Йежи Брошкевич
Любовта на Шопен (1)

Уводни бележки и сведения

Спори се върху три дати за раждането на Шопен. Намереният в броховската енорийска църква официален акт казва нещо съвсем различно от това, което говорят писмата и традицията, а педантите все още не престават да воюват в защита на своите становища. И до ден-днешен не знаем истината — дали Шопен се е родил в слънчевия първи ден на месец март 1810 година, или в облачния първи март 1809 година, или най-сетне на някакъв си 22 февруари 1810 година.

Но нима това е важно? Съвсем не! Ако се установи истината по тоя въпрос, няма да се обясни кой знае какво. Все тъй маловажно е и в колко часа се е родило детето и какво е било времето тогава. Трябва направо да кажем, че раждането на тоя Шопен, който ни интересува днес, е ставало през много години: малкото момче е опознавало света постепенно, започнало е да го проумява около двадесет и петата година на миналото столетие, а първите истини, които е съумяло да каже за него, ги е казало още по-късно — вече като младеж. Защо тогава да се занимаваме с някакъв си един-единствен ден, когато е много по-важен въпросът за всичките тия години?

 

 

Много думи са посветени и на друг въпрос: за произхода на бащата на Фридерик — Миколай Шопен.

Защото педантите откриха в архивите на град Нанси следи от Миколай Шоп — дворянин на краля на Полша и Лотарингия Станислав Лешчински. Шоп дошъл в Нанси заедно с един друг дворянин на нещастния и недодялан владетел — Ковалски.

Благодарение покровителството на краля, Шопен и Ковалски получили концесия за търговия с вина. Но изглежда, че на лотарингците не се е харесала толкова трудната за прочитане фирма „Szopi Kowalski“, понеже след една или две години тя вече гласяла: „Chopin et Ferrand“.

Това било в 1740 година… А през 1787 година в Полша пристигнал седемгодишният Nicolas Chopin.

Да си признаем — опитът да се градят различни предположения във връзка с тия два факта и дати би могъл да бъде твърде съблазнителен. И наистина — съблазнили се мнозина. Ала намерили се и такива представители на науката, които се изсмели на хипотезата на полските предци на пан Миколай Шопен и документирали тоя си смях в архивите. Но за какво всъщност се е водел целият спор? За количеството „полска кръв“ в жилите на бащата на Фридерик Франц Шопен ли? Но нали физиологията не познава „полска група“ кръв?

Така е — полското във Фридерик не трябва да се търси в кръвното устройство на полския композитор с френско име. То трябва да се дири в кръвното устройство на неговото дело. И ако тук стане дума за родителите на Фридерик — ще се говори не само за пан Миколай и за Пани Юстина (de domo Кшижановска). Върху тоя Фридерик Шопен, чиято памет ни е близка, е материнствувала не само пани Юстина. Пани Юстина го е научила да говори полски, пан Миколай — френски, пани Юстина го е учила гамите (до, ре, ми…), пан Миколай — таблицата за умножение.

Но над Фридерик са материнствували и учителите по правилата на тоя език, на който той и до ден-днешен ни говори. Биографите от миналото столетие са нагиздили живота на Фридерик с имената на радзивиловци, сапеховци, четвертинсци, чарторисци, плятеровци…^[1] Това са имена на сладкодумни меценати, чието меценатство се е проявявало главно в щедри обещания.

Ала тия биографи са забравили оркестрантите в Шафарня^[2], цигуларя, когото Фридерик е слушал, застанал пред кръчмата при завоя на Висла, десетките други музиканти и певци от Анин, Потужин, Оборув, Нешава^[3]. Те именно най-добре и най-мъдро са подпомагали и материнствували над таланта на Фридерик, като са го запознавали с ритмите и мелодиите на Мазовше^[4].

Какво още?

Знаем как е изглеждала къщата в Желязова Вола, говори се също за Саския дворец, говори се и това, че в Казимировския дворец салонът на семейство Шопен е бил същевременно спалня на Фридерик. Много е казано по всичко това, следователно нека оставим на мира кушетките и бродериите.

В какви стаи и къщи е живял Фридерик ли? Не! — В какъв град е живял, в каква страна, в каква Европа?

