Йежи Брошкевич
Любовта на Шопен (14)

Среща

Тази есен Фридерик отново почва да избягва хората. Той се влачи самотно по страничните улици, скита между стари зидове, опознава Париж. Веднъж-дваж се изгубва из бедняшките квартали. Тук нищетата боде в очите. Той се обръща кръгом и избягва. Жителите на тия квартали гледат на добре облечения минувач или със страх, или враждебно. Това са хора с пожълтели или сиви лица. Малките деца се търкалят в праха и калта пред срутените къщи. Фридерик не се учудва на враждебността на бащите и майките на тия деца. Веднъж някой го замерва иззад ъгъла с камък. Камъкът изчатква върху паважа като загубил полет куршум. По слепите му очи се появява пот, но той не ускорява крачките си. Фридерик помни добре, че такива именно хора са вървели от Монмартр към Пантеона и са викали „Да живее Полша!“, а за тоя вик са гинели, от добре прицелените куршуми. Той знае, че тия хора умират от глад, като работят по шестнадесет часа дневно, че седемгодишни момиченца от тия квартали стоят от сутрин до вечер пред фабричните машини, че тук се умира така лесно, както на война, и че техният глад, нищета, работа и смърт са изворите на великолепните богатства на ротшилдовци, дюбонетовци, понейовци, леовци — новите звезди, новите богаташи и барони на юлската монархия. Как да се учудва на тяхната враждебност? Как да се учудва на камъка, хвърлен от слаба ръка, поради нищета, или от силна — поради ненавист?

Гледката на децата с издути кореми и с ребра, които се виждат, гледката на децата, които се ровят в праха и калта, му е добре позната. Когато копнее за отечеството си, той си припомня най-хубавия на света пейзаж на Мавовше или Куяви. Припомня си пронизаните от слънчевите лъчи тополи, изгревите и залезите на слънцето, внезапните юлски бури или музиката на насекомите в августовските горещини. Много е красив този край в спомените. Когато бленува за него, Мицкевич пише строфи за копнежа, който замъглява очите със сълзи. Фридерик до неотдавна мечтае за парка на служевския замък, където лунните нощи биха били тъй хубави, както нощите от сонетите на Ламартин.

Но откъде е така позната гледката на тия деца със застарели лица и тънки крака? Дали не от родината?

В Шафарня е достатъчно да минеш гумната и оборите, за да стигнеш до къщурките на ратаите и да се ужасиш от нищетата на три-четири годишните деца, които греят мършавите си тела на юлското слънце. Фридерик добре помни едно малко момиченце, седнало на плета и унесено в плач като песен. То е мръсно, слабо и ужасено от внезапното появяване на господарското синче, което му дава три гроша и го кара да изпее всички песенчици, които знае.

В спомените на Мицкевич е намерила място бялата като сняг елда и ниви, препасани като лента от зелен синур. Но по тия синури пасат чифлишки гъски, надзиравани от деца на ратаи. Това е най-хубавата картина. Гъските са наистина тлъсти и охранени, но децата? Ясно е вече защо гледката на парижките бедни от Монмартр толкова лесно припомня родината — предмет на любов и копнеж.

* * *

При една от обиколките си Фридерик попада в Сите Бержер. Той иска да види къщата, където е живял преди шест години — през дните на несигурността, добре прикривания страх и още по-добре прикриваната нищета. Идва, поглежда към балкона на петия етаж. На него се сушат под есенното слънце пелени и детско юрганче. На балкона е седнал пълен млад човек с глупаво лице и с мустаци, достойни за mouchard. Разсърдва го този заобиколен с пелени буржоа. Свива рамене и продължава пътя си.

Вечерта го сварва край Сена. Реката дими и вещае хубаво време. Вълните се носят лениво, край брега са насядали въдичари, неподвижни като статуи. Когато минава през Pont Neuf, той се спира и гледа безсмислено силуетите им.

