Йежи Брошкевич
Любовта на Шопен (16)

Château nouant

Ноан се намира в равнина, над която понякога се извиват страхотни бури. Късната есен тук е тъжна, зимата — мрачна. Но лятото обикновено цъфти прекрасно — в равнината растат дървета, лозя, дори жита. Тук небето е по-друго от това в Полша — не е толкова облачно, следователно по-светлосиньо, следователно по-високо, по-горещо и хубаво.

Ноан — това е Франция, истинско френско и само френско село. Каменните къщи и кладенци, каменистите межди, дърветата с други контури, облеклото на селяните, техният език, очи, реч — всичко това е много далеч от далечната родина.

И все пак не е. Да допуснем, че е вечер — доста облачна и леко ветровита вечер. Такива вечери предвещават топъл нощен дъжд. Луната още се вижда, затова вятърът донася далечен лай на кучета. Дървото край стената шумоли — отърква се с клон о нишата на прозореца.

Тогава е достатъчно да угасиш лампата, да седнеш до прозореца и да гледаш във все по-тъмната нощ, за да видиш пред себе си добре познатата картина. Мъчно можеш да установиш откъде я знаеш: от Шафарня или от Варшава, от Антонин или от Торун. Тя може би само съединява в себе си няколко познати части, може би е станала фалшив спомен. Но тя е толкова близка на сърцето, както ризата на тялото.

Няколко минути такива чувствувания съвсем няма да бъдат прекалено сантиментално преживяване. Това са просто минути на добре заслужена почивка. След тия няколко минути отново трябва да запалиш лампата и да се върнеш при пулта. Целият малък дворец вече спи само в две стаи още свети: в кабинета на господарката на дома и в стаята на Фридерик. Жорж пише нов роман, Фридерик прави последната редакция на екипираната през миналия месец полонеза.

Късно след полунощ по стъклата на прозореца почва да барабани летен дъжд. Но пред разсъмване небето се прояснява и слънцето изгрява много красиво: то бързо отминава златистите и розови мъгли, за да освети изведнъж цялото небе.

Тая нощ е донесла близо четиридесет нови такта. Сънят, който иде, е дълбок и нежно успокоява възбудата, предизвикана от ритъма, смисъла и силата на написаната през нощта музика.

Фридерик става към пладне. Обличането, макар и в най-обикновено облекло, продължава дълго. Той се прозява, тутка се с тоалета си като разглезено момче. Следва скучна закуска, до обяд — четене на моден, но скучен роман за някаква скучна любов, после скучен обед и ленива разходка.

На разходка излизат тримата. Напред тича Морис, живият, хитър и дързък син на домакинята, след него бавно вървят Жорж и Фридерик. Жорж отново е облякла непоносимите цветни панталони и зле скроен фрак. Тя разказва възбудено за страниците, които е написала през изтеклата нощ, и за тия, които ще напише днес. Но понеже няма нито за спукана пара дарба да разказва, това, което говори, е доста нелепо и много непохватно. Просто скучно. Фридерик се усмихва със скрита снизходителност и се преструва, че слуша. Той знае, че Жорж трябва, че е длъжна да преформулира в себе си един-два пъти новите си помисли, преди да ги пренесе на хартията. Това, че Жорж разказва непохватно, й дава възможност за поточен творчески контрол. А на него му е дори по-приятно, когато Жорж му досажда, защото тогава може да не внимава, може да мрънка безсмислено: „Да… да“, леко да скучае и да слуша тихото шумолене на всеки летен ден.

В Ноан е изобщо много скучно, но по благословен начин скучно. След обяд, надвечер, Жорж ще излезе на кратка езда, а прислугата ще клюкарствува лениво в кухнята. Фридерик пък отново ще скучае. От скука ще прегледа някои парижки вестници и списания, може би дори ще драсне писмо до някой приятел, ще се позавърти из салона, ще дремне във фотьойла пред камината. За късо време от скука ще го извади завръщането на Жорж. Тя ще донесе със себе си мириса на вятъра и праха. Ще го попита:

— Не работиш ли днес? — И добавя: — Защото аз ще работя. Тогава лека нощ…

Фридерик ще се върне в стаята си. Всъщност десетина-петнадесет минути няма да му се иска да пише. Но после — когато започне да преглежда вчерашните тактове — ще го ядоса една или друга грешка. Ще я поправи. Поправката ще изпробва на пианото, после ще изсвири цялата творба. Ще спре, гдето я е приключил вчера. Но самата музика иска да бъде развита, иска продължение, тя налага на сърцето своя ритъм, на мислите — своя полет. И ето, така започва новата нощ на труд. Ръцете почват да треперят от бързина — нали е ясно, очевидно и сигурно като собствената смърт, че тия тактове ще станат част от историята, че в стотици, в хиляди, в стотици хиляди хора ще събудят същите поривисти и горди чувства, които му диктува сега творческата мисъл.

Зад прозорците заръмява лек, монотонен дъжд. Настъпва лошо време.

