Йежи Брошкевич
Любовта на Шопен (10)

Пропаднали илюзии

Някога Париж е изглеждал като обетована земя. Когато слушаш разказите за големи и великолепни градове или като гледаш изгледи от тях, не може да не закопнееш за тях. Във Варшава и Виена научават Фридерик да мечтае за Париж — столицата на света, града на изкуството и младостта. Музикантите хвалят концертите, давани от оркестъра на консерваторията, гениално дирижиран от Хабенек; Люцуш Воловски още във Варшава е описвал красотата на младите княгинки; председателят Льоду по цели часове е разказвал за чудесата на парижката архитектура.

И наистина — мъчно може да се открие по-вълнуваща гледка от кулите на „Нотр Дам“, покрити с леката мъгла на ранната утрин. Достопочтените квартали Сен-Жермен и Сен-Оноре са спокойни като класически стих. Ето тук живеят хора, чиито сърца туптят с ритъма на удобството и привидното щастие. Фасадите на големите и малките дворци възхищават с красотата на линиите си, проходящите просяци се покланят дори на натруфените резета на портите. Наистина в Париж можеш да намериш много картини, достойни за рая, ако не пречеше това, че стига да свърнеш към другите части на града и ще откриеш преддверията на ада, скрити зад фасадата от райски прелести.

Ето двама облечени в черно служители изнасят от една развалина, скрита сред развалини, една, втора, трета носилка. По уличките на Париж бушува холера. Майките от тия квартали не могат дори да се вайкат над труповете на децата си. Тук пътят от живота до смъртта не е дълъг. Ако не холера — то глад, ако не глад — храчене на кръв; лесно се умира в Латинския квартал.

С първите си предпролетни ветрове и киши епидемията се насочва дори към по-богатите квартали. Всички престават да се учудват на все по-често срещаните погребални шествия. Трябва да се признае, че през тия месеци фабриките за религиозни предмети и погребални фирми преуспяват знаменито. Тема на песен, която обикаля целия Париж, е бракът, сватосан навярно от събиращата изобилна жетва епидемия: сливането на две погребални предприятия — „Лавоазие“ и „Дюбоне“ — дава началото на едно от най-внушителните богатства, създадено през тия години.

Парижаните нямат намерение да се плашат. Защото, при все че дворците в предградието Сен-Жермен опустяват, на концертите е пълно като в кошер, театрите и театърчетата са претъпкани, на сцената на „Водевил“ новата изпълнителка на любовни роли предизвиква буря от ръкопляскания с дълбокото си деколте, а за радост на любителите на музиката в операта възобновяват „Robert le Diable“ от Майербер. Зрителите лудеят — великолепните декорации представляват колони на монументален храм, на заден план — гробище, сред гробовете играят сини пламъчета, които накрая съживяват заспалите вечен сън монахини, и ето в сребристата, зеленосинкава светлина на луната започва балет на монахините… свещен и не свещен, сатанински и не сатанински… Във всеки случай танц на призраци. Оркестърът гърми с барабаните и чинелите си, ефектните шумни изпълнения с фанфари те карат да вярваш в таланта и фантазията на автора.

Нищо чудно, че в шума на тая предпролет бързо стихва ехото от концерта, състоял се на 26 февруари 1832 година в залата на „Плейел и с-ие“ на rue Cavet №9, на който парижката публика за пръв път чува младия варшавски пианист и композитор Фридерик Шопен.

Дебютът никога не е общоизвестно събитие. За него знаят само специалистите; едва техният глас, тяхната подкрепа, отрицание или похвала, диктува есенцията на преценката, която дава музикалната столица на света. Но в тоя случай концертът на дебютанта е същевременно концерт на поляк. Кастеланова^[1] Плятерова заявява, че задължение на всеки е да подкрепи сънародника си. Билетите, по десет франка, са разпродадени. Материалният успех всъщност е голям. А художественият? — Господин Фетис, редактор на „Revue musicale“, заявява следното: „… в творбите на господин Шопен виждам белези на истински прогрес, който с течение на времето може да окаже значително влияние в областта на изкуството (тоест в музиката за пиано).“ За дебют това е много, извънредно много.

Съгласно програмата Фридерик излиза на естрадата трети поред. В програмата е отбелязано: Concerto pour piano, compose et execute par M. F. Chopin. Преди него изпълняват дует госпожиците Томеони и Изамберт. Той изчаква, докато спрат ръкоплясканията — не особено буйни, — кимва на госпожица Томеони, пълничка, антипатична италианка, и излиза на сцената.

В такива моменти пред очите се рее светла мъгла, а биенето на сърцето отеква дори в слепите очи. Измежду стотиците лица не можеш откри нито едно близко. Само тук-таме блясват дребни, ослепяващи огньове на скъпоценностите. За щастие веднага след тоя най-тежък, най-труден момент на излизането на сцената можеш да докоснеш близките ти и познати бели плочки от слонова кост — клавишите на пианото. След оркестровото въведение пръстите вече сами се нареждат за първия акорд.

Накрая залата избухва в радостни викове „браво“.

Когато се кланя, Фридерик най-сетне забелязва познати: ето любезно усмихнатия Менделсон, на четвъртия ред сияещото лице на цигуларя Орловски, от задните редове лъсват тлъстите бузи на собственика на кафене „Фейдо“. Изпратили са му много цветя. Приятелите повтарят, че пианистът Херц, известен и признат артист, е свивал рамене като завистливите жени, когато видят по-хубави от себе си.

Ала никой да не мисли, че една победоносна битка печели войната.

— Драги приятелю — казва му отдавна вече мъдрият като стара кукумявка, напомнящ квачка редактор Дюфур, с когото се е запознал в кафене „Фейдо“, — драги приятелю, Париж може да бъде лесно спечелен за един ден, но за да го спечелиш за един месец, трябва да се бориш дълги години.

Фридерик се усмихва. Дюфур свива очи.

— Такава усмивка е похвално доказателство за смелост, тя е предизвикателство и свидетелство, че човек разбира цената си. Да — кимва той с глава, — ние двамата — двамата, повтарям — добре знаем цената ти.

През време на тоя разговор те седят в кафенето. Дюфур е препил през нощта, а това винаги го настройва към философствуване. Сега той оглежда залата. С презрително движение на главата сочи на седналия в един ъгъл; скрит зад разтворения „Globe“ мъж. Над вестника се вижда набръчкано чело и старческа плешивост с венче от черни коси. Най-сетне четецът обръща страниците на вестника и лицето му се показва — то е странно съчетание на младежки черти и старчески бръчки, на хубост и преждевременна повехналост. Тоя човек може да е и на тридесет, и на шестдесет години. Ако е старец, трябва да му се възхищаваш, ако е младеж — да го съжаляваш.

Дюфур не мисли да го съжалява.

— Ето един от двадесет и четири часовите триумфатори. Драги приятелю, Париж познава стотици и хиляди такива. Не ти ли припомня това Авидиус Касус? В четвъртата година от царуването на Марк Аврелий Авидиус Касус влиза в Рим начело на легионите с усмивка на победител. Не минават много години и отсичат главата му с топор, за да забрави за победите си. Париж много прилича на Марк Аврелий по това, че по-лесно понася собствените си слабости, отколкото чуждите качества. Затова нека не те радва твоят талант на пианист, нито композиторският ти гений.

Фридерик усеща в гърлото спазмата на надигащ се гняв. Но Дюфур слага ръка на рамото му с жест на искрено приятелство.

— Прощавай! Но нищо не буди в мене по-голяма ненавист, отколкото поражението на хора, които са ме победили. А ти ме победи с изкуството си.

При тях сяда приятелят на Дюфур, Перие, също журналист. Той е човек с лоша репутация на бъбривец и с добро сърце на скучен човек. Но тоя път Дюфур не му дава да се обади. Единственото, което може да прави Перие, е да помага на говорещия с жестикулации човек.

— Твой дълг е — продължава своето Дюфур — да се бориш за трайна слава. Защото така трябва да се назове борбата за победата на тия ценности, които ти внасяш в изкуството. Те и без това ще победят. Заедно с десетки познавачи твърдя, че те вече са победили… понеже си им дал форма.

— Дал си им форма — шепне Перие.

Дюфур продължава:

— Но преди да завладееш историята със смъртта си, завладей Париж и света с ефекта на своя живот.

Фридерик отново поисква да го прекъсне, но не му позволяват смръщените вежди на Дюфур и широко разперените ръце на Перие.

— Следователно трябва да разбереш редица закони, които управляват света и които ти си длъжен да овладееш. Това няма да бъдат законите на Нютон, Боало, Наполеон или Христос. След революцията, която издигна на трона Филип, а над Филип банкерите, гаранция за слава сред буржоазията ще ти даде протекцията на аристократите. Защо ли? — През изтеклата нощ Дюфур трябва добре да се е напил, за да стигне до толкова явен цинизъм. — Защото тия буржоа, които използуваха силите на революцията, за да спечелят властта, се боят от нова революция. Затова по им са близки тия, които те уж събориха, отколкото ония, които навярно накрая тях ще съборят.

Перие сигурно би се възмутил, ако можеше да вземе думата. Но Дюфур не позволява това.

— Законите, които трябва да познаваш, са разписанията на журовете и приемите у Полинякови, Гюстинови, Водмонтови, техният кодекс за държане, гледане, покланяне, вчесване… Помни — добавя той авторитетно, — че ще бъдеш признат за любимец на музите само тогава, когато станеш любовник на жива и с висока титла муза. За да добиеш слава в Париж, повече ще ти помогне скандалът, отколкото сонатата, защото твоят талант ще почне да съществува тогава, когато за него узнае княгиня дьо Водмон. Това, първо. Второ той повдига нагоре показалеца си, — не забравяй парите. В държава, в която кралят всеки ден праща свой чиновник в държавната каса, за да прибира онова, което му се пада по цивилната листа, човек може да няма пари само тогава, когато има титла. Ако нямаш титла, в очите на хората ще те спаси само доход не по малък от двадесет и пет хиляди франка годишно. А ако имаш четиридесет хиляди франка годишно, можеш да отказваш на поканите на по-дребните барони и на почти всички банкери.

Дюфур говори още дълго, подпомаган от добрата воля на Перие. Фридерик се сбогува с донякъде иронична усмивка. Все пак, на тръгване, поглежда към задрямалия зад „Globe“ банкрутирал триумфатор. Полазват го тръпки като вижда нищетата, отразена в мътните му зеници и изтъркания му сюртук.