Та нали Фридерик изговарял вече няколко десетки думи, когато при Ватерло приключи кариерата на човека, заради когото цели петнадесет години над Европа се бе носил грохотът на артилерийската кононада. А пък пан Миколай не е могъл съвсем да забрави 1794 година, когато е служил в народната гвардия, командувана от обущаря Килински^[5].

Така е — паметната дата 14 юли не беше забравена нито във Варшава, нито в който и да било друг град на Европа.

* * *

На 14 юли бе разрушена Бастилията. На тоя ден парижаните доказаха на света, че нито кралското законодателство, нито кралските затвори са вечни. Това доказателство въздействуваше заплашващо — дирекциите на императорските и Кралските полицаи се мъчеха да внушат на поданиците, че то не е съществувало никога. Ала историята малко се интересува от директорите на полициите — тя не обръща внимание дори на конгресите на монарсите.

* * *

През 1815 година няколко короновани глави решиха да продиктуват на историята своето мнение за Европа. През паузата между два конгресни бала те сложиха френската корона на главата на един Бурбон. Но ето че петнадесет години по-късно парижкото простолюдие я смъкна от главата му. След Карл X тази корона си нахлупи — Филип Орлеански. Пак не за дълго — на 22 февруари 1848 година — парижкото простолюдие я смъкна и от неговата глава.

Но не само Франция не бе забравила великия урок от 14 юли.

Фридерик беше ученик в шести клас на лицея, когато директорът на варшавската полиция подписа заповедта за арестуването на членовете на Патриотичното дружество. След четири години над Варшава почнаха да се издигат пожарните сияния на ноемврийската революция. А пет години по-късно Париж посрещна Фридерик със сцена, за която той писа на Титус Войчеховски следното:

„Срещу мен, в Cite Bergere, се настани да квартирува генерал Раморино^[6]… Предполагам, че знаеш как беше приет той навсякъде из Немско, как в Страсбург французите се впрегнаха в колата му и го возиха триумфално, с една дума, известно ти е какъв възторг прояви народът към нашия генерал. Париж не искаше да остане назад в това отношение…

… След няколко дни грамадно множество — вече не само младежи, но и възрастни — се събра пред Пантеона и се втурна отвъд Сена, за да отиде при Раморино. Човешките маси растяха като снежна лавина, колкото повече улици преминаваха, докато застаналата при Pont Neuf конна жандармерия ги възпря и се опита да ги разпръсне. Мнозина бяха ранени, но въпреки това на булеварда под прозорците ми се събра грамадна тълпа, която напираше да се съедини с идващото от другата страна на града множество. Полицията беше безсилна, тълпата непрекъснато растеше: пристигнаха една пехотна част и ескадрон хусари; комендантът заповяда на общинската гвардия и на войската да изтикат от тротоарите и улиците любопитното и недоволно множество; започна хайка, арести (свободен народ!)…

… Всичко приключи с изпяването към полунощ от безброен хор на «Allons enfants de lapatrie»… Не можеш да си представиш какво впечатление ми направиха тия, страхотни гласове на недоволния народ.“

* * *

За вика „Vivent les Polonais“^[7] парижката тълпа получаваше отговора на своето правителство чрез сабите на атакуващата жандармерия. Защото този вик значеше също „Долу тиранията!“ и „Да живее свободата!“ Правителството на Орлеанеца, тлъстия крал на бакалите, добре знаеше, че като манифестират в защита на поляците, парижките маси манифестират и в защита на собствената си свобода.

Това знаеше и Фридерик — все по-добре и по-подробно опознаваше той градовете и страните, в които живееше. Тогава нима могат да имат значение багрите и моделът на завесите, окачени по прозорците на квартирите му, щом зад тия прозорци огромен хор пее „Allons enfants de la patrie“?

Наистина Фридерик не беше човек на политиката — не могат да се вложат в устата му революционни фрази, както не може да бъде кичен и с приятелски чувства към Константин Романов^[8] и Филип Орлеански. Но все пак не трябва да забравяме кой му е преподавал първите правила на езика, на който днес ни говори — да помним и думите на Шуман — „Оръдия в цветя“. Защото така нарече Роберт Шуман музиката на Фридерик Шопен.

От коя страна на барикадите стояха тия оръдия? На страната на Филип Орлеански ли — или на страната на масите, които викаха „Да живеят поляците!“ и „Да живее свободата!“?

