Йежи Брошкевич
Любовта на Шопен (18)

Предпролет

На 20 февруари излиза нов брой от „Gazette Musicale“. Слугата, го донася заедно с утринната поща и шоколада. При това запитва дали не трябва днес отново да повика лекар. Фридерик се наежва — няма нужда.

В пощата няма нищо особено — само едно смешно писмо от някакво, навярно съвсем младо момиче, екзалтирало, но въпреки признанията си боязливо. Стилът — на пансионерско писмо, речникът — на наивните романи. Той се усмихва, като си представя как може да изглежда това непознато момиче. После щраква с пръсти, оставя писмото и… забравя.

Рецензия в „Gazette Musicale“, разбира се, на почетно място. Но още първите изречения го ядосват. Само думи, думи, думи… възхищения и букети, реверанси и контраданси^[1], без нито една съдържателна мисъл. Сякаш някакво търговче хвали пред публиката рядка и скъпа стока. В това няма нищо чудно — вестникът е финансиран от Шлезингер, който има интерес стоката му да не залежава. А концертът на Фридерик Шопен, като сензация на музикалния сезон, става, разбира се, отличен случай за такива драскачески прояви.

„Концертът на Ариел за пиано е достатъчно необикновено събитие, за да стоят вратите на концертната зала отворени за всички желаещи, както това е при другите концерти… Колко по-лесно е да представиш овациите, с които артистът бе посрещнат в залата, и възхищението, което предизвиква, отколкото да проникнеш в тайните на това изкуство, което няма равно на земята… Той свири етюди, мазурки и валсове, освен това заедно с Франшом изсвири своята прекрасна соната.

Нека никой да не пита как са били изсвирени тия по-големи или по-малки, но само по размер, шедьоври. Ние предупредихме, че се отказваме от описание, от всякакво описание на тия хиляди отсенки на несравнимия гений…“ Вестникът отхвръкна в ъгъла. После Фридерик избухна в смях. Какво е написал този идиот!

„… на несравнимия гений, чиято физическа организация напълно отговаря на духовните му качества.“

Физическата организация на гения! След четвъртото излизане, извикан от публиката в залата, геният едва е могъл да се поклони. Внезапно черна сянка закрива залата пред него. Шум, „браво“, възгласи — всичко отлетява в някаква безкрайна далечина и той с мъка намира пътя към изхода от естрадата. Едва бяло-черният блясък на клавиатурата го насочва правилно…

Слугата вече е разпалил огъня в печката — върху пода пада отражение от трепкащия пламък, защото утринта е тъмна. Стаята се изпълва с мека топлина. Огънят тихо бумти в печката. Затвориш ли очи, ще си припомниш мансардичката на Краковске пшедмещче, литография на младия Мицкевич на стената в стаята на младия Шопен, тропота на преминаващите коли, чува се викът на зеленчукопродавеца — напевен и уморен: „Лук, чесън, кошници-и-и! Лук, чесън, кошиици-и-и!“

Денят вести предпролет — вятърът огъва още голите вейки, боричка се поривисто между покривите и кулите.

Грипът, придобит на концерта, не го измъчва особено, а само му припомня, че се приближава предпролетта — онова годишно време, което през последните години той обикновено трябва да прекара в леглото. Дните текат скучно и спокойно, малцина го посещават. Няколко пъти идва доктор Луи, възбуден, позагубил ума си. Той разказва през куп за грош за вълненията в града, носи вестници, които Фридерик просто не иска да чете. Неочаквано то посещава Пиер Льору. Когато слугата съобщава за идването му, Фридерик в първия момент усеща силно сърцебиене; в каква роля пристига тоя рядък гост, director de conscience^[2]? Като пратеник или като гост?

Безпокойството му е неоснователно. Льору седи почти цял час, говори дълго за безразлични неща и е много учтив. По свой обичай гледа събеседника си, като че ли не го вижда, сякаш пронизва с поглед гледка, несравнимо по далечна и широка от лицето на човека върху фона на хубаво наредената стая. Само веднъж неочаквано се оживява — когато, малко отегчен, Фридерик зачеква политическа тема: въпроса за последната реч на министъра на вътрешните работи пред парламента. Той, разбира се, не знае нищо за нея, само си е припомнил някакво неясно мнение на лекаря по тоя въпрос.

Когато чува името на министъра, Льору изведнъж вдига глава.

— Дори Полиняк не се осмеляваше да говори така — казва той с тих, но враждебен глас. — Дори Полиняк не се осмеляваше така да вярва в силата на полицията и в слабостта на народа.

— Полиняк? — попитва Фридерик смаян. — Кога е било това?

Льору се усмихва. И двамата знаят кога е било; преди осемнадесет години. Фридерик не разбира, затова Льору се усмихва още по-живо, сякаш казва някакво остроумие:

— Кога? Преди революцията.

Фридерик млъква. А Льору, сякаш изчерпал темата за разговор, става и почва да се сбогува, като че не вижда въпросителния поглед на домакина. След като той си излиза, Фридерик веднага повиква слугата и въпреки късния час го праща за вестници.

Той ги прелиства неспокойно — търси истината между редовете. В „Courrier Français“ намира думи из една произнесена от опозиционните банки реч против правителството: „Франция беше прекалено дълго търпелива — чете той, — но сега протестира срещу масовата корупция… а правителството иска въпреки всичко да запуши устата на народа с пестника на полицията…“ А проправителственият „Journal des Débats“ се подиграва на неясните и привидни заплахи, които „ще се пръснат като дим пред енергичните стъпки на правителството“.

Когато чете тия думи, Фридерик се оглежда по стаята като внезапно уплашен. Вече е късен час, час на дълбока тишина. А сърцето бие в тежък, болезнен ритъм.

„Енергични стъпки на правителството“ — това са познати думи. „Journal des Débats“ ги употребява, когато полицията издига над главите на студентите саби и приклади, когато сухият екот на карабинения залп обагря червено светлосините блузи на работниците, които искат работа и хляб. Тия стъпки са стъпки на жандармерийски патрули, които обикалят по цяла Европа, стъпки на гробари, понесли нерендосани ковчези към общи гробници. Колко пъти още парижкият дъжд ще измива кървавите следи на тия „енергични стъпки“ от паважа на Монмартр, Латинския квартал, улица Трансноне и булевардите? Той си припомня очите на момичето от Tirechappe — заплашителни, враждебни, помрачени от ненавист, и това е внезапно и болезнено като тръпки, които предвещават болест.

Тая нощ той дълго не може да заспи. Току зад стената часовникът тихо иззвънява четвърт часовете. Всеки четвърт час трае като вечност. Мислите се късат, текат като мъчително, хаотично шествие. Ето, минаващата по булевард Poissoniere тълпа вика за собствената си свобода и за свободата на Полша, по паважа кънтят конски копита, в дъното лумва пожарно сияние…

После Фридерик вижда лицето на немеца от Щутгарт, който вика с ломящ се глас: „Warschau ist erobert! Warschau ist erobert!“

През нощта шествуват един след друг спомените за тия, които толкова пъти са вдигали пестници, камъни и карабини, за да гинат, да отиват в емиграция, да умират от туберкулоза далеч от родния край, да слагат ръце в гривните на оковите, а глави — под въжето на „енергичните“ правителства; за разпадащото се в прах знаме на rue Taranne и старческата тъга на Лелевел, за вика на момичето от Tirechappe и за разказа за Шлиселбург.