* * *

Горният разговор е воден два месеца преди първия концерт. А една седмица след тоя концерт Фридерик, спомняйки си тирадата на Дюфур, продължава да се усмихва иронично и гордо. Но месеци след концерта все по-често почва да се изправя пред очите му образът на тридесетгодишния старец от кафене „Фейдо“.

За дебютантите знаят специалистите. И ако тяхното мнение би могло да задоволи жаждата за слава на младия гений, Фридерик би станал голям мизантроп. Но мизантропи създава само принудата; а кой би искал да остане „велик неизвестен“, докато не се убеди напълно, че не съществува човек, който би признал неговото величие?

Препоръчителните писма, които Фридерик е донесъл от Варшава, му отварят пътя до света на парижката музика, с една дума — до генералния щаб на европейската музика. Запознава се с Росини, с Керубини, Майербер, с цигуларя Бейот, с маестрото на пианистите Калкбренер, от младите — с Лист, Хилер, Стамати.

От Калкбренер започва да взема уроци. Отначало става дума за тригодишно обучение. Когато домашните му научават това, те енергично протестират — цели четири писма са изпратени от Варшава до Париж на тая тема. „… Тоя тригодишен срок не може да се побере в главата ми“ — възмущава се дискретно пан Миколай. „… Пишеш за различия (Фридерик е писал за своето нищожество в сравнение с Калкбренер), но аз не се съмнявам, че ти можеш да ги заличиш без тия три години“ — това пише Изабела. Людвика същото. Отказа от решението за три години учение подсилва с дипломатическите си писма лично ректорът Юзеф Елснер: „Узнавам с удоволствие, че първият пианист (както пишеш) Калкбренер те е приел толкова добре… още повече ме радва това, че ти е обещал да ти открие тайните на изкуството си! Учудва ме само, че за това нещо определя тригодишен срок!“

Фридерик чете това писмо с растящо раздразнение.

На близките му във Варшава им се струва, че Париж може да бъде спечелен така лесно, както Варшава, че първият пианист в Кралството може да се сравнява с първия пианист в света и че в Париж е достатъчно да бъдеш гений, за да те признаят за гений. Как казваше Дюфур? — „Париж по-лесно понася собствените си недостатъци, отколкото чуждите качества.“

Писмата от баща си, Изабела и Людовика е получил още миналата година. Писмото от Елснер — едва в средата на април. През тия четири месеца Фридерик много добре е опознал тоя голям свят, за който толкова е копнеел някога.

Писмото от Елснер му донасят вечер. За да разсее горчивото раздразнение преди вечерята у Плятерови, на която са го поканили предния ден, той тръгва пеш. Април се отразява в Сена с възхитителния блясък на последните слънчеви лъчи: пурпур, злато и виолет. Каменният Pont Neuf е легнал върху лъсналата река със същинска каменна сянка.

Минава млада двойка. Очите на момъка са по-скоро весели, отколкото нахални. Държат се за ръце. Ръцете на момичето са грозни и червени — сюртукът на другаря й е протрит на лактите и реверите. Но важен е жестът: в жеста на такава, истинска нежност можеш да се влюбиш. Изглежда, че двамата са на осемнадесет или може би на двадесет години.

Часовниците по кулите почват да бият седем часа.

* * *

Дюфур е прекалил в иронията и цинизма си. Но не особено много. Годината 1832 — годината, през която Фридерик твори парижката си кариера — свидетелствува по-скоро в полза на Дюфур, отколкото на съдържанието на гордите младежки мечти.

Фридерик Шопен е ученик на Калкбренер. Това е високо положение в света на парижките музиканти. Всички знаят за Шопен — знаменит талант. „Il y a de l’âme dans ses chants, de fantaisie dans ses traits et de l’originalité dans tout“^[2] — пише първият авторитет сред парижките критици, Фети. По следите на знаменития пианист и композитор започва да крачи първата сестра на славата — завистта. В Париж музикантите са „колкото кучетата“, уроци мъчно се намират, не един от бележитите се храни скришом в третостепенни ресторантчета или лъщи с изтърканите лакти на обърнатия си фрак. Нищо чудно, че новият съперник ще трябва не само чрез изкуството енергично да се бори за лаврите, на които има право.

Към най-важните задачи несъмнено трябва да се отнесе спечелването на издателите. Откак Морис Шлезингер се е запознал с младия композитор, той смята Шопен олицетворение на всички качества и чарове… като компаньон. Въпреки това уреждането на въпроса за издаване на Фридериковите творби се отлага, протака се, всичките комплименти на издателя губят значение пред факта, че е напълно въздържан на конкретни теми.

Виенският издател Хаслингер е научил Фридерик на ум — нищо без договор с определен размер на хонорара и срока на плащането му, Хаслингер издал, продал, спечелил. А авторът останал с пръст в устата. Изводът е ясен: нищо от музиката — без пари за музиката.

Затова сега работата стои съвсем иначе, отколкото във Виена. В разговорите между Шлезингер и Фридерик участвуват двама опитни търговци: господин Шлезингер и господин Шопен. Защото господин Шопен се е заклел пред себе си, че никой от тия „душевадци“ няма вече да го излъже въпреки търговската си рутина. Фридерик се учи на хитрост, самоувереност, на очарователни усмивки при разговорите за пари. Седнал срещу Шлезингер, той нито за миг няма да покаже колко бърза, колко се бои от времето.

Страхът от времето расте у него все повече. Минават месеци почти без доходи — от концертите мъчно може да преживява, паричните преводи, за които е принуден да пише до в къщи, стават причина семейството му да го съветва да се върне във Варшава.

Да — с финансите явно е зле. Париж не е Ойцув — струва скъпо. Всичко: опера, концерт, кафе, квартира, фрак, шивач и обущар, почерпка на келнера. За щастие познанствата не са малко и благодарение на тях няма защо да мисли за закуски и обеди. Но има дни, когато парите от баща му закъсняват, Фридерик е изчерпал всички възможности за заем от приятели и тогава дори гладува. Той няма да забрави лесно посещението си в дома на граф Комар. Хубостта на дъщерята не засища, а на масата са поднесли само по чашка кафе и чашка великолепен ликьор. За щастие на връщане в къщи Фридерик изравя от джобовете си няколко забравени су и както върви по тъмния булевард, тоя изискан, елегантен, очарователен младеж гризе сухото хлебче с мизерно късче сирене, купени крадешком от някаква улична продавачка.

Времето отлита, времето се изнизва. Това е заплаха, за която Дюфур му е говорил. Човек трябва да се пази от безплодния бяг на времето по-зорко, отколкото от огъня. Вторият концерт не донася особено голям доход; до добре платени уроци човек не може да се добере през тълпата маестровци, които не ще успееш лесно да изместиш.

Тогава какво остава? — Да спечели издателите, както и да спечели хубаво мнение сред елита, който диктува модата в изкуството, фраковете и фризурите. Наистина Фридерик не си е представял така хубавия град Париж, но какво може да стори? Изглежда, че на тоя свят е по-важно кихането на дьо гюстиновци, отколкото тревогите на артиста. И това е в четиридесетата година от първата — две години след втората — революция!

* * *

Шлезингер не обича да приема и издава млади автори. Той разбира от музика. Но от тая музика, която светът вече напълно е одобрил. Защото освен дискусиите със света на критиката Шлезингер провежда и други дискусии. Това са разговорите със собствените му счетоводители. В случай на несъгласие между мненията на тия две групи теоретично той се съгласява с критиката, но на практика преди всичко цени изказването на балансите. Становището на Шлезингер може да се определи така: „Предпочитам музиката, за която мога да получа добра цена, пред музиката, която се цени.“

А с дебютантите всъщност никога нищо не се знае — дали са ценни, или само ще бъдат ценени. Тук счетоводителят още не си е казал думата и господин Морис Шлезингер се безпокои. Защото кой печата с готовност гениална дори… макулатура? Естествено всяко издателство, което уважава себе си, трябва от време на време да пуска някой „гениален дифицит“. Но това все пак е болезнена операция. Трябва да се внимава то да става колкото може по-рядко.

Шлезингер е стар, опитен търговец на авторски души. Когато приема Шопен чувствува безпокойство — тук рутината му се оказва безпомощна. Съвсем младият, очарователен и със свободно държане младеж проявява самоувереност, която той, Шлезингер, не може да преодолее. Издателят опитва различни начини. Например веднъж господин Шопен е трябвало да чака цял час, за да бъде приет. На Шлезингер му се струвало, че като го разсърди, ще го накара на вземе решение. Нищо подобно. Фридерик му разказва два анекдота, помолва да му разреши да разгледа архива от ръкописи на издателството и… без да попита нито с една дума за своята работа, веднага се сбогува. Друг път Шлезингер поисква да го замае с ласкателства — не успява. Три месеца двамата се усмихват очарователно един на друг и едва на шестия или седмия разговор Шлезингер, усмихнат болезнено, изважда текста на договора. Фридерик го прочита, зачерква предлаганата от Шлезингер сума, написва по-висока и едва тогава парафира договора; после, сякаш нищо не се е случило, благодари любезно и излиза.

Морис Шлезингер е имал два изхода от положението. След първия миг на смайване го обзема силен гняв — поисква да удари с пестник по масата и да скъса документа. Но гневът му минава веднага. Прави му впечатление смелостта на младия човек — неговата дързост, самоувереност. Това не е празна или тъпа мегаломания на глупак. То най-сетне не е самонадеяност. Как би могло да се нарече това? — То е просто увереност в своята правота. Шлезингер потърква с известно задоволство челото си. Здравият му, резултат на многогодишната практика търговски инстинкт го кара да сгъне грижливо договора и да го прибере в папката си. „Умният търговец трябва да бъде доволен от всяка своя сделка“ — мисли си той за утеха. После повиква секретаря си и му поръчва да приготви за печат ръкописите на господин Шопен. Секретарят, сух и тъжен, послушно сбръчква чело.

А в същото време господин Шопен, напук на всички разумни диетични принципи, всеобщо спазвани срещу холерата, си поръчва в покрития с огледала и позлата (но сравнително евтин) ресторант на Дюмаре обед, обилно полят с бургундско вино.

Той сяда в ъгъла току зад претенциозно хубавата и разсъблечена статуя — така, без да бъде виждан от никого, свободно да наблюдава почти всички масички. А понеже виното отлично оцветява и изостря мисълта, днешната му победа над Шлезингер му дава за пръв път от много, много месеци случай да реди смели мисли и планове.