* * *

Понякога за разглеждането на една поема от пет страници са били посвещавани триста страници петит, а по въпроса за рождения ден — много повече редове и хартия. Нищо чудно: със сянката на дребни неща може да се затулят истинските велики дела. И за колкото по-стар въпрос става дума, толкова работата е по-лесна. Не е нужно дори да излъжеш — стига да „недовидиш“, да „забравиш“, „да не забележиш“.

Щом чуехме името Мицкевич, тутакси до него изпъкваше името Мариля^[9]. Мариля растеше, едрееше — след Мариля едва оставаше мъничко място за „Пан Тадуеш“ (но за описанията на природата в „Пан Тадеуш“) и за първия кримски сонет. И какво още? По-старите си спомняха и „брат Адам“ като слуга на учителя Анджей^[10].

В сянката на Мариля, в описанията на природата, в тинестата и тъжна история на товянството „не са забелязани“ неща, които стърчат с цяла епоха над всичко това. Главният редактор на „Пилигрим“ и на „Трибуна Людов“, организаторът на Легиона е бил смачкан под неизмеримия куп драсканици за Мариля… Дори Бой-мъдрецът^[11] се бе хванал за полата на Ксавера Дейбел^[12].

Сенки от дребни и ненужни неща: бели ръкавички, салони, княгини и княгинчета; много сълзлива меланхолия, цяла редица красиви (разбира се) обожателки; Шопенчо приспива куп разкрещели се малчугани; генерал Курута завежда Шопенчо при великия княз Романов и пак това феноменално дете, с което се забавлява „патриотичното“ варшавско общество; Шопенчо вече парижанин и велик, едва ли не член на семейство Плятерови и настотина още други блестящи фамилии; артист, влюбчив като мома за женене, която вече никога не ще се задоми… Ето списъка на дребните и ненужни неща, въздигани като първостепенни.

Но има неща дребни, а има и неща ненужни. Не бива да поставяме между тях знака на равенството. Ненужни неща са тия, които X или Y в желанието си да се свърже с името на Шопен е изсмукал от пръстите си — записал ги е в дневника си или ги е публикувал в своите „Спомени“. Обикновени анекдоти без стойност, историйки или характеристики, продиктувани от сълзливата мода. В коша всичко това!

И все пак дребните неща не бива да бъдат напълно отминавани — те са фонът на великите дела, те им дават вкус и багра, както понякога прилагателното, прибавено само от авторско кокетство, ще придаде сочност на важното съществително. Истина е, че Фридерик е бил денди, фин като морска пяна. Че или го е „възхитило божество с роза в коси черни“, или след едночасов разговор между него и Дьолакроа за приликата между музикалните тонове и тоновете в живописта и двамата са забравили този въпрос в полза… на английския шивач, при когото се обличал Фридерик и при когото Дьолакроа искал да си ушие топло и в същото време леко палто. Съгласен съм: Фридерик Франц Шопен е имал мимолетни приключения с кой знае колко жени и обичал понякога да употребява дори в писмата си думи, които печатно обикновено се заместват с многоточие.

* * *

Истина е също така, че седемгодишният Шопенчо е бил возен от разни дами от салон в салон като — с извинение — дресиран пудел. И че двадесет и пет годишният Шопенчо е забавлявал парижките контеси толкова усърдно, та дори Мицкевич трябвало да го сгълчи за тая негова палячовщина. И че в тази издържана в духа на „Страданията на младия Вертер“ епоха Фридерик усвоил сантиментални пози и излишни жестове.

И все пак не е вярно, че от тия дребни истини би могла да се изгради повестта за живота на Фридерик Шопен. Дори най-ценените от биографите любовни истории трябва да останат на заден план. Всяка от тях следва да получи мястото, което заслужава, и лавровото клонче, което й се пада. Но първо място се полага на разказа за работата и творчеството на Фридерик Шопен.

Ние, музикантите, сме на мнение, че за музиката не трябва да се пише, че в думите не може да се отрази нищо от нейната красота. Наред с това ние, писателите, смятаме, че за всичко трябва да се пише, за всяко човешко дело. Следователно и за музиката.

Да се опитаме да примирим тия две гледища.

Ясно е, че с никакви думи не може да се разкаже първата тема от Сонатата h-moll. Не ще помогне тук никаква проза, нито поезия — музиката трябва сама да заговори.