Льору говори за революцията. Припомня бягството на Полиняк, бягството на Карл X. Е, какво? Юлската революция ги прогони и… премина като юлска буря. Върнаха се жандармерийските патрули на Луи Филип. Разстрелваните работници в Гренобл и Лион викат: „Vive la liberté!“ и „Vive la Pologne!“ А при вестта за падането на Варшава министърът на новия крал, министърът на това създадено след революцията правителство, заявява спокойно:

— L’orde regnre à Varsovie!

Защото във Варшава цари ред.

През тая февруарска нощ на 1848 година Фридерик вече не вярва в нищо и в никого. Думите на Льору звучат само като заплаха на съдбата. Като предсказание за нова борба и ново… поражение. Още едно поражение — и отново хиляди агонизиращи.

По едно време Фридерик сяда на леглото, сякаш скача от сънен кошмар. Той се вглежда ужасен в сивите при нощната светлина очертания на прозореца. От улицата се носи ехото от стъпките на няколко чифта тежки подковани обуща — минава патрул.

— Е, да, в Париж цари ред.

* * *

През следващите дни Фридерик се чувствува толкова зле, че забранява да бъде допускан до него който и да било. От Сен-Оноре изпращат няколко визитни картички, а веднъж чува гласа на Дьолакроа. Но докато се реши да позвъни на слугата, чува тихото изтракване на затваряната врата и в жилището отново настъпва тишина. Само паркетът скърца леко под краката на слугата, комуто отдавна е заповядано да носи пантофи с подметки от плат.

Само доктор Луи може да влиза свободно. След посещението на Пиер Льору Фридерик вече се досеща какво означават нервността и неособено разбираемите монолози на лекаря. После доктор Луи като че ли се поуспокоява, но това е само наглед. Когато се отбива на 21-и сутринта, Фридерик го изглежда почти с ненавист. Докторът го разпитва за съня, дишането, температурата. Но в същото време постоянно се връща към определената за днес и забранена от правителството манифестация на опозицията. Той разтърква почервенелите си от студ ръце, по веждите и брадата му има капки разтопен сняг — от цялата му фигура лъха влажният студ на предпролетта.

Обикновено внимава да не се приближава до пациента с тая студена въздушна вълна. Но тоя път забравя дори тоя елементарен принцип на предпазливост. Без дори да чака отговор на лекарските си въпроси, той непрекъснато се връща към политическите проблеми. Според него положението е много неясно. Въпреки че опозиционните вестници призовават към спокойствие и въздържаност, още от девет часа сутринта площадите De la Madeleine и De la Concorde са препълнени с народ. Преобладава синият цвят на работническите блузи, многобройни са и студентите. Виждат се много буржоазни, дори елегантни цилиндри, не са малко и мундирите на Народната гвардия.

— Какво ли ще стане? — пита лекарят бързо. — Сам чух. Край мене минаха групички студенти. Съвсем ясно чух: „На барикадите, на барикадите!“ Правителството заплашва и тълпата заплашва. Правителството е банда от злодеи, но… но барикадите. За сън ще предпиша май… май… — той се замисля, но не може да изостави политическата тема. — Но най-сетне да бъдем откровени. Може би е вече време, може би е време за барикадите?

Фридерик гледа встрани. Той взема в ръка книгата, която се намира на масата.

— За пръв път четох това, драги докторе, „Avadoro histoire espagnole“. Прекрасно четиво. Полуроман, полунаучен трактат. Очерованието на Дидро, силата на Волтер. Понякога, надвесен над тази испанска история, можеш да забравиш за историята на целия свят.

Луи го гледа с отворена уста.

— Моля? — пита той.

— Чух — продължава Фридерик, — че има и втора част: „Dix journees de la vie d’Alphonse van Worden“^[3]. Но никъде не мога да я купя. Може би вие сте чули нещо? Роман, станал прочут като че ли поради нечие плагиатство…

Луи мълчи, едва след минутка, поклаща глава:

— Не, не съм чул.

А като среща погледа на пациента си, бързо свежда поглед — толкова тревога и мъка има в очите на Шопен. Гризе го съвестта, че той, лекарят, е забравил за болестта на великия болен. Той смята, че е попаднал на особено тежък ден, когато болните не вярват дори в идването на пролетта, когато с всеки здрач го спохожда мисълта за смъртта.

Още веднъж преглежда внимателно пациента. Написва две нови рецепти и на два пъти обяснява не само как ще се вземат лекарствата, но и какво е благотворното им действие. Фридерик слуша внимателно, загледан в ръцете си, и леко кима одобрително с глава.

Когато лекарят излиза, Фридерик скача от леглото.

* * *

Застава до прозореца. Успява да зърне Луи, който сяда във файтон, като придържа шапката си с ръка. След малко улицата остава пуста. Вятърът носи сняг, смесен с дъжд, прозоречното стъкло постоянно се замъглява и трябва да се бърше с ръкав.

Паважът лъщи от тъмна влага. Прозорците на отсрещните къщи са мълчаливи и мъртви. Те отразяват матовата светлина на деня, а зад стъклата им е сянка.

По едно време Фридерик се навежда леко напред и подпира ръце на прозоречния парапет.

Ето че по средата на улицата върви плътна група студенти. Блясват и три или четири сини блузи. Младите хора вървят бързо, почти тичат. Те не крият лица пред падащия косо дъжд. Един от тях извиква нещо, другите отговарят със смях. Вятърът грабва звука, но Фридерик вижда ясно лицата — тоя нисък, слаб студент като че ли прилича на Маурици.

Колко ли са те? Двадесет, тридесет?

Тоя, който е извикал, вдига ръка, сякаш сочи нещо, сече въздуха с ръка като със сабя. Към каква ли съдба ги води той?

В един от отсрещните прозорци се мярка бледо женско лице. Фридерик се опира на парапета тежко и се олюлява, като че ли току-що е имал тежък пристъп на кашлица. Той казва:

— Колко още… колко?

В думите му трепти същата тревога и същата мъка, която е ужасила толкова доктор Луи. А всъщност в тая минута Фридерик е забравил за болестта си. Той се взира в пустата вече и мълчалива улица.

О прозоречните стъкла удря смесеният с дъжд сняг на тогавашната предпролет.

* * *

На 23 февруари вечерта от площада на Бастилията през Boulevard des Capucins излиза манифестация с червено знаме начело. Светлината на факлите хвърля върху къщите и човешките лица същата червенина, грабвана от вятъра, трептяща, неспокойна.

