Йежи Брошкевич
Любовта на Шопен (13)

Идилия

На петнадесети август се срещат за пръв път от пет години, срещат се в Карлсбад: пан Миколай, пани Юстина и Фридерик.

От писмата Фридерик знае, че родителите му се стягат да отидат до тоя бад и без предизвестие заминава да ги посрещне. Идилията продължава три седмици. Но зад сълзите на радост, зад щастието на многочасовите разговори и разкази непрекъснато се връща съзнанието за отчуждеността, възникнала от петте години разлъка.

— У нас смятат, че ти би могъл да станеш придворен пианист — заявява веднъж пан Миколай. Той мисли за титлата, за дипломата и ордените, давани с щедра ръка от негово императорско височество, и очите му блясват.

— Чий? — пита рязко Фридерик.

Веднага след това променя темата на разговор.

Пани Юстина се безпокои:

— Кога ще се ожениш? Кой ще се погрижи за тебе? Кой ще се погрижи за дома ти?

Тя добре знае какво му липсва. Говори плахо за някое добро момиче, със зестра, добра домакиня. Споменава няколко имена. Той прихва в смях:

— Че какви са тези фамилии?

Наистина — приятелят на Делфина Потоцка да се жени за Щатмюлерувна или Вайсмюлерувна!

Той става бъбрив и — както винаги пред най-близките си — изпада в самохвалство. Разказва какви приятели има — по-долу от княз, дума да не става, — какъв кабриолет, фракове, ризи, жилетки, стаи и мебели. В очите на бащата грее гордо уважение, но майката го пита веднъж, втори път:

— Щастлив ли си, синко?

След втория път избягва, защото в гърлото му напират неочаквани сълзи.

Той пита за родината, но те не могат да разберат какво всъщност иска. Разказват му за приятели, за близки и далечни познати: Титек Войчеховски отворил захарна фабрика, дзевановсци се женят и раждат деца, Живни трупа богатство от уроци et caetera, et caetera. Как изглежда Шафарня и хората от Шафарня? Свирачът Матеуш Здулечни? Кръчмата на Повисле?

Едва тук пан Миколай въздъхва с облекчение. Знае:

— Затворена е.

На тема родината не съумяват да се разберат. Схваща само едно: той иска да се върне. До късно през нощта се съветват как да го убедят. Но после на едного от пребиваващите в Карлсбад поляци хрумва, че поляците, дошли тук на лечение, трябва да почетат славния Шопен с тържествен обед. В понеделник се събират двадесет души, а във вторник дванадесет… се отказват от намерението. Защо? Както граф Казьо Валевски, така и генерал Млокосевич заявяват от името на тия дванадесет, че са лоялни поданици на императора на цяла Русия и нямат намерение да подриват тази лоялност с обеди в чест на човек, подозиран в бунтовничество.

За пан Миколай това е извънредно тежък удар — той загубва настроение за няколко дни. Накрая открива на жена си своя план. Трябва, твърди той, да убедим Фридерик да се ожени за мома, която живее в отечеството. По тоя начин той ще се върне, ще получи от царя орден, след ордена титла… всичко ще се омекоти, ще се уреди. Пан Миколай чувствува, че Фридерик не ще иска да разговаря с него на такава тема. Затова възлага на майката да представи на Фридерик дипломатично, в общи черти, този умен план.

Тя не се справя със задачата. Едва по пътя от Карлсбад за Чешин, докъдето Фридерик ги съпровожда, майката почва да го убеждава да изостави най-сетне самотата. Самотата похабява човека, говори тя.

— Човек е сам само в смъртта — обяснява тя плахо, — а живее с хора.

Той се изсмива уж добродушно и меко. Предпочитам да живея с хора, отколкото с жена, казва той и избухва в смях, като вижда огорчения израз на лицето й. Но по неспокойните му очи тя вижда, че смехът му не е искрен. Пани Юстина знае, че Фридерик не може да живее самотно. В началото на парижката си кариера той живее известно време с доктор Хофман, после едва ли не насила взема при себе си Яш Матушински. Това е велика истина — че само смъртта е самота.

