миколай всъщност има право, когато твърди, че Фрицек се преуморява от свиренето без мярка. Хилав е, нежен, със сини жилки по слепите очи, а бузичките му са едва зачервени. Затова много често трябва да му заповядват да прекъсне работата си. Пасажи, терци, акорди — и отново пасажи, пасажи, гами. Сутрин, по обед, надвечер.

Наблюдавайки това трудолюбиво доказателство на обич към музиката, Живни все по-смело започва да защищава своята теза за бъдещето на Фрицек; съвсем не го смущават неприязнените блясъци в очите на пан Миколай. Фрицек ще стане пианист и композитор. Фрицек е удивителен Wunder! Der kleiner Mozart!^[2]

* * *

По тоя начин все по-явно започва да се оформя опозицията в къщи. И не само в къщи. Варшава започва да открива нов моден обект: именно — малкия Моцарт! Малкия пианист и… ах, ох… композитор!

Миналата година, веднага след Петдесетница, салонните дами и дамички за нищо друго не са приказвали освен за нещастния капитан Новицки, който получил плесница пред строената си рота от великия княз и още същата вечер си теглил куршума пред паметника на крал Ян^[3] в Лаженки. Тази тема е била достатъчна до късна есен, толкова повече, че Новицки е бил последван и от братята Трембински и Вилчек. При това тази тема е твърде печална, а скандалните историйки за Новосилцев и за любовниците на Любовидски отдавна вече са омръзнали.

Тъкмо тогава върху отегченото от коледния пост салонно общество като от небето пада нова тема — малкият Моцарт.

Почвата отдавна е подготвена.

Работите тръгват по нормален път. Оставилият лош спомен Бонапарт е разрушил и разорил извънредно много Княжеството. Въпреки това Кралството започва толкова бързо да идва на себе си през мирното време на Свещения съюз, че човек мъчно може да повярва. Увеличаващото се благоденствие не може да бъде спряно дори от Новосилцов и Зайончек. Селото стене от глад, ала в столицата хората ядат все по-обилно. И така, след като са напълнили стомасите и джобовете си, идва ред и за различни моди. Ето ги: мода на учени, мода на двуколки и коне, мода на кафенета, мода на изкуство, а в изкуството — преди всичко на музика. Наистина никой аристократ не кани в салона си артист, ала изпратил веднъж за него, не пести нито ръкопляскания, нито възхищение.

И ето, точно в периода на тази двойно щастлива конюнктура (от една страна мода на артисти, от друга коледния пост) в главния склад на ноти на многоуважаемия пан Бжезин на улица Мьодова се появява: „Polonaise pour pianoforte, dédiée á son. Excellence M-me la Comtesse Victoire Skarbek, par Friderik Chopin, âgé 8 ans.“ Един месец след полонезата — „Marche militaire.“ За отпечатването на тези произведения е подпомогнал — както се говорело — Фридерик Скарбек. Ала никой не иска да повярва, че част от разходите е финансирал… Живни! Треперещият за всеки грош Живни!

По този начин декември и януари стават месеците, през които се ражда славата на Фрицек. Слава? Може би е малко пресилено казано. Мода. И както всяка мода, изведнъж като широка вълна залива цялата столица. Всеки желае да има за гост „малкия Моцарт“, да го чуе, да му се възхищава, да го черпи с бонбони, сладкиши, нежности.

