Йежи Брошкевич
Любовта на Шопен (17)

За самотата

В годините на ранна и късна младост смъртта дори на близък човек е само негова смърт. Но по-късно, когато човек преживее повече години, когато всяка година рожденият му ден навежда отровната като змия мисъл за все по-близката смърт, тогава смъртта на всеки близък човек носи и трябва да носи със себе си страх пред собственото бъдеще.

През цялото лято и есен на 1841 година Яш вдига температура и храчи кръв. През зимата се чувствува по-добре и дори подновява лекциите си по гръдни и кожни болести в болницата „Свети Людовик“.

Но през пролетта отново ляга. Една вечер към средата на април, когато Фридерик му чете вестник, в който се агитира за разширяване на железопътните съобщения, Яш махва с ръка:

— Каква полза за мене?

Фридерик млъква обиден. Очите на Яш са хлътнали дълбоко и са мътни. Сега в тях прозира зле прикрито отчаяние.

— Знаеш ли какво, Фрицек? — казва той весело, прекалено весело. — Скоро ще трябва да се сбогуваме. Още тази пролет.

Какво да му отговори? — Фридерик почва да се сърди трескаво на неуместната шега.

На 23 април излизащият в Париж „Дзенник народови“ съобщава следното:

„На 20 т.м. в Париж почина д-р Яш Матушински. Опелото му се извърши на 21-и. Тленните му останки бяха погребани в гробището Монмартр.“

Пролетта и есента би трябвало да изглеждат най-хубавите годишни времена. Но те го научават да се бои от тяхната красота. През пролетта и есента се умира лесно. През пролетта е починала Емилка. На границата между зимата и предпролетта умира добрият Живни. Два месеца след него умира Яш. Месец преди смъртта на Яш Фридерик съпровожда за последен път великия Керубини. О, да, парижката пролет е хубава, особено когато Jardin des Plantes е изпъстрена със стотици цветя и рокли. Но всяка пролет се раждат мисли, лоши като болест, и те се раждат много лесно, защото почти винаги са придружени от болест.

През 1844 година си спомня за най-лошите нощи на остров Майорка. Още през февруари той боледува от грип. Не му обръща сериозно внимание. Става от леглото преждевременно, дори дава концерт. Свършва с това, че болестта се връща, и то с такава сила, че Жорж прекарва край леглото му няколко нощи поред. На 4 април преди разсъмване, в оня страшен час, когато нощта преминава в зазоряване, отново, както на Майорка, почва да го души кръв. За щастие загубва съзнание.

На утринта не може дори да говори от отмалялост. Казва само две фрази на Жорж:

— И днес няма да умра. Но зная, че някога ще умра тъкмо преди разсъмване.

Тя го моли да не говори, за да не се изморява. Той кимва безпомощно с глава.

Но кръвохракът сякаш побеждава болестта. Само след една седмица Фридерик става, а в края на април се чувствува по-добре, отколкото когато и да било. Малко по малко, но все по-горещо той започва да се увлича в работа над ново произведение. Знае вече — това ще бъде соната. Той избира великолепна, патетична тоналност: h-moll. В тая тоналност Бах и Бетховен са сътворили едни от най-великите си произведения. А тия теми, които той вече е избрал и набелязал в редица скици, носят онова чувство на самоувереност, което не му е изменяло и което винаги е придружавало изграждането на най-големите творчески съдържания и форми.

През първите дни на май работата започва да добива все по-широк размах, докато внезапно на 5 май от Варшава пристига депеша, а три дни по-късно — дебело писмо по бърза поща. Пишат майка му, Людвика и Изабела. В писмото има и две изрезки от вестник.

Бележка от „Куриер Варшавски“ с дата четвърти май:

„Вчера с този свят се раздели благородният заслужиф професор Миколай Шопен, баща на славния музикален майстор.“

Некролог в „Куриер Варшавски“ с дата пети май:

„Вдовицата, децата, зетьовете и внуците на покойния Миколай Шопен — бивш професор във Варшавския лицей, в Подготвителната военна школа и в Духовната академия, пенсионер, починал оня ден на седемдесет и пет годишна възраст — канят колегите и приятелите му да вземат участие в пренасяне останките му от къщи, улица Нови свят №1255, до гробището Повонзки, утре в пет часа следобед, а вдругиден, десет часа сутринта — в църквата на отците-капуцини на панихида.“

След по-малко от три седмици Фридерик заминава за Ноан. Там той пише по цели дни. Шлифова нойтюрни, три мазурки и „Berceuse“. Но вечер, когато мисълта става най-жива и най-остра, на пулта ръкописът на сонатата расте все повече и повече.

Бащата умира на 75 години! Баща му винаги е бил с бели коси — винаги е бил стар. Фридерик не го помни друг. И все пак баща му преди двадесет години е тичал на стъпалата като младо момче, не е търпял бавното тътрене, по улиците е вървял бързо, като е чукал о камъните с бастуна, но не като уморен старец, а като дръзките студенти, на които бастунът служи за наръчно оръжие, а не за подпора.

Дори на третия етаж на лицея той и могъл да се изкачва, без да се задъхва, без да се уморява. А са казвали, че е стар.

Като си припомня жизнеността на побелелия си и набръчкан баща, той не може да преодолее горчивото учудване, че сам толкова лесно и незабелязано се приближава към старостта. Наистина за Фридерик се приказва като за младеж — та той има едва тридесет и няколко години. Най-хубавата възраст у мъжа. Но това е изказване, което предизвиква горчива усмивка върху лицето му.

Хората можеш да измамиш. При благосклонната светлина на свещите и на мигащите лампи бръчките изчезват, изчезват сенките и торбичките под очите, а очите прекалено често блестят от температурата. Ето така болестта се промъква под добродетелите и красотата на младостта.

Най-хубавата възраст на мъжа е средата на четвъртото десетилетие… Всеки ще нарече Фридерик младеж, защото хората можеш да излъжеш. Да — но себе си никой не може да измами.

Сутрин, когато трябва да се изправи пред огледалото, го плаши старческият образ. Бръчки, първи следи на побеляване, отпуснати рамене, уморени, бледи очи и бледи устни. Яш е бил на малко повече от тридесет години, когато лицето му става призрак на най-страшната старост, на смъртната старост. Белини — мъдрият и велик приятел — избързва повече от Яш. А как избърза Емилка? Как избързаха Камил и Маурици Мохнацки?

„Шопенчо“ има славата на човек, на когото не могат да устоят най-хубавите жени. А неговата сила винаги е била чарът, младежката лекота на остроумието, смехът и радостта. Славата си той спечелва преди десет години, свиква с нея, смята я за естествена. Обичали са го най-славните жени на епохата. А младостта — както казва Балзак — продължава, докато си достоен за любов.

Хората можеш да измамиш. Но до време, до време. Всеки измамник в края на краищата ще намери първия си изобличител. След първото поражение идва второ, трето, десето… Някой ден се оказва, че окончателното поражение е неизбежно.

Тъкмо през тази година в Париж се появява нова звездица — засега още звездица, но все по-светла и по-хубава. От околностите на Нант в Париж е пристигнала една осемнадесетгодишна девойка — дъщеря на доста обеднели аристократични родители, които са изпратили дъщеря си на парижкия пазар на красотата и чара. Знае се, че „малката Токвил“ трябва да се омъжи дори за парвеню, стига този парвеню да се легитимира с няколко милиона.

— Татко Токвил — коментира положението циничният денди Пертюи — не признава… предразсъдъците. Неговата филантропична толерантност отива толкова далеко, че е готов да даде на бъдещия си зет както дъщеря си, така името, герба и замъка си. Татко Токвил е човек с напредначави принципи… Той не признава гербове… които не са позлатени — добавя той натъртено. Пред традицията на победоносните гали и франки той предпочита победоносната действителност на… златния франк.

Да оставим клюките. Защото несъмнен факт е, че само след месец пребиваване в Париж малката Токвил му придава повече чар, отколкото най-хубавата пролет. Тая прекалено поетична фраза е изказана от глуповатия Мартияк. Но дори това, че даже Мартияк успява да стане поет за Мария-Ана-Тереза Токвил, обяснява всичко.