Но не по-малко ясно е и това, че първата тема на Сонаната h-moll, както и всички други мотиви и теми не са дошли от Страната на независимата от нищо Музика. Такава страна не съществува. Музиката е напълно човешко дело — дело не само на един човек-творец и на един човек-слушател. Темата на Сонатата h-moll е формулирал и записал с привидно абстрактни знаци Фридерик Шопен. Но тая соната е свидетелство за това, как се е отнасял Фридерик Шопен към видимия, живия, човешкия свят. Като я анализираме формално, ние ще открием едни или други методи на пресътворяване на темата или на изграждане на хроматичните модулации. Но когато я слушаме и преживяваме вълнението, предизвикано от общуването с велика творба на изкуството, ние схващаме, че тя е създадена не в света на абстракцията, а в ума на един напълно жив човек — човек, който е живял в дадена епоха, който е видял хода на историята, вълнувал се е от живота и смъртта, радвал се е на красотата или е протестирал срещу злото. „Свободата, която води народа към барикадите“ — видяна с очите на Йожен Дьолакроа и увековечена от него върху платното, е разбираема за всекиго. Същия този драматизъм на епохата, който Дьолакроа е видял, Фридерик Шопен го е чул. Стотиците тактове, написани от ръката на Фридерик, са също тъй изразителни, както „Свободата“, макар само етюд №12 да е наречен „революционен“.

И тъй, както с никакви думи не може да се изрази красотата на музиката на Шопен, така, дирейки произхода й, вглеждайки се в работата на Фридерик, в страните, които е видял, в епохата, през която е живял, можем да схванем истинското величие на неговото дело — не само това величие, което проумяваме днес в концертната зала, а и онова, което се е създало преди сто и двадесет или сто и десет години. В концертната зала лесно може да се забрави, че мазурката, която за нас е лирично вълнение, някога е могла да бъде за нейния творец не само лирично вълнение, но и борба.

* * *

Никой не ще нарече Фридерик политик.

При посещенията си в „Джюрка“ — кафененце, което се е помещавало в двореца на теперовци на улица Мьодова, срещу магазина за ноти на пан Бжезин — Шопен е сядал на една маса с хора, които са имали собствени гледища в областта на политиката. И то гледища твърде наситени с якобински и декабристки идеи. Той сигурно е бил свидетел на не един горещ и „възмутителен“ спор.

Знаем само толкова: той е слушал и мълчал.

При госпожа Санд — в Ноан или на улица Пигал — са идвали Пиер Леру, Блан, Льодру-Ролен, Дьолакроа… Тези хора са говорели за революцията с въодушевлението на революционери. Самата госпожа Санд била редакторка на „Revue independante“ заедно с Пиер Леру.

Фридерик се срещал често с тия хора: случвало се ден след ден да слуша водените спорове на теми, прокълнати в салоните на ротшилдовци и на чарторисци и навяващи страх в тия салони. И в този случай за него знаем само, че слушал и мълчал.

* * *

По онова време разговорите и споровете били особено на мода. Вечерите, през които са били разчепквани извънредно важни проблеми, траели по пет, шест, седем часа. В писмото си до госпожа Ханска за своето посещение в Ноан Балзак съвсем мимоходом споменава факти, които за нас са необикновени: „Тя (госпожа Санд) живее горе-долу като мен. Ляга да спи в шест часа сутринта и става към обед, докато аз си лягам в шест часа вечерта и ставам в полунощ; естествено аз се приспособих към нейния начин на живеене. Така че цели три дни бъбрихме от пет часа след обяд до пет заранта.“

Фридерик не ценял сериозните разговори, нито споровете. Когато бивал в малка и весела компания, той говорел, забавлявал, развличал и сипел комплименти. Принадлежал към най-духовитите хора на артистичния Париж — великолепен имитатор, великолепен събеседник. Умеел майсторски да води диалози, „триа“ и „квартети“. Балзак, Лист и Хайне блестели еднакво както в големите салони, така и сред хората, които се увличали във философски или политически спорове; а Фридерик се скривал зад паравана на формалната учтивост или на мълчанието. Ако заговарял — то било само с музиката си. Тогава „говорел“ дълго, „говорел“ на теми велики и съществени — мъдреци, поети, политици му отстъпвали думата. Мицкевич се отдръпвал в засенчения ъгъл и слушал с притворени клепачи, Хайне криел лицето си в ръце.