* * *

Днес би му било трудно да отговори дали обича Жорж. Мария — votre petite Marie — го беше победила със своята беззащитна слабост. Едва по-късно той е разбрал силата и изменчивостта на тази слабост. Жорж пък го побеждава със силата на своите чувства. И едва по-късно той разбира, че голямата любов прекалено лесно изгаря от собствената си сила.

Дните на Майорка, съвместното пътуване и първото лято в Ноан са дни, през които той за пръв път в живота познава вкуса на смъртта. Струвало му се е, че той никога няма да премине обратния път. А манастирът на картузите сякаш е бил направен специално за гробница. Но въпреки страха и ужаса, въпреки нощите, през които е изглеждало, че кръвохракът ще го задуши и че никога вече няма да види слънцето, в спомените му цялото това време е време на голяма, на истинска красота.

Днес мъчно може да отговори на въпроса дали обича Жорж. Тогава, дори умиращ, е знаел и мислел върху това. Оттогава са изминали вече много месеци. Това, което ги свързва сега, не е любов. Нейните качества и недостатъци го радват или сърдят като качества и недостатъци на много близък човек, но всъщност за него Жорж не е вече жена, така, както не е жена за мъжа майката, сестрата или дъщерята. Най-трудното време е минало отдавна. То е било тогава, когато Жорж решава да даде на връзката им тоя именно характер, който тя има сега. Тогава Фридерик я ненавижда, моли, проклина, целува я по ръцете или си отива „завинаги“. Но внезапно един ден един факт става ясен и радостен: най-сетне нямам жена, нямам любовница или годеница — най-сетне имам семейство. Съзнанието за този факт приключва онова трудно време и от ония дни започват спокойните и „скучни“ лета в Ноан.

Един от най-милите парижки гости на Жорж — немският поет Хайне — й заявява веднъж в очите, че тя е най-неостроумната й най-скучната французойка, която познава. Тогава тя е седяла по обичая си в ъгъла и пушела пура. Хайне й се покланя злорадо и приятелски, а тя — в това инстинктивно движение виждаме цялата Жорж — само повдига рамене.

— Когато разговаряте с мен, може би скучаете. Но когато мислите за мене, господин Хайне, тогава вие най-сетне ставате интересен. И за това нещо съм благодарна на себе си.

Именно — Жорж може да досажда, както Юго може да ядосва, а Балзак да разсмива. Но когато от очите изчезват двойната й брадичка на свещеник, шалварите на персийски търговец, фракът на търговски пътник и пурата на файтонджия, — когато се забравят смешните слабости на госпожа Аврора Дюдеван, пишеща под псевдонима Жорж Санд, величието на Жорж Санд смайва, озарява, възхищава.

Край безредно отрупаното с книжа бюро седи една небрежно и чудновато облечена жена с прецъфтяла вече хубост. Разчорлената й коса, прехапаният в устните косъм, недопушената пура в лявата ръка, грозното изкривяване на главата при писане — всички това сигурно не й придава чар. Но човек трябва да погледне през рамото на пишещата жена. Тя пише бързо, почти без да вдига перото от хартията, а въпреки това ръкописът е чист и четлив.

* * *

„Зове ме и ме вика пътят, който минава през полята или се крие в горите, свободният път — зове ме и ме вика, за да опозная неговите завои и да открия тайните му. Тоя път е пътят на човечеството, пътят на целия свят. Няма човек, който би се осмелил по своя воля да отваря или затваря този път. И не само могъщите, не само богатите имат привилегията да го тъпчат с краката си и да дишат уханието на тревите, цветята и билките, които растат около него. Птиците могат да свиват гнезда сред клоните на крайпътните дървета, всеки скитник може да склони глава върху нагрените от слънцето камъни. Няма да му закрият хоризонта стени или огради — небето не се свършва току пред него… Полята и горите, които се нижат край пътя, още имат свои господари, пътят е собственост на ония, които освен него нямат нищо друго. Дори най-нищият просяк го дарява с любовта си. Защото дори и да му построят убежища, хубави като най-прекрасните дворци, те ще си останат за него само затвор и робство. А пътят е — и да бъде — неговият свободен път — неговата свобода.“

Жената, която пише тия думи в неизметената стая и върху неразтребеното бюро, може да досажда и да буди смях, може да дразни със своя разговор, облекло и пури. Но не може да се противопоставиш на нейното величие.

Трябва следователно само да се разбере, че дори малките недостатъци на великите хора растат заедно с тяхното величие; трябва също да се научим да бъдем снизходителни към големите недостатъци на великите хора.

Фридерик знае, че Жорж е чудачка, че е в състояние да капризничи до истерия като разглезено дете на новобогаташи. Ех, какво ще изброяваме недостатъците й? По-важна е другата истина — Жорж е единствената му истинска приятелка, тя е негова майка и сестра. Нещо повече: Жорж е негова приятелка по-често в доброто, отколкото в злото. А за своето приятелство доста често бива възнаграждавана тъкмо със зло. Фридерик знае, че ведно с величието му са пораснали и неговите недостатъци. Не само с величието. Най-сетне трябва да се каже истината — порасли са ведно с болестта му.