Фридерик се запознава с нея в края на карнавала през четиридесет и пета година. Веднъж-дваж й изпраща цветя. Изпраща ги анонимно, но така, че също „анонимно“ му се отправя благодарност.

През май излиза от печат сонатата му. Той знае добре, че глупакът няма да разбере от нея нито половин такт. Въпреки това, понеже познава пертюисовци, камарановци и изобщо цялата синя кръв на света от снобове, подарява един екземпляр на Мария-Ана.

Най-сетне се срещат у Лабо. В един щастлив момент Мария-Ана го помолва да й покаже картинната галерия на домакините. Галерията се намира на високия, пуст втори етаж. Такава молба говори повече от най-многозначителното обещание. Той й подава ръка.

Първия полуетаж тя преминава с неизразимото достойнство и грация на „истинска“ Токвил. После — когато изчезват от очите на лакеите, застанали в хола — тя започва да тича по стълбите и като се залива от тих смях, го кара да я гони.

Той поглежда стълбището, свива рамене и бавно тръгва назад. По стълбището могат да тичат млади хора. Старият човек няма да се увлече дори от красотата на Мария-Ана.

А седмица след този случай, на някакъв страшно скучен жур, той прави комплименти на една глупава седемнадесетгодишна девойка, с която току-що се е запознал. Тя го изглежда едва ли не с ужас, без да разбира нито дума. Когато двамата минават през вратата, момичето се поколебава, сякаш иска да го пусне напред. То е изпълнено с почит към побелелите му слепоочия, приведени плещи и угаснали очи. Девойката е на седемнадесет години.

Той й прави комплименти като младо двадесетгодишно конте, а тя разбира само, че от почит към възрастта му на прага трябва да го пусне пред себе си.

Малката Токвил е искала да се гони с него по стъпалата. Сега вече той е престанал да се срамува, че по стръмните и високи стълбища „мъжът в най-хубавата мъжка възраст“ трябва да бъде носен. Като малко болно дете или немощен старец.

Когато пише за смъртта на баща му, мъжът на Изабела споменава и това, колко е било дори гордо да умираш, когато имаш такъв син. В некролозите споменават сина като най-голяма заслуга на покойния. Дори някакъв, господи помилуй, стихоплетец, като пише в „Куриер Варшавски“ римуван некролог, споменава „сина, прославен от своя велик талант“…

Бащата е бил горд със сина си — много бил горд. Той го е подготвял така, че да стигне по-високо, отколкото е стигнал той. Син на селяни, бащата искал да види сина си в покоите на най-блестящите семейства в страната и в Европа. Той е искал синът му, единственият му син, да извърви от професорския дом също такъв дълъг път, какъвто е извървял той от селската къщурка до катедрите на столичните училища.

Общественото издигане на професор Миколай Шопен е вървяло великолепно, но нима то може да се сравни с издигането на професорския син?

Ала за да се схване правилно това второ издигане, за да се разбере неговият смисъл, трябва още веднъж да припомним истината, че един от най-прочутите композитори на света, приятел на князе и графове със стари колкото историята на Европа гербове, е просто внук на неграмотни селяни и на обеднял дребен полски шляхтич.

Професор Миколай Шопен е дал на своя син възпитание, достойно за сина на „най-добрите семейства“ в страната. Въоръжил го е с умение да се държи в обществото, достъпно само на хората, които към достойнствата на родовите си гербове могат да прибавят внушителни суми от златни монети, внушителни цифри от хектари и „души“, съставляващи техните родови богатства.

Но това умение не е достатъчно. Дори най-доброто възпитание и образование може да стигне на шопеновци и круликовци за службата секретар — нищо повече. Отлично образованият буржоа и без това е могъл да смята в Полша за голяма чест, ако се докопа до някой княжески дворец като секретар и ако му дадат стая не в отделна сграда за служебни нужди, а в някое от страничните крила на двореца.

Във Франция дори необразованият буржоа би могъл разбира се, ако би могъл — да си купи истински дворец на токвиловци заедно с техния истински герб и „истинска“ малка Токвил. Но професор Шопен, като учи сина си на езици, на класическия френски стил и на княжеския стил на поведение, не е предвиждал тоя толкова чудноват ход на историята. Той е мечтал за министерски фотьойли за Фрицек, но тия си мечти е смятал за неосъществими. Разумна и конкретна мечта е била председателство на съд, на търговска камара, университетските лаври, в краен случай богатата женитба.

После, като дяволче от кутия, неочаквано изскача, тоя нечуван, необикновен талант на сина му.

Професорът не е ценял особено много музиката. Той я е смятал за въпрос повече на каприз, отколкото на вълнение. Но разсъждавал е той — ако този каприз е толкова ценен, нека тогава да плащат добре за него. Варшавските и виенските успехи на Фрицек събуждат в сърцето на професора надежди по-цветисти от разумните сметки за председателства или професорство за единствения му син. Но това са по-скоро надежди за финансовата кариера на Фридерик, отколкото за общественото му издигане.

Синът напуска къщата като дете. Бащата не позволява на това дете да се върне във воюващата страна. Той знае, че дори в страни, пламнали от революция, артистът-чужденец няма да бъде принуден от никого да се качи на барикадата.

Най-сетне от Франция започват да пристигат все по-чудновати вести, които разкриват все по-замайващи перспективи пред учудения ум на пан Миколай Шопен. Писмата на Фридерик гъмжат от имена, по-блестящи, отколкото човек може да мечтае; започват да идват съобщения и за материални успехи, също така трудни за разбиране.

Фридерик винаги е обичал някак да украсява и попреувеличава. Но той не може чак толкова да се пери и хвали, та всичко, което е писал, да звучи като приказка. Освен това такива вести идат не само от него — появяват се рецензии във френски и немски вестници — името на Фридерик Шопен расте, става голямо; всъщност професорът не може много добре да схване откъде се вземат тия успехи, които надхвърлят дори неговите най-смели стари мечти.

Най-сетне, след шест години разлъка, настъпва срещата в Карлсбад.

Фридерик отлично помни едва ли не тревожното възхищение и учудване на баща си. В неговите приветствени думи, разговори, жестове, в начина, по който говори и се обръща към него, той вижда същите жестове и тонове, с каквито се е обръщал към хората от най-висшите кръгове на варшавското общество. Нали също така е изчаквал дръзките изказвания на княз Антони Радзивил, както сега мълчи, когато се обажда неговият единствен син. Той разглежда смаяно облеклото на Фридерик, не вярва в историята с Делфина, която Фридерик му доверява по мъжки при чаша вино. Вижда се също как се мъчи да подражава на сина си в ресторантите, на разходката, в помещенията за пиене на минерална вода.

Майката е само поизплашена от величието и светското държане на сина си. Но бащата — бащата, който познава света, който добре оценява границите между народите и между хората, също така добре оценява пътя, изминат от Фридерик от скромната мансардна стаичка в крилото за персонала в двореца на Красински на улица Краковске пшедмешче до нагиздените като бонбониерки стаи на Chaussée d’Antin.

Днес споменът за неговото удивление предизвиква на устните следа от усмивка на задоволство. Наистина какъв блестящ път в кариерата си е преминал надареният с музикален гений внук на френския крепостен селянин и полския беден шляхтич.

През последните петнадесет години го сполетява само едно поражение: „Votre petite Мариня“. Това е поражение не само на чувствата и на нежните вълнения. Тогава просто му припомнят, доста деликатно, че който не е шляхтич в Полша, още не е човек, достоен за кръвни връзки с него.

Но той е могъл да си позволи отмъщение — отхвърля титла, орден и диплом, които дори водзинсци биха приели с радост. С всичко това той отхвърля тайните мечти на професора от Варшавския лицей и Подготвителната школа, Миколай Шопен, на когото съдбата бе поскъпила светските титли, ордени и гербове.