Отначало Лудвиг ван Бетховен посветил своята Трета симфония на консула на френската революция — генерал Бонапарт. Когато Бонапарт захвърлил консулското достойнство в полза на императорската корона, Бетховен скъсал листа с посвещението.

Фридерик посвещавал своите творби на друга основа. Тия посвещения били обикновени актове на вежливост от негова страна. На графиня тази или онази — защото такъв бил редът. От вежливост също така — и на някоя си там княгиня или издател. Ако издателят не проявявал готовност да даде исканата цена, Фридерик оттеглял посвещението си: не иска хитрецът да плати, в такъв случай посвещавам другиму.

А композициите, родени в атмосферата на любовта и копнежа му към Мария Водзинска, той посвещава на такива личности, от които не му е ставало нито по-топло, нито по-студено. Стигало само това, че тия личности носели блестящи титли — графиня Апони, графиня Лобо, Баронеса д’Есг и баронеса Вилинг… За Фридерик посвещението е жест, който в основата си е плод на обикновена вежливост — жест толкова механичен, колкото и прекрасно наученият поклон.

В посвещенията си Бетховен манифестирал своите мисли — Фридерик нямал тоя обичай. Както нямал обичай да изказва демонстративно убежденията си или мнението си по най-важни въпроси или за най-близките си хора.

Когато четем писмата на Шопен до домашните му или до неговите приятели, намираме много думи на любов, почит, уважение, на спомени и привързаност — за днешния читател тяхната чувствена атмосфера има изумително висока температура. Ала дори и тук ние оставаме разочаровани. Да сравним писмата на Фридерик с писмата на съвременниците му. Тяхната стилистика се диктува от епохата на сантиментализма и романтизма — всяка стъпка е любов, и то с какви само прилагателни нагиздена! Всяко писмо, дори най-обикновеното, представлява разжарена до побеляване „лирично-философска“ поема. Дори му се гади на човек. Писмата на Фридерик — особено тия от зрелите му години — в сравнение с писмата на неговите съвременници губят от своята сантименталност и изглеждат все по-студени.

И тъй, упорито се възвръща един и същ мотив — пестеливост в думите, въздържаност в особено изразителното проявяване на мислите и чувствата. Фридерик е блестящ и красноречив, умее да очарова и да учудва със своето остроумие. Но в същото време той упорито мълчи по въпроси, които прекрачват границата на светския разговор.

Веднъж само, в щутгартския вестник, той ще се изкаже открито — и тогава в думите ще се прояви Шопен почти равен на Шопен от прелюдите и етюдите. Страниците на вестника таят вълнения, не по-малки от тия, които ще разкрие в разтърсващо поетическо видение импровизацията на Конрад^[13].

Ала това е факт, който няма да се повтори — Фридерик отново ще „замълчи“. Отново писачите на дневници и спомени и историците ще се оплитат в мрежата на лигави анекдоти и предполагаеми факти. От писмата, които понякога могат да бъдат смятани за прекрасна литература, ще се мъчат да открият скритите мисли; в портретите, сметките и чуждите разкази ще дирят истината за великия артист.

Да — не е нито лесно, нито просто нещо да се доловят чувствата, копнежите и мислите на човек, който не обича сериозните разисквания, който не се разкрива в писмата си, който дори посвещенията на творбите си пише равнодушно и мимоходом.

За Балзак, за Мицкевич, за Словацки или за г-жа Санд можем да узнаем почти всичко от собствените им думи. Тук му е мястото да кажем, че и Фридерик можем да опознаем и да разберем. Но само тогава, когато при пресъздаването на образа му не забравим нито за миг красноречието на неговата музика.

Защото скритият и затворен в себе си Фридерик Шопен е могъл да посвещава творбите си на хора, които времето отдавна вече е заличило от човешката памет — но въпреки това той не е скрил истината, че едва ли не цялото си творчество е посветил на своето отечество.

Могъл е също да мълчи, когато до късна нощ са се водели горещи спорове — да свива рамене, когато го питали за мнението му по най-парливи въпроси. Но не е забравял да влее в творбите си толкова от съдържанието на своята епоха, че те да струват хиляди пъти повече, отколкото преливаните от пусто в празно фрази на Жорж Санд, повече от тирадите на „Ернани“ или от „Арфите и езерата“ на господин Ламартин.