Общо взето, подписът върху договора свидетелствува само, че си е създал връзки с голямата издателска фирма. Но в тоя случай договора можем да назовем полица за придобиване на слава. Фридерик си припомня оная зимна вечер и безумната разходка през града, припомня си уплашения капуцин на улица Брацка и гордия вик: „Чухте ли?!“ Нея вечер Фридерик Шопен, съвсем младо момче, за пръв път е предчувствувал истинско величие в музиката си. Оттогава увереността, радостната гордост, понякога дори надменността не го напускат.

Не бива обаче да се опростява историята на творческите дни. Тях ги съпровожда мъка. Те изтощават. Тежка е борбата със самия себе си за своя собствен гений. Но тъкмо днес — когато си припомняш творческите дни — смело можеш да забравиш часовете на мъка и дните на отчаяние. Услужливата памет ги смалява, прави ги дори смешни. В замяна на това тя те кара да подхранваш сърцето си със собствената си гордост, със собствената си смелост.

Бургундското вино блести на слънцето като рубин. В сърцето нахлува гореща вълна кръв и те кара да вярваш в щастието. Защото чувството за собственото ти величие не е достатъчно. Това е щастие частно и познато. Сто пъти по-важна е увереността, че собствената ти творба става всеобща собственост. Та какво е славата? — Славата можем да наречем свидетелство за благодарност, отразена вълна на преживените чувства. Славата свидетелствува, че като си поднесъл на хората творбата на своя ум и сърце, не си го поднесъл в празно пространство, а в приятелски протегнати ръце. Разбира се, в ресторанта на Дюмаре, при бургундско вино, славата става и удоволствие — хората ще се оглеждат, ще те сочат един на друг и ще шепнат: „Шопен, Шопен…“, сякаш носиш необикновено ефектна дреха или става дума за рядко нагиздена любовница. Ала вън от това удоволствие думата „слава“ вече придобива благороден смисъл.

Фридерик леко навежда чашата. От ръба й върху бялата покривка пада червена капка. Тя бързо се просмуква в бялото, става матова. Но нека тия цветове — бяло и червено — да не внушават изведнъж мисъл за знамето ни. Това е просто петно върху покривката — и нищо повече. Ето, входната врата се затръшва и това затръшване става сигнал той да зареже всички сериозни мисли, защото в ресторанта влиза лорд Джеймс Боленбрук.

Влизането на лорда наелектризирва келнерите — неговото обслужване е един вид хазарт. Когато се напие — а той се напива лесно, — от него можеш да получиш или пестник по муцуната, или цял наполеон бакшиш. Тоя път лордът сяда на една масичка, обслужвана от рижавия Алфонс. Сам Дюмаре-младши се притичва с листа на менюто.

Фридерик се навежда и едва ли не поглъща с поглед започващия спектакъл. Защото лордът е непрекъснато герой на комедии, дори на фарсове. Когато случайно не буди смях, човек мисли за него със съжаление. Но когато отново става смешен, всеки забравя да му съчувствува. Че как иначе.

В най-широк смисъл на думата вина тук има лорд Байрон. Великият, човек и поет е станал вдъхновител на много герои и артисти. Но в лорд Боленбрук той би могъл да се огледа като в най-злорадо огледало. Бедният Боленбрук! Иска да подражава на Байрон и героите му. А всъщност нищо не е схванал или разбрал от Байрон. Иска с чуждо наметало да покрие собственото си нищожество. Дори и това не му се удава.

Боленбрук има тъжно лице, ниско чело и страшно рядка коса, а дръпнатата към шията брада прави смешни дори неговите наистина хубави, кротки очи. Всъщност може да се признае, че във вида му няма нищо особено смешно, ако не е тоя стил, в който той иска да се вмъкне насила.

Той иска да бъде като Байрон защитник на свободата. Затова преди година и половина напуска Париж, като разпространява слуха, че заминава за Полша, за да влезе в редовете на революционерите. Трябва игра на случай, за да може след три месеца полковник Хартман, при служебна обиколка из Оверн, да го срещне на площада в едно малко градче на тоя прекрасен край. Да — лордът живее тук с добре познатата на аристократичната парижка младеж mademoiselle Дюпон. Нищо чудно, че като се връща в Париж, Хартман блести с остроумията си. Как са се смели тогава по кафенетата и салоните с „новия Байрон“.

След падането на Варшава, без да знае нищо, лордът се връща в Париж. Не е мъчно да отгатне човек как бива посрещнат той. Той заплашва, че ще извика Хартман на дуел, заплашва месец, два, накрай… не го извиква.

После лорд Джеймс почва да дири приключения в съмнителните улички на Париж. Попада точно по времето на силната истерия, предизвикана от холерата. Тогава из предградията се носят слухове, че вечер покрай къщите се прокрадват облечени в черно хора и посипват улиците с бял прах… Този прах се вдига във въздуха като мъгла и заразява хората с холера.

Понякога подобните на вещици улични търговки пребиват до смърт с налъми съвсем невинни хора. Болейбрук по чудо избягва смъртта, но близо два месеца лекува раните си. По челото и бузите му остават белези, но всички и така знаят тяхната история. Горкият лорд! Какво му е останало? — Пари, а също и маниери, които импонират вече само на дошли в столицата провинциалисти.

Фридерик затуля уста с ръка и внимателно отбелязва в паметта си думите, жестовете и гримасите на бедния комедиант. Боленбрук се афишира със своята самотност. Той поръчва варварски скъпо и неумело подредено меню. Когато пие, смее се на глас на мислите си и тоя саркастичен смях напомня крясъка на гарга. После закрива лице с ръка — в другата държи кама. Забавлява се с нея. Малко по малко с острието изтласква до ръба на масата бутилката с вино.

Един тлъст, доволен от обеда, борсата и бога буржоа демонстративно се обръща с гръб към лорда. Боленбрук хвърля на земята няколко златни монети и като оставя масата отрупана, излиза. Изпровожда го смях. Дори Дюмаре-младши се залива от смях и за да прикрие нетактичността си, плясва по врата най-близко застаналия гарсон.

* * *

Същата вечер господин Фридерик Шопен забавлява до сълзи гостите, събрани у графиня Потоцка. Когато политическият спор между Валентин Радзивил и полковник Козловски виси вече на косъм и в очите на прекрасната домакиня блясва отчаяние, господин Шопен дръпва брада назад към шията, сгъва крака в хиксове и показва на събраните как лорд Боленбрук „воюва край Мисолунги“. Той импровизира голям монолог на „новия Байрон“ и го рецитира уж пред морето, звездите и планините, пред вечната хубост на природата и утрешната битка…

Графиня Делфина Мечиславова Потоцка се смее и отмята глава назад. Може ли да има нещо по-вълнуващо от сълзите, които затъмняват блясъка на смеещите се очи на една необикновено хубава жена?

Графиня Потоцка е дошла в Париж просто за да избяга от мъжа си — пияница, негодник и, както твърдят, садист. Тя е била още много наивна, когато славният граф Флаол й изпраща за пръв път цветя. Нищо чудно, че му се удало — казано най-общо — да я въведе в живота. След Флаол красотата на графинята открива синът на краля, Орлеанският принц. След принца… Достатъчно!

След принца не мъжете почват да откриват красотата й, а тя самата започва да се забавлява със своето благоволение или пренебрежение към тях. И никой мъж не може да не й прости това, а никоя жена — да й го прости. Много е хубава, за да бъде другояче. А щом става дума за красотата й, тя е не само в хубостта на косата, очите, устните, ръцете — в тая дума се включва и истината за нейния чар, остроумие, мъдрост, за десетки качества, към които ще причислим дори пеенето й, достойно за голяма артистка.

Затова няма нищо чудно, че на тая многолика хубост се поддава и Боленбрук, когото Шопен представя толкова гениално. Ето сега „Шопеновият Боленбрук“ — за да насити цялата сцена с лиризъм — поглежда към Делфина и прекъсва тирадата си за вечността и борбата. Той се затичва към графинята — коленичи, кашля и фучи през нос. При тая гледка Радзивил започва да хълца от смях. Но на Делфина се сторва, че зад шутовската маска прозира истина. Очите, взрени в зениците й, не са очите на Боленбрук. Тя престава да се смее. Шопен става, изтупва коленете си от праха. Боленбрук изчезва.

Сега се намесва братовчедът на един член на френската академия, Ферие. Той използува случая и като взема за пример Боленбрук, започва да се надсмива на Байрон, а след Байрон на Юго и изобщо на целия европейски романтизъм. В академията, на която е член вуйчо му, е още задължителен класицизмът. Започват прозевки.

Внезапно недавнашният Боленбрук — Шопен — заговорва отривисто и гневно. Той никога не се е проявявал с интелектуалните си качества. Но тоя път започва да спори по въпроси от принципиален характер: дори заявява, че господин Ферие, както и цяла Франция, като казва „романтизъм“, мисли „Шлегел“, а като изговаря „Шлегел“, изобщо не мисли, защото не знае за романтизма нищо повече от това, което madame de Staël е написала в книгата си за Немско. „Точно в тая книга, която във Франция четат само немците“ — добавя той с усмивка.

И накрая обяснява, че романтизмът може да бъде смешен в схващането на Ферие или в тълкуването на Боленбрук. Защото ще бъде смешен навсякъде, където от него се прави мода или развлечение. Но там, където той е опит за борба на народа за своята национална съдба и национално величие, там, за да видиш неговата красота, трябва да имаш очи по-силни от всичките очила на всичките бивши, сегашни и бъдещи членове на Френската академия.

Свадата бива избягната с усилие. Графинята успява да убеди Шопен да посвири. Той свири дълго различни дреболии — рондото на Херц, етюдите на Мошелес. Изведнъж прекъсва и пианото изпълва салона с вълна от пасажи, от които се издига подчертано заплашителен мотив.

* * *

Rue Taranne е тясна и старомодна. Сградите помнят времето на разрушаването на Бастилията, а мизерните градинки пред няколко къщи вместо да оживят градския пейзаж, само подчертават бедността на калната уличка.

