Йежи Брошкевич
Любовта на Шопен (15)

Писма и коментарии

До Юлиуш Фонтана в Париж

 

Обични ми!

Аз съм в Палма, между палми, кедри, кактуси, портокали, лимони, алоета, смокини, нарове и т.н. Всичко, което Jardin des Plantes има в оранжериите си. Небето е като тюркоаз, морето като лазур, планините като смарагд, въздухът като в рая. Денем слънце, всички ходят в летни дрехи и е горещо; нощем — по цели часове китари и песни. Грамадни балкони с асми над главата; мавритански стени. Както градът, така и всичко гледа към Африка. С една дума, чудесен живот! Обичай ме. Разходи се до Плейел, защото пианото още не е дошло. По какъв път са го изпратили? Скоро ще ти изпратя прелюда. Навярно ще живея в един чудесен манастир, най-красивото място на света: море, планини, палми, гробище, църква на кръстоносците, москетски руини, стари хилядогодишни маслинови дървета. А моят живот — живея малко повече… По-близо съм до това, което е най-красиво. По-добър съм… Дай на Гжимала писмата от родителите ми и всичко, което ще ми изпращаш: той знае най-сигурен адрес. Прегърни Яш. Как би оздравял той тук! Кажи на Пл(ейел), че скоро ще получи ръкописа. Малко говори на познатите за мене. По-късно ще ти пиша повече… Кажи, че ще се върна след зимата. Оттук поща тръгва веднъж седмично. Пиша чрез тукашното консулство. Изпрати писмото ми до родителите така, както е. Сам го пусни в пощата.

 

 

До Юлиуш Фонтана в Париж

 

Мой Юлиане!

… През последните две седмици боледувах като куче: простудих се въпреки осемнадесетте градуса топлина, розите, портокалите, палмите и смокините. Трима доктори, най-славните в целия остров: единият миришеше това, което съм плюл, другият чукаше, откъдето съм плюл, третият пипаше и слушаше как съм плюл. Единият казваше, че съм умрял, вторият — че умирам, третият — че ще умра. А аз днес само на Яш не мога да простя, че не ми даде никакъв съвет в случай на bronchite aigue, какъвто винаги можеше да очаква при мене. Едва ги задържах да не ми пускат кръв и да не ми слагат никакви везикаторми^[1] или фитили^[2] и благодарение на провидението днес съм както преди. Но това повлия на прелюдите, които един бог знае кога ще получиш. След няколко дни ще живея в най-живописния кът на света: море, планини, каквото искаш. Ще живея в стария грамаден, изоставен и разрушен манастир на картузите^[3], които Менд^[4], изглежда, е изгонил нарочно заради мен. Намира се близо до Палма и няма нищо по-чудесно от него: галерии, най-поетично гробище, с една дума: добре ще ми бъде там. Само пианото ми липсва. Писах направо на Плейел, ул. Рошшуар. Разбери какво става… Кажи му, че още на другия ден съм се разболял, но че съм отново здрав. Изобщо говори малко за мене и за ръкописите… Прегръщам Яш.

Не казвай на другите, че съм боледувал, защото ще пуснат разни приказки.

* * *

До Юлиуш Фонтана в Париж

 

Мой Юлиане,

… моите ръкописи спят, а аз не мога да спя, само кашлям и отдавна покрит с пластири, чакам пролетта или нещо друго… Утре заминавам за тоя чудесен манастир на Валдемос, за да пиша в килията на някой стар монах, който може би е имал повече огън в душата си от мене и го е потушавал, потушавал и гасил, защото го е имал напразно. Мисля скоро да ти изпратя моите прелюди и балада…

* * *

До Юлиуш Фонтана

 

… Ти можеш да си представиш как изглеждам нефризиран, без бели ръкавици, блед както винаги, в напуснатия огромен манастир на картудите между скалите и морето, в една килия с врата, с която не може да се сравни никоя порта в Париж. Килията има форма на висок ковчег, сводовете са страшно засипани с прах, прозорецът малък, пред прозореца портокали, палми, кипариси; срещу прозореца е леглото ми върху колани под филигранен мавритански балдахин. До леглото стар nitouchable, квадратна масичка, която едва ми служи за писане, върху нея оловен свещник (голям лукс тук) със свещица, Бах, моите драсканици и чуждите книжа… Тихо. Можеш да викаш… пак е тихо. С една дума, пиша ти от много странно място.

