Джулия Куин
Приказка за две сестри (8)

Епилог

 

— Ето къде сте била, мисис Марчбанкс!

Лидия се усмихна замечтано, когато Рупърт я преведе през входа на Портмийдъу Хаус. Не беше голяма колкото Тортнън Хау, която от своя страна също не бе особено голяма и дори не бе тяхна, поне не докато чичото на Рупърт не предадеше богу дух.

Но нищо от това не изглеждаше важно. Те бяха женени, и бяха влюбени, и докато бяха заедно, нищо нямаше значение — дори и зает дом.

Още повече, чичото на Рупърт нямаше да се върне поне седмица.

— Питам — каза Рупърт като присви очи. — Какво е това?

Лидия проследи погледа му до стегнато увита кутия, стояща на масичката до входната врата.

— Сватбен подарък, може би — промърмори тя с надежда.

Той и отправи суховато изражение.

— Кой изобщо знае, че сме женени?

— Само всички вкъщи, които дойдоха да ме видят как ще се омъжа за лорд Бъруик, предполагам — те вече бяха чули за брака на Шарлот с Нед. Лидия не можеше да си представи що за слух беше това.

Вниманието на Рупърт бе вече изцяло върху кутията. С внимателно движение той освободи писмото под панделките на кутията и плъзна пръст под восъчния печат.

— Скъпо е — осведоми той. — Истинско писмо, а не евтина хартия.

— Отвори го — настоя Лидия.

Той спря за малко, колкото да й отправи обидено изражение.

— Какво мислиш, че правя?

Тя го грабна от ръцете му.

— Твърде си бавен — с алчни пръсти, тя разкъса плика и измъкна писмото от него, разгъвайки го така, че да могат да прочетат писмото заедно.

С тази бележка ви изказвам благодарности

И ви уверявам, че ще избегнете всички банкови формалности.

С откраднатата булка услуга ми направихте

Мой спасител се оказахте,

коя наистина обичам ми доказахте.

В таз кутия френско бренди има

И бонбони за вашата любима.

Но истинския дар в моите стихове лежи

Така че да избегнете проклятието на лошите пари.

Доказателство за къща са те,

Която ваш дом наречете.

И скромна издръжка до живот за вас,

Защото вашето бягство съпругата си да открия ми даде шанс.

Желая ви щастие, здраве и любов

(жена ми ме увери, че приличала на гълъб)

Едуард Блайдън, виконт Бъруик

Няколко минути минаха преди Рупърт или Лидия да проговорят.

— Колко изключително щедро от негова страна — промърмори Лидия. — Не мога дори и да си представя, че е с такова сериозно мозъчно поражение. Защо мислиш, е писал в рими? — тя преглътна и очите и се насълзиха. — Горката Шарлот.

Рупърт постави ръка на рамото й.

— Сестра ти е направена от здраво желязо. Ще се справи.

Лидия кимна и му позволи да я заведе в спалнята, където тя напълно забрави, че изобщо има някакви роднини.

 

 

 

— О, Нед, не си го направил! Шарлот постави ръка на устата си, когато той й показа копие от бележката, която бе изпратил на Лидия и Рупърт.

Той вдигна рамене.

— Не можах да устоя.

— Много е щедро от твоя страна — каза тя опитвайки се да говори тържествено.

— Така си е, нали? — промърмори той. — Трябва да покажеш своята благодарност, не мислиш ли?

Тя стисна устни в опита да не се разсмее.

— Нямах никаква идея, — каза тя, отчаяно опитваща се да не показва емоция, — че си бил такъв талантлив поет.

Той помаха с ръка във въздуха.

— Римуването изобщо не е толкова трудно, веднъж като се захванеш.

— Наистина?

— Наистина.

— Колко време ти отне да напишеш тази… поема? — тя погледна към парчето хартия и се намръщи. — Макар, че изглежда ужасно нечестно спрямо Марлоу и Шекспир да го наричам така.

— Шекспир и Марлоу няма защо да се страхуват от мен…

— Да — промърмори тя, — поне това е ясно.

— … не възнамерявам да пиша повече поеми — довърши той.

— И затова, всички ние сърдечно ти благодарим — каза Шарлот. — Но още не си отговорил на въпроса ми.

Той я погледна лукаво:

— Задавала ли си ми въпрос?

— Колко време ти отне да го напишеш? — повтори тя.

— О, беше си нищо работа — каза небрежно. — Само четири часа.

— Четири часа? — повтори тя, задавяйки се от смях.

Очите му блестяха.

— Исках да се получи добре, разбира се.

— Разбира се.

— Няма смисъл да правиш нещо, ако не си добър в него.

— Разбира се — каза тя отново. Само това можеше да каже, тъй като той я бе обгърнал и целуваше врата й.

— Как мислиш, дали бихме могли да спрем да говорим за поезия? — прошепна той.

— Разбира се.

Той я побутна към канапето.

— Може би трябва да те запленя тук и сега?

— Разбира се — тя се усмихна.

Той се отдръпна назад, лицето му бе сериозно и едновременно нежно.

— И ще ме оставиш да те обичам вечно?

Тя го целуна.

— Разбира се.