Най-лошото е минало и да даде бог да не се върне скоро. По-трудно е обаче да забрави една от мароканските нощи, когато след внезапна гореща вълна кръв в устата той почувствува, че вече не може да си поеме дъх. Тогава той разкъсва ризата на гърдите си на дребни късчета, изподрасква дори гърлото си, само да поеме още един, само да не е последен — да не е последен — дъх. Това не му се е случвало никога преди — дори през оная зима на 1837 година, когато се пръсва слух за смъртта му. Не му се случва вече и никога след това.

Да, но такива моменти не се забравят. Затова не е лесно да имаш, когато поискаш, добро настроение, веселост или дори да си снизходителен към чуждите недостатъци, когато най-обикновеното разваляне на времето ти носи кашлица и треска, когато сутрин се будиш с ужас и студена пот.

Хората не ще разберат това. Затова не бива да им се показва. Но Жорж го разбира. Затова пред нея може да показва слабостта си, своя безпомощен яд, страх и тъга, толкова по-лесно, защото тя умее да прощава.

Жорж не е идеално въплъщение на Франциск Асизки. Това е истина. И да си кажем правото, в нейната доброта или по-скоро в добрите й постъпки по-често, отколкото трябва, се чувствува прекаленост, кокетство, комедианство дори.

Но всъщност Жорж заслужава истинско уважение. В основата си Жорж е добър човек. Но често обича да демонстрира това пред хората. Всъщност тя трябва да бъде смятана за образец на майчинска нежност. Често пъти обаче тая нежност добива твърде комедиантски или просто истерични форми. Един ден тя не позволява на сина си Морис или на дъщеря си Соланж да седнат дори на сухата земя, за да не се простудят, а месец по-късно иска да възпитава Морис по спартански и го измъчва с конна езда, кара го да се облива със студена вода и да става в зори.

В очите на неблагосклонните към нея хора, в очите на враговете си Жорж е не само комедиантка, но… вампир, чудовище, политически негодник и развратница. През последните години Фридерик неведнъж се сблъсква с повече или по-малко дискретни намеци за приятелката си. Изискани, най-изискани дори между така наречените най-близки приятели и познати си позволяват отначало бележки, които нямат нищо общо с техния изискан произход. Той веднага усмирява „майчинските“ разговори и „приятелските“ бележки на тая тема. Но не може да се защити от наглед безличните забележки, от усмивката на разни тъмни присмехулници и от скритата подигравчица на очарователни дамички. Не можеш да се предпазиш и от пощата — пристигат неподписани писма, в които всяка фраза е обида, а всяка дума — простащина.

Фридерик знае какво мислят за приятелката му нейните врагове. И знае също така колко лъжа се крие в техните мисли й колко простащина в постъпките им. Но той може да им отмъщава без особен труд: отмъщението е трайността на тяхното приятелство.

Наистина в Ноан е скучно, наистина Жорж може да предизвиква смях, да досажда или да дразни. Но истина е преди всичко това, че тя по начало е добър и наистина близък човек. Срещу тая увереност няма да помогне нито „майчинската“ нежност на княгиня Чарториска, нито злобата на хубавата Камаран. Всяка пролет на Сен-Жермен се говори, че по тоя път Шопен сигурно няма да отиде в Ноан. И въпреки мненията и пророчеството всяко лято Фридерик е гост там.

Ноан — замъкът Ноан, — разбира се, съвсем не е замък. Това претенциозно название му е дадено или като остроумие, или като ирония. Защото chateau е обикновена селска вила, много скромна и доста мила. А ако човек поиска да свикне с нея, става необикновено мила. Стаите са светли и чисти, неподрязаната градина напомня малка горичка. Хората, които идват тук, или скучаят, като работят, или се забавляват като деца. Много често забавите се заместват от спорове, в които вземат участие хора, чиито имена са познати на цял свят.

„Замъкът“ Ноан е известен с гостоприемството си. Лятно време приятелите на госпожа Санд пристигат тук за седмица, месец, че и за два, като при най-близки роднини. Гостът, който по това време на годината винаги може да бъде намерен тук, е „по-големият син“ на домакинята — Шопинетто, Шопенчо, тоест великият Шопен.

Първите месеци на лятото и първите месеци на есента в Ноан са месеци на работа. До късна нощ свети в прозорците на две стаи — на Жорж и Фридерик. В първата се пишат откъси от историята на френската литература, във втората — откъси от световната история на музиката. Ако нощта е чиста и топла, звуците на пианото се носят далеко през отворения прозорец на ъгловата партерна стая.

Това не е концертиране, това дори не е музика според общоприетото значение на тази дума. Упорито се връща един и същ мотив, един и същ акорд; тяхното развитие, продължението им става с усилие, с труд — понякога ще литне пасаж нагоре по-леко от птицата, за да загуби изведнъж своя полет, да се прекърши, да увисне пред още едно и още, и още, и още едно повторение. Тоя, който схваща смисъла на това музициране, ще схване също, че тази работа е труд, достоен да се нарече борба — да, борба за яснота на мисълта и за красота на вдъхновението.