В осем и половина часа манифестацията спира пред редиците на разположената пряко през улицата пехота. Войниците гледат мрачно към застаналите пред тях хора, червенината на манифестацията се отразява бледо върху цевите и затворите на карабините.

Подполковник Конран е получил заповед да не пропуска никого, затова забранява на манифестантите да преминат. Текат минути, но тълпата не отстъпва, а все по-силно напира. Някакъв висок брадат човек с равнодушно лице блъсва с рамо застаналия пред войнишките редици офицер. Кръв премрежва очите на подполковника. Той вдига дръжката на сабята и удря с нея брадатия в гърдите, но в същия миг пада под удара на грамаден пестник. От второто замахване успява да се отклони. С уплаха в очите той побягва между редиците, като загубва фуражката си.

Но ето че в отговор на вика му дулата на карабините се насочват към тълпата, чува се някакъв висок крясък на обезумяла от страх жена, от множеството полита към дулата факла, но преди още да падне в калта и да угасне със съскане, сержантът, застанал на фланга на редицата, натиска спусъка.

Секунда след това на булеварда еква залп. Чува го целият Париж. Знамето се олюлява, но преди да докосне паважа, нечия ръка отново го вдига. По края на тротоара се влачи мъж с обляно с кръв лице. Жената още продължава да крещи, а едно младо студентче от политехниката, което върви до нея, прошепва само половин дума, която никой не чува, и с леко учудено лице се строполва на земята. До него пада с разперени ръце човек с бяла коса и бяло-червена лента на ревера на сюртука си.

Залпът на 14-ти пехотен полк събужда цял Париж. Скоро след това като някакво мрачно ехо камбаните на почти всички квартали на града започват да звънят тревога. Камбаните бият тревога. Те вестят траур и гняв — манифестацията от Boulevard de Capucins продължава по-нататък. Начело се движи кола, осветена от пламъците на факли, от двете страни на колата вървят хора с лица, изпълнени с гняв, по-силен от заплаха.

В колата лежат вдигнатите от паважа на булеварда тела: жената с разтворена за вечно ням вече вик уста, деветнадесетгодишният студент от политехниката с променено и застаряло поради смъртта лице, старецът с лентата върху ревера на сюртука си. Когато върху лентата пада светлината от факлите, тя вече изглежда само червена.

Камбаните бият и будят Париж. Походът се движи при звъна на камбаните, а там, откъдето минава, растат барикади. Все повече прозорци блесват от светлина; днес Париж е решил да стане много часове, преди да се разсъмне. Дъждът вали непрекъснато, факлите цвърчат, но не гаснат. Пламъците им се люлеят от вятъра, който носи гласа на камбаните над града.

Тоя кънтящ ритмичен звън събужда Фридерик. В първия миг му се струва, че това е само кръвта, която тупти в слепите му очи, и пулсът в ушите. После схваща смисъла на тая музика. Отива до прозореца — слуша.

Понякога… понякога би могло да се стори, че в тия разбъркани гласове ще успее да долови познато ехо: сякаш бумти ритъмът на басовете на пианото — сякаш това е ритъмът на акомпанимента на 24-ти прелюд. Кога го бе писал? Дали не през ония дни, когато му донасят вестта, че Warschau ist erobert?

Над Париж се издига пожарно сияние. Фридерик притваря очи, за да не го вижда, но неговият блясък като че ли се провира дори под пролуката на затворените клепачи. В ушите непрестанно кънти тоя тежък басов мотив в тоналност d-moll. Какво да направи, за да замлъкне?

* * *

Следният ден е слънчев от сутринта, сякаш предпролетта се наклонява към новото годишно време. И в тоя именно ден часовниците на Париж започват да движат стрелките си със замайваща бързина. Това са фактите, изумителните, непредвидени факти, които така ускоряват въртенето им. Тия факти гонят времето, тласкат го, разливат го широко като течение на разбушувала се река, която е скъсала язовирна стена.

Ехото от залпа на Boulevard de Capucins не стихва. Правителството на Гизо пада още предния ден, когато се оказва, че кралят не може да разчита на Народната гвардия. През нощта нейните войници са се присъединили към шествието, което върви след колата с убитите, предали са оръжието си или са насочили дулата срещу кралския полк. Всеки час разоръжават полицейски постове. Кралят възлага на граф Моле да състави ново правителство, но след напразни опити и заплахи само след десетина часа графът се отказва от мисията си.

На двадесет и четвърти сутринта по стените може да се прочете:

„Народът ще реши дали това са размирици или революция“.

В пет часа сутринта генерал Буго праща в града три военни колони. Те трябва да минат през десетки барикади; те унищожават някои от тях, но веднага след като войската преминава, барикадите отново се издигат, затварят тесните улички, като често достигат на височина до първия етаж. Една от колоните губи оръдие, а в страничните улици всички предни стражи и патрули биват веднага разоръжавани.

Към девет часа колоните започват отстъпление. До обяд в ръцете на народа са всички кметства, пет казарми, Place de la Justice, Дирекцията на полицията.

Размирици или революция!

Откъм „Водния дворец“ се чува стрелба с карабини. Тоя дворец охранява достъпа до резиденцията на краля — Тюйлери. Тук се защищава част от 14-ти пехотен полк, от оня полк, който бе преградил пътя на манифестантите на Boulevard des Capucins.

В кралския дворец ясно се чува сухият трясък на карабините. Внезапно стрелбата утихва — разбързалите се часовници показват един часа следобяд.

Точно в това време един пълен мъж със старчески увиснали бузи и с очи, които се въртят от страх, е седнал на една грамадна маса в позлатена и пълна с огледала зала; обкръжен от тълпа великолепни фракове и къпещи се в злато генералски мундири, а сам сив и неугледен в нахлузеното набързо цивилно облекло, той се навежда над лист хартия.

Чува се шумно дишане, скърцане на перо по хартията.

Крал Луи Филип пише акта за абдикацията си.

Народът решава дали това са размирици или революция.

Луи Филип абдикира в полза на своя внук. При тая вест улицата реагира със смях, по-заплашителен от възгласа на ненавистта. Това е силен смях. А над тоя смях се издига все по-висок, все по-победоносен възглас: „Vive la Republique! Vive la Republique! Vive la Republique!“

Тоя възглас съпровожда бягството на бившия крал, който на път за Хавър заповядва така да карат конете, че на първата нощувка впрегнатият при теглича прекрасен дорест кон пада, като от устата му блика кървава пяна. Тоя възглас съпровожда заседанията на парламента, където някои депутати в присъствието на назначената от краля регентка, Орлеанската княгиня, се мъчат да спасяват монархията. Залата на парламента се изпълва все повече и повече — в галериите, проходите и коридорите тълпата се сгъстява; виждат се работнически блузи, червени кордели, сплетени в косите на жените, фуражки на студенти от политехниката.