Някакъв непознат го заговорва. В първия миг той не схваща въпроса. Едва след второто запитване разбира, че френският език на питащия е толкова неправилен, че има пълно основание да не се досети за какво става дума. Той изглежда внимателно питащия. Пред него стои нисък, побелял човек, облечен много бедно и обикновено — яката на ризата му е смачкана и не дотам чиста, върху изсушеното му лице вече заиграва руменината на гнева.

Фридерик изведнъж се разсмива и отговаря на полски:

— До кафене „Фой“ е още далеко.

Бързо се разбират. Фридерик му предлага да го заведе, лицето на стареца се развеселява. Тръгват заедно.

Непознатият казва, че не познава Париж. Фридерик почва да му обяснява как и през къде минават и в сведенията си вмъква един-два анекдота. Разприказват се и се смеят. В кафенето влизат заедно. Старецът е дошъл рано на уговорената среща. Пристигнал от провинцията, той се бои да остане сам, Фридерик с готовност сяда на една малка масичка в ъгъла; старецът напълва лулата си. Но после запитва:

— А ваша милост къде сте воювал?

Какво да отговори? В първия миг Фридерик иска да излъже, после да замълчи, накрая почва да обяснява несръчно. Другият веднага се намръщва. Той не знае името Шопен, а професията композитор и пианист е за него глупава работа. Той не само се намръщва, но започва доста подозрително да гледа елегантния младеж, който говори някакви странни неща за работата си и за причините, поради които стои в Париж. По едно време старецът сбръчква вежди:

— А в родината, ваша милост, не искаш ли да се връщаш? И не се ли връщаш?

Фридерик изведнъж избухва в гняв.

— Какво си въобразявате? — пита той. — Нима чистият и добре ушит фрак тутакси прави от човека царски лакей? Нима познанствата във висшите сфери и работата на артист трябва да предизвикват недоверие във войника?

Нима човек не може да бъде патриот, без да е воювал?

— Не може — прекъсва го другият.

Фридерик иска да скочи и да си отиде. Но старецът го хваща за ръката и се усмихва с неочаквана симпатия.

— Чакайте — измърморва той меко, — чакайте… Човек трябва да има горещо сърце, но студена глава. Аз не исках да ви обидя. Но… но без борба не може, не може — клати той глава.

— А вие какво направихте с карабините? — пита Фридерик с неугаснал още гняв.

Другият му отговаря с продължителен поглед. Изкривява презрително устни, но след малко отново омеква.

— А аз казвам: сърцето трябва да бъде горещо, но главата студена. Наистина интересен въпрос — какво е станало с карабините? Лесно може да пита този, който никога не е опарил ръката си о дулото.

Фридерик мълчи.

— Но какво исках да кажа? — мърмори старецът. — Аха… че без борба не може. Ти, ваша милост, мислиш, че човек може да воюва само с карабина, нож и оръдие? Бил ли си, ваша милост, на събранията на емигрантските комитети?

Кимване с глава.

— Е, какво? — прави старецът гримаса. — Стреляха ли с карабини?

Той не е оратор. Говори зле, изреченията реди небрежно. Но малко по малко Фридерик започва да разбира, че трябва да изслуша този човек; нещо повече — по много въпроси навярно тук ще научи повече, отколкото в дома на княз Адам, повече дори отколкото от Маурици и Лелевел.

Старецът клати глава, гласът му скърца като ненамазана ос, тютюневият дим люти на очите. Но иззад тоя дим святкат зеници мъдри, огорчени и заплашителни.

— Лесно е да се пита за карабините — казва той. — Лесно е да се пита: какво направихте с карабините? А за хората кой ще попита, а? Човек трябва да държи карабината и без човек няма карабина. И какво? — Той пуши с лулата като комин. — Хора нямаше.