Колко много — и то колко прочути, колко „пламенни“ и „велики“ — хора от онова време смали самото време. Гледаме към тях през историята като през обърнат бинокъл. В това време този, който е бил ценен почти изключително като реформатор на пианото (За съжаление! За съжаление — както са казвали тогава — само на пианото!), израсна до големината на паметник, който си издигнаха епохата и народът.

* * *

Още веднъж ще се върнем към царството на дребните неща — ще се върнем и към посвещенията. Защото във всичко това се спотайва нещо не съвсем ясно.

Как така? Всекидневният Фридерик е денди като морска пяна — носи ръкавички, от които после в Париж произлиза модата „а ла Шопен“, и фракове, на чиято кройка ще завиди сам граф Флаол. Всекидневният Фридерик не обича да бъбри за големи работи. Обича вместо това да стреля с очи подир божеството с роза или божеството с камелия, обича извънредно много ptifurki^[14], удобен кабриолет… Дали ще бъде бал у варшавските радзиви-ловци, или прием у виенските или парижките ротшилдовци — Фридерик е един от най-очарователните танцьори и завъртва главите на госпожиците с най-блестящи титли. Списъкът на приятелите и учениците на Фридерик се състои в по-голямата си част от имена из Готския алманах или най-малко из книгата за гербовете от Папроцки — по-малко, дума да не става. Жилищата му на Chaussee d’Antin, на rue Tronchet или на rue du Montblanc са като бомбониерки. Витринките са пълни със сребро, кристали, порцелан, по стените миниатюри, мебели благородни и скъпи, разни perpendykuly^[15] и статуйки от бронз и, разбира се, цветя, цветя, цветя.

През първите седем или осем години на парижката си кариера Фридерик е гост на най-елегантните салони в Париж. Кой смее да отрече, че най-елегантните салони в Париж са били тогава най-елегантните в света? А салоните във Виена, Лондон, Варшава, Дрезден, Мюнхен? Тъкмо в тая среда са текли двадесетте и тридесетте години от живота на Фридерик; стъпвайки по лъскавите подове на тия салони, Фридерик Франц Шопен се е отправял към приготвените за него инструменти.

Нещо повече: седнал пред тия инструменти, Фридерик е вълнувал сърцата с гербове с ритъма на валса, с елегантен пасаж и с елегантната кройка на дрехите си. Тук могат да се отнесат и няколко ноктюрни, някои етюди или прелюди — лирични или блестящи играчки. Ала все по-често — от година на година по-често и по-изразително — в струните на тия инструменти почва да отеква глас от друг свят, различен от света на позлатените канделабри и персийските килими.

Днес обаче — това знаем вече сигурно — пианото на Шопен е паметник, издигнат в чест на епохата и народа, на целия народ. Обитателят на стаите на Chaussee d’Antin или на rue Tronchet, гостът на парижките салони, още преди сто години е отстъпил мястото си на човека, който е „издигнал хората до човешкото“. Оказа се, че „създаденият“ от чарторисци и радзивиловци артист дължи величието си на изкуството и въображението на хора, които не са зарегистрирани в книгите за гербовете или в алманасите.

Всекидневието на Шопен е протичало в скъпа и комфортна обстановка. Какво е останало в работата му от тая атмосфера? Много малко от мислите си е посветил той на дребните и ненужни неща — всекидневието на елегантния пианист и композитор.

* * *

Фридерик Шопен е бил човек, който виждал преди всичко и над всичко своята страна и хората от тази страна. Не смятайте, че тия хора са били ухаещите на скъп парфюм красавици и фризираната знатна младеж. На Майорка, на rue Tronchet, в Лондон той е помнел преди всичко тези, които тогава били наричани трогателно „нашият народ“. Безименните жители на Шафарня, Оборув, Нешава — жителите на малките селца и на задимените схлупени хижи, босите момчета и набръчканите като печени ябълки старци — ето предмет на творческата му памет. И не мислете, че само томът мазурки неоспоримо свидетелствува за това. Какво е всъщност онова славно, трогателно полско в Шопеновата музика! Именно памет, непрестанна, най-вярна памет за изкуството, и въображението на малките селца в Мазовше.

Фридерик Шопен е живял в стаи, наредени като бонбониерки. Но аз не мисля, че стените са ограничавали погледа му.

В ония години Европа е живеела сито, удобно и спокойно. В салоните, в стаите, в дворците дремела именно сито, спокойно и удобно Европа на флаоловци и ротшилдовци.