Много цененият „Паментник варшавски“ в своите литературни новини пише следното:

„Макар да не причисляваме композиторите към писателите (все пак те са не по-малко автори), не можем да премълчим пред публиката следната композиция, отпечатана с приятелска помощ: «Polonaise pour pianoforte, dédiée á son Excellence, M-me la Comtesse Victoire Skarbek, par Friderik Chopin, âgé de 8 ans.» Композиторът на този полски танц, юноша на 8 години, син на Миколай Шопен, професор по френски език и литература, е истински музикален гений; той не само изпълнява най-трудни музикални късове с извънредна лекота и вкус, но е вече композитор на няколко танца и вариации, от които познавачите на музиката не престават да се удивляват, особено като имат пред вид детската възраст на автора…“

Всичко започва обаче едва от концерта на благотворителното дружество, състояло се на 24 февруари 1818 година, в който участвува и Фридерик. Сензация: един малчуган, едва видим от по-задните редове, люлеейки крака върху направената с възглавници по-висока табуретка, свири концерта на Гировец. И само как го свири! Маестро Живни, като слуша избухналите викове „браво“ — първите публични „браво“ в живота на Фридерик — не само започва да се тресе от вълнение, но просто скрива нос и очи в карираната си кърпа.

От този ден пред вътрешната част на Казимировския дворец започват да спират коли. Вежливо питат с визитни картички професор Миколай Шопен дали ще позволи на гениалния си син да концертира в салона на негово императорско височество княз Константин Павлович, в салона на наместника Зайончек, в салоните на княгиня Замойска, на князете Чарториски, Радзивилови, Четвертински, Околов, Мостовск, Любецки дори. Не само това!

Да надзърнем и в „Газета Кореспондента Варшавскего и Заграничнего“ (№80 от 6 октомври). На първа страница пише:

„Към подробностите по посещението на нейно височество майката на императора в университета и във Варшавския лицей трябва да прибавим, че когато влезе във втори клас на лицея, пан Шопен, деветгодишен юноша и син на професор от лицея, вещ в музикалното изкуство, макар и на толкова ранна възраст, подари на нейно величество царицата написани от него два полски танца за пиано, които царицата прие извънредно благосклонно, като похвали толкова ранния талант на младежа и го поощри към по-нататъшни успехи.“

Царицата, казват, го похвалила ласкаво. Дори самото „чудовище“, великият княз, с охота слушал, казват, импровизациите на деветгодишното момче. А най-голямата певица на земното кълбо, Анжелика Каталани, при концертното си посещение във Варшава чува „малкия Моцарт“ и в израз на възхищение му подарява извънредно изкусно изработен златен repetier^[4].

* * *

Тия факти са достатъчни, за да обезпечат блясък на новата звезда. Пан Миколай гледа на всичко това с все по-силно учудени очи. Ето че неговият син вече стъпва по паркетите на салоните, за което той само може да мечтае. Пред вратата на вътрешното здание на Казимировския дворец пристигат княгиня Четвертинска, генерал Курута, граф дъб Мориол, баронеса Моренхайм с молба (откажи де на такава молба!) за Фрицек. Милост божия и милост на пановете — да.

Но нали се знае: няма нищо по-нетрайно от благоволението и модата. След три-четири години малкият гений ще омръзне — и тогава какво? Горчивият учителски хляб на Живни или най-много ректор на консерваторията. И макар сега вече да се знае, че не бива човек да се прицелва много високо, все пак професията на пианист (дори от класата на Вюрфел) не би могла да зарадва сърцето на професор Шопен.

Ето причината, поради която нито втората, нито третата година на Фрицековите триумфи не променят възгледите на пан Миколай относно бъдещето на единствения му син. Артистите не се канят в салоните; за тях се изпраща.

Нищо чудно, че в момент на лошо настроение пан Миколай скастря доста остро маестро Живни за възхищението му и за стратегическите му ходове горе-долу в следния смисъл: „Ония“ направиха от детето момче за поръчки.

Само че вместо да носи пакети, носи със себе си своя талант и музиката. И още: точно така може да ги възхити и някой дресиран пудел, някой фокусник или френска танцьорка.

Живни не може да разбере какво иска да каже професорът.

* * *

Първата година на почести е скучна, втората интересна. Третата година вече почва да го сърди. Ползата е следната: няколко пъти развален стомах от сладкишите, липса на време за упражнения и за обмисляне на нови композиции, главоболие, две скарвания (едното с антипатичния Борис Четвертински, второто — с Алберт Потоцки — вирнали нос негови връстници), умора, кашлица, безсъние.