От време на време на прозореца се изправя мъж с напрегнато и уморено лице. Той опира ръце в рамката и дълбоко вдишва чистия въздух на спокойната нощ. Юнските нощи в Ноан са прекрасни, а кучетата в далечината лаят като в Полша, за която се пише тук музиката.

Ала юли и август често донасят над Ноан краткотраен дъжд или буря. Тогава лаенето на кучетата не се чува, още повече, защото през тия месеци Ноан е шумен, дори креслив. По това време на лятото тук се събират повече или по-малко гости на „замъка“ — едни донасят със себе си багаж от хумор и желание да танцуват, други докарват стативи и палитри, та денем „да правят пейзаж“, а вечер — безредие, трети пък пристигат за философски дискусии, но и те често се забавляват: на криеница с децата, а с възрастните — на задаване гатанки и други подобни игри.

* * *

Тая година chateau е по-спокоен и тих, отколкото през миналото лято. Гости е имало много малко и Фридерик и Жорж работят много напрегнато. Сравнително най-дълго е бил тук мъдрият като кукумявка, мълчалив и тромав Пиер Льору.

Историята на неговото приятелство с Жорж представлява комичен анекдот. Така поне твърдят злорадите. Но Фридерик добре знае колко сериозност и истина се крие в тоя уж смешен разказ. Разговорите между тази приятелска двойка продължават цели часове. А тяхната цел и смисъл е целта и смисълът на най-благородните и най-достойни за уважение въпроси.

Как е започнало това приятелство? — Наистина доста смешно. Самата Жорж понякога се подиграва на начина, по който е привлякла големия мислител.

Жорж отдавна се е разделила с официалната религия, с нейните догми и баласт от смешни глупости. Но нейното място е трябвало да заеме новата философска страст. Все по-знаменит и по-славен писател, какъвто от година на година става никому неизвестната Аврора Дюдеван, тя знае, че талантът трябва да се опира на философията, че колкото по-пълно тая философия овладее ума и чувствата на артиста, толкова по-пълно той може да се изкаже. Религията я е учила да мери човешките работи е мярката за неща твърде наивни или много нечовешки. Затова трябва да замести въображаемото добро и зло с действителното добро и зло; царството не от този свят — с царството, в което живее; трябва да замести морала и справедливостта, наредени от бога, с морал и справедливост, наредени от хората.

Като чете през периода на своята философска криза рецензията на Жусиер от току-що издадените „Feuilles d’automne“ на Виктор Юго, Санд за пръв път се сблъсква с думата „социализъм“.

През 1834 година излиза броят на „Revue Encyclopédique“, издавано от Пиер Льору, в който брой той публикува своята прочута „Philosophie sociale“. Тук непознатата и неразбираема до сега дума започва да добива ново значение и смисъл. А след една година славата на Льору и съдържанието на неговите трудове стават за Жорж предмет на любопитство, и то философско любопитство, което тя е трябвало да удовлетвори.

Сега именно настъпва комичният епизод. Жорж се заинтересува от съдържанието на „Philosophie sociale“, но не може да схване пълния й смисъл. Копнеейки, като човек на изкуството, за философска основа на писателското си изкуство, тя няма темперамент на философ и философското произведение не може да разпали въображението й, нито да грабне нейните чувства. А от друга страна чувствува, че тъкмо тезите на Льору могат да запълнят „пустотата в сърцето й“, както се изразява тя.

Как да открие живия път към учението на Пиер Льору? Тя му пише писмо, с което го моли да я посети и обясни своите тези… на един неин приятел от село, който ще бъде на обеда, на който тя кани Льору. На прочутата писателка „не й е удобно да признае“, че тя именно се нуждае от въпросните обяснения. Смешно — днес тя споменава този епизод, макар и шеговито, все още с чувство на срам.

Льору идва. Разбира се, „приятелят от селото“ го няма на обеда, дори не се споменава за него. Жорж слуша внимателно. Льору се смущава, досажда, заеква. Очевидно той губи смелост в присъствието на славната и хубава писателка. След първото му посещение Жорж е всъщност силно разочарована. Но след първото последват други, иззад несръчния оратор почва да се показва философът. Жорж с все по-голяма яснота и все по-голямо увлечение започва да разбира мисълта на новия си колега.

Фридерик, още преди да се срещне с Жорж, е чул много „извънредно интересни“ или „невероятни“ бележки, сведения и клюки, по повод връзките ща госпожа Санд с Пиер Льору. А след остроумията на тази тема — смехове и хихикания. Защото вън от всичко това е сензационна и дразнеща клюка. Въпреки всичко госпожа Санд е баронеса Дюдеван, а Льору — прост, недодялан, „космат“ работник, който е „направил кариера благодарение коварната еврейщина на своята доктрина“ — както заявява княз Адам.

Това е още едно основание за това приятелство — задължение за справедлива оценка на положението. Те са се запознали в тоя именно период, когато Жорж с въодушевление и увлечение констатира, че крачи по правилен път. В отношението на Жорж към Льору има прекаленост — има дори смешни неща. Но и най-строгият съдия не би могъл да види в това отношение нищо от ония мръсотии, за които с такава готовност говорят във Фобур Сен-Жермен и Сен-Оноре. Жорж се нарича послушна ученичка на Пиер, ехо на своя учител, негово слабо отражение. Там тя е всичко, но за Пиер е само мъж.