Най-представителният дом е номер 12 — една стара, с изполющена мазилка сграда. От ламаринения покрив надолу са се образували влажни ивици от дъждовете, а над прозорците на първия етаж се виждат следи от куршуми — навярно следи от Юлската революция. Въпреки това си състояние номер 12 заслужава особено внимание: на портите са окачени няколко дървени фирмички. Една от тях гласи, че в тая сграда се помещава Централният френско-полски комитет, а на друга може да се прочете полуизтрит вече надпис: „Постоянен национален комитет“.

До комитета се отива по тясно дървено стълбище с изтъркани стъпала. На етажа има две врати. Над развалената брава на дясната — табличка с орел, надпис, някакви други по-малки таблички и фирми, които не могат да се прочетат в тъмното като рог стълбище. От коридора можеш да тръгнеш направо и да се озовеш в една просторна зала. През вратата отляво се влиза в стаята на председателя, а надясно — в секретариата. По стените на всички тия стаи висят десетки позиви, прокламации, афиши, портрети на велики личности от полската история. В стаята на председателя гние изпокъсано знаме, а една рисунка на бял орел замайва с размерите си. Тук не се вижда ръката на грижлив стопанин: замърсени подове, непотребни хартийки по бюрата или захвърлени из залите масички и столове с разкривени крака — по ъглите на стаите паяци свободно простират мрежите си. Зиме от разхлабените прозорци вее студ, лете се промъква гъста, лепкава жега. Стъпалата и парапетът на стълбището скърцат, пантите на повредените врати също скърцат. В стаята на секретаря се е образувало влажно петно и мирише на мухъл. Точно така — вони на мухъл и нищета.

Хората, които идват в тия стаи, също правят такова впечатление. Не става дума за бедното им облекло, за бръчките по бузите им, които показват, че тия хора не се хранят често и обилно. В Париж по-лесно ще видиш бедност, отколкото богатство. Гнети обаче безпокойството и неувереността в погледа на едни и все по-явният цинизъм в държането на други. Тук свадите избухват лесно. Има хора, които идват всеки ден. Секретарят знае за какво го посещават, но не може да ги избегне. Той се преструва, че слуша молбите им, които преминават в заплахи, и заплахите, в които гневът е просто свидетелство за отчаяна слабост. Но за жалост той не може да направи нищо. Разперва ръце, прегърбва се. Понякога избухва. Та нали и той е в същото положение и, за бога, не може да им изтърси от ръкава си дома им, семейството, родината… Те го слушат равнодушно — очите на някои са мътни като на пияни хора, други в даден миг излизат, прекъснали разговора на половин дума, за да прикрият в сянката на стълбището недостойните за мъжа сълзи.

Фридерик е бил тук само три пъти. Той знае, че няма да забрави образа на тия стаи и тия хора. Той знае също, че вече няма да дойде на rue Taranne №12.

За пръв път идва тук, за да намери Маурици. Това става през горещи дни — сравнително неотдавна е бламиран Временният емигрантски комитет на последния председател на националното правителство, Бонавенгура Немоевски. Един от организаторите на тая много шумна между поляците политическа акция е тъкмо Маурици. Бламирането на Немоевски е знак за обявяване война на монархистите, страхливците, опортюнистите и политиканите, които, управлявайки въстаналата република, са я довели до поражение. Комитетът на Немоевски е наследник по права линия на правителството, а правителството е изменило на националната клауза.

— Какво трябва още? — вика Маурици на събранието на комитета.

Комитетът на Немоевски е бламиран. Сега думата има левицата — за председател избират професор Йоахим Лелевел.

Новият комитет преди всичко се мъчи да открие за какво легацията на въстаническото правителство в Париж е изразходвала значителната сума 75000 франка. Ала напразно. Немоевски не знаел нищо, приятелят му, бившият министър на външните работи, също нищо не знаел. Емигрантите гладуват, комитетът на Лелевел се нуждае от пари, а седемдесет и петте хиляди франка сякаш са потънали в земята.

Фридерик попада тъкмо когато се разисква този въпрос. Той влиза в стаята на секретаря — спорещите мъже не го забелязват. Застарелият, прегърбен Лелевел стои до прозореца и равнодушно гледа към небето. Пред бюрото са се изправили трима млади хора с пламнали лица, срещу тях стои безразличен и сякаш величествен Моравски. Той прави презрителни гримаси.

Внезапно над врявата се понася познат, рязък смях. Да, това е Маурици. Той излиза от тъмния ъгъл и като впива гневен поглед във внезапно побледнелия Моравски, махва му с ръка, нахлупва шапката си до уши и тръгва към вратата. Той едва не се сблъсква с Фридерик, но въпреки това в първия миг не го познава. Едва след няколко секунди го хваща в обятията си.

— Тръгвай, — казва той бързо, с пресилен глас, — да се махаме оттук, драги мой.

Когато слизат по стъпалата, Маурици отново избухва в смях. Смехът изведнъж преминава в кашлица. Спират се на средата между двата етажа — в очите на Маурици искрят сълзи. Той отново прегръща Фридерик.

— Мили боже — казва той със сподавен от кашлицата глас, — бягай оттук, бягай, докато можеш и имаш сили. В тоя дом има страшилища… най-лошите страшилища на Полша…

Дъхът му е напоен с миризма на вино. Фридерик не знае какво да каже.

— Маурици — шепне той, — какво…

— Бягай — не го слуша приятелят му, — бягай…

В тоя миг някой извиква отгоре:

— Мохнацки! — И още един път: — Мохнацки!

Маурици веднага идва на себе си. Изправя се, избърсва устни с опакото на дланта си. Поглежда Фридерик с вече съвсем спокоен поглед.

— Тук човек мъчно може да бъде спокоен — усмихва се той равнодушно. Вижда се, че се срамува от истерията си преди минута. Нагоре казва, че ще се върне след малко, после, вече съвсем равнодушно, уговаря с Фридерик да се срещнат в cafe d’Arcole. Той отново става чужд и далечен. Когато уговаря тази среща, Фридерик забравя, че следобед е зает. Оставя у келнера бележка. Но Маурици и без това не идва.

Когато втори път потърсва Маурици, Фридерик се натъква на професор Лелевел, когото не е виждал цял месец. Лелевел се зарадва извънредно много, при все че тоя ден го измъчва сърцето — боде го, зачестява, спира. Той се чувствува много тъжен и зле, но взема Фридерик със себе си на обед в един лош ресторант в уличката Tirechappe близо до Pont Neuf. Там собственикът, тлъст шваб, за 30 сантима сервира пустала колбаса със зеле. Професорът бързо се ориентира, че целият политически хаос сред емиграцията е още непознат на Фридерик и сякаш ей така, но упорито почва да му обяснява, разказва, изяснява.

Отначало Фридерик скучае. После, малко по малко, изречение след изречение, разказът започва все повече да го ужасява, да го изпълва с огорчение и страх.

Лелевел разказва с монотонен глас, безредно, по-скоро разговаря със себе си, отколкото обяснява историята на сложните факти. Някои нишки се губят, други изскачат внезапно, без предварителна подготовка. Но Фридерик не задава въпроси и не моли за обяснения.

Това, което е знаел досега за въстанието и емиграцията, е имало преди всичко героичен характер. Тук, в Париж, се говори за битки, генерали, поручици, за храбростта на войника. По официалните банкети думата „предателство“ не се чува, в частните разговори сърцата се подкрепят взаимно.

Но ето че изведнъж Лелевел — умният и прочут професор Лелевел — започва да говори за някои герои като за разбойници, за някои неща като за кално, отвратително блато. Лелевел е угнетен не само от поражението на армията и от бягството. Нов призрак почва да го плаши: поражението на емиграцията. Точно сега във Франция бил пристигнал Бем, който с генералска страст почнал да атакува съставения от цивилни лица Лелевеловски комитет. Маурици Мохнацки, засегнат от недоверието на президиума, предния ден заминал за Мец, а най-радикалните — Гуровски и Кремповецки започнали да говорят, че е необходимо да се сформира нова, по-чиста политическа група. Френското правителство се ориентирало за революционните тенденции на емигрантите и не само че пуснало подир тях цяла глутница тайни агенти, но вече започвало открито да заплашва с официални репресии. Централният комитет на генерал Лафайет, който издържа Националния комитет, от доста време вече давал да се разбере, че с парите започва да става много зле.

При тоя си монолог Лелевел лесно забравя за салама със зеле. Мазнината се е втвърдила отвратително в студената чиния, а професорът е впил празните си, избледнели зеници в мръсния потон. Изведнъж той се хваща за сърцето и замлъква за дълго.

Фридерик го гледа ужасен. Той не би могъл да каже, дали професорът е прав, когато се изразява за Бем като за кондотиер с амбиции на диктатор, и дали не греши, като нарича Заливски герой. Той не би могъл да прецени дали, като излага своите разбирания, Лелевел не се мъчи да се представи чист за сметка на други. В даден момент Фридерик притваря очи, за да скрие неприятното си учудване, когато професорът с нетърпелив старчески жест се изтупва с ръце и прошепва:

— Не зная. Нищо не зная. Нищо няма да излезе от това, нищо няма да ни се върне и никой не ще ни помогне…

Значи, дори сам Лелевел говори и мисли така? Фридерик не може да знае, че тоя ден професорът се чувствува особено зле. А професорът не мисли дали е казал прекалено много или прекалено малко. Той се усмихва вяло.

— Не е лесен нашият живот. Пред тебе, пане Фридерик, стои дълъг живот. А пред нас… ех! — отново махва той с ръка.

Навярно се лъже, навярно не е прав в своя песимизъм.

У княгиня Чарториска говорят съвсем друго. Князът е бил с мисия в Лондон, очаква се английският парламент да прояви грижа към съдбата на нещастната родина. Князът, а след него княгинята и целият й салон вярват в размяната на ноти, в разговорите между посланиците, в гласа на правителствения печат и в тъй наречения глас на общественото мнение. Фридерик се покашля:

— Чарториски…

Професорът изведнъж се зачервява. Очите му блясват.

— Чарториски! Той търси това, което не е загубил… — И с ярост: — Корона!

Веднага след това става, вече студен и официален. Кани на rue Taranne, на някое от всекиседмичните общи събрания на комитета. Излиза заедно с Фридерик, но на улицата веднага се сбогува.

Фридерик отива на общо събрание месец след тоя разговор. Той не знае кога точно почват, закъснява и застава до вратата. Залата е претъпкана, тютюневият дим виси във въздуха на синкава вълна, очилата на председателствуващият святкат като вълчи зеници в тая сива мъгла.