Ала по улиците на другата Европа били издигани барикади — на барикадите се е воювало за свобода, воювало се е в Париж, във Варшава, в Италия и в Австрия. По булевард „Poissonniere“ се е пеело „Allons enfanfs…“, по „Краковске пшедмешче“^[16] се носела мелодията на „Варшавянка“.

Веднъж само Фридерик е описал на Титус Войчеховски сцена от такава борба за „вашата и нашата свобода“. Господин Хьосик цитира това писмо с вълнение: „Трябва да се учудваме на живостта и пластичността на това описание. Всичко се вижда.“

Малко е да се каже, че „всичко се вижда“. Трябва и да се слуша — в музиката на Шопен човек ще чуе хиляди пъти повече от ехото на тази сцена. На спокойния и сънлив чар на стаите, окичени с макати^[17] Шопен е посветил твърде малко от вълненията си. Наред с това на делото на другата, борещата се Европа — колко вдъхновени от драматизма на епохата мисли!

Творческите дни на Шопен протичали в света на борбата — дори малката мазурка, дребното наглед лирично вълнение, е било етап от тая борба. В патетичните фрази на сонатите, полонезите, етюдите и баладите се е отразявал патосът на бореща се Полша и на бореща се Европа. Със скромните теми на мазурките Фридерик давал доказателства, че помни хората, за които неговите регистрирани в алманасите приятели не искали и не позволявали да се помни.

Рано е да правим окончателни заключения. До тях нека да ни доведат следващите страници на тази книга. Наистина можем да започнем вивисекция на опусите, номерата и тоналностите. Излишен труд — ние, музикантите, знаем, че красотата на първата тема от Сонатата h-moll не може да се затвори в никакви думи.

Да се опитаме все пак да надзърнем във видимия свят на Шопеновата музика, да тръгнем по следите на творческите дни на Фридерик. Да се вгледаме в неговото всекидневие.

* * *

И тъй:

Както е известно, спори, се относно три рождени дати на Шопен. Официалният акт, намерен в броховската енорийска църква, казва нещо съвсем различно от това, което говорят писмата и традицията. И до ден-днешен не знаем дали това е бил слънчевият първи ден на месец март 1810 година, или облачният първи март 1809 година, или най-сетне някакъв си 22 февруари 1810 година. Но това не е важно.

* * *

Затова пък знаем, че първият и последен син на съпрузите Миколай и Юстина Шопен се е родил в Желязова Вола. При кръщението момчето получило имената Фридерик Франчишек. Кръстници му били (in effigie естествено) техни сиятелства: Франчишек Грембецки (от името на граф Фридерик Скарбек) и контеса Ана Скарбек.

Кръщението станало на 23 април — в началото на топлата пролет. Но детето ревяло отчаяно под струята студена, макар и осветена вода. Енорийският свещеник на Брохув, Ян Духновски, поклатил мъдро глава: „Има сили да плаче, ще има сили и да живее.“ Ала когато записвал в църковните книги този толкова тържествен за съпрузите Шопен факт, свещеникът сбъркал на два пъти презимето на бащата. Нищо чудно — презиме чуждо, неблагородно. И без това той се бил учудил, че кръстниците са от толкова знатен род. Наистина понякога се случва подобна проява на внимание. Пък и майката на момчето — Кшижановска. Казват, че била далечна братовчедка на Скарбековци. Свещеникът не сбъркал нейното презиме, макар че една Кшижановска не би трябвало да се жени за някакъв си Шопин или Шопен. Защото, въпреки че кръстниците са от знатно потекло, все пак действителни свидетели при кръщението са Юзеф Вижиковски, иконом, 38-годишен, и Фридерик Гещ, 40-годишен, и двамата жители на село Желязова Вола. Затова нищо чудно, че свещеникът извършил службата доста набързо и без излишни церемонии. А пък Фридерик Франчишек ревал дълго след „излизането му“ от кръщелнята. Едва по пътя се уморил от реването и заспал.

Трябва при това да се признае, че Фридерик — когото веднага започнали да наричат Фрицек, Фрицуш, Фрицинек — бил склонен към плач. Това е присъщо на всички слабовати и хилави деца.