Бъди справедлив, Фридерик: не можеш да отминаваш нещата, които са най-малкото приятни. И тъй: възхищения, нежности, комплименти. Че кой няма да завиди на тия возения с великокняжеска четворка в компанията на малката Мориолка (дъщерята на шамбелана на Константин) или на ръкоплясканията, които поне три пъти седмично екват в най-бележитите салони на столицата? Шопенчо свири, Шопенчо импровизира. По примера на най-голямата комедиантка във варшавските салони, княгиня Луиза, всички дами слушат Шопенчо със скрити в дланите си лица. Разбира се, никой не се замисля колко искреност има в тия жестове. Също така, както никой не се замисля за самия Фридерик — какво чувствува, като пътува за петдесети път към салона на прекрасната Луиза Четвертинска. И което е най-важното: колко истина има в неговите импровизации, концертирания и поклони. Би трябвало човек да помисли върху това. Някой би трябвало да попита Фрицек, да го разпита, да поразговаря с него сериозно и приятелски. Никой обаче не знае, че първата година е била за него адски досадна. Втората — това е забелязано — приятна. Но понеже всички смятат, че през тази втора година всичко се харесва твърде много на малкото дете, никой не е могъл да предскаже бомбата, която ще избухне в края на третата година. Наистина облаци се трупат — вижда се, че Фрицек крие, както му е навикът, някакви скърби и грижи, ала никой достатъчно не ги оценява, нито разбира.

* * *

Днес вече маестро Живни няма защо да изслушва, да записва с ноти или да поправя всяко ново хрумване. Фрицек пише сам. Сам се труди и мъчи над клавиатурата.

Писането става все по-важна, все по-близка на сърцето трудолюбива грижа. И ето тъкмо тия часове му отнемат пристигащите пред жилището „приятели“ на малкия Моцарт.

И дума не може да става да отнемат времето за урок с баща му или с гуверньора Барчински. Не може да му откраднат и времето за научаването на тези уроци. И така губят се една, две, десет вечери. След всяка такава вечер сутринта е пуста и безплодна, умората затваря клепачите за сън. А дори и да успее да намери два-три часа за пианото — и така от писането нищо не излиза! Желание да пише не липсва никога. Липсва свежест и сила. Едва вечерта… ала вечерта се явява такава или онакава, или някаква друга кола.

На всичко отгоре Домек Дзевановски и двамата млади Колберговци започват да се подсмиват, че Фрицек ходи само из дворцовите зали, че служи и кокетира пред самия царевич.

Това го огорчава още повече, защото Домек и Колберговци са му приятели. А и в салона на семейство Шопен през тази 1820 година вече са започнали да повтарят едни твърде неблагосклонни мнения за великокняжеското височество. „Чудовище — подобно нещо не е имало под слънцето.“ Така го бил нарекъл сам Немцевич. Домек Дзевановски запитва Фрицек дали знае как Немцевич е нарекъл великия княз. Друг път Дел Кампо (с Фрицек той изобщо не се държи особено нежно) измърморва, че Фрицек трябвало да „попита Курута“ защо се е застрелял брата на годеника на братовчедката на Дел Кампо, подпоручик Лучински. В този въпрос вече няма място за смях.