Когато говори защитникът на регентката, Баро, едно застанало близо до трибуната младо момче с фригийска шапка от стар женски чорап внезапно изкукуригва пронизително и галският петел заглушава мръсното гласче на защитниците на монархията. Тълпата подхваща петльовия вик на малчугана и избухва във все по-мощен, все по-висок смях. Тоя смях се превръща във вик:

„А bas le roi! Vive la Republique!“^[4]

Баро побледнява и избягва от трибуната. Лицето му изразява такъв ужас, сякаш в дъното на залата му се е мярнала червената сянка на „вдовицата“^[5]. Той се скрива зад плещите на другарите си. Когато за минута виковете стихват, в парламента им отговаря ехото от далечна буря — това е парижката улица, която повтаря своя лозунг, и народът, който решава съдбата си:

„А bas le roi! Vive la Republique!“

На другия ден пред кметството говори членът на временното правителство, Луи Блан, социалист. Часът е около четири следобед. Блан вика сред внезапната тишина:

— Граждани! Правителството обявява република!

* * *

Над републиката свети слънце. Южният вятър носи топла вълна. Небето е придобило цвета на смарагд като южните морета. Така започва пролетта на 1848 година.

Следобед прозорците на жилището на rue Pigalle вече може да се отварят. Мекият, топъл въздух предизвиква лека усмивка на устата на седналия във фотьойла мъж с бледо и малко подпухнало лице. В клоните на близкото дърво някаква непозната птица пее високи колоратурни трели.

През първата седмица на март Фридерик почва да излиза. Той просто вече не може да остава в къщи. Не е най-важното това, че сякаш са го забравили. Преди една седмица слугата е връщал всички от вратата — затова няма нищо чудно, че сега не бързат особено много. Но всъщност не в това се крие причината за тази въздържаност на познатите или приятелите.

Тук не си струва да споменаваме пертюисовци, камарановци или флоаловци. През тия дни салоните са опустели. В спомените блесват старите, но паметни години, когато Париж за пръв път е закънтял от възгласи в чест на републиката.

Половин век е минал вече от ония дни и все пак техният ужас не е забравен. През последните дни на февруари много коли са заминали от Париж нощем или на разсъмване. Малките дворци по десния бряг на реката опустяват — в тях остават само лакеи и камериери, наследили от своите господари страх от терора на републиката и не по-малко презрение към нея.

Но не с тия „приятели“ Фридерик търси срещи.

През ония дни го интересуват преди всичко разговорите със сънародниците му. Той възобновява дори най-обикновените стари познанства, отива в комитета, още първия ден посещава Кожмян^[6]. Той слуша мълчаливо, но жадно това, което се говори. Темата, която доминира навсякъде, като се почне от дома на княз Чарториски и се свърши с полските словослагатели в печатницата на улица Риволи, трябва да го привлича като магнит. Тя не му позволява да се отдалечи или да изтърве дори една дума.

Ето че министърът на външните работи на републиката и фактическият ръководител на правителството й, поетът Ламартин, като приема на площад Грев делегацията на поляците, й отговаря с такива думи:

„Навярно не е необходимо да говоря за чувствата на републиката към синовете на Полша! От деня на поражението на вашето отечество насам Полша е била не само укор, но и жива болка на съвестта на Европа. Днес Франция ви дължи не само думи на надежда и сълзи на съчувствие, но ви дължи също така морална подкрепа и активна помощ заради оная кръв, която сте проливали по всички бойни полета. Бъдете уверени, че Франция ще плати своя дълг, доверете се на сърцата на тридесет и шестте милиона французи!“

Какви думи! Когато ги слушат, старите воини не се срамуват от сълзите си. Французите прегръщат поляците, през Париж се носи възклик: „Vive la Pologne!“

Когато чува за речта на Ламартин, Фридерик незабелязано свива рамена. Очите на разказващите са твърде светнали от надежда, за да може веднага да им каже мнението си за Ламартин. Но Фридерик познава тоя човек. За миг популярност той е готов да продаде цял човешки живот, за ефектна лъжа — цялата истина. Високият необикновено красив мъж с бяло чело, светла коса и брада, с чудесни очи на философ и поет всъщност има душа на лека жена.

Наистина може да се повярва на сърцата на милионите французи. Но не е истина, че може да се повярва на думите на Ламартин. Когато Фридерик чува от Дьолакроа, че Ламартин е станал министър на републиката, се ядосва:

— Любопитен съм — казва той хапливо — за какъв жест ще я пожертвува.

— Не се шегувай! — отвръща нервно Дьолакроа.

— Не се шегувам — измърморва Фридерик. — Жал ми е за републиката.

— Ти, драги, живееш много самотно — казва Дьолакроа — и си загубил вяра в хората.

Но сега Фридерик наистина се разсърдва.

— Да — изкривява той лице от яд, — живея самотно, защото по-леко понасям собствените си, отколкото чуждите недостатъци. И… — той се поколебава, но добавя — и предпочитам собствената си болест пред чуждото здраве.

Дьолакроа замлъква. Очевидно му е много неприятно. Фридерик се извинява. А сега, като слуша възхищенията от речта на Ламартин, не изразява мнението си на глас и дори не проявява своето недоверие с жест. Питат го защо мълчи. Отговаря с усмивка, която не обяснява нищо. Какво да обясни? Че има по-добра памет от тях? Че помни какво е говорил и обещавал някога Луи Филип?

Фридерик се е научил да бъде недоверчив. Затова не вижда особено голяма разлика между тлъстия крал и красавеца министър на републиката. И в единия, и в другия чувствува същата лъжа, същото скрито зад фразите безразличие.

Той би могъл да повярва на студентите, които през февруарската утрин тичат по rue Pigalle към неизвестна цел. Може да повярва на тълпите, които викат: „Vive la Pologne!“ и на хората със сини блузи, които не се колебаят да вървят с тоя възглас срещу дулата на 14-ти кралски пехотен полк, въпреки че не ги познава и никога няма да се запознае с тях.

Но краля познава — и Ламартин познава. Затова именно не може да вярва на думите на оратора от площад Грев.

Ала твърде много хора им вярват, за да може той да изразява на глас горчивите си мисли. Кожмян и Гжимала, Шнегоцки и Муравски, Лисецки и Камински повтарят думите на Ламартин с огън в зениците. Но след думите иде времето на фактите. Наистина за въоръжена помощ „още“ не се говори, но ето че цяла Европа започва да отговаря с ехо на гласа на парижките камбани. В Берлин и Милано, във Виена и Познан се издигат барикади. В Белгия и Австрия се чува оня парижки възклик: „Niech žyje Republica!“, „Vive la Republique!“, „Es lebe die Republik!“ А подир тоя възглас през Европа лети вторият му брат-близнак: „Niech žyje Polska!“, „Vive la Pologne!“, „Es lebe Polen!“

Ето, отваря се пътят към Полша. По искане на берлинското население пруският крал освобождава политическите затворници поляци. По всичко изглежда, че… в Познан и Краков са образувани национални комитети. По всичко изглежда, че до свободното отечество остава вече само една крачка и че тая крачка трябва де бъде направена.

Ламартин продължава да не скъпи думите си. От името на правителството той обещава безплатен железопътен превоз до границата на всички поляци, които искат да отпътуват за Полша.