Но въпреки че отхвърля титлата и герба, звездата на Фридерик става все по-светла. Неговото приятелство с Жорж му създава отначало сред „приятелите“ от Сен-Жермен и Сен-Оноре повече или по-малко явни врагове. Но скоро враждебността отстъпва пред старата сърдечност, а сърдечността — пред нежното и неуморимо кокетничене.

Да, положението, което е добил, е започнало от страх пред нищетата и забравата. Той добре помни оня момент, когато на връщане в Комарови купува от една улична търговка суха кифла със сирене и не може да се въздържи да не я изяде веднага на многолюдния парижки булевард. Той също така добре помни чакането пред кабинета на Шлезингер и оня голям, циничен монолог на Дюфур. Също така помни застарелия младеж — банкрута с еднодневна слава от кафене „Фейдо“. Не той единствен го е плашил с беднотата на облеклото, погледа и живота си. По перифериите на литературните, артистичните, музикалните и художествените кръгове се мотаят десетки, дори стотици такива вътрешни или външни банкрути на изкуството.

Но той е нанесъл победа, и то колко ефектна и блестяща! Достатъчно е човек да прегледа визитните картички на приятелите, които го посещават, достатъчно е да прочете списъка на тия, които обучава. Ето ученичките му: княгиня Елизавета Чернишев, княгиня Катрин Сутзо, княгиня Луиз Бово, княгиня дьо Шартельо, дьо Ноай, дьо Шимай, Кастелан, дьо Краон, дьо Далмати… графините и графинките Флаол, Апони, дьо Камаран, Пертюи, дьо Сюрдр, Тун Хохенщайн, Калерги, дьо ла Ридост, дьо Лобо.

Защо да ги изброяваме? Това, че са негови ученици, всъщност не значи нищо — свирят лошо, не разбират същността на музиката и наум не им идва да положат усилия в трудната работа да открият в себе си и в нея истинския й смисъл. Тяхното слабо, а и неговото не особено усилие има зад себе си само две основания — за него половината част, подсладена с флирт скука, се равнява на двадесет франка хонорар, а те могат да се хвалят, че са ученички на самия Шопен.

Разбира се, вратите на техните къщи са винаги отворени за него. Когато отива там, той е гост, особено достоен за внимание и почит. Често притежателят на много хубаво родово име, когато идва в Париж от затънтената провинция, трябва доста да хлопа и се моли, за да получи покана за ноеловци или пертюйсовци, където Фридерик Франц Шопен е гост, за посрещането на когото се излиза до прага на салона.

Фридериковия начин на живеене, неговите тъй наречени приятелства, станалото вече привичка влачене по салоните и елегантните вечери, някога се опитва да промени Яш; опитва се да го критикува Жорж; същото правят Фонтана, Дьолакроа, дори такъв предан приятел като смъртно влюбената ученичка госпожица Мюлер.

Разбира се, Фридерик не позволява на никого „да се меси в работите на узрял в края на краищата човек“.

Единствено Мицкевич — човек с велико и строго сърце — може да си позволи бележки и мнения, които Фридерик не би могъл да понесе дори от Жорж, дори от баща си. Неговата суровост се обяснява тъкмо с неговото величие, а когато казва в очите дори най-суровата истина, никой не е в състояние да я замаже, никой не може учтиво и ловко да се измъкне с лъжа.

Неотдавна той преживява един особено несполучлив ден. Идва да помоли Фридерик да му посвири. Фридерик е принуден да му откаже: вдигнал е температура, а има и мигрена след безсънната нощ. Предния ден се е върнал много късно от дьо Гюстинови, после не е могъл да заспи. За оправдание той казва това на Адам.

Мицкевич се разсърдва повече, отколкото може да се очаква.

— Те ти съкращават живота.

А след малко:

— Те похабяват таланта ти.

Фридерик със срам и яд се опитва да се оправдава:

— Ако аз избирам…

Но Мицкевич не иска да го слуша. Той става от фотьойла страшно разгневен:

— Ако избираш — казва глухо, бързо, като свива вежди в една дебела линия, — ако избираш, помисли добре… кого избираш? И какво избираш? И по какъв път искаш да вървиш по света? По какъв път искаш да се връщаш в отечеството?

След дълго мълчание Мицкевич си излиза.

Фридерик три дни лекува температурата си. Но малко след обед на четвъртия, още през време на уроците, идва Франчишек Воловски.

Воловски идва с молба — с нечувана, фантастична, както казва, и най-голяма, с каквато е могъл да дойде. Но с тази молба той идва не само от свое име. Идва и като представител на младия Мартияк и Белвил.

Те много държат да склонят Фридерик да посети дьо Тисон, главен финансист, който неотдавна е получил титлата барон.

— Тисонови — обяснява Воловски доста безредно и неумело — са парвенюта. Но трябва да знаеш, че имат добър вкус, хубави картини, много хубави вина, великолепна кухня и прекрасна дъщеря. Освен това…

— Освен това? — пита сухо Фридерик.

— Освен това те са твои почитатели. Малката дьо Тисон мечтае за уроци при тебе, майка й е постоянен посетител на твоите концерти, притежават всичките ти произведения, подвързани с кожа и със златни букви. И изобщо…

Изобщо се оказва съвсем друго. И тримата просители са повече или по-малко заинтересовани в новото предприятие на новия барон — господин дьо Тисон. А Тисон е заинтересован да си създаде салон, който да отговаря на финансовото му положение и на баронската му титла. Защото това е свързано с политическите планове на банкера, който след хубавиците и артистите иска да въведе в салона си членовете на кабинета, които имат думата по държавната администрация.

Фридерик бързо се ориентира в положението. Отказва. Но това не помага. Мартияк и Белвил идват да го молят, дьо Тисон изпраща прекрасно писмо с прекрасен кош цветя. Накрая неудобно е да откаже.

Салонът на барон и баронеса дьо Тисон има всички качества на блестящ аристократически салон. Той е подреден с благородна дискретност, привидната му скромност говори добре за вкуса и такта на домакините. Вижда се, че мебелите, картините и дреболиите са подбирани според най-добри образци. Просто за чудене е с каква гъвкавост и леснота някои от тия хора умеят да придобиват не само власт, но и достойнство, присъщо на тия, които са се учили на него през тридесет поколения. Дьо Тисон като че ли е бил син на дребен търговец на зърнени храни. Забогатял е чрез спекулации с хранителни продукти непосредствено след Юлската революция. Десет години по-късно той спечелва една голяма борсова кампания, а половин година след тази си победа получава баронска титла.

Всичко това разказва на Фридерик възбуденият от положението Мартияк. Двамата седят в един ъгъл на салона. Фридерик добре вижда барона, който в тоя момент разговаря с Белвил. Великолепният Белвил стои пред дребничкия и сухичък дьо Тисон и гледа да се смали и хареса. Той подскача около финансиста, както подскачат кученца около ръка, която държи вкусно късче; за Мартияк това е обайваща гледка, за Фридерик тя е колкото смешна, толкова и отвратителна. Мартияк вижда в тази сцена перспективата за успешна финансова операция, а Фридерик наблюдава сцената на победата на новия барон над графа на ancien régime^[1]. Сцената е само наглед смешна, поради подскачането на снажния мъж пред съсухреното джудже.

Мартияк се усмихва блажено. За него сцената между Белвил и дьо Тисон означава увеличаване на доходите му с петнадесетина хиляди франка годишно. С мисълта за също такава печалба подскача Белвил, а дьо Тисон е също учтив и любезен. От операцията, в която дава достъп на представители на Фобур Сен-Жермен, на хора от блестящата родова аристокрация, той разчита не само на лесна финансова печалба, а и на сериозна политическа изгода, която засега е невидима, но сигурна. Белвил и Мартияк са братовчеди на двама министри — на вътрешните работи и на търговията. Какво повече е необходимо?

Мартияк непрекъснато спира лакеите, които минават с подноси с чаши с вино. Както чашите, така и виното са достойни за най-хубавите традиции.

Фридерик се усмихва:

— Господин баронът ще постигне това — около дъщеря му да почнат да се увъртат родовити князе.