Последните няколко дни прекарват в Чешин. Тия дни са тъжни. На сбогуване той много весело размахва кърпа и вика „довиждане“. Но тя знае, че тази веселост е също лъжа.

Пани Юстина е обикновена, проста жена и затова просто и обикновено казва на мъжа си:

— Фридерик се е научил… дори да лъже, научил се е като истински княз.

Тя иска да каже, че на моменти той напомня разглезено, елегантно, пълно със светска хипокризия князче, но всичко това излиза малко глупаво и несръчно. Затова не се учудва, когато мъжът й я срязва доста остро.

* * *

След Чешин — на път за Париж — Дрезден. В Дрезден живеят старите му варшавски познати Водзински. Колекционер, оригинал и шляхтич от стар род, граф Матей Водзински живее тук вече от много години, а тази есен от Швейцария в Дрезден е дошла братовата му жена с децата.

Най-малкото от тия „деца“ е наглед грозна, но всъщност очарователна, музикална, шестнадесетгодишна брюнетка, а освен това и дъщеря на един от най-богатите куявски^[1] магнати, собственик на Служев, Винценти Водзински. В Женева в нея са били влюбени Юлиуш Словапки и граф дьо Монтини. С рядката си интелигентност, прекрасна фигура и свирене на пиано тя увлича дори княз Луи Наполеон, по-късно император Наполеон III.

Нищо чудно, че Фридерик Шопен, млад човек, който с голяма готовност прави комплименти на младите жени, и тук започва да се подвизава с чара си.

Отдавна вече са минали времената на романтичните влюбвания от разстояние. Отучили са го от тия неразумни маниери най-напред разните Терезки, после Делфина и тия, с които доста често й е изневерявал. През тия години всички начини и методи за завладяване на жените са вече добре известни средства за убиване на романтичната скука и истинската самотност.

Но Мария Водзинска става внезапно откровение. Сега вече се знае защо — всичките елементи на нейната прелест отлично могат да се определят и просто да се изброят на пръсти.

Преди всичко смайва го това, че когато я е видял за последен път, тя е била малчуган, едва проходил. През дрезденския период, още момиче, тя е станала вече жена. Движенията и погледът й още свидетелствуват за доста безпомощна наивност, но устата, гласът, очертанията на бедрата и гърдите — о, това е вече прекрасна, великолепна жена.

В Париж интелигентността на жените от haut monde служи за две цели: или предизвиква абстрактно-философски дискусии между мъжете, или създава все по-смешна и остроумна клюка. А Мария използува интелигентността си, за да изразява необикновено сръчно своето трогателно непознаване на света. Отворила широко очи, тя умее умно и хубаво да обяснява, че не знае нищо и че се бои от всичко.

Тя изказва тия фрази с глас на зряла, осъзната жена. Мъчно може да се повярва на това, което говори, и точно затова то още повече се харесва.

Но нещо друго става най-голяма изненада и най-добра примка. Просто липсата на всякаква съпротива. Той започва да й прави комплименти веднага и, да си кажем откровено, по привичка. Първия ден тя мълчи. На втория го поглежда умолително, сякаш моли: оставете ме на мира, драги господине.

Ето по този именно начин, без дори да знае кога, Фридерик просто загубва равновесие. Той е свикнал с това, че флиртът с госпожица от графски род дори преди постигането на пълен успех напомня дълга и трудна обсада, че дори не любовта, а първата целувка изисква хиляди действия и старания. Затова тук с донжуановска рутина се опитва да събори стената на първата отчужденост — натиска върху нея съвсем леко с рамо. Но понеже няма стена, загубва равновесие и просто се прекатурва. Веднага и напълно.