За Полша! Ето тайната и главната причина на факта, задето Фридерик чувствува, че трябва да посещава Кожмян, Муравски и cafe „Фейдо“, където се събират други поляци, че трябва да слуша разговорите там, въпреки цялата си невяра, въпреки страха, че новата борба няма да донесе нищо друго освен поражение.

Говорят за завръщане — мартенските дни текат все по-бързо, наближава датата 26 март. На тая дата е определено да замине за Полша първата група доброволци. „Газета“ издава брой, на който е отпечатан надпис, чието съдържание буди тръпки и те пронизват сърцето колкото с надежда, толкова с тревога: „Последен брой в чужбина“. Знае се също, че на френската граница тая завръщаща се в отечеството група ще даде клетва. Тази клетва ще съдържа обещание, че второ отиване в емиграция вече няма да има; че изборът е само един: победа или смърт. В Италия Мицкевич формира свой легион, в Париж полковник Боженцки ще води първия отряд от доброволци. През Франция постоянно прелитат най-различни вести — за първите сблъсквания, за първите победоносни битки. Никой не знае добре с кого, против кого и къде, но всеки ден носи пресни новини, затова старите се забравят, забравя се, че са били лъжливи, далеч от истината както луната от слънцето.

Случват се моменти, когато Фридерик се оглежда наоколо с внезапен ужас. Какво ли ви чака вас? — сякаш пита неговият поглед. Но те говорят точно за това, което ги чака: борба. А когато казват „борба“, мислят „дома“. Техният поглед стига до местата на детството и младостта им, които сега са още по-хубави, защото са украсени с цялата горчивина на изгнаническите години. Само веднъж тонът на надежда се помътнява от гняв и свада. В cafe „Фейдо“ се стига до сблъскване, когато някакъв стар майор кресливо и остро се противопоставя — родината, за която сега всеки ден или всеки месец ще извоюват свобода, още отсега да се нарича република.

Младият още Лисецки, от устата на когото именно излиза тая дума, побледнява и става бавно. На масичката настава тишина.

— Моля? — пита Лисецки.

Майорът, изглежда, е пиян.

— Не желая да слушам за република! — крясва той.

Сега вече скачат неколцина. Лисецки вика, че той пръв има право да иска дуел, но някой вече го е изпреварил. Плещите на наставали от всички страни мъже закриват тая сцена пред Фридерик. Някой вика обидни, малко разбираеми думи, старческото тенорче на майора продължава да крещи. Фридерик прави болезнена гримаса й дръпва Кожмян за лакътя.

— Да вървим — казва той.

Кожмян иска да протестира, но като вижда лицето на Фридерик, става послушно. Той не се намесва в сблъскването, но то все пак заема мислите му. Очевидно Кожмян се колебае, бори се със себе си. Накрая, вече във файтона, казва полугласно:

— Може би той е прав. Република? Кой ще я управлява?

Фридерик бързо обръща към него бледо и неподвижно лице.

— А кой ще се бие за нея? — пита той бързо и тихо.

Кожмян се учудва, лицето му светва от усмивка.

— Защо питаш? Ние! — извиква той. — Разбира се, че ние!

Фридерик притваря очи. Някой бе казал или писал следните горчиви думи: „… Много шляхтичи побързаха за бойното поле, но… но веднага всеки почваше да претендира защо не го повишават в офицер, иначе не искаше повече да служи във войската и да носи карабина и раница.“ Някой беше повтарял: „… Щом след революцията през 1830 година полските селяни са третирани така, както преди нея, защо те са проливали кръвта си в боя?“

Кожмян казва нещо с бърз, весел глас.

— … а после, разбери, ще взема от полка два-три дни отпуск и при домашните. Няма да ги предупредя, бога ми, няма да ги предупредя. Тогава вече навярно ще бъде лято. Ще взема със себе си един войник за ординарец… и на път. От калишкия път встрани, през полето. Зърното по нивите вече ще пада. Ще вдигна глава и ще видя чучулига. Конят навярно ще подплаши яребица. В имението ще вляза откъм крилото, откъм служебните помещения. Някой ще види, ще изкрещи, че чужди хора идат. А аз… а аз…

— Прощавай, драги — казва Фридерик. Главата му е болезнено отметната назад, челото намръщено. Почти се вижда как пулсира вената на сляпото око. — Прощавай, но ме откарай в къщи. Чувствувам се зле.

Влакът заминава в ранен утринен час. През нощта от Сена се е вдигнала мъгла и лекият вятър още не я е разпръснал. Тя е затъмнила дневната светлина и гласовете на града. Дърветата стърчат сред нея като сенки, а благодарение на някаква странна оптическа измама дори малките сгради добиват размери на замъци и катедрали.

Фридерик отива да изпрати Кожмян, при все че пристъпът на кашлица тази сутрин го е изморил повече от обикновено. Освен това тази мъгла… тежко е да се диша тази сутрин. По слепите очи лесно се явява пот, ръцете треперят.

Всъщност всичко това няма смисъл — не се знае защо е дошъл тук; никому не е потребен. Кожмян заминава с малка група наистина, без официални манифестации, песни и речи, но въпреки това на гарата се струпват маса хора. По тоя случай мнозина още от сутринта опитват пунша и виното, към всеки заминаващ си пробиват път десетки приятели, познати и непознати, никой никого не слуша, всеки приказва нещо, заръчва, съветва. Фридерик разменя няколко думи с Кожмян, който не го слуша много внимателно. Той се усмихва замаяно, като човек, който не знае къде отива. Понякога погледът му вече твърде ясно противоречи на усмивката, твърде много съзнателно безпокойство има в него. Всеки миг той се оглежда, сякаш търси с поглед някого, който е най-важен, който още не е дошъл, при все че е обещал, сякаш е загубил вече надежда, а е запазил още само вяра.

— Кого чакаш още? — запитва го Фридерик.

— Аз?

Кожмян не разбира, разперва ръце.

— Не чакам никого.

В тоя момент някакви двама, вече пийнали мъже изтласкват Фридерик настрани. Те започват да прегръщат Кожмян по литовски, да го целуват, да се сбогуват, като изговарят думите с напевен акцент.

Фридерик се отдръпва. Застава встрани. Кашлицата отново го атакува. За щастие мъглата почва да се разредяла, да сляга към земята. Златните шлемове на кулите заблестяват. До един от по-далечните вагони няколко мъже подхващат някаква мелодия, но я започват толкова фалшиво, та не може да се разбере каква е тази песен. След малко прекъсват на половин дума — вторият звънец бие. Пътниците почват да се качват във вагоните. Кожмян вече е на стъпалото, когато си спомня за Фридерик. Затичва се към него, устните му треперят, грабва го в обятията си.

— Ще дойдеш… ще дойдеш във Варшава — казва той. — Ще дадеш концерт… Най-сетне Варшава отново ще те чуе. По цяла свободна Полша ще даваш концерти…

Фридерик се усмихва. Той е учтив, държи се светски, почти равнодушен.