Мартияк е вече пийнал.

— Тисон е ратай — фъфли той. — Но богатството му заслужава родовит княз. Такива тисоновци вече умеят да слагат ръка не само на княжески, но и на кралски богатства…

— За чия сметка?… — попитва рязко Фридерик.

Миг след това към Мартияк и Шопен се приближава домакинята. Като се усмихва очарователно, тя поканва Фридерик към грамадното пиано, над което виси един великолепен Буше^[2].

Фридерик се извинява, че е уморен. Баронесата разбира, че великият артист трябва да си почине още малко. Но половин час по-късно положението вече почва да става стеснително. „Умората“ не минава. На прекрасната дъщеря на барона Фридерик не казва нито един комплимент.

— За съжаление — обяснява той доста сухо — тоя път трябва да откажа.

Молят го вече всички. Мартияк изпада в паника. Дъщерята на барона се отдалечава, като издува плачливо устни. Бузите на баронесата пламват. Белвил дотичва при Фридерик. Сега той се умилква и сервилничи пред него. Воловски е просто блед:

— Няма да ми направиш това — повтаря той, — няма да ми направиш това…

Фридерик се усмихва безцветно. Той чака.

Най-сетне се приближава сам баронът. Той върви през залата, леко навел глава, и доверчиво гледа към Фридерик. Свиренето на този музикант не е за барона въпрос на живот или смърт, но няма никакво съмнение, че след Шопен дьо Тисон ще може вече да разчита на всекиго от прославените артисти. А за барона е важно да разчупи първите ледове. Той е достатъчно съвременен финансист и затова смята богатството си без представителност за парвенющина. А богатство, поднесено — както казва той — в изискана и хубава рамка, става политика. Шопен ще трябва да стане пример, пръв прецедент. Баронът се усмихва приятелски и меко, накрая взема ръката на Фридерик в дланите си:

— Вярвам — казва той с приглушен глас, — че маестрото няма да откаже на молбите ни. Нали нашите сърца… — не довършва той намека като изискан поет. — Вие сте просто длъжен, длъжен…

Фридерик се усмихва очарователно и навежда глава към барона.

— Длъжен? Аз съм длъжен да забавлявам гостите ви, господин барон? — попитва той полугласно. — Не разбирам защо. Та аз нищо не съм пил, нищо не съм ял…

Тоя отговор чуват най-близко стоящите господа. Никой дори не се засмива. Единствено баронът не загубва равновесие, усмихва се на „шегата“ и не спира повече Шопен, който веднага се сбогува. Върху бузите на барона цъфват кървави петна.

Анекдотите на тази тема, поукрасени и по-язвителни от истината, обикалят Париж в два дни. Всички се заливат от смях. Но Фридерик отказва каквито и да било обяснения.

Седмица по-късно той се среща у Жорж с Мицкевич. Тоя ден поетът е весел и шеговит. Той е научил вече историята за вечерта у дьо Тисонови. Радва й се като дете.

— Така трябва — повтаря той час по час, — така трябва. На всички тях така трябва да се отговаря. И на истинските, и на фалшивите барони, и на княгините, и на графините. Твоето изкуство не може да бъде от техния свят, нито може да бъде предназначено за техния свят.

Но след шегите и смеховете се води сериозен разговор. Жорж използува присъствието на Мицкевич и доста язвително почва да укорява Фридерик за неговите привички. Тя знае, че при това положение Фридерик ще позволи спор. А Мицкевич веднага застава на нейна страна. Двамата признават, че Фридерик не е пропилял последните години, че летата в Ноан са дали великолепен и обилен плод. Но че есените, зимите и пролетите година след година минават безплодно, че той ги разменя срещу дребни удоволствия и развлечения вместо да пише, че хаби живота и делото си.

Фридерик слуша с привидно смирение. Но в един неочакван момент той скача от малката табуретка, на която седи с престорено покорство.

— Повече и по-добре не мога да пиша — казва той почти шепнешком. — А щом казвате, че моят живот върви по лош път, кажете също, че и изкуството ми върви по лош път. Всеки от вас… всеки от нас — поправя се той бързо — си има своите грехове. Ние сме без отечество, без семейства, без народ… живеем в пустота и самотност. Ако дойде време, когато ще можем да се върнем при нашия народ, когато ще можем да живеем в близост, приятелство и любов с всеки негов син… тогава ще променя пътя на моя живот така, както ми заповядате. Но тук? Но сега? Нима трябва да отхвърля едните, когато другите няма да поискат да ме приемат?…

И той разказва за Tirechappe.

— Или — пита той по-нататък — ще трябва да заговорнича като нашите общества в Англия, когато болестта ще ме изтръгне от заговора по-скоро, отколкото жандармът? Или да се върна в отечеството си, за да свиря на обедите на царските сановници? Или да се затворя далеч от света и да се моля за чудо?

Той гледа към Мицкевич:

— Ти сам си писал: по чудо ще се върнем в лоното на отечеството си. Аз… аз не чакам чудо. Но всички сили и мисли, които са ми останали, посвещавам на родината. Позволете ми да бъркам понякога… за да не сбъркам завинаги.

— Нашето време… — започва сурово Мицкевич.

Фридерик не се оставя да го прекъснат.

— Нашето време — повишава той глас — е далеч от времето, когато моят живот би могъл да бъде близък на живота на целия народ. Но аз зная… вярвам и зная, че когато настъпи това време, тогава ще ме замести моята музика. Гледайте — той се изправя театрално на фона на завесата, — ето, пред вас стои Фридерик Шопен, денди, елегантен господин, изискан приятел на изискани приятели. Той има такъв и такъв фрак… такава жилетка… такива панталони… такава връзка. Е, какво? — пита той. — Тоя господин Шопен няма да се върне при своя народ, той ще умре, ще се превърне на пръст в някакво гробище. Неговият фрак ще изгние… хората ще забравят вкусовете му. Но кажете — говори той с възбуда, която предизвиква сълзи в очите му, — кажете, нима музикантът Шопен, също ще загине заедно със своя фрак и сърце? Кажете, нима Шопен е похабил своите мисли? Нима е сбъркал? Нима е избрал лоши пътища?… Толкова лошо ли е сбъркал, та да не може в годините на справедливостта да се върне в отечеството си и да стане приятел на всеки човек, на всяка полска душа и на всяка полска стряха? Вие можете… имате право да ме обвинявате в слабост. Аз вярвам, че ще дойде време на хора по-мощни и по-силни от мене. Но вярвам, че тия хора, ако разберат духа на моето изкуство, ще поискат и ще съумеят да простят грешките на живота ми.

Той млъква.

Нито Мицкевич, нито Жорж се обаждат дори с една дума. Сред тишината, която едва ли не шуми от напора на пулсиращата в слепите очи кръв, той повдига капака на пианото. Като се усмихва горчиво, започва от оная мазурка, която е написал преди двадесет години. Преди двадесет години…

Тогава — преди двадесет години — времето е текло твърде бавно. С мисли за бъдещето го е движело постоянно безпокойство: кога най-сетне ще завърша лицея и кога ще се сбогувам с консерваторията? Кога най-сетне ще стана мъж, както изпълнен с мъдрост, така и достоен за слава? Мечтите и надеждите му са нетърпеливи; месеци, годишни времена, дори цели години преминават твърде лениво за тая нетърпелива жажда за слава, зрелост, сериозност.

Колко смешно са звучали тогава въздишките на старите хора за „безвъзвратно загубената младост“! Той изобщо не е искал да им вярва. Не е могъл да ги разбере — за какво копнеят, за какво всъщност мечтаят. Особено силно е въздишал за своето минало професор Бродзински, но за него се е знаело, че му трябва малко, за да се разчувствува. При най-дребен случай очите на старчето овлажняват, плаче над всяко по-хубаво стихче или по-трогателна мелодия. По-лесно човек би могъл да се развълнува от мълчаливото, макар и не толкова често замисляне на бащата или на професор Лелевел, когато са споменавали младежките си години. В това споменаване се е чувствувало сякаш съжаление за пропиляно богатство, за хубава, но безвъзвратна любов.