Накрая още нещо. Ето че не само утрините са сънливи и безплодни. Дори свободните, принадлежащи само на него вечери му се изнизват, уморяват го и той не може да им се радва. А вече на Фрицек все по-лесно се удава писането на валсове, галопи, вариации. През тази пролет хрумванията се сипят като из ръкав. Не — в това липсва каквато и да е радост. Някои веднага биват запокитени в ъгъла, другите дори не му се иска да ги преработва. И макар всички те да възбуждат еднакво възхищение в салоните, както и в сърцето на Живни или на Людка, Фрицек все по-често, дори като слуша най-големи похвали, чупи устни и присвива очи. Дори няколко пъти повдига рамене по твърде презрителен и прекалено очевиден начин. Какво означава това презрение? То не е презрение, отправено към тия, които се обръщат към него с добра дума. Той не мисли дори за фалшивите, но сладки възхищения на княгиня Мария, за която знае, че не може да различи тактовете, писани от Моцарт, от глупостите, написани от ръката на който и да било дурак. А с тези, които го обявяват за осмо чудо на света, след като са изслушали някакви си твърде съмнителни по качество Фрицекови импровизации, той се смее с още по-детински добродушно злорадство. Защото това презрение той насочва едва ли не изключително срещу… себе си.

* * *

Неговите вечери, вечерите на писане — стават въпрос все по-важен, все по-близък на сърцето му. Наречени са вечери на трудолюбивата меланхолия. Фрицек пише сам — тази пролет хрумванията се сипят „като из ръкав“. И в същото време той повдига рамене съвсем не го интересуват възхищенията и почестите.

В това не се крие никакво противоречие. Всичко е логично. Всичко е здраво свързано помежду си: трудолюбивата меланхолия, охотата и лекотата при писането, презрението; безсънието. Да открием тогава извора и причината на изброените тук и наглед противоречиви факти.

Ето я: споменаваната толкова пъти голяма любов — музиката.

Няма любов без тъга и копнежи. Какво тогава да се каже, когато се случи нещастна любов, когато единият обект се изплъзва от ръцете, от очите, от сърцето, когато изтича през пръстите като сипкава, неуловима сянка и макар никога да не е чужда, винаги е далечна.

Не бива да мислим, че такава любов не може да преживява десет или единадесетгодишно момче. Доказателствата са излишни. Та той я преживява! Независимо от това дали някой вярва или не вярва.

„Малкият Моцарт“ бива допуснат до органа у сестрите-визитки. Няколко пъти дори му позволяват да отиде там вечер заедно с маестрото. Маестрото се отдръпва към стената. В ъгъла се мярка ленивата сянка на каликантиста^[5].

Има една фуга — фуга в до диез-мажор. И така: спокойствие, великото спокойствие на мъдростта, уверена в справедливия порядък на света. Мъдрецът, който обяснява тази истина с устата на органа, я обяснява с огромна, също така безспорна вяра, както най-големите, най-силно вярващите в човечеството философи. Не мислете, че малкото момче, седнало в здрачната привечер над двойния ред клавиши у сестрите-визитки, не ще съумее да разбере смисъла на такъв миг. Колкото по-сериозно и по-дълбоко човек вярва във величието на собствената си велика любов, толкова по-лесно може да разбере собствената си бедност, собствената си незначителност и малоценност. Можеш да обичаш Йохан Себастиан, можеш да му бъдеш най-пламенен приятел, но как можеш да се сравниш с неговото величие?

Вечерта върху обширно пространство над града се извива буря и откъм Висла вятърът носи бързите светлини на светкавиците. После ведно с последните капки дъжд в отворения прозорец нахлуват вълни от свеж въздух, по-чист от всички планински извори. По стъклата се стича сребърна мрежа от капки, по източната страна на небето — две тихи вече светкавици. Накрая, стоящият заедно с него до прозореца пан Юзеф Елснер се обажда с толкова тих глас, сякаш говори сам на себе си. Сигурно говори на себе си.

— Най-лошото нещо е чувството за собствената неспособност. Ето тъй: чувствуваш всичко онова в пръстите си, в сърцето си, в обятията си, в… в очите си. Сякаш сърцето започва да бие отново. Най-напред възхищение и радост, а след това пустота. Навсякъде пустота — в сърцето, в ръцете, в очите.