* * *

До Войчех Гжимала

 

Мой обични!

Сега съм много по-здрав и по-силно мога да ти поблагодаря за изпратените ми пари. Ти знаеш, че аз се учудвам на доброто ти желание, но и ти в мое лице имаш благодарен в душата си човек, при все че това не личи отвън. Ти си толкова добър, че ще приемеш мебелите ми; бъди така добър и плати за пренасянето им. Рискувам да те помоля за това, защото зная, че сумата няма да бъде голяма. Колкото за това, което става с моите доходи, господ да ме пази. Тоя дурак Пл(ейел) ми забърка страшна каша, но няма как: с глава никой не е пробил стена.

На лято ще се видим. Ще ти разкажа колко ме забавлява това. Сега моята завърши великолепна статия за Гьоте, Байрон и Мицкевич. Човек трябва да я прочете, за да му се зарадва сърцето. Виждам те как се радваш. И всичко е такава истина, толкова голяма наблюдателност, в огромен мащаб, без навиване или желание за похвали. Съобщи ми кой е направил превода. Да може някак Мицкевич лично да се заинтересува от това, тя с готовност би хвърлила поглед и това, което е написала, би могло да се печати като discours prèliminaire заедно с превода. Всички биха го чели и биха се продали много екземпляри. По това тя ще пише на тебе или на Мицк(евич).

 

 

До Юлиуш Фонтана

 

Мой обични!

Аз съм далеч по-добре. Почвам да свиря, да се храня, да се разхождам и да говоря като всички; виждаш, че и пиша лесно, щом отново получаваш от мене няколко думи. Но пак по работа. Много бих искал моите прелюди да бъдат посветени на Плейел (навярно още има време, защото не са отпечатани). А баладата à Mr. Роберт Шуман. Полонезите на тебе, както са. На Кеслер нищо. Ако Плейел не поиска да пусне баладата, посвети прелюдите на Шуман…

Твой Ш.

 

До Юлиуш Фонтана

 

Мой обични!

Благодаря ти за онова писмо à Mr. Chopin. То започва така: „Вятрово край Венгровец“, а завършва: „За вас, като велик майстор на музиката и композицията, Александър Мошченски, староста бжески“, а вътре: „Като любител на музиката, вече осемдесетгодишен, припомняйки си две стогодишни мазурки на тема за вашите вариации, изпращам ви ги.“ Мазурките, както можеш да предположиш, почтени, ръм-тъ-ръ-ръм, ръм-търъръм, ръм-търъръм; в послеписа: „Моята внучка Алаксандрина (бога ми, така е; Алаксандрина) в Гнезно на бенефиса за изгнаниците свири la ci darem, при общо задоволство на публиката. Аз, моите синове, внуци и внучки и особено Алаксандрина нелошо и с голяма бързина свирим на пиано — «Вятрово край Венгровец!».“ Добродушен някакъв стар старополски староста (навярно от тия, които… от моста)… Аз тук пиша Соната b-rnoll, в която ще включа моя марш, ти го знаеш. В началото е алегро, после Скерцо es-moll, Маршът и неособено дълъг финал, може би три мои страници; лявата ръка в унисон с дясната приказват след марша. Имам ново Ноктюрно G-dur, което ще бъде заедно с това в g-moll, ако си го спомняш.