Тая вечер Фридерик свири дълго. След детската мазурка избира, почти без да мисли за това, теми тъкмо от най-отдавнашните години. Сякаш прелиства страници на дневник — блясват прозорците на Краковске пшедмешче, звездите, отразени във вълните на Висла, очите на певицата в Шафарня, припомня си строфата на написаното от Стефан стихотворение…

Жорж и Мицкевич навярно разбират откъде иде музиката, която днес безпокои сърцата им. Когато се понасят звуците на Дванадесети етюд, поетът става и с гневна, шумна крачка отива до прозореца. Той се взира в тъмнината, движи устни, без да издава глас. Жорж седи изправена и не откъсва поглед от белите ръце на Фридерик.

Минават тактове и десетки минути, сякаш минават години. Накрая се обажда Скерцо h-moll — неговият грозен гняв, неговият първи възглас. Но тъкмо на това място, където, настъпва успокоение, където има минутка тъга, разлюляна от коледна песен, като минута замисляне над отдавна приключена младост, Фридерик зачерква всичко с неочакван, скърчащ пасаж и с трясък затваря капака на клавиатурата. Жорж прави болезнена гримаса. Мицкевич почти тичешком се втурва към Фридерик. Устните му треперят, той свива ръце в пестници, погледът му сякаш иска да изкрещи гневни, зли думи. Но като среща погледа на Фридерик, като вижда отблизо потъмнелите му очи, замълчава. Той го прегръща през плещите и се навежда, сякаш иска да го целуне. Ала вместо да направи това, само започва да шепне безпомощно някакви думи, разперва ръце, като че ли моли за нещо, или се извинява за нещо, и избягва навън.

Жорж също си отива — почти веднага след излизането на Адам. Ясно е, че Фридерик иска да остане сам.

Когато стъпките й утихват, той отива при пианото и с един пръст, като дете, изчуква мелодията на прекъснатата песен. Струните подрънкват тихо, с тънък детски гласец.

Да — някога времето е текло прекалено бавно за нетърпеливите мечти. Непонятни и смешни са били сълзливите въздишки на Бродзински или замислеността на бащата. Но накрая — днес това е вече страхотно ясно — времето почва да тече много бързо. Дали това е станало преди три или преди две години? Това той не знае, не помни. Не може да определи нито часа, нито деня. Едно е сигурно — сега е тъкмо така: дните, седмиците и месеците минават с главоломна бързина. Понякога, като си припомня техния бяг, Фридерик добива впечатление, подобно на тревогата на човек, който в безброя полетели в галоп коли иска да намери някой близък. Той знае, че този, когото, търси, точно в тоя момент минава покрай него, иска да викне нещо, да посочи с ръка… напразно! Колите летят прекалено бързо, за да може да различи чертите на когото и да било, познатите очи, близката усмивка. Конете прелетяват покрай него, настъпва тишина — човекът стои с още вдигната ръка, с уста, раззината за вик…

Сега вече времето лети с такава именно зла бързина. И нищо няма да отмени тоя бяг. Дни, седмици, месеци, години — колко от тях ще види още?

За старостта още се говори уж на шега и най-вече със смях.

— Стар съм, Адаме — усмихва се Фридерик, когато Мицкевич го съветва да пише „венеца на своето дело“, опера. — Сили не стигат.

— Стар съм — повтаря той шеговито на Фонтана, когато последният го съветва да предприеме някакво голямо концертно турне, което би затъмнило славата на Талберг и Лист, — сили не стигат.

„Сили не стигат — би трябвало да каже с усмивка на малката Токвил и с лек жест да обясни: — Стар съм вече.“

Какво ще донесат годините, които идват и минават? В живота — нищо ново, освен… сбогуване. А що се отнася до музиката? — След завръщането си от Ноан през четиридесет и пета година той пише до Варшава за плановете си:

„Моите нови мазурки излязоха в Берлин при Щерн, затова не зная дали ще стигнат до вас. Вие във Варшава обикновено получавате музикални издания от Лайпциг. Мазурките не са посветени на никого. Сега бих искал да довърша баркаролата и още нещо, което не зная как да нарека…“

Мазурките, излезли при Щерн, имат „Опус 59“. Баркаролата ще бъде записана като „Опус 60“. Колко ли още такива опуси ще зарегистрират издателите?

Фридерик е уморен, безнадеждно, безвъзвратно уморен. И затова всъщност няма смисъл да крие истината пред себе си. Знаят я близките, знае я той самият. Тая умора, тази старост — това са само външни белези и деликатно назоваване на истината. Нима сутрин от огледалото плаши отражението на старец? Не — тия пожълтели бузи, подпухнали клепачи, безпомощно дреперещи ръце, това е просто портрет на болен човек.

Всяка сутрин кашлица разкъсва гърлото му, задушава, насълзява очите му. Понякога Фридерик се олюлява към прозореца като пиян човек и най-страшното е, че дори студът, който нахлува през отворения прозорец, не успокоява болката в разжарените гърди. Само капките пот, които се стичат от челото, изстудяват слепите очи.

Най-лошото е винаги през предпролетта. Човек дори мъчно може да се учудва на това, че напоследък Фридерик е придобил нова привичка: говори сам на себе си гласно. Та той не иска и не би могъл да се оплаче нито на слугата, който, като чува кашлицата, дотичва с l’eau de gorame, нито на Жорж, която понякога се случва при такива пристъпи. Следователно оплаква се на себе си — опира глава на прозоречната рамка или върху студеното стъкло и повтаря:

— Колко още? Колко… кажете.

На такъв въпрос никой не би могъл да даде отговор. А времето тече твърде бързо, за да може човек винаги и с пълно човешко достойнство да мисли за бъдещето. Все по-трудно му е да запази живостта на остроумието си и да оцветява с усмивка всеки разговор. Все по-лесно Фридерик избухва в гняв дори при дребни спорове, губи търпение пред най-близките си и дори като знае колко несправедлив може да бъде, той продължава да е такъв, противно на себе си, противно на добрата воля на своите приятели и на собствените си желания.

По-рано например разговорите и убеждаванията да напише „венеца на живата си“, опера, са предизвиквали у него само смях. Както е известно, това е идея на Мицкевич, подхваната отначало почти от всички! Несмело или по-смело от няколко години вече му припомнят за това голямо негово задължение пред себе си и пред отечеството.

На времето си Фридерик е направил от това дори забавление — обзаложил се с Жорж, че всяка седмица ще може да разказва нов виц във връзка с тия напомняния или молби. Успява — обижда се Кайсевич, обиждат се Витвицки и Гжимала. Единствено Мицкевич гледа да не засегне.

Но сега дори за тази тема му липсва хубаво настроение. Приятелите са се примирили с отказа, дори Мицкевич, който случайно подслушва подигравките на Фридерик с ненавременните предложения, притихва, малко засегнат, а и малко натъжен от неотменимото като че ли решение на композитора — решение, което въпреки всичко не може да проумее.

Но понякога се повтарят някакви намеци и въпроси, наглед риторични. А чуждите — непредупредени и непредубедени — си позволяват дори неприятни забележки, толкова повече, че в Париж се е вдигнал голям шум във връзка с двете най-нови опери на Майербер — „Le Prophète“ и „L’Africaine“. Двете придобиват слава на шедьоври още преди да бъдат представени. За тях се говори много и поради това, че композиторът не възнамерявал да ги даде на операта, докато не сменят примадоната.

А примадоната (госпожа Щолц), както се мълвяло с хихикане сред господата, имала над директора такава… власт, че не можело дори да се мечтае за нова певица. Затова, почти във всеки салон говорят за музика, клюкарствуват по адрес на операта. Тогава няма нищо чудно, че и в салона на Делфина тази тема е също така популярна. А точно у Делфина се стига до спречкване, което тук навярно не би трябвало да бъде отминато. За свидетелите му то сигурно е дребна работа и те лесно го забравят. Но като се има пред вид скритият смисъл на тази случка, ние ще трябва да я припомним.