Фридерик помни добре онова едва ли не момичешко въодушевление, което тя проявява през първите години на своето „озарение“. На Майорка тя чете на глас на Морис и Фридерик „Economie politique“ на Рейно. Морис скучае, прозява се. След четенето на Рейно иде ред на Льору, Ламене. Фридерик й превежда стиховете и статиите на Мицкевич. Той си припомня атмосферата на най-хубавите години от своята младост — дните, когато с Маурици, Стефан и Людвик водят многочасови разговори за подобряване съдбата на отечеството и на света.

Сега вече първото въодушевление е минало. Но това не значи, че Жорж е изстинала в своето увлечение. Първоначалната книжност и повърхностност на чувствуванията са почнали да се превръщат в узряла увереност на убежденията — а понеже Жорж не възнамерява да спре със задоволяването на философския си глад, иде време за практическо осъществяване на теоретичните тези.

Париж е почнал вече да се подиграва и присмива на тая тема. Дори Балзак предрича на Жорж, че като овладее доктрината, ще загуби таланта си. Дори мъдрият Хайне се подиграва с влиянието на Пиер върху Жорж и го нарича „философски капуцин“. А за аристократическите интелектуалци дори не си струва да споменаваме — те свиват презрително рамене. Не само презрително — с ненавист. Защото какво ще говорим за контовете и виконтовете, когато редакторът на „Revue des Deux Mondes“, Бюло — буржоа, редактор на вестник за буржоа, който зорко слуша техните мнения, — започва да заплашва Жорж, че ще скъса с нея.

Преди десет години Мюсе написва песенчица за любовта на Бюло към хубавата Жорж — тогава нова комета на романтичната литература, чужда на истинския живот и страдания, поетеса на страстта.

Ето песента:

George est dans sa chambrette,

Entre deux pots de fleurs,

Fumant sa cigarette

Les yeux baignes des pleurs,

Buloz assis par terre

Lui fait de doux serments…^[1]

Целият Париж се смял на кореместия Бюло, който „седнал на пода, се кълне на Жорж в любов“.

Днес Жорж има двойна брадичка на свещеник, а от главата на Бюло са се изпарили всички любовни чувства освен тези към младите бекаси с масло и към „зелените“ омари.

Но не бива да се забравя, че „Revue des Deux Mondes“ на Бюло е направил великолепна сделка с Жорж — повечето от романите й публикува Бюло, Бюло плаща хубави хонорари на най-хубавата жена във френската литература и също така хубаво печели от нея.

Но сега идилията се свършва. Нито контовете, нито виконтовете, нито банкерите, нито дребните или едри буржоа не желаят романи или статии, „овладени от доктрината“. Изкуство за изкуството — да; изкуство за идея — не! Защото идеята е техен открит и страшен враг, а поетическото описание на природата или страстният образ на целувката не заплашва с нищо. Но описанието на бунта на хусиетите, които се борят за свободата на народа, но похвалата на notre glorieuse Revolution на нашата славна революция, но възгласът в чест на свободата в живота и на равенството в правата — о, всичко това не бива да се припомня на този народ, който половин век вече на два пъти предявява претенциите си за свобода и равенство.

Наистина Луи Филип, заедно с двора и министрите си, служи преди всичко на големите банки и едрите фабриканти, че избирателните права на дребната и средна буржоазия непременно изискват ревизия. Но, от друга страна, работническата „тълпа“ в Париж, Лион и Гренобъл е много по-омразна, отколкото кралят-круша и министър Гизо. Кралят може да бъде оставен или прогонен — с банкерите ще можем да се разберем. Това чувствуват както господин Лапен, така и господин Гранде.

Но с работниците не може да се постигне разбирателство.

Министър Гизо е прав, когато излага своето гледище пред делегацията на дребните буржоа, която иска реформа на избирателните права. Той казва: „Забогатявайте, господа, и ние ще ви дадем избирателни права и ще станете избиратели.“

А за сметка на кого могат да забогатеят? Само за сметка на простолюдието и тълпата. „Затова този, който говори или пише за правото на простолюдието на свобода, започва борба — мислят господа търговците — срещу нашето равенство и свобода, срещу нашите удобни мебели, паркети и спестявания, срещу ситите кърмачки на децата ни.“

Най-напред Бюло се опитва да я убеждава меко. Опитва се с добро да зачеркне повече или по-малко възмутителните фрази. Но по-късно разногласията почват да избухват при най-обикновени случаи. Например, като пише за Гьоте, Жорж не крие своето презрение: „Гьоте никога не е бил на страната на добродетелите или качествата на героите си, Гьоте се е боял от морални изводи боял се е от аксиомите.“

„Защо атакувате великаните? — пита Бюло. — И то в името на една смешна мания.“ Не му харесва, че в същата статия е хвален „политически подозрителният“ Мицкевич; не му харесва приятелството на Жорж с Льору; накрая с писма заявява, че не иска да печати доктринерски статии и романи. Жорж скъсва писмото на парченца.