Случва се, че понякога най-лесно можеш да се влюбиш от суета. Мария познава тоя начин на спечелване на мъжа, съзнателно или несъзнателно, но го познава много добре. Тя е опитала вече този рядък, но победоносен метод върху Юлиуш Словацки — нечувано сигурен в себе си поет, върху господин дьо Монтини също. Що се отнася до Шопен, победата също й се удава. Зад светската сръчност и чар на славния композитор тя без особен труд открива две толкова ценни за метода й черти — гордост и липса на смелост.

Най-напред го помолва да й преподава уроци. После уроците замества дълъг разговор. И наистина този разговор трае пет дни. Виждат се всеки ден. Той предимно говори и той свири. Тя слуша със сведени клепачи, като побледнява и се изчервява едно след друго.

Защото през първия и втория ден тя само се преструва на покорна и предана, за да може той да смята, че макар да няма право на целувка, има всички права на сърцето й. Точно това тя иска да му втълпи: ти си велик артист, аз — влюбено момиче. Но на третия ден разбира, че е победила не само него, но и себе си. Той е велик влюбен артист, тя — наистина влюбена девойка. На четвъртия ден се целуват така, че не могат да си поемат дъх, като треперят от страх, че някой може да влезе в стаята, привлечен от прекалено дългото мълчание. Тя се е целувала вече с Монтини и Словацки. Но едва сега разбира защо за целувката се казва, че е първото стъпало към рая. Дори страхът става удоволствие.

На петия ден се сбогуват. В прощалните думи се крият взаимни обещания — завинаги си принадлежим един на друг. Тази вечер тя плаче тихо и дълго. Това е първият й плач от любов.

В епохата на романтизма любовниците дори само през една нощ си обещават вечна любов. А разумният романтичен съблазнител толкова по-често повтаря на жената, че ще я обича вечно, колкото по-често се сеща, че му е вече омръзнала.

Та нали думите служат, за да се прикрива мисълта — както е казвал Талейран.

Но тук времето не стига за нищо друго освен за първото вълнение от взаимната нежност. А раздялата придава на всичко това чар. Всеки от тия двама придобива тема за мечти и копнежи. Това е неразумна романтична любов — следователно много наивна и навярно истинска.

* * *

На път за Париж Фридерик не може да забрави тия дни. На минаване през Лайпциг той посещава Менделсон и Шуман. В Хайделберг боледува. Но Мария е тема на мисли, пред които бледнее всичко: образът на родителите, образът на Делфина, финансите, разговорите с Менделсон и Шуман и парижкият музикален сезон.

Ясно е, че Водзински са го приели в Дрезден не само като равен на тях, но и като близък човек. Пани Водзинска манифестира майчинска нежност, братята на Мария го потупват по рамото и го прегръщат като брат. Тогава… тогава сигурно може да се мисли за женитба. Величието на Фридерик Шопен навярно е нивелирало родовото и гербовото разстояние между семействата Водзински и Шопенови. Стотици по-богати от Водзинска момичета с готовност биха се омъжили за един от най-славните и великолепно печелещи артисти в Европа. Дори вече готови баронески и графинки. В Париж името на Шопен има почти хералдически блясък — разбира се, само в случай, че това е името на композитора Фридерик Шопен.

Есента, зимата и пролетта са вдъхновени от мислите за „малката Мариня“, за „votre petite Мариня“, както сама се нарича в писмата си. И той живее леко и с надежда за щастие. Мисълта му е пъргава, вълненията идват лесно. През тия месеци се раждат възхитително леки поемички, замислени като етюди. Вълненията и копнежът му продиктуват две лирики — две ноктюрни. Написва и четири мазурки — нали родината като че ли се е приближила. Това, че са си дали клетва за вечна любов — според човешкото, не романтичното, а деловото развитие на нещата, — трябва да завърши с венчавка, и то с венчавка във Варшава или в параклиса на замъка в Служев.