— Концерти? — поклаща той глава в знак на отрицание. — Навярно не, драги мой. Край на моите излизания пред публика!

Той казва това леко, без жал. Целува Кожмян по бузите. Кожмян иска да му възрази, разперва ръце, но другарите му почват да го викат от прозореца и той скача във вагона.

Фридерик не иска да участвува в последните, до невъзможност вече разбъркани разговори. Решава да излезе от гарата и да тръгне покрай железопътната линия. На няколкостотин крачки се намира мостче, от което често любопитни наблюдават минаващите влакове. Той ще може отблизо, макар за миг, да зърне познатото лице, да го поздрави с ръка и по тоя начин още веднъж да поздрави родината, към която е тръгнал приятелят му, да предаде целия си копнеж към нея. Бои се само дали ще успее да стигне до набелязаното място, преди да мине влакът. Затова бърза, при все че се е задъхал още на излизане от гарата.

Успява. Той вече стои на мостчето, когато над гарата се издига едва първото кълбо от дим и пара. Локомотивът изсвирва три пъти, чуват се първите мъчителни въздишки на машината.

Близо до Фридерик се спират двама млади хора. Момчето с едва наболи мустаци върху детско лице прегръща раменете на тънка, розова блондинка и тананика нещо с чист тенор. Девойката изглежда пронизително елегантния възрастен мъж. Умореното, но хубаво лице възбужда любопитството й. Момчето забелязва погледа и леко се намусва.

— Да вървим — казва то.

И тръгват.

Фридерик се усмихва и с тая усмивка обръща лице към все по-бързо приближаващия се влак. Влакът е огромен — грамадният локомотив, машина за далечни пътувания, тегли петнадесет вагона. Чувствува се страшната й сила, защото, след като излиза от гарата, тя веднага полетява с пълната си скорост.

Влакът е все по-близо. Железният път гърми, приближава се скърцането на оси и остър тропот.

Ето че вече Фридерик вдига ръка, но в тоя миг не може да се ориентира всъщност в кой вагон и на кой прозорец може да се намира Кожмян. Фридерик се усмихва, държи ръката си вдигната нагоре — нали знае, че след миг, че ето сега Кожмян трябва да мине край него. Иска да викне нещо, да посочи нещо с ръка…

Напразно. Влакът лети много бързо и не може да се различат ничии черти, познатите очи, усмивката на заминаващия.

Вагоните отминават, отдалечават се, отново настъпва тишина. Фридерик стои с още вдигната ръка, с уста още отворена за възглас на сбогуване.

Но той не знае, че са го забелязали. Застаналият до Кожмян на прозореца Дарницки разпознава чертите на стоящия на дървения мост човек.

— Гледайте! — вика той. — Шопен, Шопен!

Почват да махат с ръце, да викат, Бергер развява кърпичка. Но на това място железният път завива и прегърбеният силует бързо изчезва зад дъгата на завоя.

— Как мислите? — пита неуверено Кожмян. — Дали ни видя?

Бергер свива рамене. Но Муравски възразява:

— Как така? Ами че той вдигна ръка.

 

 

Фридерик нарежда на кочияша да кара бавно към Сена. Защото напролет Сена понякога напомня Висла.

Има едно място срещу остров St. Louis пред Pont Marie, където къщите на острова се отразяват в реката като крайбрежните сгради на Старе Място^[7]. Там има пристанище за галери и малки рибарски бараки, няколко рибни сергии, от брега към Pont Marie водят каменни стъпала. Достатъчно е човек да се спре пред малката гостилница край моста, да застане под растящите край реката чинари и — ето Висла.

Разбира се, само напролет.

Кочияшът пуска поводите на конете, както му е наредено, а те почувствували снизходителността на командуващата ги ръка, вървят в лек, весел тръс. Фридерик гледа към „Висла“, кочияшът също се е зазяпал в реката. Тя се сребри на слънцето като рибена люспа. На самия край на брега седи въдичар е широкопола шапка — вълна обкръжава като дъга тапата на въдицата му.

Изведнъж се разнася тревожен вик. Уплашените коне се дръпват рязко напред, кочияшът силно стяга поводите, но той се е опомнил твърде късно. Някой изкрещява повторно, още по-отчаяно, отколкото първия път и в същото време избухват заплашителни мъжки гласове.

Фридерик става от седалището. Кочияшът, блед, с разтреперани ръце, скача от капрата и като спира конете, навежда лице към лежащия край пътя слаб човек. Човекът се надига с мъка от земята, рови с ръце в пясъка, но не може да стане.

От кръчмата вече тичат към него няколко мъже и размахват заплашително пестници; две надвесени от прозорците жени крещят; тичат към мястото и няколко деца. Единствен въдичарят дори не се обръща — навярно е глух. Двама мъже хващат кочияша за ръцете, а той дори не се опитва да се изтръгне — само мърмори нещо безсмислено и объркано. Неколцина се навеждат над лежащия, трима забавят крачките си и отиват при Фридерик. Те го гледат враждебно. Води ги висок, неимоверно сух мъж с войнишки панталони и изпокъсана, покрита с петна риза, със запретнати над лактите ръкави. Фридерик ги гледа внимателно, всъщност без да се тревожи. Той се чувствува така, като че ли наблюдава отстрани чудновата, неразбираема сцена. Усеща само лек хлад по бузите.

— Ваше величество прегази човек — казва сухият.

Фридерик мълчи. Това, изглежда, кара непознатия да побеснее.

— Аристократ, а? — пита той. — Ваше княжеско височество? Или само графска милост?

Той се обръща към другите:

— Забравили са вече „червената вдовица“^[8].

После изкривява шутовски лице и с прекалено престорено смирение превива плещи и се покланя пред Фридерик. Той омита с ръка праха по пътя и шепа от него стисва в ръката си.

— Как трябва да ви наричам, ваше величество? — пита той и свива очи.

— Ей, Жак! — извиква някой от групичката, обкръжила лежащия човек, който непрекъснато вие и се оплаква плачливо с женско гласче.

Сухият махва с ръка, дори не обръща глава.

— Чакайте. Аз тук… — измърморва той и отново пита, като гледа Шопен в очите. — Ваше височество прегази един човек… как трябва да наричам ваше височество?

— Наричам се Шопен — отговаря Фридерик.

— Ей, Жак! — повтаря се викът. Вика млад момък с вирнат нос и се приближава към колата. — Нищо му няма. Напил се като свиня!

— Какво от това? — казва Жак, но гласът му е вече видимо не толкова заплашителен. Той гледа Фридерик така, като че ли го е учудила липсата на титла, и погледът му все още не е приятелски. Положително.

— И така, как трябва да титулувам ваше височество? — повтаря той натъртено. Но като не дочаква отговор, почервенява и се нахвърля на кочияша. — Ей ти… слуга. Кой е твоят господар?

— Моят… моят господар… — заеква кочияшът.

— Казвай! — изкрещява Жан.

— Моят… моят господар е велик музикант — продължава кочияшът.