Този път в очите съвсем няма пустота; зад все по-гъстите сълзи те са пълни със светлината на плаващите в западния край на небето облаци. Пан Елснер се връща да играе вист. Наближава да се съмне. Би трябвало за стотен път, за хиляден път или за десетхиляден път да си припомни човек всички срещи с онези: Йохан Себастиан, Волфганг Амадеус, с откритите напоследък две сонати на Бетховен, с Керубини. Керубини… или псалмът на Страдела. Той е пят малко преди настъпването на пролетта — тогава в стъклописите в храма на сестрите-визитки навярно за пръв път се е отразявало предпролетното слънце. Би трябвало човек да се замисли по какво чудо или начин може да открие собствен път към „тяхната“ — на музикалните гении — страна. От прозореца като че ли лъха студ — през прозореца нахлува студената светлина на новата луна.

Пътищата са и различни, и трудни, и далечни. Нищо няма да се намисли тази нощ. Едно е само сигурно. Може и трябва да се повярва, че няма да се намери по-красива страна от тази. В нея живее мъдростта. В нея живеят радостта, тъгата, спокойствието, отчаянието, бурята, вечерта и студената светлина на новата луна; дори страданието живее в нея. Въпреки това тази страна навярно е вълнуващо красива. Как да се намери пътят към нея?

Луната вече изчезва от прозореца. Прозорецът се изпълва чак догоре с тъмнина. А тъмнината е пълна с шепоти. Бръмбарът-корояд се движи от една стена до друга. И какво още, какво още? Знае вече: далечен път, зелен път, зелена къща, зелена пътечка…

Пътечка направо към съня.

* * *

Сутринта в кухнята избухва разправия. Зуска набила котката, защото откраднала сланина. Котката, бягайки, прекатурила млякото, приготвено за Емилка. Готвачката нахокала Зуска: трябвало да не изпуска котката от ръцете си. Изабела се скарала завинаги с Мадридски — дърпал я за плитките. А понеже Барчински попаднал на тази сцена, „мадам пръчка“ заиграва върху Марилски. А пък у Колбергови, на първия етаж, вятърът счупил стъкло, при което прозоречната рамка скъсала току-що изпраното перде.

Спокойствие настъпва едва към пет часа, когато идват гости на вист. И то най-достопочтените: Елснер, Бродзински и Линде. Но ето че дори те не могат да запазят достойна сериозност през този неспокоен ден. Трябва обаче да бъдем справедливи към ректора: не той с темперамента си на сангвиник повишава глас при играта на карти. Започва най-спокойно тихият и със смирено сърце професор Бродзински. Домакинът нещо упорито протестира. След това някъде вътре в жилището изтрещява блъсната от течението врата.

На Фрицек е позволено да седи в салона с нотната си тетрадка. Той пише, трие, хапе молива с тъжен гняв — този пасаж нищо не струва, този акорд нищо не струва, триото на полонезата се влачи по тънките терци като стара кранта.

Накрая моливът преминава с няколко дебели черти по цялото трио, лактите се опират върху тетрадката, пестничетата под брадата, а доста замъгленият поглед се впива в почервенелия пан Елснер, който се е отдръпнал от картите и се е навел през масата към ректора Линде.

Оказва се, че спорът не е бил за картите, а за нещо друго — за проблеми от голямо значение.

— В облеклото, в обичаите, а още повече в моята професия човек не може да бъде папагал! Всеки трябва да търси своя лира, свой начин! Поляците не са гъски, те си имат свои песни. И пан Курпински съвсем няма да ме съблазни с Росини…

Професор Бродзински успокоява колкото може и умее. Гали двамата противници по маншетите.

— Росинисти! — фучи Елснер и Фрицек повдига внимателно вежди: за музика ли става дума? За Росини, чиято опера се представя в Народния театър?

— Росинисти! — През целия си живот само в моята страна съм дирил своята музика. Не съм се родил папагал, за да пея на чужд глас. — И тук погледът на магнифиценцията среща взора на потъмнелите от любопитство очи на Фрицек. Елснер сочи, малчугана с пръст. — Запомни, пане Фридерик, че всеки трябва да дири глас, близък на сърцето му. Запомни това!