Знаеш, че имам четири мазурки: една e-moll от Палма, три тукашни, H-dur As-dur и cis-moll; струва ми се, че са хубави, както обикновено най-малките деца, когато родителите започнат да остаряват. Понеже не правя нищо, поправям Бах, парижкото издание, не само грешките на печатаря, но и грешките, направени от тия, които уж разбират Бах (не с претенция, че го разбирам по-добре, но защото съм убеден, че понякога ще отгатна). Ето че ти се нахвалих… Пиши ми за себе си толкова, колкото аз ти пиша за себе си. Пиши как живееш, в клуба ли се храниш и т.н. Войчеховски ми писа да композирам оратория. В писмо до родителите си отговорих с въпрос защо той открива захарна фабрика, а не манастир на камедулите или доминиканките. Добрият Титус е още с лицейското си въображение, но това не пречи да го обичам както в лицея. Той има син, втори. Ще се нарича като мене. Съжалявам го…

Клюките започват от пролетта на миналата година. През лятото се засилват, но избухват като истинска епидемия през октомври, когато става съвсем сигурно, че Шопен е заминал заедно… с госпожа Жорж Санд, най-прочутата, най-изтъкнатата и най-прославената писателка в Европа. Когато Лист чува за това пътуване, почва да се смее, ученичките от консерваторията клюкарствуват с червени петна на бузите си, баронеса дьо В… получава спазми, писателят Малфил цели три дни не излиза от кръчмата.

За целта и характера на това пътуване знаят всъщност само най-близките приятели на тази необикновена двойка. А в писмата на двамата мъчно може да се намери дори следа от сведение на интимна тема. Но пътищата на клюките са неизследвани.

Още на другия ден след заминаването на Фридерик от Париж редакторът на един третокачествен вестник заявява категорично, че „този роман ще додаде чер пипер на епохата“. Още от първите дни на пътуването се знае „всичко“. Но факт е, че все още нищо не се знае съвсем точно — никакви окончателни изводи не могат да се направят. Събрали са се двама чудаци. Тогава няма нищо чудно, че споровете на такава увлекателна тема избухват като епидемия. Но при все че мненията са богато аргументирани, те се различават много помежду си. Царят на фейлетона, журналистът Жюл Дюфур, не иска да вярва в каквато и да било трайност на тази сензационна връзка.

Мога да вещая трайност на любовта между двама човека — заявява той в кафене „Фейдо“. — Слушал съм също за любов на човек към статуя. Но кой разумен ще поиска да твърди, че любовта между две статуи, между два паметника може да продължи повече от едно денонощие? Те двамата са хора от величината на паметници! Тогава какво? Върху общия пиедестал ще си досадят до смърт. А в леглото паметниците могат да бъдат само смешни. Който пък от тях по-рано поиска да се откаже от своето величие, то…

— Ти си глупак — заявява Сандо.

— Слушайте тоя мъдрец, чиято днешна мъдрост е резултат на по-раншната му глупост — засмива се добродушно Дюфур.

Изстрелът е сполучлив. Половината от литературната си слава Сандо дължи на това, че късо време е бил щастлив, а дълго време нещастен любовник на госпожа Санд. Затова шегата на Дюфур разсмива всички присъствуващи, дори самия Сандо. Но той веднага става сериозен.

— Слушайте — казва той, — тази жена може да даде много щастие. Но много по-лесно можеш да получиш голям и незабравим урок по страдание, отколкото щастие.

Дюфур свива рамене:

— Сам си си виновен, защото й изневеряваше със собствената й перачка. Да беше поне с чужда… но със собствената й! — и той махва с ръка. — Ала най-сетне, ако ти умееше да страдаш с талант и с талант да можеше да пишеш за страданието си, тогава страданието ти би станало твое щастие. А Шопен обладава талант.

Сандо се обижда и излиза, а Дюфур, като разказва за това спречкване, добавя, че Сандо имал право, защото, когато пишел, винаги лъжел като малко зайче, а когато му се казва истината, винаги се обиждал като велик император. И така, октомври тази година става месец на просто епидемично клюкарствуване за Шопен и госпожа Санд. На един прием у княгиня дьо Кастрис запитват самия Балзак какво мисли за този сензационен роман.