— Вожд нямаше — кимва Фридерик помирително глава. — Правителство… вожд…

Другият свива заплашително вежди:

— Хора нямаше — повтаря той подчертано, — хора!

Фридерик го гледа, без да разбира нищо. Ами че хора имаше.

— Нашата войска… — започва той да мъдрува.

Старецът прихва презрително. Известно време размишлява. После поклаща глава.

— Чакай, ваша милост — измърморва той, — чакай.

След това започва да рови бавно из джобовете си.

От единия изважда кесия за тютюн, от другия — червена кърпа, прахан, огниво, дебел изписан молив. Най-сетне иззад жилетката измъква голям пакет, увит в шарена кърпа. Той разгъва бавно пакета и разтваря листата на смачкан и изпокъсан ръкопис. После слага на носа си бедняшки, несръчно направени телени очила.

— Ще ти обясня, защото не разбираш. Всички — и той внезапно се разсърдва, — всички нищо не разбирате. Послушай, ваша милост, какво е написал един умен човек. Послушай. После ще ти разкажа за съдбата на тоя умен човек — засмива се той горчиво. — Ще послушаш ли? — запитва той недоверчиво.

Фридерик кимва с глава.

— Послушай, ваша милост, за карабините в революционната война. Защото ти питаше за карабините. — Старецът се навежда над ръкописа и като движи пръст по реда, чете бавно и с набожен глас. — Ето, тук: „… много шляхтичи побързаха към бойното поле, но почти всеки от тях, като идеше в полка, без още да знае какво е това военна служба, ако не носеше в джоба си назначение от правителствената комисия на войната или от главнокомандуващия направо за офицер, след като престоеше в полка петнадесетина дни или един месец, веднага почваше да претендира защо не го повишават в офицер, иначе не искаше повече да служи във войската и да носи карабина и раница…“ Да, да — повдига той глава, — не искаше да носи карабина…

Той извиква келнера и поръчва чаша вино.

— Разбираш ли, ваша милост? — и без да чака отговор, чете по-нататък — … не искаше… не искаше, да: „… всеки шляхтич искаше веднага да става офицер. Затова във всички градове и във Варшава имахме много офицери, които там блестяха с еполетите си и смучеха общественото съкровище вместо да отидат на фронта срещу приближаващия се неприятел; нима не можеше да бъдат събрани тия бездействуващи офицери, да се сформират от тях няколко пехотни батальона и да се извадят на бойното поле, особено когато отечеството се намираше в смъртна опасност.“

Старецът повдига глава:

— Може би ще кажеш, че във войската не бяха само шляхтичи. Да, така е. И за войника ще ти прочета.

Той наслюнчва палеца си, обръща един лист назад, отпива глътка вино и като избърсва мустаците си, продължава да чете по-нататък:

— „Докарваха селяни на групи в полковете, отнемаха синовете на грохналите старци, за да воюват, но измъчваха с господарщина грохналите старци и останалите сами жени. По тоя начин побелелият и прегърбен от работа старец, който с кървава пот е отгледал синовете си и ги е загубил във войната, е изложен на още по-голяма мизерия, страдания и неприятности. Той пролива последната си капка пот, за да отработва господарщината, вместо да даде почивка на оболелите си от работа кости. А жената на падналия в боя селянин вместо да гледа и пази децата си в къщи, оставя ги там сами, без ничия опека, и отива цял ден да работи на господаря…“ — Гласът на четеца почва да става глух и се изпълва с гняв. — Щом след революцията през 1830 година полските селяни са третирани така, както преди нея, аз се питам защо те са проливали кръвта си в бой срещу русите? И защо са понесли тежестите на войната? Когато някои от шляхтичите са обещавали да дадат по парче земя само на оня селянин; който не загине във войната и след края й се завърне в къщи. Прекрасна награда! Ами ако загине, каква награда ще получи? За какво е пожертвувал живота си? Навярно вместо награда останалият жив брат на загиналия в боя ще бъде бит с камшика на домоуправителя.