Тази година Пиер пристига в Ноан не само за разговори, пристига да работи. Освен дългите часове на следобедни разговори, той прекарва също така дълги часове и в кабинета на Жорж. Mon directeur de conscience, шегува се Жорж, моят духовен ръководител.

Фридерик не се интересува особено от тяхната работа. Тия дни той изпада в творческо вдъхновение — дори обяда му носят в стаята. Жорж вече знае какво трябва да бъде менюто за него — прости ястия, които могат бързо да се изяждат, питателни. Трогва се, когато му донасят гърди от кокошка, лично от нея нарязани на дребни късчета. Но се трогва само за няколко секунди — за миг. Веднага забравя това. Тия дни важна е единствено музиката — само музиката.

Това са дни, когато не му се ще да спи, защото иска да пише, не му се ще да яде, защото иска да пише, когато творческата припряност се бори с творческата разсъдливост и бдителност на таланта. Няма място за други мисли и чувства освен за мислите и чувствата, свързани с низа от нови, развиващи се веднъж като лента, после като знаме теми.

Едва след седмица такива усилия настъпва отпускането. Наистина той не е изгладил още творбата си изцяло, но всичко вече е ясно и сигурно — че точно така именно е трябвало да напише това.

Отпускането след взрива от творческо увлечение много рядко става почивка. Той знае вече, че „това“ е трябвало да напише „точно така“. Но след увереността в творческия процес настъпва реакция — иде неувереността. Вечер всичко е умно и велико, сутрин същото става незначително и дребно. Не се знае, нищо не се знае — дали е написал творба на велико вдъхновение или на дребна история. Тия „това“ и „точно така“ той е трябвало да напише, защото те са останали вечно отражение на неговите възможности. Но дали след двадесет или сто години тия възможности няма да станат архивна старина?

Фридерик ходи из къщи отпаднал и сърдит. Два дена лежи с мигрена. Той толкова се нервира от градинаря, че го наругава с най-лоши думи. После го е срам да се извини — защото го е наругал съвсем несправедливо.

Във връзка с това извинение стига до доста остър разговор с Морис.

Накрая се стига до сблъскване със самата Жорж.

Защото става явно какво означава пребиваването на Пиер Льору и съвместната работа на двамата; Това, че Пиер е станал „духовен ръководител“, е нещо очевидно и общоизвестно. Но се оказва, че това ръководство от теория минава в абсолютно прекалена практика, както преценява Фридерик. Льору е дошъл, за да… пише с Жорж нова книга, за да й помага не само със съвети, но и с перото си. Двамата — Пиер и Жорж — установяват, че най-главните идеологични части, философското кредо на „автора“, ще напише Пиер.

Жорж говори за това с радост. Тя успява само за една нощ да напише последните страници на една книга, за да започне веднага първата глава на новия роман. Жорж винаги живее в състояние на творческа треска и жажда. Неврастеничните депресии и съмнения не са й чужди, но те са несравнимо по-малко болезнени и досадни, отколкото у Фридерик. Причината? — Тя има по-малък талант от него, но по-силно — тогава — чувство за величие.

Но тоя път ентусиазмът на Жорж е по-шумен и видим от обикновено. А ние знаем, че в тъгата нищо не дразни така, както чуждият смях. Затова няма нищо чудно, че Фридерик избягва Жорж или най-малкото избягва нейното въодушевление, но при това положение трябва да се стигне до сблъскване. И се стига.

— Не разбирам — казва Фридерик — как може да се пише за собствените убеждения с чуждо перо. И не разбирам защо писателят трябва да представя философа. Какво си ти всъщност? Писател, пророк, философ или политик?

Тоя въпрос явно е поставен с лоша подбуда. Участието на Пиер в работата на Жорж е отдавна признато ако не за нещо крайно необходимо, то поне за нещо нормално и дори смислено. А сега Фридерик просто търси да предизвика свада. Това е проява на злата воля на човек, недоволен от себе си, към хората, доволни и от себе си, и от света.

Нито Пиер, нито Жорж се увличат в спор. Но Фридерик не се отказва. Пиер се усмихва меко, Жорж — малко злобно. Но с това не се свършва. Фридерик започва своите забележки веднага след първото блюдо при вечерята, за десерт поднасят суфле. Фридерик не понася суфле. Той знае, че Жорж навярно не е дала разпореждания в кухнята и само затова тоя десерт е поднесен на масата. Въпреки това отстранява чинията и почва да цитира Балзак.

— Твоят колега, смята — усмихва се той горчиво, — че артист, който опетни изкуството с политическа дигресия или доктрина, губи таланта си.

За миг Жорж побледнява от внезапен яд.

— Ти си… — започва тя. Но веднага си припомня нещо много комично, защото се разсмива весело и волно. — Ти си… — тя променя тона — уморен, но позволи ми да ти прочета нещо… Момент… — казва, като излиза — момент… ей сега ще се върна. Ще ми позволиш ли?

— Моля, моля — заперва се Фридерик.