Балзак смръщва с престорена сериозност великолепните си вежди и издува комично пълнокръвните си, тлъсти и не много добре избръснати бузи:

— Преди няколко месеца — започва той — посетих моя колега Жорж Санд в неговото лятно имение в Ноан. Моят колега седеше замислен във фотьойла пред камината, наслаждаваше се след обеда на играта на огъня, на танца на дима от пурата, която пушеше, а навярно и на играта и танца на въображението си. Моят колега беше… Чакайте: пушеше пура и беше обул червени панталони, следователно прав съм, като казвам… обул. Но тия панталони завършваха с необикновено кокетни чорапи и с пантофки, украсени със златни пискюли… Всичко това говореше, че колегата беше все пак… жена. Двойната брадичка го правеше да прилича донякъде на позастарял свещеник, но очите, челото и усмивката отново напомняха жена… о, да, очарователна, умна, изпълнена с необикновен чар жена. През следващите три дни ние разговаряхме за света, душата, любовта, за бога, човечеството и модата, за кралете, тъкачите, за философията на жилетките и за жилетките на банкерите, за физиологията на брака, за пурата и кафето, за всичко щяло и не щяло. В разговора се оказа, че колегата Жорж Санд се отличава с най-хубавите качества на мъжа — следователно е мъж. Но тя така познава любовта, нейните радости и мъки, нейното щастие и страдание, както може да ги познава само и изключително жена. Много добре помня историята на нейния роман с Жюл Сандо. Повярвайте ми, че той беше достоен само за перачката, а тя само за любовта. Всички знаем, че тя обичаше Мюсе и всички знаем, че Мюсе притежава удивителната способност да отглежда собствени и чужди грехове, както и да унищожава собствените и чужди чувства. Като мисля по всичко това, аз съм склонен да предполагам, че тайната и причината на любовните нещастия на госпожа Санд е нейната непоколебима вяра в щастливата любов. Тя вярва в нея и я очаква като жена. А я завладява като… мъж. В тоя факт се крие присъща на жените липса на логика. Какво още — замисля се той. — Хайне твърди, че колежката Санд е хубава като Венера Милоска, че дори е по-хубава от нея, защото е… по-млада.

Госпожа княгинята се смее много злорадо. Балзак се покланя към княгиня дьо Кастрис, като присвива нежно очи.

— Но аз смятам, че това е само защото Хайне е прекалено злорад. Но Хайне е недоволен от госпожа Санд, понеже била прекалено мълчалива и била една от най-неостроумните французойки между тези, които бил успял да опознае. А доколкото зная, той е опознал много. Но в края на краищата, като познава толкова много французойки, той признава, че госпожа Санд е една от най-интересните французойки, с които се е запознал. Но щом тя е могла да заинтересува Хайне, Мюсе и, както казват, Лист, та дори, до известна степен — той се покланя леко — Оноре дьо Балзак, трудно е човек да се учудва, че е заинтересувала и Шопен. И тук…

— Но… — взема му думата нетърпеливата госпожа Камаран.

Балзак с очарователно движение на ръката се извинява, че не ще позволи да го прекъсват и продължава по-нататък, като показва при все по-честите си усмивки своите великолепни зъби на селянин:

— И тук отново ще трябва да се позова на спомените. С вашия Шопен се запознах в салона. Той беше очарователен като най-хубавата от жените. Но когато го слушах да свири на пианото, аз не намирах в паметта си мъж, който би могъл със слаби ръце да изтръгне толкова сила от слабия инструмент. И това не беше вашият Шопен — това беше Шопен, пред нозете на когото госпожа Санд иска да сложи сърцето си. Да — замисля се той, — но…

— Но? — попитва тлъстият и глуповат Мартияк.