Говори един непознат на Фридерик висок мъж със спокойно лице, но с рязък, лесно избухващ глас. На събраните, изглежда, не харесват думите му: шумят все по-високо. Ораторът споменава генералите Князевич и Бем. Фридерик разбира, че се опитва да ги защищава. От къта до прозорците някой изкрещява някаква обида, отправена неизвестно към кого: към оратора или към генералите. Ораторът размахва ръце. Той има малки, дръзки очи. Виква:

— Лъжа!

Някой се спуска към него, хората наскачват от пейките и затулят пред Фридерик председателската маса. Димът и горещината задушават. Застаналият до Фридерик нисък, стар човек чупи пръсти и бързо си говори нещо. Едва след малко се повдига на пръсти и извиква, като прикрива уста с длан:

— Генерал Князевич ближе краката на царския посланик!

Никой не го слуша. По-раншният оратор вече не се вижда. Думата е дадена на някакъв добродушен на вид човек, но когато вече се изкачва на подиума, внезапно се връща към първите редове. На негово място живо изскача Кремповецки. Лицето му гори, веждите току се сключват в гневна линия.

Той не възнамерява като Солтик да помирява, нито като предишния оратор да прави реверанси на господа генералите, на френския кабинет, аристокрацията или на бившето правителство, което през време на борбата е играело на протакане и се е забавлявало с дипломация. Нека чарторисци да скачат около палмерстоновци и другите лордове с безполезни молби за безполезни интервенции.

— Ние — вика той — знаем, че народите и само народите на Европа и Америка са наши приятели. Не угнетителите на човешкия род, на които всяко генералче служи с готовност. Нито господа министрите, нито господа князете! Господа генералите крещят, че сме якобинци и мислят, че с това ще ни обидят! Глупава мисъл! Макар и глупаци, те са прави.

В залата отново се вдига врява. Едни викат „добре говори“, други викат „якобинец“, викат „предател“, викат все по-високо. До стената се надига предишният оратор и замахва с пестник. Кремповецки напряга глас, но Фридерик вече не може да го чуе. Ала вижда много добре как един висок мъж с посивели коси се спуска през празното място между събраните и се нахвърля едва ли не с пестници на по-раншния оратор. В тоя миг някой се втурва през вратата и силно блъсва Фридерик — някакъв пълен, нисък човек с неспокойни очи. По облеклото се вижда, че е французин. Той разтласква множеството, стига до председателската маса и почва да шепне нещо на Лисецки. Председателствуващият извиква към първите редове и думите му веднага накарват залата да стихне. Полицията заповядвала да бъде прекъснато събранието. Само измършавелият, станал като клечка съсед на Фридерик започва да ругае полицията с истеричен глас. При първите думи на председателствуващия, с които закрива събранието, Фридерик излиза. Вали студен дъжд, вятърът шиба в очите. Спира дъха.

* * *

Преди време Дюфур е изнесъл в кафене „Фейдо“ голям монолог за парижките критерии за оценка. Той обяснява интелигентно и с жлъч през къде, следователно по какви пътища, се стига до славата. Мъчно можеш да не му дадеш право. Неговите мнения имат вкуса на памфлет. Вярно, но Париж е достоен за тоя памфлет.

Месец след като е сключил договора с Шлезингер, Фридерик вече не се поддава на съмнения. Минали са вече мършавите месеци на неприятности и грижи. И тъкмо сега се оказва, че Париж наистина е достоен за памфлет.

— Целият този Париж, който има решаваща дума за модата или — кой както предпочита — за славата, просто е смешен. Наистина в уличките на предградията, дори по булевардите се вижда друг Париж — трагичен Париж. Но не за него е говорил Дюфур.

Преди половин година Фридерик е знаел само това, че пътят към славата не води по един-единствен прав път. Но днес, като гледа назад, не му е трудно да разплита нейните криви пътечки. А от момента, когато вече сигурно знае, че призракът на двадесет и четири часовия победител от кафене „Фейдо“ може да плаши само самия себе си, Фридерик, като всеки победител, заедно с правото да се гордее, си присвоява и правото да се подиграва. Това, разбира се, не е мъчно нещо. Първата личност в държавата вече става първият предмет за присмех. Луи Филип, с лице като круша, със скъперничеството си на стар бакалин и с нахалството на глупак — сякаш е измолен от памфлетистите. Добрият бог не е отхвърлил молбите им. На френския трон е седнал един тлъст и смешен човек. Единственото нещо, което го прави да прилича на последните си предшественици, това е страхливостта му във външната политика, подплатената със зла воля глупост във вътрешната и послушанието му пред кабинетните величия. Зарежи го! Пътят към славата не минава през кралските покои. Кралят не влиза в сметката. В очите на привържениците със синя кръв на предреволюционния порядък той е само подхвърлено дете на революцията. В очите на бонапартистите — шут. Дори буржоата, с които толкова кокетничи, се отнасят с пълно пренебрежение към своя монарх. А в очите на тия, които са дали на Франция вече две революции, той е просто пречка по пътя към напредъка. Но те знаят също, че короната може да бъде свалена от главата така лесно, както главата от шията.

За кого обаче е говорил Дюфур? — Да припомним историята на изтеклата година. В Париж е пристигнал млад пианист от Варшава. Тук се е чувало името му — понякога за провинциалните артисти се говори… О, да… способен, много способен…

За музикантите той е станал сензация — това е вярно. Дори дъртаците, вече равнодушни към изкуството и чувствуванията, го слушат с възхищение. Тия изсушени „какавиди“ не могат да разберат добре каква е всъщност работата. Но щом музиката на поляка е очаровала дори тях, тогава тя е развълнувала до дъно хората, достойни за името артист. Калкбренер вижда в него не само свой ученик, но и приятел. Признатият вече Хилер веднага изявява адмирациите си. Херц не може да скрие завистта си. А Лист, страшно горд и поривисто честен, след като чува Шопен, скрива се за две седмици от човешките очи. Бои се да не издаде ревността си, тревогата, може би тъпоумната си и болезнена завист. Великият Менделсон не разбира много, но се възхищава, а великият Майербер, разбрал много, също се възхищава.

Въпреки това, въпреки тия симпатии и възхищения, още нищо не е станало. Изглежда, че по въпроси като: намиране уроци по пиано, уреждане на концерти или препоръчване пред издатели съществува тайно споразумение. Съветват го да чака. Нима тук очакват нечие още по-високо одобрение и признание? Изглежда, авторитетът на самата музика не е достатъчен нито за издателите, нито за музикантите. Та нали е по-добре да кажеш, или, по-точно, да направиш по-малко, а не повече, отколкото трябва.

Как го каза Дюфур? — „След революцията, която издигна на трона Филип, а над Филип банкерите, гаранция за слава след буржоата ще ти даде мнението на аристократите.“ — Не е лъгал.

„Тутакси обладаваш по-голям талант, ако са те чули в английското или в австрийското посолство, изведнъж свириш по-добре, ако те покровителствува княгиня Водемон“ — ще напише накрай Фридерик на Доминик Дзевановски.

Това писмо той пише в момент на слабост. — Доминик прочита в него повече хвалба, отколкото чувства на симпатия. Най-сетне… тъй да бъде. Старите Дзевановски винаги са смятали приятеля на сина си за човек без значение — къде е, пита се, пръстенът с герб, с който Шопен слага своя печат? Нека тогава знаят, че в момента, когато на тяхната маса поднасят месо с булгур, monsieur Frédéric Chopin се ръкува с граф Апопи, княз Чарториски, граф Флаол или с още десетки други камарановци, пертюисовци, дьолобаувци, ротсейстюартовци, естерхазовци…

Тук Фридерик е приет по-другояче, отколкото в света на музикантите. Чрез плятеровци се запознава с чарторисци, чрез Комарови — с Флаол. С течение на времето почват да го забелязват, после да го канят, накрая се изсипват уроци, дори приятелства. „Si j’étais jeune et jolie, mon petit Chopin — говори графиня Плятер, — je te prendrais pour mari, Hiller pour ami et Liszt pour amant.“^[3] Тая ефектна фразичка обикаля цял Париж. Тъкмо и затова е създадена. Но графинята е стара и почти толкова грозна, колкото княгиня дьо Водемон, собственица на осем кучета, две канарчета, четири папагала и една маймуна.

Но преди всичко истина е, че в тукашното висше общество ще се запознаеш с безкрайно много маймунили маймунщини. Още във Варшава Фридерик е мислел за тоя именно свят като за дворцова опера, бъбрива, елегантна, с бляскави костюми, но написана неизвестно защо, за кого и за какво. Тук това впечатление се засилва, на моменти израства usque ad absurdum^[4].

Варшавският Народен театър си има своите лъжливи позлати и магии. Но какво представляват неговите декорации пред чудесата на „Робер Дяволът“? А операта, която играе тукашното, висше общество, също има по-хубави декорации от варшавските, по-смешни палячовци, по-красиви героини, по-блестящи скъпоценности и по-богати багдадски халифи.

Във всичко това обаче предизвиква болка неопровержимата истина: значи, по такива оперни пътечки се върви към славата — към славата, заслужена с честно и близко на сърцето като истината изкуство. Но тук истината не е важна, защото „тутакси обладаваш по-голям талант, ако те чуят в посолството…“. Пфу! Кой ще повярва, че покровителството на княгиня Белджойкозо е проява на уважение към изкуството, а не злорадство по адрес на княгиня Полиняк, която прокровителствува Херц? Да — тоя Париж е достоен за памфлет — и не само за памфлет. Големият музикант Пиксис хвали Шопен от страх да не му отнеме хубавичката mademoiselle de compagnie. Другите познавачи чакат гласа на салонното мнение. Шлезингер мисли за счетоводството. В очите на тия хора можеш да видиш отражението на собствената си фигура, такава мъничка, грозна и комична, както отражението, видяно в магическите огледала на цирковите бараки.

* * *

Графиня Потоцка не понася сериозното настроение или тъгата. Човек може да помисли, че всеки миг от живота й е пълен със смях. Но тоя смях е прекален, за да представлява истинска радост. Така се смеят хора, които бягат от тъжното си настроение.

Първият й парижки любовник, граф Флаол, не се е интересувал от мислите й и не ги е опознал. Кралският син е бил много глупав за тях. На други — както се говори — не е стигало времето, за да мислят за нейните мисли. Трети пък са оплаквали безнадеждната си любов към нея и не са видели нищо друго в нея освен красота.