Пиер спокойно и педантично реже суфлето си. После се усмихва на Фридерик.

— Задушно е — измърморва той, — изглежда, че ще вали, а?

Фридерик свива рамене. Най-хубаво щеше да бъде, ако сега си седеше пред пианото и си припомняше няколко прелюда и фуги из „Wohltemperiertes Klavier“ на Йохан Себестиан.

Жорж дълго не се връща. Пиер, като яде, сумти и дъвче шумно, за да не се ядосва Фридерик. За какъв дявол е започнал разговор с тях? Най-сетне той и така в този случай се намесва в техни работи и те имат пълно право да реагират много по-остро. Постепенно нервността отстъпва място на чувството на виновност, чувството, за виновност отстъпва на благодарността, че са реагирали толкова меко, а накрая най-сетне иде времето на спокойното вече любопитство: какъв отговор иска да му даде Жорж?

Тя се връща след няколко дълги минути. Той отново се ядосва леко. Жорж е донесла стар албум с рецензии. Значи, ровила е в бюрото му, а той не понася това.

Все пак любопитството взема връх.

— Ще ви прочета — казва тя с чувство на хумор — мнения, изказани за изкуството на господин Шопен още по времето, когато обществените въпроси едва почваха да ме интересуват. От тия мнения ще излезе… слушайте какво ще излезе.

Фридерик надниква през масата. Ах, да, някаква стара рецензия на Шуман. Заради Пиер Жорж превежда от немски на френски. Така е много по-добре. Фридерик слуша с любопитство — той не помни добре рецензията. Пиер притваря замислено очи.

— „Шопен — цитира Санд — е вземал уроци от най-знаменитите майстори, от Бетховен, Шуберт, Филд. Може… да се каже, че първият го е научил на смелост, вторият — на любов, а третият — на сръчността при свиренето на пиано“. Момент… — прекъсва тя — не е това. Ах, ето: „Съдбата му е дала… съдбата го е свързала с могъщ, необикновен народ, свързала го е с полския народ: Тоя народ, неговите страдания, неговата печална съдба звучи и звъни мощно в творческото дело на неговия артист.“ Така… така… И по-нататък: „Ако самодържецът на Севера, царят, би могъл да предчувствува какъв мощен враг на неговата власт воюва с него чрез произведенията на Шопен, чрез простите мелодии на неговите мазурки, той би забранил изпълнението на тази музика.“

Тук Жорж повдига глава.

— Помниш ли?

— Помня.

Жорж се усмихва.

— Шуман казва, че твоята музика представлява оръдия в цветя, че ти воюваш с произведенията си. Е какво? Нима този, който воюва, не воюва в името на някаква идея? Нима той „не се опетнява с политическа дигресия и доктрина“? Нима…

— Шуман… — опитва се той да я прекъсне.

— Не — тръсва тя глава, — това не е краят. Защото Шуман ти дава добър съвет. Той пише така: „Изкуството обаче поставя по-високи задачи. И при все че — както казва — Шопен съвсем няма да се отрече, нито би трябвало да се отрече от своя народ, все пак колкото повече са отдалечава от него, толкова по-голямо ще става неговото значение за изкуството изобщо.“ Е какво? Ти отдалечи ли се?

— Шуман — повдига Фридерик рамене, — та той какво…

— Ти отдалечи ли се? — пита тя настоятелно.

Накрая той загубва търпение.

— Не съм израсъл от тоя народ, за да се отдалечавам от него.

Жорж се смее:

— Тогава ти не се ли опетняваш с доктрина?

— Да, опетнявам се.

Тя започва да пляска с ръце и да се смее като малко момиче. Разоръжава го напълно.

За нещастие сега думата взема Льору. Какво да се прави — той няма нито полет на мисълта, нито чувство за хумор. Изведнъж измъква тема от най-голям калибър и започва да я предъвква. Като се спира върху особеностите на музиката и литературата, той казва, че писателят трябвало да бъде философ и защитник, тоест борец за идея, но че музикантът не можел да бъде такъв, защото… нямало да съумее. Понеже музиката била едно, а литературата — друго. Понеже литературата си служела с понятия и образи, а музиката — само с приятни или неприятни звуци. И тъй нататък, и тъй нататък…

Пиер винаги е имал уши от дърво. Свършва се с това, че Фридерик отново загубва настроение, съветва Пиер, че е по-добре да си гледа носа, прекъсва разговора и отива да спи.

Около една седмица след заминаването на Пиер в Ноан прескача за няколко дни художникът Дьолакроа.

— Пристигнах тук на пълна почивка — заявява той.

Наистина той изглежда като че ли се нуждае от почивка. Под очите си има торбички, кожата на лицето му е с цвят на пръст. Преуморен е.

— Няма да говоря, няма да гледам, няма да слушам. Дошъл съм само да ям и да спя. Нищо повече…

Фридерик е зарадван. Равновесието му се възвръща — час-два през деня прекарва над нови бележки. С Дьолакроа ще може отлично да лентяйствува, което и двамата честно са заслужили. Жорж не е за компания — тя пише по дванадесет часа на денонощие. Затова двамата с Дьолакроа се разхождат из градината, при хубаво време се отправят през полето към близката горичка. Първите три дни не разговарят, не гледат, не слушат.