— Но в тоя случай може да се окаже, че тия нозе на силния мъж са не само хубави, а и слаби като нозете на жена. Тогава какво ще направи в тия нозе мъжкото сърце на моя колега Жорж Санд? Ех — махва той с ръка, — нищо положително не мога да кажа на тази тема. Зная само това, което съм написал във „Физиология на брака“ — че физически мъжът по-дълго остава мъж, отколкото жената жена. Само че не зная — засмива се той, — не зная кой в нашия интересен случай е мъж и кой жена — завършва той, като се покланя и закрива лице с ръка пред смеха на слушателите и пред слънцето.

Разбира се, при повтарянето им шегите на Балзак загубват приятелския хумор на автора в полза на злата воля на преразказваните. Приятелката на Лист, графиня Д’Агу, която ревнува Шопен, добавя от своя страна няколко хапливи сведения. Между другото тя съвсем положително твърди, че в случая имаме похищение, че Санд просто се е натрапила на Шопен, като първа му е открила любовта си и по тоя начин е спечелила съюзник в неговата собствена любов. Една вечер тя уж му била тикнала в ръката листче с признание: o.v.a. — Жорж. Просто: on vous adore — обичам ви — Жорж.

Първите преценки на романа на прочутия Шопен с прочутата Жорж Санд излизат от литературните и артистически среди. Затова те са подплатени със снизходителност, лек цинизъм и се отличават с изобилието на ефектни формулировки.

Но когато на тая тема заприказват в аристократическите салони и будоари, тон на изказванията все по-често почва да дава свещеното възмущение, клюките се отличават с хапливост, близка до злоба. А понякога в една или друга фраза се проявява съвсем ясно безпокойство.

Когато говори за приятелството между Шопен и Жорж Санд, по бузите на изумително напълнялата и доста отвратителна госпожа дьо Белгард се появяват червени петна. От бузите й червенината преминава върху набръчканата шия и тлъстия бюст.

— Тая жена е демон — шепне тя с ярост, — тя е вампир… тя е… просто развратница. Баронеса, а? Баронеса Дюдеван, госпожа баронеса Аврора Дюдеван… добре, че не е имала дързост да задържи това така или иначе хубаво име.

Господин дьо Белгард свива плахо рамене — той е горещ почитател на литературата.

— Зная — усмихва се снизходително госпожа дьо Белгард, — зная. Намират се и такива, които наричат госпожа… Дюдеван голяма писателка. Но аз зная също, че е лесно да преброиш книгите й, но не и любовниците й. Горкият Шопенчо.

— Горкият Шопенчо — фъфли очарователно в друг кръг хубавата като картина на Гройц дъщеря на граф Камаран, — той е прелестна пеперудка, ах… — избухва тя в смях. — Но той притежава чара не на пеперудка и е крехък не като пеперудка, а като мушичка. Ала, драги мои, ние знаем, че всяка мушичка накрая ще си намери своя паяк. Паякът на Шопенчо пуши пура, ходи в панталони, има двойна брадичка като свещеник, а глас на файтонджия. Каква съдба! Как мислите?

— Аз мисля, че… — навежда се до ухото й младият дьо Брогли, за да довърши фразата си шепнешком.

Графската дъщеря с очарователен жест на ръката изразява своето неодобрение, дори отвращение. Ала в очите й все пак блясва ярък като бенгалски огън смях.

— Горкият Шопенчо… — шепне тя със съжаление. И това е съжаление, за което само може да бъде намразена.

Но графската дъщеря има причини да изказва такива мнения. Шопен не може да я понася заради хапливото й остроумие и явното лицемерие. А тя не го понася, защото той не желае да й бъде поклонник.

Такива разочаровани красавици и интелектуалки се срещат доста. Има ли смисъл да ги изброяваме? Достатъчно е да обясним, че през тая зима и пролет в кварталите Сен-Жермен и Сен-Оноре разговорите за Шопен са силно подплатявани с горчива или сладка отрова и в тая работа сериозни заслуги имат няколко графски и дори една княжеска дъщеря. Защото хората от благороден произход могат най-сетне да простят на тия с обикновен произход всеобщо признатия им гений. Но те правят това с неудоволствие и цялото това неудоволствие изливат в презрението си към личните чувства на гениите от неблагороден произход.