Фридерик отначало гледа на Делфина като на небесна звезда. После — като на героиня от героичен роман. А почва да й асистира горе-долу по това време, когато графинята „дава пътя“ на Орлеанския принц, а Дюфур в кафене „Фейдо“ му дава двусмисления съвет: „За любимец на музите ще те признаят тогава, когато станеш любовник на жива муза с хубава титла.“

Но тоя циничен съвет бързо загубва смисъла си. Защото благодарение на Делфина Фридерик познава първата в живота си жена. Всичките по-раншни чувства, флиртчета, вълнения и ергенски развлечения изведнъж избледняват. Днес вече се знае, че Констанция трябва да се цени само за да не загубиш уважението си към спомена за собствените ти вълнения. Тя не е първата гъска, който прави историческа кариера благодарение не хубавите си очички. А ако дори образът на Констанция постепенно става карикатура, колко комични в сравнение с Делфина са всички тия други момичета — Мориолка, Ванда, Мария, Ана-Лиза. Всички те все по един начин хихикат, присвиват очи и се връцкат. По много авторитетен начин плещят глупости, прозяват се като слушат Бах. Единствено Терезка го е трогвала с естествената си и съзнавана глупост. Тя е разбирала много добре своите възможности — така добре, както… задълженията си.

Фридерик винаги е обичал женската хубост. Стига да не е мъртва или абсолютна. И понеже цени най-много изразителността на красотата, най-напред гледа на Делфина като на небесна звезда.

После тя го омайва със своята свобода на избор. Тия, които той е познавал, или са мислели, че децата биват намирани в комина, или са карали да ги завладяват с напълно религиозно уважение. Каква лъжлива скука! Най-сетне той си спомня най-мило пак Терезка. Когато идва в Париж, Шопен вече познава света достатъчно добре, за да не вярва на лицемерките. Но не го е опознал още толкова добре, че да не се влюбва за една-две вечери във всяка по-хубава жена. Затова няма нищо чудно, че не се опазва от наивния младежки цинизъм. Попадайки на всяка крачка в тукашното висше общество на мнима добродетелност или на истинска глупост, той решава, че искрено може да обича само героиня от роман — живите жени са прекалено… книжни за истинска любов. Тия, които изглеждат героини от голям стил, още не забелязват Шопен, както не го е забелязало през първите няколко месеца цялото висше общество в Париж.

А когато почват да го забелязват, той попада в средата на графиня Потоцка.

Нито „юношеската опитност“, нито младежкият цинизъм не може да стане ключ без разбиране на това толкова блестящо и в същото време комплицирано явление като Делфина Потоцка. Нейният живот — тоя, който е видял, и тоя, за който му е разказвано толкова различно — му се струва най-чудновата литературна измислица.

* * *

Делфина — самото име напомня за литература. Преди тридесет години мадам дьо Стал публикува роман, озаглавен: „Делфина“. Тоя роман завладява цяла Европа. Авторката е направила героинята си олицетворение на най-поетични добродетели. „Делфина поглъща в себе си всичко, което е добро, като чистия въздух — единствения, в който може да живее благородната й душа.“ Но светът няма да изпита щастие в него — с любимия й ще я съедини едва смъртта, така хубава и поетична, както цялата й любов към Леон дьо Мондьовил. Над „Делфина“ са плакали всички любителки на литературата по онова време, а много от тях, като графиня Комарова, са давали на дъщерите си името на героинята на романа.

Делфина, по баща Комарова, по мъж Потоцка, е достойна за името си. Тя е също така хубава, очарователна и изпълнена с прелест, както героинята на романа. Но животът й се е отклонил извънредно много от образците на въображението на мадам дьо Стал. Единственото, което е останало от „Делфина“ в Делфина, то е смелостта при вземане на решения — и двете преди всичко слушат гласа на сърцето си, като обаче сърцето на Делфина Потоцка понякога й диктува доста чудновати капризи.

Но пък какво чудно има в това, че Делфина от 1832 година не напомня и не иска да напомня героинята на романа на мадам дьо Стал? Героинята на романа е създадена в 1800 година, Делфина Потоцка живее във време, по-старо с много войни, революции, сътресения във философията и начина на живеене. Наистина в нейната среда литературата много често става професор по проблемите на живота и диктатор на модата. Но гласът на мадам дьо Стал вече е заглушен от гласовете на нови майстори: на Хофман, Байрон, Виктор Юго. Техните герои не са така едноцветно добродетелни и чисти като героите на мадам дьо Стал. Те познават еднакво добре както добродетелта, така и порока; не само страдат, но и предизвикват страдания; нежни са и брутални; в сърцата им прелива ту радост, ту отчаяние, ту щастие, ту презрение към живота — защото парижкият романтичен герой познава не само небето на любовта, но и ада на скуката.

Делфина Потоцка се вмества без остатък в кодекса на парижката мода. И наистина тя изглежда като героиня на романтична и донякъде, скандална поема. Преди да се запознае с нея, Фридерик е слушал множество пикантни клюки за нея. Но когато се запознава, не иска да им вярва. Веднага бива очарован. А накрая, всъщност най-неочаквано, сам става „новата клюка на Делфина“ — както хапливо се изразява графиня Лобау.

Това, че младият пианист и композитор става „новата клюка за графиня Потоцка“, окончателно го въвежда в Парнаса на висшето общество в Париж. За салоните, по тяхно разбиране, е липсвало това стъпало за пълната слава на артиста. Ето още един случай, достоен за памфлет, още един аргумент в полза на твърденията на мъдрия Дюфур. Романът на все по-модния артист с една от най-блестящите звезди на парижкия haut monde^[5] става сензация на деня, предмет на разговори, шеги, умни реплики и остроумия. А така също и предмет за завист.

Разбира се, с очите на хората точно от тоя свят най-лесно може да се види лъжа или пресметливост във всяка човешка постъпка. Всяко човешко дело тук се характеризира според собствения манталитет. Но тук му е мястото да изнесем истината. И тя няма да бъде нито остроумен анекдот, нито цинична клюка. Защото благодарение на Делфина се оказва, че зад кулисите на цялата тази оперетна буфонада, каквато е стилът на живота на тукашното висше общество, можеш да намериш близък човек. Ето, най-сетне край на тъпата, тежка като болест самота.

През декември трудно се намират рози. Въпреки това на 10 декември пратеник донася в дома на графиня Потоцка великолепен букет от червени рози и пакет, в който са скътани две тетрадки с мазурки, издадени от прочутата фирма „М. Шлезингер“, композирани par Mr. Frédéric Chopin.

Като чете тия тактове, Делфина чувствува такива прости и светли явления, каквито дава само неочакваното, но пълно припомняне на детинството. Розите са избуяли, листенцата на цветовете почват да падат още вечерта.

Баграта на тия цветя е трябвало да бъде и е символ.

Срещите на Фридерик с Делфина през тия месеци наброяват повече целувки, отколкото думи. Случва се Фридерик да се връща в жилището си едва в зори. Когато стига до булевард Поасонне, облачното небе почва да се покрива с бисерния блясък на зимното разсъмване. Сена е с цвят на олово, а раждащият ден буди птиците: около кулите на Notre-Dame започва да кръжи лениво и още сънливо ято.

* * *

Фридерик повече не се явява на rue Taranne. И както преди една година при пътуването си през Виена, Дрезден и Щутгарт, така и сега, в прекрасния град Париж, той мълчи, когато почват да говорят за съдбата на въстанието и съдбата на емиграцията.

Изтеклата парижка година като че ли е успешна за него. Призракът на бедността и самотата изчезва. Започва да се ражда славата — голямата и заслужена слава. Шлезингер е подписал договор, ще го последват и други. Името Шопен става все по-модно. В периодичните издания, посветени на музикалните въпроси, това име излиза като нова, но отлична валута на чувствителна борса. Една от най-хубавите жени на Париж не му скъпи нежностите си. Завистливият му съперник Херц, при самата мисъл за великолепно развиващата се кариера на младия поляк, пожълтява като стар ипохондрик. Следователно трябва да се предполага, че Фридерик Шопен принадлежи към най-щастливите победители сред парижкия свят на изкуството.

В салоните той става почти така моден, както граф Валевски.

Тук трябва да се спомене, че женитбата на граф Валевски е била събитието на миналия лондонско-парижки сезон. Младият господарски син, едва помирисал барут в гроховския елшак, веднага е изпратен от кабинета на княз Чарториски с тайна мисия в Лондон.

Мисията му завършва успешно. Държавната — не, но личната — необикновено блестящо. Валевски — знае се: син е на любовницата на Наполеон и съвсем не прилича на граф Валевски — може и иска да се харесва на жените. Накрая се харесва на дъщерята на лорд Сандвич, леди Каролина Монтегю.

Венчавката се извършва на първи декември 1831 година. След сватбата младата двойка прекарва медения си месец в Шотландия, после пристига в Париж за карнавала.

Графът тук решава да се покаже като истински патриот: на големия прием, на който е трябвало да бъде представен с жена си в двореца, застава пред Луи-Филип в парадна униформа на полски офицер с бяло-червена кокарда и с кръст на гърди за гроховската битка. Кралят благосклонно кима с глава.

Но по тоя повод изниква дипломатически скандал. Посланикът на цар Николай, граф Поцо ди Борго, протестира срещу подобни „кокардови“ манифестации. Чрез генерал Флаол кралят се извинява на посланика, а граф Александър Валевски прибавя още едно лаврово клонче към венеца на славата си.

Фридерик чува от време на време тоя анекдот: Валевски е на мода. Година след това прочуто представяне Шопен среща графа на една малка „домашна“ вечеря у Чарториски. Всички завиждат на Валевски за красотата и зестрата на жена му. Дори княгиня Адам Чарториска го гощава с необикновена любезност, а княз Адам му излага политическите си тези. Дори Делфина гледа към графа със зле прикривано любопитство. Тази вечер някак забравят за музиката на Шопен.

Тогава той се отдръпва в най-тъмния ъгъл и слуша внимателно, въпреки волята си. Не го учудва, че звездата на господин Фридерик Шопен бледнее пред титлите и богатствата на граф Валевски. Много ясно — ето случай за достоен за Париж памфлет. На поканите на чарторисци не е възможно да се откаже, както не е възможно да се промени тяхното отношение към хералдиката — от една, и изкуството — от друга страна. Фридерик идва тук. А понеже идва, превъзходството на Валевски може да го ядосва, но не може да го учудва.