А Служев се намира в Куяви — хубав, най-хубавият край на света: Куяви, Мазури, Висла, Варшава…

Около замъка в Служев има великолепен парк. Ще се разхождат там. Вятърът ще носи от полето най-хубавите на света, макар и малко скърцащи и грапави песни. Той трябва да мисли за това и да мечтае, защото за какво друго може да се мечтае тук, на парижкия паваж?

Париж е очарователен град — град на богатства и кариера. Но емиграцията е неизразимо нещастие. Чуждият народ и страна са клопка, в която дори най-големите хора се губят и гинат. От Париж не можеш да избягаш нито във Виена, нито в Лондон. А официалното завръщане във Варшава би било официално превиване на врат пред царя. Вярно е това, което му е подметнал баща му — в Париж вече се носят слухове, че посланикът на императора на цяла Русия с готовност би връчил на Фридерик Шопен диплом за придворен пианист при Петербургския двор. Но такъв диплом Фридерик няма да приеме. Има руси, достойни за братство и приятелство. Но царят е представител на всичкото зло, което дели народите. А ако си е струвало да защищава Лелевеловия позив „Към братята руси“, сега той не може да приеме императорските дипломи.

И така, единственият път към родината води през параклиса на замъка в Служев.

Мария заслужава най-нежна и най-трайна любов. А водзинсци не само би трябвало, но са длъжни да разберат истината, че Шопен е човек, който, като влиза в семейството им, ще влезе като равен между равни.

* * *

Още в Чешин, преди да се сбогуват, между родителите и Фридерик става дума, че през тридесет и шеста година ще трябва непременно да се видят втори път. По-късно, в писма, както майка му, така и Фридерик поддържат тази мисъл. Споменава се за Дрезден. Наистина през тази година пан Миколай не би могъл да замине за чужбина, но пани Юстина още през май започва да се готви за пътуването.

Но в това време Фридерик внезапно решава да замине за друга точка на Европа. Към това съобщение той добавя тайнствената бележка, че благодарение на това пътуване може би ще го видят по-рано, отколкото може да се предполага.

Заминава за Мариенбад. Там се настанява да живее на втория етаж на къщата „Zum Weissen Schwan“.

А на първия етаж живее пани Водзинска с дъщерите си Терезка и Мариня. Така изтича целият август.

В първите дни на септември майката и дъщерите Водзински се връщат от Мариенбад в Дрезден. Придружава ги Фридерик Шопен.

Последната седмица от общата ваканция, прекарана в Дрезден, е прекрасна глава от роман. Мария обича силно Фридерик, а в навечерието на заминаването му сама му дава да разбере какво трябва да направи.

На девети септември, по това време на деня, когато на двора е още ясно, а по ъглите в стаите се грамадят вечерни сенки, те седят в нишата на салона. Той усеща под устните си ритъма на сърцето й и туптенето на пулсиращата кръв:

Тя му казва бързо и тихо:

— Не искам да се разделям с тебе.

А след малко:

— Кажи това на мама.

Пани Водзинска още от обед страда от лек зъбобол. Вечерта, когато Фридерик се явява при нея с молба за ръката на Мария, предупредена от дъщеря си, тя го приема, въпреки че зъбът вече я измъчва непоносимо. Но го приема за съвсем късо време.

Разбира се, пани Водзинска няма нищо против молбата на Фридерик. Но, обяснява тя, решителна дума има мъжът й.

Освен това добавя, че Фридерик трябва да се грижи за неособено цветущото си здраве, трябва да се пази и да води много спокоен живот. Милият пан Фридерик, говори тя, трябва да разбере, че родителите на Мария няма да се съгласят дъщеря им да се ожени за човек болнав като малокръвно момиче. Нека идната година бъде време за проба — проба за любовта и проба за здравето.

При сбогуването тя е много нежна и много загрижена от зъбобола си. Тя само го моли в интереса на работата да запази всичко в тайна. На сбогуване го целува по челото.

Той заминава почти щастлив.