Когато благодарение на щастливото стечение на обстоятелствата (т.е. благодарение на протекцията на скарбековци, у които бил гуверньор, и „благодарение“ смъртта на професора от варшавския лицей Махе) пан Миколай бил назначен за професор в лицея, наложило се да напусне Желязова Вола. Пътуването радвало всички — пътуване до Варшава, назначение — какви прекрасни доказателствата общественото издигане на пан Миколай!

Само Фридерик не се радвал — плакал. За него целият тогавашен свят се съдържал само в собственото му слабо, дребно телце, толкова чувствително на болки, на студ и глад. Когато след многочасово пътуване колата със семейството и имуществото на Миколай Шопен спряла в двора на Саския палат, лицето на детето било все още мокро от сълзи, при все че малкият не е имал вече сили да вика.

Ала пан Миколай бил щастлив: професорски пост, жилище в столицата, жилище (останало от проф. Махе) просторно, удобно, столично; ректорът на лицея, проф. Богумил Линде, му обещал съдействие да получи разрешение да отвори пансион за ученици от лицея… Пан Миколай имал куп основателни поводи да бъде радостен. Особено важен бил въпросът за пансиона. Професорската заплата е почетна, но скромна. А пансионът би могъл чувствително да подобри финансите му.

Удало му се. Нещо повече: в скоро време предприятието на пан Миколай било признато за един от най-модните, най-ценените и — това е важно, много важно — най-скъпите пансиони във Варшава. Един от пансионерите на семейство Шопен, Еустахи Марилски, твърди, че „главите на най-видните семейства в страната гледаха да настанят синовете си в тоя пансион, въпреки огромните за времето си такси, които достигаха до 4000 злоти годишно на ученик“. И макар да е добавил, че „на не толкова заможните понякога бяха правени намаления“, можем да бъдем сигурни, че благоденствието на тоя дом е растяло от година на година. Подът на жилището ставал все по-лъскав, макатите по стените се увеличавали, докараните от Желязова Вола мебели преминали в ръцете на случаен търговец — накрая, след новите кресла, фотьойли, маси и скринове, в салона било внесено ново красиво пиано, производство на най-добрия майстор на тия инструменти във Варшава, Буххолц.

Трябва да се знае, че „тук музиката съставлява важна част от доброто възпитание… във всеки по-добър дом има поне «флюгел» и някой, който свири на него, много често великолепно“. Тъй говори за Варшава кореспондентът на издавания в славния град Лайпциг вестник „Allgemeine musikalische Zeitung“.

Пани Юстина не свирела великолепно. Но все пак свирела така, както е трябвало да свири на моден инструмент, primo: млада госпожица от дом, който се родее със скарбековци, secundo: жената на ръководителя на пансион за синовете на най-достопочтените семейства в страната.

Пансионерите взимали при нея уроци по музика — освен това в дните, когато в дома на семейство Шопен се е явявал пан Касотри, учител по танц, по време на урока пани Юстина трябвало да акомпанира на него и на пансионерите. Защото и танцът, както умението да свири човек на пиано или на клавикорд се смятало за важна част от доброто възпитание.

Новия флюгел пан Миколай купил, изглежда, през пролетта на 1811 година. Пани Юстина свирела охотно на него — клавиатурата не била смущавана от жълтата сянка на старостта на пианото, струните вибрирали удивително чисто и звучно. Тонът на инструмента съответствувал на блясъка на новите мебели и на краските на новите бродерии и радвал ушите на всички в къщи — с изключение… с изключение на Фридерик Франц! Да — щом чуел музика, Фридерик започвал отчаяно да плаче! И тъй сълзи, крясъци, нацупени бузи и отчаяние в очите с орехов ирис и с лазурни зеници. Откъде тоя плач? Децата обичат музиката — тя ги успива, „люлее ги приспивно“. С ленивия си, подобен на ветрило ритъм песните край люлката забавят пулса, притварят клепките… А Фридерик избухвал в плач, щом чуел музика.

И ето — при тоя чудноват факт, — време е да завършим. „уводните бележки и сведения“. Защото ми се струва, че плачът на Фридерик е първият сигнал за сетнешните му творчески дни, сигнал наглед нелеп, но всъщност достоен за искрено внимание. Тоя плач свидетелствува за рядка чувствителност. Не се е знаело още дали тая чувствителност е недостатък, или качество; дали е чувство на страх пред масата хармонични звуци, или чувство на вълнение. Изглежда, че пани Юстина се е безпокояла от тоя плач.