Учудва го обаче разговорът на княз Адам с Валевски. Князът е стар и опитен майстор в политиката и дипломацията. Затова говори толкова ясно, че всеки ще разбере какво иска да каже, но никой няма да схване какво мисли. Някога той е бил императорски министър на външните работи, известно време — председател на въстаническото правителство, бил е воевода и един от най-богатите магнати в Европа. Говори се, че една нощ бил сънувал полската корона и че повярвал в тоя сън. Казват, че понеже вярвал в тоя сън, приел председателството на въстаническото правителство. Неотдавна в Париж дори се появява хвърчащ лист, в който анонимният автор извънредно остро обвинява княза в лична заинтересованост при всичките му действия през въстанието и в емиграция, като твърди, че тия действия са били продиктувани от желанието му поне за емигрантска кралска титла.

Може би това е лъжа. Но какво е правил князът, тоя знаменит политик и дипломат, през изтеклата година? Седял е в Лондон и се е опитвал да склони английския кабинет да интервенира пред царя в полза на Полша.

Той пристига край Tемза на двадесет и втори декември 1831 година. Отсяда у Немцевич, който вече от дълго време се намира в Лондон по същия въпрос. (Немцевич извънредно силно се разчувствувал в дневника си: „Вчера пристигна княз Адам Чарториски, без прислужник, малко куфарче, лишен от цялото си богатство… Каква игра на съдбата! Спомням си, че като адютант при баща му преди петдесет години, когато правехме преглед на литовските войски, яздехме в група с триста коня — от двора му и на негови приятели, — с четиринадесет камили, които носеха подире ни палатките…“)

На кого разчита князът-министър? — От чуждите дипломати — на френския посланик, при правителството на негово кралско величество, княз Талейран, който, както се знае, е определил отношението си към Полша още през 1807 година; Avec les. Polonais, on ne fait que du désordré^[6]. От английските — на лорд Бругхам, лорд Палмерстон, лорд Грей и на члена на парламента Фергусън. Първите двама са проявили удивително единомислие. Заявили са, че полският въпрос не би завършил така нещастно, ако е зависел само от техните лични чувства…

— … е, и какво? — продължава спомените си князът, без да забележи или без да иска да забележи досадата, по лицата на слушателите. — След тия си изявления двамата добавиха, че договорите и обстоятелствата често пъти не позволяват да бъдат следвани най-основателните подбуди. Само Фергусън…

Всички вече знаят това наизуст: Фергусън, след половин година старание на княза, е държал блестяща реч в парламента, депутатите се поскарали малко, правителството отхвърлило речта и предложението и минало на дневния ред. Накрая печатът се заел с тая доста ценна за мъртвия сезон тема и… князът се върнал в Париж.

Валевски не може дълго да понася лондонските спомени на княза. Намесва се до известна степен дори нетактично:

— А как трябва да преценяваме дейността на нашите тукашни, парижки комитети?

Лицето на княза е сухо, затворено, стегнато, с винаги бледи, леко жълтеникави бузи. Но сега по лицето му цъфват тъмни петна кръв.

— Богата — казва той със суха ирония, — богата. Председателствуващият на единия, негова милост генерал Дверницки, играе на карти, пие и ругае. Председателят на славния Национален комитет, професор Химчо Лелевел, организира събрания, на които негодници като Кремповецки хулят всичко свято. А провинциалните съвети крещят да им бъде устроена сеймова комедия.

Тая тема, изглежда, толкова разпалва княза, че за известно време той смъква маската си на флегматичен дипломат. Говори бързо, с глас толкова неочаквано рязък, че всички притихват и въпреки волята си слушат внимателно. Дори жените замлъкват. Княгиня Адамова свежда дебелите си клепачи за сън, но и нейните бузи се наливат с кръв. Само бедната Валевска потъва в бездната на убийствената скука.

Фридерик е може би най-внимателният слушател. Тоя път князът дори не крие мислите си. Говори не князът-министър, а княз Адам Чарториски, кралче, претендент за осиротелия трон на полското кралство.

В паметта на Фридерик внезапно изниква оня обед с Лелевел в малката улица Tirechappe. Тогава Лелевел говори за тия, които князът днес хвали и затрупва с комплименти. Говори, че те са изменили на народа си и че народът вече е разбрал една друга истина — най-важната. Как се бе изразил той? „Аристокрацията не може да не изменя на народа — нейният интерес е противоположен на неговите интереси.“

А ето че сега князът направо нарича Лелевел и хората му клуб на размирници. Освободил се от привичната си студенина, той не крие ненавистта в гласа си, когато изговаря името на Кремповецки. Говори за неговото изказване при чествуването на втората годишнина от въстанието: Кремповецки се осмелил да „хвърли кал“ върху шляхтата.

— Бунта на Хмелницки и хуманското клане — говори князът — той обяви за справедлив отговор на потисканите от шляхтата селяни. Дори въстанието не пощади.

Гласът на княза става глух от гняв.

— Размирник — повтаря той, — размирник и негодяй! Осмели се да разправя, че шляхтата пристъпила към въстанието единствено с мисълта да си извоюва свобода да потиска както си ще закрепостеното население и че възнамерявала просто да стане наследник на Николай и неговия деспотизъм.

След минутка мълчалив гняв продължава вече по-спокойно:

— И Лелевел не е по-добър, не е по-добър. Всички помните неговия позив „До братята руси“. Как беше там? — Той цитира с ирония: „Цар Николай желае да отклони мъжете в Русия от мисълта за правата на човека. А между хората, които жадуват за свобода, съществува съюз.“

Той така притисва ръце върху облегалата на фотьойла, че пръстите на старческите му ръце побеляват. После осмива комитета на картоиграча и гуляйджията Дверницки. Накрая почва да говори за опитите да се възобновят заседанията на Сейма, срещу което той се противопоставял решително. Защото…

Монологът трае толкова дълго, че дамите вече не могат да скрият прозявките си. На един-два пъти по бузите на леди Каролина протичат сълзи. Изглежда, че сам Валевски много скоро е почнал да съжалява, че е задал несвоевременния въпрос. Валевски няма нищо общо с комитетите, с княза, с политиката, с отечеството. Той е успял в своята кариера и по-нататъшното й развитие няма да го свързва с народа на загубените надежди.

* * *

Има хора, които сравняват щастливеца Шопен с негова светлост щастливеца Валевски.

Безсмислица!

И тая безсмислица произтича не само от разликата в произхода и титлите. Не всеки ще поиска да помни тия неща. Къде е тогава ядката на въпроса? Дали това е копнежът?

Копнеж — правдива дума. Но малко бедничка и твърде изкуствена. Вярно е, че Фридерик копнее за родината и близките си: За Констанция не си струва да мисли — дълго време вече тя носи халка с името на друг мъж. Но родителите и сестрите не могат да бъдат изтръгнати от паметта. Или Варшава с паметниците и белите си дворци.

Споменът за площад Замкови^[7] закрива очите с трепкаща мъгла.

По стъпалата на колоната са насядали няколко стари дърворезачи, всички с мустаци, навярно отгледани в огъня на Наполеоновите войни; всеки дърворезач е изслужил дългогодишна военна служба; дебели червендалести жени с кошници хвалят, колкото им глас държи, своите гевреци, пирожки и колбаси; продавачи на лук в жълти жупапи пеят с прегракнали гласове песента си: „Лук, чесън, кош-нич-ки-и-и! Лук, чесън, кош-нич-ки-и-н!“ По средата на улицата гордо крачи грънчар и носи на гръб крехката си стока, а на главата — чудо на грънчарското изкуство: великолепно глазирана голяма съдина. Той не обръща внимание на дрипавите и сополиви малчугани, които са го обкръжили и замерват съдината върху главата му с огризки от ябълки, крадени от търговките… А търговките? Ах, да: те стоят край двореца на князете Любомирски.

В такива дни вятърът носи над колоната на Зигмунд бели кълбести облаци… носи ги заедно с есента от полята, по които вече е почнала есенната оран. По брезите, свели клони към езерото в Шафарня, жълтеят първите листа.

* * *

„Емиграцията — пише Лелевел — е неизразимо нещастие; трябва да го изпиташ, за да разбереш безбройните му неволи…“

Емиграцията на Шопен не е неизразимо нещастие. То може дори да се стори, че е станало щастливо приключение. Има дни — първите дни на упоението от славата и любовта, — когато сам Фридерик мисли така.

Но Париж не е град, в който живеят само гюстеновци, камарановци, пиксиевци и фетисовци. На rue Taranne №12 в стаята на председателя гние знаме с опърлени от огъня ресни; в парламента опозицията интерпелира по полския въпрос; през време на тридневните бунтове след погребението на генерал Ламарк един от бойните възгласи е отново: „Vive la Pologne!“ В Париж се чуват не само разприте между размирниците-шляхтичи, но и гласовете на Мицкевич, Лелевел, Ворцел.

Полша — тая дума не е така конкретна, нито шуми така сладко, както „копнеж“. Но човек, който иска, който трябва да бъде артист на народа си, иска и трябва много добре да разбира какво представлява тоя народ и тая родина.

Фридерик не знае, дори не умее да ръзсъди с кого и срещу кого трябва да се бори за нея. В дните на битките, дори в дните на поражението, всичко е било толкова просто й ясно. Това е страна, която се бори за свобода.

Но после в Париж пристигат хора от тая бореща се страна — пристигат тия, които не са пожелали да сложат оръжие. Едни се събират на rue Taranne, други у Бонавентура Немоевски, после у княз Адам, трети гладуват в Мец, Безансон, Авиньон, Люнел. На пръв поглед изглежда, че ги обединява общата съдба. Всъщност тази съдба ги разделя.

За пръв път Фридерик се сблъсква с тая истина на rue Taranne. И смята, че само там лесно става замяната на стойностите, само там се казват лесно думите „предателство“ и „негодник“. Но се оказва, че дори изисканият министър не може да се овладее, когато става дума за Маурици, Лелевел или Кремповецки. Генерали с блестящи имена, вече съвсем по казармено, без да се смущават, ругаят цивилните и политически „безделници“. Последните пък без никаква дипломация порицават правителството и генералитета заради тяхната тромавост, страхливост и грижа за личното си удобство. Все по-често към тях почват да се отправят заплашителни гласове срещу князете и князчетата, срещу монархистите и монархиите. Единствено княз Адам се радва в Париж на добро име — докато не се връща от Лондон и не смъква маската си. А другите? Дори Ледуховски, през въстанието довереник и привърженик на аристократите, като пристига в Париж след поражението, излага в „Таран“ (т.е. на rue Taranne, на събранието на Лелевеловското общество) своя символ на вярата.