Само пет дни след заминаването на Фридерик от Дрезден Мария му пише, приложени към писмото на брата й Казимеж, няколко листа с нежности към „любимия Фриц“. Мария споменава за разни неща. Между другото, че пианото в Служев е пълна развалина и че трябва да се помисли за „Плейел“, защото „в по-щастливите времена“ от днешните (c’est de nous, a propos — става дума за нас!) навярно сам Фридерик ще свири на този „Плейел“. Следователно за нея „по-щастливи от днес времена“ ще дойдат тогава, когато в служевския замък ще живее обичаният от нея мъж, тоест обичаният от нея… съпруг.

Тогава той все още може да се лъже. Да, да, илюзиите траят близо година — макар все по-слаби и мизерни.

Но накрая става съвсем ясна и разбираема отминаваната досега, но в действителност най-проста истина: в Париж или в Дрезден Шопен е толкова велик, че край него водзинсци мъчно могат да бъдат забелязани. Но от далечината на служевския замък музикантът, платеният музикант може да бъде най-много източник на светски снобизъм — никога величие. Освен това величието също не е никакъв аргумент, когато става въпрос за семейни отношения и сключване на бракове. Съпруг или съпруга се търсят в книгата за гербовете, а качествата им се оценяват според броя на притежаваните села и хора. Какво представлява артистът и какво е неговото място в служевския замък? В лявото крило. Заедно с бедните роднини-храненици. Тая истина най-бързо разбират водзинсци. Мария също.

Той все още се лъже. Веднъж пише толкова направо и отчаяно, че после е готов да даде година от живота си, за да изчезне това писмо. Пише така: „Има дни, когато не зная какво да правя. Днес бих предпочел да бъда в Служев, отколкото да пиша до Служев; бих казал повече, отколкото пиша.“

Това не трогва никого. Пишат му, защото им е необходим. Сега той се грижи за един от братята на Мария, който е воювал в Испания и там е бил ранен. Необходим е на водзинсци, защото чрез него минават кореспонденцията и паричните пратки. Но Мария вече не добавя послеписи към писмата. За нова среща в Дрезден или Мариенбад на никого от тях не идва и наум:

По начало пани Водзинска има основание да скъса всички и без това недоизказани и скрити — следователно никого некомпрометиращи — споразумения. През предпролетта на 1837 година Фридерик е толкова зле с дробовете, че дори се пръсва слух, че е починал. За пръв път през живота си той храчи кръв. Яш Матушински му предписва да гълта лед. Най-сетне някак се оправя.

Все пак той не е материал за мъж на пана Водзинска, дъщеря на граф Винцети, който в къщи, в Служев, кара прислугата си да го титулува „Sa Majesté“! О да, Фридерик би трябвало по-рано да разбере това. Той сам е виновен за нещастието си, мисли Мария.

* * *

През юни същата година посланикът на царя, граф Поцо ди Борго, предлага на Фридерик Шопен титлата придворен пианист на негово величество императора на Русия.

Фридерик Шопен не приема тази титла.

Този факт смайва много хора. Смайва дори чарторисци. Музикантите изобщо не могат да го проумеят — нито Хилер, нито Талберг, нито Лист. Всеки от тях би сметнал тази титла за корона на кариерата си.

Яш Матушински му обръща внимание само на едно съображение.

— Ако приемеш тая титла — казва той, — ще ти дадат Мария и ще ти целуват ръка.

Фридерик побеснява. За пръв път обижда Яш. Той крещи, че никакво приятелство не го упълномощава да влиза без покана в чуждите мисли и чувства. А понеже, когато е ядосан, не мисли какво говори, казва, че водзинсци могат да мислят за други целувки. И казва къде.

Яш не се обижда. По това време той е единственият близък човек на Фридерик. Той знае това и иска да си остане такъв.

— Сега вече няма да се върнеш в родината — променя той темата.

— Ще се върна в свободната родина. А ако аз не успея, музиката ми ще успее — успокоява се накрая Фридерик.