Фридерик едва успява да задържи внезапното избухване на смях, който предизвиква в него гледката на смаяния израз на Жак.

— Велик полски музикант — започва вече по-смело кошияшът, като вижда внезапната промяна в положението. — Най-големият полски музикант в Париж.

Настава миг тишина. Жак оглежда другарите си, които очевидно чакат той да вземе почин. Дори стенещото оплакване на поваления утихва в тоя момент. Сухият Жак разтваря пестника, в който държи шепа прах, и избърсва ръка о панталоните си.

— Полски? — запитва той Фридерик с неуверен глас.

Фридерик се усмихва с ъгълчето на устата.

— Полски — потвърждава той.

Сухият Жак отново се оглежда наоколо. Изкривява лице, сякаш някой неочаквано го е чукнал с пръст по носа. После отново поглежда нагоре.

— Защо, ваша милост… — започва той и изведнъж се усмихва широко с беззъбата си уста. — Аз познавам поляците — казва.

Кочияшът вече се чувствува напълно самоуверен. Той скача сръчно на капрата и хваща поводите. Заобиколилите колата се разстъпват, сухият Жак продължава да се усмихва и сам отстранява ръката на опрелия се на калника младеж с вирнат нос.

— Мога ли да продължа пътя си? — запитва Фридерик.

— Ваша милост… — казва смутено Жак и, вижда се, усилено търси изход от неудобното положение.

Намира го в последния миг. Конете вече тръгват, Фридерик повдига шапката си за поздрав и тогава Жак внезапно засиява и така виква, че въдичарят на брега подскача:

— Ей! Момчета! Vive la Pologne!

Тутакси всички изкрещяват в хор — явно, знаят този възглас:

— Vive la Pologne!

Конете изведнъж полетяват в бърз тръс. Фридерик бързо се оглежда. Групата стои на едно място и току повтаря лозунга на слабия Жак.

В първия миг Фридерик иска да спре колата, да викне на кочияша, да го бутне по гърба — спри! Но каквото да им каже, ще излезе като благодарност. Той дръпва ръката си назад и още веднъж се оглежда.

Още веднъж го настига познатият възглас.

И тогава за пръв път през оня ден, точно когато минава въпросното място срещу остров St. Louis, точно пред Pont Marie, където къщите на острова се отразяват в Сена със същите контури както крайбрежните сгради на Старе Място, той изпитва най-дълбоко, непреодолимо вълнение. По тялото му полазват тръпки — той не може да овладее неочакваните си сълзи. Закрива очи.

Денят, в който някой заминава — дори това да не е близък човек, — винаги става някак си пуст, изскочил от нормалния ход на събитията. Фридерик никога не е обичал изпращането до дилижанса, развиването на кърпички, звука на тръбата, която съобщава, че дилижансът тръгва, момента, в който задната част на колата изчезва зад завоя на улицата. Винаги по-добре се чувствува този, който заминава. На изпращача остава горчивият вкус, че е загубил нещо неопределено, мъгливото предчувствие за опасност, тъгата.

А как може да се сравни заминаването на дилижанса със скърцащи ресори със заминаването на влака? Фридерик не понася железопътната гара, много рядко са съгласява да изпрати някого, които оттам се отправя на път. Дори самата гледка на железопътната линия, която става все по-тясна в далечината и отива към някаква незабележима точка, буди безпокойство. Разбира се, това откритие е от огромно значение — колко много са се съкратили разстоянията, страните и градовете са се приближили едни до други. Но в същото време на тая гара самотата и горчивата тъга се усилват многократно.

Заминаващите се отдалечават със страхотна бързина. Добродушният дилижанс свири от време на време с тръба, по пътищата се влачи относително бавно, с безопасен и удобен тръс. А тук за минута, две, три всичко изчезва от очите. След огромния шум остава тишина. Остава тая горчива миризма на дим и сгорещено желязо; току над земята като дрипи есенна мъгла се люлеят облачета пара. Човек гледа празните и смълчани релси, сякаш не може да схване какво е станало, сякаш е забравил да каже на заминаващия най-важното нещо, но не знае, не е запомнил кое е това най-важно нещо. И го потиска неопределено предчувствие за някакво нещастие. Хората излизат от гарата мълчаливи и замислени.

А този ден… вече се знае. Фридерик дори не е успял да се сбогува със заминаващите, както е възнамерявал. Те са прелетели покрай него много бързо. И са заминали към родината. Той пак е загубил някого от тия, които още му са много близки. Кожмян му е говорил за отиването му във Варшава, за концертите му… Фридерик дори не е запомнил отговора си.

Горчив и празен е тоя ден. Обядва в града — самотно. После иска да посети Дьолакроа, но не го намира в къщи. На театър няма желание да отиде, опера или концерт тоя ден няма. Когато излиза от къщата, в която живее Дьолакроа, пронизват го силни тръпки — става студено; той нарежда да се връщат на rue Pigalle.

В къщи го чака пощата. Мило писъмце от една негова ученичка — още едно прощално писъмце. По тоя начин загубва вече четвърта лекция и отново триста и шестдесет франка по-малко в месечната му равносметка. Почва да става лошо. На ученичките му не се харесва революцията и те една по една заминават за дворците и замъците на село; мода е също така пролетта да се прекарва в Англия. И най-лошото: отново почва да се шепне за холерна епидемия.

Сякаш в отговор на неприятните мисли той вижда още един плик — писмо от Шотландия. Разбира се — от някогашните му ученички и най-верни обожателки, госпожици Стирлинг. Те подновяват поканата си да им гостува в Шотландия, споменават за възможността да даде концерти през прочутия пролетен сезон в Лондон — сезон на величия и слави. Пращат му няколко критики, много хвалебствени издателски бележки. Jane още веднъж го кани с нежен, позволяващ да се досети за скритите й чувства завършък на писмото. Той си спомня нейния креслив глас, твърдата и грозна усмивка, спомня си също необикновената деликатност и доброта на тая жена. Трогателна е нейната скрита, примирена й никога неизразена любов. Дали наистина да се възползува от поканата?

Тая мисъл го обзема. Виното изостря мисълта, помага в решенията. Фридерик пожелава да му донесат вино. Той още има две бутилки прекрасен бургунд, подарък от Делфина, които е успял да укрие от зоркото око на Йожен^[9].

Фридерик сяда във фотьойла до прозореца. В прозореца наднича клонка с едва развити листенца. Това е хубава, пълна с радост гледка. На клончето кацва врабче и святка с черните си очички. Фридерик бавно опитва виното, присвива очи. Ароматът и вкусът на виното, топлината, която обгръща сърцето, пляскането на птичи крила току зад прозореца — всичко това го кара да забрави лошите мисли и тревогите. Изведнъж пътуването до Англия става нещо реално и интересно. Английските критици пишат смислено и умно, трябва да се очаква, че и публиката разбира от изкуство. Освен това не е без значение, че повечето му уроци в Париж са прекратени. А той никога не е имал обичай да пести. Най-сетне… И тук именно се връща първата му неприятна мисъл.