— Проклинам — вика той с тънък от напрежение глас, — проклинам и хуля привилегированите… ненавиждам потисниците на човешкия род! Ако се върна пак в отечеството… с нокти ще вадя очите на това чудовище, което вие наричате аристокрация. Какво е монархията?… Не си струва дори да я споменаваме!

Прогледнал е — казват едни. Княгиня Чарториска заявява, че е изневерил.

* * *

В две или три писма пан Миколай почти на колене моли Фридерик да не дружи с революционерите. Той не протестира срещу плятеровци, комаровци, дори срещу чарторисци. Но съвсем открито го предупреждава да не се сближава с Лелевел, Маурици, Заливски — всичко това той обяснява със заобикалки и шифър, но достатъчно ясно, за да не може Фридерик да извърта.

Въпреки тия повели Фридерик решава да възобнови приятелството си с Маурици, но с учудване констатира, че двамата са станали много чужди един на друг. Освен това преди петнадесетина дни Маурици неочаквано и тихомълком е заминал за Мец.

Едва сега Фридерик почва да разбира, че студенината на Маурици не е следствие на различните им съдби — на пътуващия артист и на емигранта. Напълно ясно е: след изпитаното през тридесет и първа година Маурици не иска да дружи с човек, сприятелен с ония слоеве, които навярно за стотен път вече са погубили народа си.

Така при първото си посещение у Фридерик преди една година Маурици като на шега го попитва за политическите му убеждения. Фридерик се засмива:

— Обичам привържениците на Карл, тия на Филип не понасям.

— А ти лично? — повдига строго вежди Маурици.

— Лично — завършва Фридерик — лично аз съм революционер.

Маурици прихва от злобен смях. Камил мълчи. След тоя разговор атмосферата на варшавското приятелство не се връща. Днес вече за Фридерик не е трудно да разбере какво си е мислел тогава Маурици: какъв е тоя „революционер“, който обича карлистите… За човек, който е преживял това, което е преживял Маурици, революцията не е тема за шеги.

Една година след тоя разговор не е мъчно да се разбере тази истина. Това, което хората от rue Taranne говорят за варшавската революция — доколкото е вярно, — напълно обяснява студенината на Маурици. Обяснява и омразата на генералите и аристократите към хората от комитета на Лелевел и от Демократическото дружество. Защото тук не е достатъчно да декламираш за отечеството, трябва да знаеш за какво отечество става дума!

О, да — никой честен човек не би могъл да зарови главата си в пясъка и да забрави Полша, както Александър граф Валевски. Факт е, че борбата продължава и няма начин да се измъкнеш от нея. Наистина има такива, които вече не вярват в нея, има и хора, които почват да мислят само за все по-оскъдното късче хляб. Има най-сетне и няколко щастливци, чиито грижи са напълно задоволени от личната им кариера. Но днес вече Фридерик добре знае, че няма да се присъедини към тях.

Остава все пак най-трудният въпрос — да си избере лагера. Сега по силата на навика се среща все по-често, с плятеровци и чарторисци, отколкото с хората от „Таран“. Тях той среща по-скоро случайно, по кафенета и ресторанти. А плятеровци го дърпат към себе си, канят го, правят му комплименти.

Делфина няма да отиде на rue Taranne. Наближава карнавалът, запушалките на шампанското ще паднат със сух трясък на земята.

На втори януари дьо Гюстинови откриват карнавала с бляскав бал, на който ще се срещне „цяла Европа“. В обятията на Делфина, при кадрила или валса, танцувани с графиня Флаол, за час, два, три човек може да забрави „ония“ въпроси. Но вечерта е невъзможно да заспиш.

Фридерик се бори с мислите по „ония“ въпроси, опитва се да избяга от тях. Безполезно. Едва зазоряването донася крехък, неспокоен сън.

Кого да попита за съвет, кой ще му помогне с най-добро желание и ум? Самотата отново започва. Дори работата не може да го спаси от нея. Още повече защото или му липсва време за работа, или му липсва сърце за нея. Единственото, за което намира сили, е да прави безкрайни поправки и корекции на донесените, от Варшава ръкописи и натрупаните във Виена бележки, Фридерик става като съдия-следовател — по десет пъти проверява всяка фраза, всеки помисъл. Това е единственото нещо, което наистина го успокоява. Той още не може да се реши да вземе окончателно и честно решение по въпросите на народната съвест. Но може честно да провери работата си от преди две-три години; нека поне по тоя начин да заглуши тревогата си по най-важните въпроси.

И така, всяко младежко парадиране, напереност, кокетничене в хармонията или фигурацията е решително зачеркнато. Той прави съкращения, празнините попълва бавно, но непрекъснато. Измъчва го липсата на нови хрумвания. Вдъхновението му е винаги достатъчно за някоя обикновена импровизация, но нищо или почти нищо не е достойно да бъде записано. И точно когато кариерата на Фридерик Шопен вече се утвърждава и заблестява ярко, сам той почва да учудва приближените си със своята все по-голяма раздразнителност, мълчаливост, склонност към внезапни избухвания на гняв. Много често той се връща в къщи на олюляващи се крака.

* * *

Доста често поляците уреждат, в чисто мъжки кръг, другарско-артистични събрания. От поетите понякога на тях присъствува сам Мицкевич, освен него Залески, Гарчински, а също и студеният и горд брюнет, новата знаменитост — Словацки.

Шопен и Словацки не се обичат много. Двамата се увлекли по Делфина и единият е трябвало да отпадне. Оттук тая студенина. Освен това и двамата са хапливи. Единият казал нещо за другия, услужливи го повторили — и това стига.

При разните събирания из салоните политическите спорове избухват лесно. За да се отърве от тях, Фридерик свири или пие. Шампанското бързо нахлува в главата особено когато излезеш на пронизващия студ на декемврийската нощ.

В предпоследната декемврийска вечер шампанското у Цезари Плятер е като че ли повече, отколкото трябва. Излизат от Плятер, когато небето на изток започва да се насища със студена багра. Ниският похлупак от облаци посинява бързо; тая светлина не е приятна — тя дразни очите със студения си блясък, обагря в синьо клепачите и устните.

Залески, Миш Мицелски, Воловски и Фридерик излизат от Цезари необикновено развеселени и засмени. Решават, че трябва да освежат разпалените си глави със студения ранен въздух и тръгват пеш. Все им е така весело и смешно — приказват един през друг и се смеят до сълзи на всяка глупост. Фридерик се измъква напред — върви известно време на няколко крачки пред компанията, като се прегърбва комично и леко накуцва с левия си крак. Накрая го спира избухналата дива радост — бързо са се досетили кого имитира по тоя начин и Миш Мицелски дори се тръшва на земята. Наистина Фридерик в ролята на старата дьо Гюстин — това не е обикновен случай да се посмеят. Воловски се олюлява от смях и се отпуска отмалял на едно дърво. Залески дори не може да избърше изобилните си сълзи. Накрая с общи усилия вдигат Миш и продължават пътя си.

На Pont Neuf им се случва весел инцидент с две момичета, които са на мнение, че braves gargons трябва да се съблазнят от техните чарове и срещу малко възнаграждение да прекарат с тях остатъка от толкова хубаво започнатата нощ. Воловски им заговорва нещо хапливо, по-възрастната и по-грозна, която очаква хубав лов, понечва да го помилва под брадата. Но той сръчно се измъква, виква нещо с престорен ужас и се хвърля в паничен бяг. Миш не успява да изтича заедно с другите и изслушва ругатни, които му стигат за цял живот. Чува ги добре и Фридерик, защото и той скоро остава назад, задъхва се и почва да бърше студена пот от слепите си очи.

По-нататък вече вървят по-спокойно. Заедно с шампанското ветрее и доброто им настроение. Залески внезапно усеща главоболие — сбогува се. Другите двама Фридерик поканва в квартирата си на кафе.

Наближават вече Chaussée d’Antin, когато трясък на отварян прозорец раздира тишината на сънните улици. После с пронизително скриптене се отваря портата на една мизерна развалина, която с грозотата си разваля хубостта на тая очарователна уличка.

Тримата спират. На прозореца се показва стара, наметната с шал жена. Тя мърмори нещо несвързано. А от вратата излизат трима жандарми и един цивилен агент. Те водят нисък измършавял мъж с раздърпан бедняшки сюртук. Бузите на арестувания са изподраскани, под едното му око личи синина. Навярно се е защищавал, защото жандармите са като бесни. На излизане от портата той се препъва. Помагат му да стане с удари с приклади. Жената извиква нещо, някой я издърпва от прозореца прозорецът се затваря. Арестуваният се отдалечава бързо под ескорта. Веднъж само се обръща и получава плесница.

Приятелите продължават пътя си в мълчание. На стълбите Фридерик отново се задъхва, закашля. Боли го сърцето — може би гърдите. Воловски решително заявява, че сам ще направи кафето, и то — кълне се той горещо — няма да бъде по-лошо от това в „Копчюшек“.

Докато чака кафето, Миш заспива във фотьойла. Фридерик сяда на табуретката и се забавлява с клавишите. После пита:

— Как мислиш… крадец ли беше, или не?

Миш изхърква по-високо.

Кафето наистина е хубаво и силно. Въпреки това Фридерик заспива веднага щом приятелите му си излизат. Събужда се страшно гладен — отново е нощ. Малко преди да се събуди, го е мъчил лош сън. Бягал е през пуст град от неизвестна заплаха, но накрая го настигнал куршум. Той усеща остри бодежи под лявата си лопатка. Сънят е свършил, но болката е останала. Лека вече, но досадна като обаждане на развален зъб.

Когато тръгва за обяд, Фридерик се облича необикновено грижливо: тесни бисерносиви панталони, малко по-тъмна, отиваща към сребро жилетка, риза от най-хубава коприна, фрак, предизвикателно изискан с простотата на кройката си, великолепно завързана връзка с оттенък на сребро и лазур. Най-сетне — тъмносин плащ, английска кройка, с дълга яка и подплата от боброва кожа, цилиндър, бастун, ръкавици. Ръкавиците си слага, когато е вече на стълбището. Бърза.