Фридерик притваря очи. Кафенето вече бучи и гърми от парижката глъч. От бюфета се носи звън на стъкла и съдове, в близката ложа пиянска компания възбужда веселото си настроение с пунш и кафе.

Старецът слага върху масата загрубял бронзов пестник.

— Ваша милост питаше какво сме направили с карабините. А сега аз питам ваша милост: а вие какво сте направили с хората?

Фридерик трепва:

— Аз…

Старецът махва с ръка:

— Ех, да оставим това. Ето кое боли — и той се закашля старчески, хрипливо, та дори бялото на очите му се налива с кръв. Най-сетне той си поема дъх и повтаря: — Ето какво боли, че животът нищо не ви е научил. Нищо.

Той загъва бавно ръкописа в кърпата, прибира го в пазвата си и разпалва загасващата вече лула. После тъжно мига със сълзливите си клепачи.

— Нашите комитети се ядат като кучета — казва той. — Нахвърлят се един срещу друг. Аристокрацията, начело с Чарториски, иска да запази властта за короната, пановете шляхтичи от комитета искат да освободят отечеството, за да могат и по-нататък да смучат доходи от крепостничеството. А Демократическото дружество да не е по-добро? То отхвърля шляхтата, но на нейно място иска да издигне промишленото и търговското съсловие. Да, всички променят само името на тирана, но самата тирания не премахват…

Старецът замлъква. Фридерик навежда глава над масата и без да каже нито дума, чака продължението. Благодарение думите на стареца всичко, което е знаел досега по тия неща, изведнъж добиват смисъл, изразителност. Смисълът е лош, почти враждебен. Но как можеш да отблъснеш тия горчиви думи?

— На тях им се струва — отново се обажда другият — че тук, в чужбина, те уреждат Полша за себе си. Че ще купят карабини и… и хайде срещу врага. А хората? — засмива се той. — А хората? При тях трябва да се върнем, при хората, при народа, при простолюдието.

— Как можем да се върнем? — попитва Фридерик безпомощно. — Как?

Старецът нищо не отговаря. Той очиства лулата си, прибира я в джоба, допива виното. Мълчи, притворил клепачи. Накрая се обажда със сърдит глас:

— Питате как? Най-напред… най-напред трябва да разберете. После да докажете с дела, че сте разбрали. Ех — свива той пестник, — има и такива, които устата си изхабяват да говорят за народа и селянина, само да добият от това печалби и да се натъпчат с власт. Който мисли да се връща в родината, той — само за вожд… за улански герой… за генерал… А не бихте ли благоволили така да станете учител, слуга на народа? Да се заемете с тежка работа сред народа?

Сега вече млъква окончателно. Фридерик не знае как да се обади, как да се сбогува. Старецът е склонил глава върху гърди и би могло да се помисли, че дреме, ако не си играе с очилата като много дълбоко замислен, но въпреки това извънредно бдителен човек. Но по едно време той внезапно вдига глава и изумително бързо се оглежда из залата. Изглежда, че съзира някого, защото скача, намира келнера и веднага излиза. Незабавно подире му забързва някакво черно, високо и брадато лице, което по облекло и фигура припомня по-скоро италианец, отколкото поляк.

Едва сега Фридерик се ориентира, че като е узнал толкова, всъщност не е узнал нищо. Не е узнал нито името на странния старец, нито това, което в началото на разговора му е обещавал да разкаже във връзка с прочетените откъслеци, нито какво и кого представлява този човек. Всичко е неясно, объркано и все пак в него се чувствува остротата на истината и опитността. Тоя човек знае… тоя човек е преживял това, което говори.

Келнерът се приближава до масичката. Кафенето е пълно и той, изглежда, се ядосва, че такава добра масичка е заета от един човек, и то скъперник. Келнерът познава тия контета, които бе влачат с празни джобове. Затова доста неучтиво разтребва масичката, но след малко едва не глътва езика си от учудване. При уреждане сметката гостът му дава цели три франка да се почерпи и бързо излиза.