Мисъл, която завършва по-раншната прекъсната фраза: най-сетне напоследък нищо не е написал. Следователно не може да очаква никаква помощ от издателите. Остава му само да преподава или да изнася концерти. Да преподава или да изнася концерти.

Фридерик смръщва чело и става. Разхожда се с неспокойна крачка в стаята, свива рамене. Той все още ще може да пише. В Англия ще отиде в прочутия Ват^[10], там ще почине след концертите си, ще набере сили, ще се залови с нова смелост за нови теми. Да — трябва да промени климата, да замине…

Той се спира на половин крачка. Да замине? За къде?

Днес се е прощавал със сънародници, които заминават за родината. В Познанско и Краковско като че вече започнали битки и отново хиляди хора поемат върху плещите си огромната тежест на сраженията, барикадите, нощните походи, собствената и чужда смърт — стотици скиталци бързат от всички краища на Европа към Полша. На границите те произнасят думите на клетвата. Бъдещето, което ги очаква, ги кара да избират само две неща — свобода или смърт. А той? За какво пътуване мисли той сега? В коя посока на света?

На клончето зад прозореца отново кацва малка, неспокойна птица. Отново блясва като черно зърно от броеница изблещеното оченце на врабче. Настъпва вече здрач — леко замъглен, пролетен.

Какво казва Кожмян на сбогуване?… „Ще дойдеш във Варшава… ще изнесеш концерт… Варшава отново ще те чуе…“.

Защо лъже себе си и него? Та нали и двамата знаят, че това няма да стане. Фридерик няма да отиде на бойното поле, нито ще застане на барикадата. Никой няма да има полза от войник, който по стълбищата трябва да бъде носен на ръце. Навярно и двамата не вярват, че може да се надяват на време, когато Фридерик Шопен отново ще излезе на сцената на Народния театър и ще чуе бурния като юлски дъжд шум от виковете „браво“.

Внезапно в ума му блясва споменът за отговора, който дава на Кожмян при заминаването: „Край на моите публични излизания.“

Така е. Последният концерт го е изтощил стократно. Няколко такива концерти подред могат да станат непоносима тежест. Може да го сломят, завинаги да го притиснат до постелята. През последния му концерт пръстите му отслабват, всяко следващо forte изглежда като непреодолима преграда. Когато в края свири „Баркаролата“, той вече не можеше да се справи със силата й. Последният пасаж, пасаж, на който сам е отбелязал: „fortissimo“, изсвирва много тихо… клавишите се изплъзват изпод връхчетата на пръстите му, те са хлъзгави и студени.

Защо Кожмян лъже? От съжаление? Та нали двамата знаят, че Фридерик никога няма да излезе на сцената на Народния театър, че Варшава вече няма да го чуе. Времето тече прекалено бързо, прекалено страшно бързата всяка седмица и месец. Войната може да продължи месеци, а може и цели години — моментът, когато ескадронът на Кожмян ще напои конете си във Висла, изглежда неимоверно далечен, по-далечен от всички мисли за собственото бъдеще. Той няма да излезе на сцената на Народния театър, защото не ще може да изнесе величието дори на един концерт, на един пасаж на „Баркаролата“.

В стаята вече настава здрач. Това е време от деня, когато навън светлината е още пълна и сочна, наситена с топлината на слънчевите лъчи, които постепенно добиват цвета на старо злато и оранж. Но в затворените помещения настъпва час на сивота, на сянка в ъглите, на изчезване на светлината, сякаш я посипва ситен, но гъст пепелив прах, а може би дори и пепел.

Фридерик стои, навел леко глава встрани. Гледа в земята. Очите му са полупритворени, изразът на лицето му е такъв, като че ли се ослушва в далечни отгласи. Такъв израз лицето му има винаги, когато в пауза при концерт той слуша глъчката на очакващата го зала. По тоя начин се мъчи да прочете в нея силата на предаденото на хората вълнение и се подготвя за момента, когато отново ще излезе на естрадата.

Китките на ръцете му са сухи и горещи, изпълнени с безпокойство. Такива са и когато се изправя пред вече смълчалата се зала и вижда святкащите пламъчета на свещите, стотиците вгледани в него очи, сенките в дъното на залата, лъскавата клавиатура на пианото.

Той се приближава с тиха, бавна крачка към пианото. Капакът на клавиатурата е отворен, клавишите лъщят с матов блясък, сякаш те самите са източник на светлина. Той слага върху тях ръце, като докосва най-деликатно плочките от слонова кост. Те не издават звук. Инструментът мълчи още известно време — настава безкрайна, пълна тишина.

А после — сякаш първият звук на инструмента е чакан тъкмо от смълчаната и развълнувана зала на Народния театър във Варшава, сякаш това е вече моментът на жадуваното, завръщане и мечтаната среща, сякаш тая не особено голяма стая на rue Taranne от дните на парижката пролет през 1848 година се е превърнала в грамадна аудитория, изпълнена от тия, на които е посветил музиката си, за които е копнял, на които е подарил своите вълнения и мисли — Фридерик Шопен започва своя концерт: Соната h-moll, opus 59.

Денят клони към своя край. Минават минути, десетки минути. Стаята се изпълва със сянка като с мъгла. Никой не идва. Къщата мълчи — дори от улицата не долита никакъв звук.

Но от пианото на Плейел извира музика. Човек може да помисли, че има голям концерт. Че пианистът не изпитва умора, че никакъв миг на колебание не смущава неговата сила. Може да се помисли, че тоя път музикантът иска да изкаже пред хората, а пред себе си да повтори всичко, което е премислил или преживял някога. Цялата история на своите години. Неговата памет е запазила всичко най-ценно и най-близко от тях.

В тоя миг времето е спряло своя бяг и самотата се е свършила. Забързано, времето може да отминава болния, изморен човек, човешките дела и грижи могат да го изоставят зад себе си. Но нито времето, нито тия дела не ще отминат, не ще оставят зад себе си там музика. Защото тъкмо техният пулс е диктувал нейния пулс, съдържанието на времето и на човешките дела е творило нейното съдържание. И ако дори пътят до сцената на Народния театър е много далечен за пианиста, той няма да е много далечен за музиката му. Тя ще се върне в родния си край, в равната като разтворена длан мазовецка земя, край завоя на Висла и при барикадата на Старе Място.

В жилището на rue Pigalle е вече здрач. Но музиката не гасне. Осветено от нейния блясък, лицето на свирещия носи с изкривените устни следи на гневна усмивка, пълна със смелост и сила. Минават не само десетки минути, но и цели часове. Въпреки това струните на пианото не млъкват, не губят сили и ръцете на пианиста. С еднаква лекота те повтарят замислената лирична фраза на мазурката, както и дивия и гневен клик на скерцото, което само толкова неотдавна се е сторило много тежко за ръцете на болния човек.

Зад прозорците над Париж се издига вечерното сияние на онази паметна пролет на 1848 година.

А концертът продължава.