Този ден Фридерик решава да не излиза от къщи. Сутринта е отвратителна: нито мъгла, нито дъжд, нито сняг. На всичко отгоре го събужда пристъп от кашлица, след която дълго лежи неподвижен. Кръвта пулсира в слепите му очи, сърцето замира. След това той дреме почти до дванадесет.

Но рано след обед априлското време донася чудесна промяна. Ето иззад облаците се показва слънцето и Париж се изправя във възхитителен блясък, а този блясък и вятърът — пролетният вятър — са причина светът да става толкова изразителен и чист, че сякаш иска да предложи красотата си дори на очите на невярващите.

Фридерик става към два часа. Той се чувствува по-добре, но трябва да бъде благоразумен. Затова решава да прекара вечерта в четене на книги, после малко ще посвири — ще си припомни спокойните мили дребни творби на старите италиански майстори, ония дребни творби, в които те с такава обич и хумор подражават гласовете на птиците, ромона на потока или шума на фонтана. Той отлага уроците и по всичко изглежда, че ще прекара деня в спокойствие, в лека, мила скука, така, както е възнамерявал.

Но след обяд той надниква в скиците на започнатото преди една седмица ноктюрно. На едно място темата на ноктюрното започва да звучи като спокоен глас на силно страдащ човек. Фридерик преглежда тия бележки и с това разбива цялото си спокойствие. Та това не е туй, което е мислил, което е чувствувал. Колко близо е човек понякога до омразата към самия себе си — поради своята слабост и безпомощност, поради невъзможността да улови великата мисъл и почувствуваната красота. Как умее да отвращава със своите слабости онова, което някога е записвал с надежда, с чувство, че то е нещо пълноценно. Скицата на ноктюрното е лоша, несполучлива, глупава.

Спокойствието се пръсва и от него не остава нищо. Едно съмнение повлича подир себе си други страхове и грижи. Всичко се разпада, той не знае какво да пише и за какво да мисли. Не може да го зарадва вече нито книгата, нито Скарлати, нито скорошното заминаване за Ноан, нито красотата на вечерта. В прекъсващия се ритъм на сърцето, в разкъсаната мисъл расте неопределено, тежко безпокойство. Сякаш Фридерик страшно бърза нанякъде по важен като живота въпрос, а е загубил и пътя, и времето. Сякаш му предстои да вземе решение, от което зависи собственото му бъдеще и бъдещето на най-близките му, а е загубил всякакво чувство как трябва да постъпи и какво изобщо да избере. Сърцето му непрекъснато бие като при сънен кошмар, а не може да се пробуди.

Той трябва да излезе — не би могъл да понесе нито час, нито четвърт час самота. По пътя на два пъти променя дадената на кочияша заповед. Накрая отива у Делфина.

Там няма много гости. Компанията е по-скоро интимна и вече доста развеселена. В първия миг Делфина се учудва, изненадана е. По усмивката, с която гледа към вицеграф Белвил — който напоследък е започнал да й изпраща кошници цветя по съвсем дързък начин, — се вижда, че тя би предпочела да не чувствува върху себе си ревниви или дори само изпитателни очи. Но тя веднага изтичва към Фридерик и го настанява при себе си. Усмихва се — добре е. Но той не може да намери сили да й направи комплимент. Само безпокойството му се променя в тъга — спокойна, безсмислена тъга.

В тоя момент разговарят за Майербер, госпожа Щолц и за директора на операта. И по-специално за инцидента в директорския кабинет — това е последният парижки скандал със спазми, разбито стъкло и повикване на лекар. А понеже Делфина е наредила да поднесат особено хубава реколта шампанско, разговорът се обръща в безредие и всеки плещи, каквото умее най-добре — остроумниците клюкарствуват, скучните развиват теории.

По едно време някой подхвърля, но далеко от Фридерик, един риторичен въпрос — как би постъпил Шопен на мястото на Майербер. Разбира се, веднага установяват, че със своята прелест и очарование той веднага би убедил всички и във всичко, че госпожа Щолц след една негова усмивка би отстъпила, а Гарция би пяла без хонорар — също за една усмивка.

Фридерик се преструва, че не чува. Той слуша някакъв разказ на Делфина и повтаря: да, да, да, но всъщност не чува нито дума. Гледа равнодушно влажните й устни и не мисли за нищо.

След малко обаче в отсрещния ъгъл на салона отново се чува името му. Един млад французин, необикновено хубав и до невъзможност скучен момък, започва най-сериозно да разсъждава защо всъщност няма опера от Фридерик Шопен. Историята на Полша, велика и трагична — твърди той, — дава толкова теми. А величината на гения — продължава по-нататък — колко красота би дала на произведението… Момъкът се упоява от собствения си глас и дори не забелязва как до него се изправя самият Шопен с устни, побелели от гняв. Едва на рамото си усеща изумително силното стискане с ръка. Чак тогава заеква и прекъсва на половин дума.

Фридерик се навежда съвсем близко над него. Той говори почти шепнешком, а думите изговаря така — като ги дели на срички и сече с усилие, — както човек, възбуден от собствения си вик до последната граница на гнева.

— Вие, вицеграфе — казва Шопен, — нямате право, нито основание, нито… толкова ум, че да ми диктувате какво да пиша.

— Но…

— Не желая — казва Фридерик шепнешком.

Момъкът скача от мястото си, сякаш са му ударили плесница. За по-малко от секунда цари заплащителна тишина. Такава тишина, която води двама изпълнени с гняв хора към постъпки, които обиждат чуждото и собствено достойнство, когато губят от очи въпроса за човешкото достойнство точно в името на овладялата ги лудост. Но за щастие до тях вече е застанала Делфина. Тя стои, заляла се в смях, сякаш изобщо не е забелязала какво се е случило, и им тика в ръцете чаши, като вика за музика и танц. Вицеграфът успява да си припомни, че дуелът с някакъв си свирач ще го направи безкрайно смешен пред полка. А Фридерик позволява на Делфина да го отведе в салончето, където играят на карти и тази вечер Валевски губи шеста хилядарка.

Делфина успокоява гнева на Фридерик с тих глас и с поглед, който все още обладава несломима сила. Но той не иска да остане по-дълго тук. Извинява се, че се чувствува зле. Делфина прелива от топлота и съчувствие, но не го задържа.

Той нарежда на кочияша да се върнат по обиколен път. Сена носи гневни пролетни вълни. Шумът от реката се смесва с шума от вятъра. Луната изглежда като от театрална сцена — бяла, сред облаци, сляпо загледана в нощта.

В кабинета на Жорж свети. Една минута Фридерик се бори с лудото желание да отиде при нея и да й изкаже цялата жестока истина на тия дни. Една минута той вярва, че тя ще го изслуша така, както умее понякога в мълчание, изпълнено с любов и мъдра женска грижа за най-скъпия на сърцето й мъж. Но после си дава сметка, че Жорж пише. Затова тя ще го слуша, без да чува, без да внимава, без да мисли. Няма да стигне до нея нито отчаянието му, нито смисълът на безпокойството, което тежи сто пъти повече от старостта и умората, сто пъти повече от всички други тежести на болестта.

Защото боли и ужасява не това, че ще дойдат моменти, когато на гърдите ще липсва дъх, а на сърцето сили за поне едно-едничко удряне. Друго, именно друго става най-тежка болест, непреодолима болка и непобедим страх. Това именно, което прави времето така жестоко да ускорява своя бяг и което е най-тежка заплаха в неизбежността на това време.

Къде е операта? — цитат. Питат къде е операта, когато на него му липсват сили за ноктюрни, за проста мазурка. Защото зад самата глупост да го наговарят да пише опера, се крие още нещо: искане на нови произведения, на нови големи опуси от величината, от стила на Шопен. Питат го за стотици страници партитури, арии, квартети и увертюри, когато ръцете и мисълта му нямат сили да изнесат осемтактова фраза. Защото болестта е страшна не с това, че спира дишането, задушава с кашлица и облива челото с пот. Страшна е със своята най-дълбока унищожителна сила, когато прекършва мисълта и ограничава въображението, когато отнема на мисълта и въображението способността да преодоляват собствената си слабост.