През пролетта на тридесет и девета година във Фобур Сен-Жермен става извънредно модно забавлението да се решават гатанки. То се състои в това, че част от компанията изиграва къса комедия dell’arte, а останалите отгатват смисъла й, разпознават героите и тъй нататък. На една такава именно доста интимна следкарнавална среща на младежи у графиня Камаран изиграват следната гатанка: младият дьо Белгард, великолепен мустакат хусарски капитан, отвлича от recamiery слабичката госпожица дьо Пертюи, която си е сложила голям нос от мукава. Най-напред той й връчва едно листче, после я заплашва с пистолет, после я вдига на ръце, за да се покатери по планина от столове, покрити със златисто-червено-сини тъкани. През цялата тази акция госпожицата не се разделя от китарата си, капитанът държи в зъби пура, а зад ухото си има втъкнато гъше перо.

Зрителите не могат да отгатнат гатанката. Поискват да се повтори спектакълът. Но преди великолепният Белгард да успее втори път да грабне партньорката си за ръцете, младичката и писклива като мишка Ана дьо Вилмер се задавя от смях.

— Зная — вика тя, — зная. Капитанът, това е Жорж Санд, Кристина е Шопенчо, а креслата представляват Испания, испанските планини, в които Санд е отвлякла горкия Шопен…

Актьорите се покланят. Награждават ги с бурни ръкопляскания за сполучливата и остроумна алегория. Но забавлението разваля маркграф дьо Гюстин, който досега снизходително и приятелски ръкопляска на играта на младежите.

— Аз се смятам за приятел на горкия, както казвате, Шопен, почитател съм на неговия гений и ценя гения на госпожа Санд. Струва ми се — говори той все по-сурово, че вие прекрачихте границата на забавлението. Виждам тук само злорадата радост да издигнете себе си, като унижавате истинските величия.

— Но, маркграфе — капризничи Камаран, — къде е вашето чудесно чувство за хумор?

— Аз имам чувство за хумор — повдига той рамене — благодарение на честното чувство за собствената си и чужда стойност. За съжаление това не виждам във вас.

Той е възмутен. Сбогува се бързо и излиза, без да им позволи да се извинят.

Два дни по-късно дьо Гюстин разказва цялата тази сцена у Чарториски. Разказва я като приятел, с чувство на неудоволствие и тъга. Накрая изразява личното си гледище:

— Едно нещо ме безпокои — заявява той, като мръщи интелигентното си чело, — безпокои ме пълната разлика между темпераментите на двамата, която ще забележи дори слепецът. А що се отнася до любовта, аз не вярвам в закона за взаимното привличане на контрастите. Шопен е един от най-изтънчените поети на музиката, какъвто познавам. Госпожа Санд, под прикритието на поетическия си стил, е мътен философ и брутален човек. Не отричам, че тя е артист с всички белези на величие. Трябва да призная, че спадам към най-верните привърженици на нейния талант в нашите кръгове. Но — разперва той ръце, — но дори за мене е удивителна тази липса на мярка и вкус, с каквато претоварва с политически, и то какви, тиради книгите си. Безсмислица — хубавата проза става социалистически трион, Шопен…

С любезно движение на ръката княз Адам го моли да продължи разсъжденията си.

— Шопен — продължава дьо Гюстин — е необикновен артист, чувствителен, изискан. Интересува го само изкуството. Той е почти аристократ в живота и истински аристократ в изкуството. А госпожа Санд, уж аристократка по произход, всъщност е парвеню. Море дели тия хора от противоречие, затова мисля и смятам…

Той дълго още „мисли и смята“. Слушат го с интерес, който отлично маскира скуката, въпреки че се увлича в лабиринт от психологични и естетични разсъждения, от които накрая по никакъв начин не може да се измъкне.