На четвъртия ден, когато се връщат от разходка, попадат на пастири. Фридерик кара Дьолакроа близо два часа заедно с него да слуша песните и да гледа танците на момчетата, облечени в жилетки от кадифе, бели чорапи и черни панталони. Това е тяхното празнично облекло — момчетата отиват на сватба и вече са „поизправили главите“. Щом ги поканват, те започват да пеят, свирят и танцуват. Фридерик им дава една десетфранкова монета, затова не се налага дълго да ги молят, а той не може да се откъсне от тях. Дьолакроа също не скучае — момчетата са образували живописна група на фона на тъмната, почти синя зеленина на ливадата. Той прави две-три скици, Фридерик си записва по-интересните теми. За в къщи ги издърпва с мъка Жорж, която е пожелала да почине днес, и след като са излезли на полето, тя е полетяла след тях на кон. Като ги намира в ливадата край гората, Жорж поисква да я съпроводят до в къщи. Фридерик пожелава да остане, но тя не позволява.

— Днес ще ме забавлявате — заповядва Жорж сурово.

Дьолакроа е в отлично настроение. А у него отличното настроение се излива, както и у Фридерик, в хапливи остроумия. Затова веднага започва да се шегува с Фридериковата народомания — във всеки случай, всеки пастир и пастирка, всеки раздран глас на пийнал старец спечелва сърцето и отваря джоба на звездата на парижките естради и салони.

— Къде е логиката — пита Дьолакроа, — къде е консеквенцията? Защо Фридерик обича толкова много първобитните крясъци, щом в негова услуга и в негова чест с готовност биха се явили елегантни красавици и великолепни певици?

Жожр, развеселена, макар и уморена от дългата екскурзия, веднага се присъединява към подигравките на Дьолакроа.

Фридерик участвува в техния смях, но обяснява сериозно:

— В тяхната музика има свежест и яснота, каквато у композиторите ще намериш веднъж на десет години. Не по-често… не по-често… И то навсякъде…

— Не вярвам — заяжда се Дьолакроа.

— Ех, не познавате нашите полски музиканти… — казва Фридерик. — Аз се старая да покажа колкото е възможно по-добре тяхната красота… И аз…

— Ти? Ти си пристрастен. Кой е видял — пресича обяснението му Дьолакроа — така да бъде уважавано нечистоплътното селячество? Кой е видял, мой княже?

Тук се намесва Жорж:

— О, да. Фридерик е княз на своите шивачи, обущари, мебелисти и за всичките му титулувани приятели. Като княз се облича, живее и флиртува. Но…

— Но какво? — пита вече по-остро Фридерик. Той не обича забележките, нито намеците във връзка с неговия вкус за държането му в обществото. Но Жорж го потупва приятелски по ръката и с леко хаплив израз на лицето дръпва от пурата си.

— Но в изкуството — казва тя — нашето князче е пристрастно, защото нашето князче е артист, който… — засмива се тя — петни изкуството си с политическа дигресия и доктрина. Да-а-а — провлича Жорж, като вижда учудения израз на Дьолакроа, — да… той сам призна това.

И повтаря неотдавнашния спор. Дьолакроа става сериозен:

— Ти — пита той Фридерик — наистина ли разбираш истинския смисъл на тия остроумия?

Фридерик свива рамене полусериозно, полушеговито!

— Оставете ме на мира, аз не умея да философствувам.

Той става.

— Елате при мен. Ще ви посвиря, вместо да приказваме празни работи…

Той започва вечерта с къс валс. Тоя валс се свири и слуша удобно и изискано. Той е лек като шега и като шега е лесен и спокоен. Но Фридерик го приключва с лек пасаж и прави недоволна гримаса.

Дьолакроа го гледа въпросително. Вижда се, че тоя очарователен валс му е харесал — и нищо повече. Не го е завладял, нито развълнувал. За такава музика като този валс се казва, че е „чудесна“, че е „прекрасна“, но какво от това? Какво повече? Изкуството не може да бъде само „прекрасно“ и „вкусно“. Подобни прилагателни да оставим за хубавите момичета и вкусните пасти. Да ги оставим за света на удобствата, спокойствието и лукса.

А Европа от ония години, Полша от ония години, историята на ония години — е Европа, Полша и историята на друг свят. Забогатявайте, господа, казва министър Гизо на търговците. А какво говори и на кого говори картината на Дьолакроа, какво говори новият роман на Жорж и какво говори тази музика, която Фридерик след малко ще даде на приятелите си?

Той свири до късна нощ — не „прекрасни“, не „чудни“ фрази, каденци и валсови ритми. Той свири тая музика, за която се знае, че е „политически подозрителна“, че както в нейния гняв, така и в лиричната й простота, в нейната хроматика и диатоника, в обнаментираната й фактура, в акордовите й коди, в нейните нови съдържания и форми пулсира мисъл враждебна на самодръжците от четирите краища на света.

Оръдия в цветя!