Тогава келнерът се прегъва зад гърба му в поклон на най-дълбоко уважение.

От началото на зимата приятелството му с Лист и с неговата приятелка госпожа Д’Агу се оживява извънредно много. Лист е великолепен, когато свири, и също така великолепен, когато говори за музика. Но човек може да го намрази при други случаи: когато хвърли око на някоя фуста, когато говори по философски въпроси и когато излага възгледите си по политиката.

Във философските дискусии несравнимо по-мила е госпожа Д’Агу. Прекрасната студена блондинка цени извънредно много своя сух, но знаменит интелект, младата си слава на писателка и… очарователния Шопен. Дори се е случвало, когато Лист започне да се хвали и опива от своята осведоменост в областта на метафизиката, метемпсихозата и религиите на Изток, Фридерик и госпожа Д’Агу да сключват негласно споразумение и да се помъчат с подигравки да объркат унгареца. Тогава той се ядосва, проклина, след малко се извинява и всичко свършва благополучно — тоест с вино, шеги или музика.

Но една вечер Лист едва ли не изкарва напълно Фридерик от равновесие. Срещат се на доста интимна вечер у дьо Гюстин. Фридерик свири. По тоя случай Лист започва да говори за „нещастното отечество на гениалния приятел“. Той е напушен, надут и говори за работи, за които няма и понятие. Говори за великолепните поляци, за рицарските поляци, за героите на великата народна история, духът на която се е съживил в трагичната революция от 1830 година.

Фридерик бледнее и почервенява от яд. На всичко отгоре цялата тази тирада бива слушана между другите и от знаменитостта на парижката и вече на световната литература, госпожа баронеса Аврора Дюдеван, която пише под псевдонима Жорж Санд. Тя е прочута с таланта си, със своите любовници и с това, че ходи в мъжко облекло, значи: панталон, фрак и с пура в иначе прекрасната й мъничка ръка.

Сега тя мълчи по обичая си, само се усмихва доста иронично. Най-сетне прекъсва безцеремонно безкрайния монолог на Лист:

— Спомням си, че не всички хвалеха толкова рицарските герои — казва тя с нисък, малко хрипкав глас. — Например един от известните революционери, като пише за полската революция в „Revue Encyclopédique“, се изразява доста зле за нея. Казва, че това било революция на аристокрацията и шляхтата, че действията на шляхтичко-аристократичния сейм онеправдавали простолюдието и затова толкова лесно се провалила лошо ръководената революция.

Фридерик побледнява от гняв. Той отива при нея.

— Струва ми се, госпожо, че сте… баронеса? — казва той с крайна като за него арогантност.

Тя го гледа любопитно и кимва с глава.

— Вие, госпожо баронесо, — устните му треперят, — била ли сте някога в изгнание? Поне веднъж в живота си?

Тя става и с внезапно движение хваща ръцете му.

— Извинете — казва, — извинете.

Когато я гледа отблизо, той не може да се противопостави на впечатлението, че тя е необикновено хубава. Дори този нисък, хрипкав глас придобива особена сладост.

— Извинете — повтаря тя.

Той се покланя равнодушно и се отправя към друг ъгъл на стаята. Отдалече тя отново загубва своята красота и прелест. С пура, в мъжко облекло, заела поза на дързък денди, тя е, ако не антипатично, във всеки случай дразнещо явление.

Въпреки това, когато си я припомня на другия ден, припомня си преди всичко оня изумителен миг на красота и смирена прелест, с която го моли да й прости. Без да иска дори пред себе си да признае това, след два дена той се отбива у дьо Постанови с мисълта за нея. Не я намира там. Хваща го яд. Яд го е на себе си, и то тъкмо защото го е разсърдило нейното отсъствие.