Колко ли още опуси ще зарегистрират издателите?

Оная скица на ноктюрно в наивната радост на първото хрумване той отбелязва като „Опус 62“.

Тази година за Ноан заминават през май. Пролетта сякаш е изненадана от лятото. Върху страната ляга задушната и неподвижна тишина на горещините. Дърветата стоят неподвижни, не трепва клонка, дори един лист не зашумолява. Сив покров от прах е застлал крайпътните ливади, конете се влачат с ниско наведени глави, ударите на камшика отпечатват по задниците им влажни от пот следи. А земята е придобила каменист цвят и всичко изглежда като от камък: бялото небе, сивата трева, неподвижното дърво и увисналата във въздуха птица.

Във всичко това едно нещо е удивително — че Фридерик понася великолепно пътуването. Всъщност най-добре от всички. Въпреки горещините, праха по пътищата, въпреки жегата, с която са пропити дори нощите, той се чувствува добре, весел е, дори се присмива по малко на напълно безпомощната и страдаща от мигрена Жорж. Жорж няма сили да му отговаря, тя няма сили дори за цигара.

— О, мили боже — само въздъхва тя от време на време. — Откъде толкова енергия в този проклет поляк?

Той се смее, смее се с висок, младежки смях. А всъщност сам не мисли много и не помни откъде иде тая веселост и неочаквана, отдавна неизпитвана младост.

А в пътническия му куфар се намира на път за Ноан чиста нотна хартия — нали в Ноан той винаги е писал, писал е бавно, с усилие, но много и хубаво. В Ноан са се родили тактове, с които се гордее и ще се гордее. Фридерик вярва в Ноан, в неговата тишина, в оная нощна тишина, която е тъй съвършена, че той чува гласа на сестра си и вълните на Висла. Той си припомня тази тишина, а също така и отзвуците от струните на пианото сред лятната нощ, скърцането на перото по хартията, птичето цвърчене на догарящата свещ. Затова се смее и шегува.

Но въпреки всичко пътят го силно изморява. Това той разбира едва на другия ден след пристигането си, когато целия ден трябва да прекара в леглото. Едно от децата на Жорж — Морис или Соланж — започва да дрънка на пианото. Той вече е скочил, за да се затече към салона, готов за свада — така го е ядосала идиотската италианска мелодийка, повтаряна непрекъснато. За щастие пианото замлъква навреме.

Горещините свършват едва след седмица с буря от Атлантическия океан, която носи градоносни облаци, светкавици и гръмотевици навярно над цяла Франция. Тя връхлита на Ноан в късна нощ, синя от светкавиците, страхотна като битка. Фридерик се събужда още от далечните гръмотевици. Застава до прозореца и се заглежда в тъмнината. Къщата трепери от все по-мощните пориви на вятъра, обаждат се високи кикотения на теченията, стенат стъблата на дърветата — някъде с трясък се чупи стъкло, къщата се буди, в стаите на Жорж запалват светлина. Някой от прислугата почуква тихо и на неговата врата — той не отговаря.

После дочаква зазоряването. Пейзажът е необикновено чист и хубав. Прозрачната утринна мъгла блести с всичките багри на дъгата: във всяко зелено има капка червено, във всяко червено — капка лазур. Фридерик гледа света с възхищение.

Тази сутрин той най-сетне записва правилната тоналност и тема на ново ноктюрно; така започват да текат месеците на лятното пребиваване в Ноан през 1846 година.

От Ноан се връщат едва през ноември. Юни, юли, август, септември, октомври — пет месеца, почти половин година. И какво? Прелетели са като прелетни птици. Той не може вече да скрие истината пред себе си — ето че и Ноан разочарова. Там, в chateau, остава значителен пакет чиста нотна хартия, остава споменът за много горчиви, лоши дни и нощи, а също и за множество ненужни събития, неприятни не само за него. Спречквания с Жорж, свади с Морис… Добрата реколта това лято не е голяма — няколко десетки нови такта. Но какво представляват двете ноктюрни и скиците на две мазурки за пет дълги месеца?

Как лети, как бърза времето!

А и това лято не е донесло добър плод. Понякога Фридерик не мисли за това, а когато се върне огорчението и гневът му, обвинява всичко и всички в зла воля, в неприязън дори. Но това са само отделни моменти. Все пак той знае, че това са странични мисли, далеч от истината.

Всичко се свързва и сплита по най-лош начин: болест, слабост, умора. Всичко се обръща против него. Не може да пише — липсва му време, смелост, липсват му просто сили за упорита борба с цялата си слабост. Той прекалено лесно се уморява на пулта. Много го измъчват безплодните, макар и безсънни нощи. Остава само чувството на огорчение и враждебно безсилие. Понякога Фридерик преживява минути на ненавист към целия пращящ от дръзновение и сили свят, чиито работи все по-цялостно се изплъзват от отслабналите му ръце. Сякаш този свят, устремен напред в мощен и смел поход, го захвърля на завоя на пътя, оставя го за плячка на самотата, гробарите и гарваните.

Това не е вярно, но понякога той мъчно може да устои на тия страхове. Времето минава бегом. И само Фридерик преживява това поражение, Жорж не е загубила нищо от своята младежка красота и упорита работливост. Соланж цъфти в първа, ранна хубост, без да знае какво е болест или старост. Нищо не иска да знае за това и Морис — момък, който безусловно вярва в младостта си, който просто кипи от нея, равнодушен, дори враждебен на всяка чужда грижа.

Е, да! Защото той е съвременен младеж. Винаги по модата — никога елегантен. Винаги ухажващ момичетата — без да вярва в любовта. Изпълнен с уважение към всяко голямо богатство. Изпълнен също с модни фрази за републиканските добродетели и с презрение към всеки народ, към всяко простолюдие, което, както той твърди, не може да различи мъдростта от удобството, удобството от глупостта, а глупостта от свободата. Глупав за истинската мъдрост, достатъчно умен, за да не показва това.

Фридерик не се интересува от неговата философия, нито от по-големите или по-малките му свинщини — дребни лъжи, изкопчване на пари от майка си, смирение пред силните и жестокост към слабите. Спречкванията избухват за тия случаи. И за какво всъщност? Защото Фридерик най-много се дразни от тази именно младост и непоклатимо здраве. Морис пращи от сили и дързост. Нещо повече, той показва това сякаш нарочно, сякаш съзнателно се надсмива и подиграва на слабостта на Фридерик. На всяка крачка, съзнателно или несъзнателно, той изтъква неговото превъзходство в това отношение. Сега преживява период на презрение към чуждата възраст и чуждите преживелици. Затова умее да бъде жесток.

Това е фалшива мисъл и неразумно чувство — но те съществуват. Фридерик не понася Морис преди всичко заради дръзката му младост, заради силата и здравето му. Морис и без това дава много поводи за недоволство, но на характера му човек може просто да махне с ръка. Нека си расте, както иска — като кариерист в република или в кралство. Стига само… На това отгоре Жорж не разбира нищо, нищо не знае. Тя е преди всичко майка. Сега Морис й е станал най-близкият човек на света — така поне тя смята. Затова, трябва не трябва, взема Морис под своя защита. Да, да… различни огорчения са се натрупали това лято в Ноан, натрупали са се много от най-дребни и несъществени до най-голямото. Дали то е по-важно от живота? Важно е като неговия смисъл.

И така, самотата става все по-голяма. Тя не е като самотата през първите месеци в Париж! За онази е знаел, че измъчва, но е знаел също, че накрая може да я победи. А тази ляга върху живота му като сянка от огромни облаци, които се издигат иззад хоризонта, облаци, за които няма нито слънце, нито дори надежда за слънце.