А понеже, въпреки външния си вид, е много боязлив и лесно смущаващ се книжен червей — препъва се веднъж-дваж, изпотява се, изчервява се и най-сетне спира съвсем безнадеждно.

Княз Адам, който снизходително кима с глава, решава да обясни какво мисли по тоя въпрос.

— Аз се отказвам — усмихва се той повторно — да изразявам мнения по въпросите за любовта и изкуството. Вместо това мене ме интересува един друг въпрос, който господин маркизът благоволи вече да повдигне. Това е въпросът за политическата авантюра, в която се меси тая… госпожа… Дюдеван.

Сега вече няма меки усмивки и жестове. Княгиня Ана гледа мъжа си и се изправя гордо: ето че говори държавник.

Княз Адам скръства ръце на масата — старчески ръце със сини вени и леко подути стави.

— Полски артисти не са останали много. Артисти, които искрено бихме искали да признаем. Сам Мицкевич се откъсна от нашите идеали. Да се надяваме, че няма да се увлече по пагубна политическа страст… А Шопен — тук той е ироничен — наистина не е аристократ, но още ни е доста близък. По произход — отново дискретна ирония — сигурно не е аристократ и не ще съумее да бъде такъв. Неговата музика, хм… — князът се замисля за миг — много се съмнявам, че бихме могли да я сметнем за нещо наистина близко нам. Съмнявам се — продължава натъртено князът, — че музиката би могла да има нещо общо с идеалите… но да оставим това. Във всеки случай Шопен е славен полски артист. А за нас — тук подчертаване, — за нас, хората, които имат за цел възстановяването на полското кралство, всеки човек, който със славата си служи на нашето дело, е ценен.

— Дали служи?… — започва плахо дьо Гюстин.

— Дали служи? — пресича го доста остро князът. — Да не говорим за произхода му или за музиката. Той идва у нас на гости. Ето истината.

Дьо Гюстин намръщва скептично вежди, но князът е вече толкова остарял, че не понася съпротивата на маловажни лица.

— И тук именно госпожа Дюдеван става опасна за нашия Шопен — подчертава той, като сключва ръце. — Госпожа Дюдеван… со-ци-а-лист-ката. Да. Авторка на социалистически глупости и парвеню. И тъкмо поради тия причини ние трябва да се стремим да прекъснем връзката на нашия музикант със средата, заразена от враждебни нам теории, враждебни на нашия порядък в света. И без това във всяко европейско министерство поляците имат реноме преди всичко на бунтовници. Наистина… само Шопен липсваше на компанията на ворцеловци и кремповецки. Да, наш дълг към самия Шопен и към нашето дело е да доведем до пълно скъсване на нещастната връзка. До пълно — повтаря той с неочаквано рязък глас — скъсване.

Княгиня Ана стисва сурово устни. Решението е взето и като гледа израза на лицата на княза и княгинята, човек трябва да очаква, че то е неотменимо.

* * *

Отначало изглежда, че това чудновато пътуване, на което всички гледат много зле, наистина ще приключи със смешно компрометиране. Веднъж, втори път, трети път из Париж се пръсва слух, че Шопен е тежко болен. В очите на някои клюкари въпросът добива комичен обрат. Та как иначе? От идилично любовно пътешествие пътуването се превръща в низ от болести за Шопен и милосърдни занятия за госпожа Санд… Всички предполагат, че от всичко това ще възникне много смешно фиаско, очакват, че някой ден в Париж ще се яви само един от двамата — самотен, засрамен, разбит и изпълнен с чувство за вината си.

Графиня Камаран е приготвила за Шопенчо значителен запас от кокетни подигравки, а княгиня Чарториска е обмислила подробно редица морализаторски алюзии.

Ала не. Минава изключително хубавата предпролет, после също така хубавата пролет. И нищо. Постепенно клюките почват да гаснат, както гасне дори най-острата и отвратителна епидемия. Идва лятото, започват горещините.