Този високопарен зов не е разбран в пълния си смисъл. На това отгоре пан Миколай си припомня, че в този доста бурен спор се вслушват непризвани уши и изпраща сина си в стаята на пансионерите. Ала и там атмосферата е наелектризирана — вятърът блъска прозоречните капаци о стените, а Марилски е овладян от зъл дух: най-напред се е сбил с Дел Кампо за някакъв молив, след това нарекъл Дзевановски фустопоклонник (че Домек се криел при всеки случай зад някоя фуста!), макар това да не е вярно. Отново в работа влиза „мадам пръчка“.

Фрицек се опитва да се върне към зачертаното трио — повдига му се! То е нестройно, бедно, оскубано. „Запомни, пане Фридерик… всеки трябва да търси своя лира.“

В салона дамичките ще охкат и ахкат над това трио! Ала как ще му се надсмиват Йохан Себастиан и Волфганг Амадеус!

Фрицек избягва от яд в празната кухня. Там пък котката току-що е уловила мишка. Като гледаш това забавление, сам чувствуваш ноктите на лапата върху гърба и гърлото на мишката. Котката й дава възможност да избяга на една-две крачки от неизбежната смърт. Не повече.

За щастие никой не е видял как тетрадката плясва на земята, как Фрицек стъпква разпръснатите листове с гняв, който чак му спира дъха. А остатъка от този гняв изплаква в палтото на майка си, окачено на закачалката в коридора. Но понеже никой не е видял нито стъпканата тетрадка, нито плача, нито дребните тръпки на малките ръце, които тръпки не искат да престанат, никой не може да предвиди оная бомба, която избухва в края на третата година на възхищения и почести.

Половин час по-късно пред вътрешното крило на казимировския дворец спира зелената кола на баронеса Моренхайм. Визитната картичка „с молба“ за Фрицек се донася горе от лакей с избръснато лице с цвета на синкаво зеле. Госпожа Юстина вече е преоблякла Фрицек в кадифена блуза с кафяв цвят и дантелена яка, намокрила е с лавандулова вода непослушната мека коса. Лакеят стои на прага и зяпа в най-близкото огледало, без да мръдне: чака да получи пратката, играчката, свирещата машинка — малкия Моцарт, госпожи и господа!

Но точно тогава Фрицек заявява с извънредно спокоен глас, че няма да отиде. Помислят, че се шегува. Но това не е шега. Пани Юстина мобилизира мъжа си — и това не помага. Убеждава го сам ректорът Линде. Как може да се откаже на баронеса Моренхайм, дъщеря на негово превъзходителство министър Мостовски? Фрицек продължава да държи спокойно на своето: няма да отиде! Пан Миколай свива очи в невъздържан гняв; всички знаят какво означава това — „мадам пръчка“. Но Фрицек дори не трепва. Не!

Вън острият вятър носи по небето облаци. А долу, по Краковске пшедмешче, носи облаци прах право в очите на баронеса Моренхайм и разчорля изкусно направената прическа на нейно превъзходителство дъщерята на негово превъзходителство министъра. Втори лакей изтичва нагоре.

Когато Фрицек не се разплаква дори при вида на „мадам пръчка“, пан Миколай се вглежда внимателно в него. След това слиза долу при колата и със смирен, но сух глас се извинява пред нейно превъзходителство в горе-доле следния смисъл: че „Hélasl Mais Frédéric est un peu malade aujourd’hui“^[6]. Баронесата въздъхва в тона на „c’est dommage“^[7] и си заминава разгневена. Ректорът Линде твърди, че когато се е връщал горе, пан Миколай се усмихвал злорадо.

Едва тогава Фрицек избухва в силен плач. А вечерта покачва температура и още рано сутринта в къщи се явява премилият доктор Малч.

Той предписва сироп, отвара от варени желъди и при първа възможност — село. Зелено, богато със слънце, жита и цветя село!