С Жорж все по-трудно може да се разбира. Тя не може да схване какво става в него. Много здрава и силна е. Цялата е погълната в писане. Дразнят я спречкванията му с Морис — нейната сестринско-майчина нежност към Фридерик все по-явно прелива в рутина. На това отгоре свободното си време сега посвещава на нова идея-фикс, която я завладява все повече — плана за женитбата на Соланж и въпроса за кариерата на Морис. В резултат между нея и Фридерик се пораждат дребни недоволства, дребни недоразумения. Всичко това наистина щеше да бъде дреболия, ако не е истина, че помежду им има все по-малко моменти на откровеност и моменти на близост. Понякога през главата му минава мисълта, че липсата на такива моменти е следствие на оня най-горчив и най-болезнен въпрос. През последните години тези моменти на откровеност и близост най-често са се случвали, когато той е отивал при нея с нова творческа идея или ръкопис.

— Тогава тя е пламвала от въодушевление, готова за съвместни, изпълнени с радост вълнения.

Но сега тия моменти са все по-редки. Все по-редки. Минали са пет дълги месеца. А колко пъти я е викал при пианото, за да й прочете току-що завършен ръкопис?

През септември и октомври у Брандис излиза „Полонеза-фантазия“. Но дори този факт крие в себе си зърно горчивина. Фридерик чете това си произведение с колебание и безпокойство. Наистина някои тактове припомнят времена на най-голяма гордост. Но също така припомнят колко е отслабнало въображението му през последните месеци. Фридерик чете полонезата като дело на чужда мисъл — много трудна, за да бъде схваната и напълно разбрана.

А до него стигат и слухове, че полонезата не се харесала на Лист. Фридерик повдига рамене и оставя екземпляра.

Не се връща към него цели седмици.

Настъпил е вече ноември. Времето е все още хубаво, слънчево. Дърветата в Париж са зелени, утрините — слънчеви. Но после ще настанат студове, дъжд, мъгли. Дни на задушаваща влага и северни ветрове. Декември, януари, февруари…

През декември излизат две ноктюрни.

Зимата е необикновено сурова. Той я понася много зле. Няколко пъти страда от остър бронхит.

Постоянните посетители на операта свикват да виждат един още млад мъж, с бледо и сякаш леко подпухнало лице, когото двама грамадни лакеи носят по стълбите като инвалид. Известно е, че той не е инвалид. Известно е и името му. Носеният обикновено е със сведени, полупритворени клепачи. Той се усмихва леко — сякаш се срамува от нещо и страда за нещо. Но ако някой много настойчиво наблюдава тия сцени, може да срещне толкова студен и равнодушен поглед, че дори въпреки волята си ще извърне глава и ще заговори бързо и объркано.

Това е 1847 година — а от пролетта става явно, че това е годината на раздялата с Жорж. Коя е причината за тая раздяла? Всъщност нито един от двамата не би могъл да даде ясен отговор. В основата си тоя факт е удивителен. Париж се тресе и кипи от нови клюки — нали са минали близо девет години от деня, когато за пръв път се свързват имената на двамата.

През тия години са положени много усилия, за да бъде разбито това приятелство чрез злоба и присмех, чрез фалшиво приятелство и искрена враждебност. Между князете и графовете няма нито едно лице, което би било готово да похвали тази връзка. Но въпреки това нищо не постигат нито интригите, нито шегите, нито тъй наречените сериозни разговори. Защото понякога Фридерик успява да отговори с такъв безукорен такт и жестоко презрение дори на дискретните намеци, че сам княз Адам решава да забрави всичко това. Приятелството продължава — нищо не го смущава. Най-трудните дни — когато любовният копнеж трябва да се промени в братско чувство и само приятелски мисли — са минали отдавна, много отдавна. И двамата вече са ги забравили.

По това време — след близо девет години в основата си злополучно приятелство — внезапно всички се ориентират пред крайно удивителния факт: Шопен и Санд са престанали да се срещат!

Коя е причината за този факт? Ще повторим: никой от двамата не би могъл да даде пълен отговор. В същото време хора, които искат да си отговорят сами на себе си, изтъкват десетки причини.

В салоните на Чарториски и Делфина господствува мнението, че причина за всичко е последният роман на госпожа Санд, озаглавен „Лукреция Флориани“, в който авторката била обрисувала злобно и саркастично приятеля си. Това мнение с един замах окарикатурява цялата история на тази любов и приятелство, а също изтъква в истинската му светлина морала на писателката: нейната брутална — както се вайкат княгините и графините — ирония, нейната липса на вкус и липса на… талант. Разбира се, тук не се обсъжда въпросът за правото на писателя да метафоризира и резюмира. За изтънчения и пълен с прелест роман се говори като за вестникарски скандал сред обществото, като за фейлетончета на журналистически негодници, които живеят най-вече от парите, давани им… за да мълчат.

Когато ехото от тия окайвания достига до Фридерик, той свива рамене. Бързо отвикват да повдигат тоя въпрос пред него — не е много безопасен.

Между близките на Жорж хора се подхвърля, че раздялата е настъпила поради недоразумения във връзка с омъжването на Соланж. Тук наистина се стига до недоразумения между майката, от една страна, и дъщерята и зетя — от друга, между Жорж и Фридерик, между Морис и Соланж. Бракът се сключва внезапно — до известна степен прекалено неочаквано. Затова, както одумвачките с титли, така и тия от пазарските сергии, го накичват с възможно най-мръсни клюки.

Соланж се омъжва за скулптора Клезингер, млад човек с красотата на Аполон Белведерски и с ума на нормандски сержант. Общоизвестно е, че Шопен не може да го понася.

Разбира се, говорят и за Морис, а също и за истерията на Фридерик. За новите му флиртове, за подновената любов с Делфина… Клюки, клюки, клюки. Досещания й „факти“. Информации от „най-добре информираните“.

Достатъчно!

От всички тия фалшиви следи, криволичещи пътечки, никой нищо няма да изчопли. Най-много — ще се върти по своята колкото дребна, толкова и отвратителна следа. Единственото, което остава, то е като че ли напомнянето за самотата. За това чувство на самота, което най-напред се засилва в самия тебе, а после започва да става факт и причина хората наистина да почнат да те отминават, като ускоряват крачките си. А самотникът крачи все по-бавно и гледа с примирение на отминаващите. Той изостава все повече и повече, като се усмихва леко, сякаш се срамува от нещо или му е мъчно за нещо.

Животът на Жорж продължава да тече с енергичен ритъм, в работа и буйни надежди. Нищо чудно, че тя става все по-далечна, сякаш се изгубва от погледа. Французите имат пословица: „Loin des yeux, loin du coeur“. Край Висла казват: „Далеч от очите, далеко от сърцето“.

Нима целият свят, всички хора, всичките техни, а и собствените работи почват да се губят от очите и сърцето, да стават безразлични? Нима и човек точно така се приготвя, без сам да знае, за деня на окончателното си сбогуване, нима точно така се предпазва от прекомерната болка и страх?

А наглед са останали много приятели. Те самите се наричат такива и Фридерик не избягва това наименование. Към истински най-близките спада Дьолакроа, който боязливо и несръчно се опитва да го накара да се върне към старото си приятелство^[3]. Фридерик млъква и Дьолакроа бързо променя темата.

Има и други — Гжимала, госпожица Розиер, Делфина… Разбира се — колко много приятели и приятелства, светски нежности! Всъщност човек може да ги брои на дузини. Ако не беше една дреболия, един факт, който уж не значи нищо.

Ето, идва лятото. Всички постепенно започват да заминават, да изчезват, да се сбогуват. С всеки изтекъл ден някой от познатите липсва. Заминават Делфина, чарторисци, Леови… Обезлюдяват малките дворци в Сен-Жермен и Сен-Оноре. Настъпват горещини. Мъчителни, душни дни под бялото от слънцето небе. В такива дни кръвта издува вените по слепите очи като разтопено олово.

В Ноан ливадите навярно блестят от росата, цъфтят червени рози. А тук не може да се диша. Къде сте вие, влиятелни покровители и приятели? Със съчувствието и добрата си дума преградихте пътя за Ноан. Постигнахте своята цел.

А в Париж не може да се диша.