Точно тогава пристига новината, че Шопен приел поканата на госпожа Санд да гостува в лятното й имение, в Ноан, че ще прекара там цялото лято и в Париж няма да се върне по-рано от есента.

Тия новини донася у Камаранови тлъстият и глупав Мартиак. Той се чуди защо през цялата вечер е предмет на бодливите като тръни остроти на прекрасната Елиза-Тереза-Ана. У Чарториски занася новината Плятерувна. Княгиня Ана я изслуша внимателно. После внимателно изглежда простряната на коленете й пищна бродерия.

— Няма какво — казва тя равнодушно. — Аз съм обаче на мнение, че…

Не довършва мисълта си. В стаята настава мека тишина, подобна на юнския следобед. Плятерувна се заглежда в пъстрата бродерия, а от сложената под прозореца възглавница се надига прекрасна пепелява котка и като мърка, извива лениво гръб, отръсква се и с чудесна котешка стъпка се приближава до краката на княгинята. Позволява да я помилват, а на слънцето очите й са жълти като мед; после мърка още малко и най-сетне се връща на старото си място и веднага заспива.

Княгинята се отърсва от замислеността си.

— Аз съм на мнение — усмихва се тя меко, — че всичко си има своя край. Артистите са странни хора — добавя тя със зле замаскиран гняв в гласа.

В същото време в кафене „Фейдо“ два дни пият горещ пунш в чест на прекрасната и щастлива любов.

Тук идват познати и приятели на двамата герои на романа и затова с ново чувство на удовлетворение разговарят на познатата вече тема. Разговарят високо, много и — което е най-интересно — несравнимо по-приятелски, отколкото преди десет месеца.

Естествено това кафене, освен от големите хора на литературата, изкуството и журналистиката, се посещава и от много млади хора. Те влизат в залата и се държат извънредно боязливо. Това са най-младите кандидати за хора на изкуството и за журналисти.

Един от тях, деветнадесетгодишният студент в консерваторията Шарл Бодиен, на единадесети юни, петък, има изключително щастие. Той сяда на една празна масичка, после кафенето се препълва и на неговата масичка сядат някакви три знаменитости: висок слаб блондин, внушителен мустакат брюнет, когото другите двама наричат „Бика“, и най-сетне познатият на Бодиен стар и сух като клечка пианист Пиксис. Цял един час те разговарят за Шопен, Санд, Ноан и за перспективите на цялото това приятелство. Говорят за неща дори много интимни, без никак да се стесняват от хлапака, който слуша този разговор като евангелие и възможно най-старателно се мъчи да се преструва, че изобщо го няма на масата.

Същата вечер Бодиен има среща край Сена с Мария-Людвика, в която се е влюбил през тая пролет. Разбира се, той й разказва всичко, което са говорили тримата събеседници, и то така уверено, сякаш сам е вземал участие в тоя разговор. Тя го слуша със зяпнала уста и широко отворени очи. Но после махва сърдито с ръка:

— Преструваш се на компетентен, а сама видях — припомня си тя с удивителна и очарователна липса на логика — как безсрамно зяпаше подир тази суха клечка Лиза Гранвил.

— Мила — отговаря й той също неособено логично, — мила, помисли само, представи си колко хубава и увлекателна трябва да е любовта между двама такива хора, такива великолепни артисти. Колко поетическа нежност! Какви най-дълбоки вълнения!

Тя мълчи. Вървят по брега на реката. Вълните тичат с дребни крачки, блестят като рибни люспи от меката светлина на късното слънце. Двойката мълчаливо минава покрай двама неподвижни рибари. Внезапно Мария-Людвика се спира:

— Сега можеш да ме целунеш — казва тя с още леко разгневен глас.

По реката плава лодка. На борда й стои момче със синя риза, което, като вижда целуващата се двойка, се разсмива широко, изсвирва с пръсти, а после почва да пее трогателна любовна песен на моряци, които тръгват на далечен път.