Дейвид Балдачи
Хладнокръвният Стоун (9)

9

Хари Фин дишаше с помощта на кислороден апарат и гледаше през стъклото на специално изработен скафандър. Движението беше толкова бързо, че не виждаше почти нищо. Бурята бушуваше с пълна сила и хората на палубата без съмнение бяха мокри до кости. Не беше по-добро и положението на мястото, на което се намираше Фин. Верен на страстта си към необичайните начини на пътуване, той се беше залепил от външната страна на корпуса, близо до кърмата, с помощта на специално приспособление, което не се предлагаше на пазара. Открил нищожен пропуск в наблюдението — електронно и на живо, в момента той представляваше малка жива раковина, залепена за оловносивия корпус на военния кораб. Тук беше далеч по-неудобно в сравнение с багажното отделение на онзи самолет. На два пъти без малко не беше отнесен в открито море въпреки специалното си приспособление. Ако това се беше случило, животът му най-вероятно щеше да свърши между огромните двойни витла, които тласкаха кораба напред. Пътуването му започна от един строго охраняван пристан на военноморската база в Норфък. Но „строгата охрана“ се разпадна в момента, в който Хари Фин проникна в периметъра, използвайки част от богатия си маскировъчен арсенал и типичната самоувереност на вътрешен човек, независимо от обстановката и конкретната ситуация.

Корабът намали ход, завъртя се и започна да се приближава към десния борд на един много по-голям съд. Фин го изчака да спре и се гмурна под вода с енергични движения на краката. На гърба си имаше раница от непромокаема материя, а около кръста му беше закрепен електронен уред, който не позволяваше да бъде засечен от сонарите на двата съда. Потапяйки се още няколко метра, Фин се обърна и започна да приближава втория кораб. Той газеше много по-дълбоко от онзи, с който се беше придвижил дотук, и защото тежеше над 80 000 тона, носеше на борда си близо сто бойни самолета и 6000 души персонал, задвижваше се от два атомни реактора и струваше на американските данъкоплатци над 3 милиарда долара.

Стигна до избраното място, закачи уреда към долната част на корпуса, под ватерлинията, и две минути по-късно вече плуваше обратно, заобикаляйки отдалеч огромните витла. Беше приел тази мисия главно защото тя предлагаше добра тренировка за една друга, доста по-лична задача. Докато по-малкият кораб го отнасяше към брега, той мислеше главно за нея. Когато акостираха, Фин демонтира хитроумното приспособление и заплува към един уединен кей. Там се освободи от оборудването, проведе един телефонен разговор и се насочи към помещението на дежурния офицер, придружаван от група висши офицери. Повечето от тях се бяха обзаложили, че никой не би могъл да направи това, което току-що беше направил Фин — да заложи бомба под корпуса на самолетоносача „Джордж Уошингтън“, клас „Нимиц“, който се намираше в открито море, недалеч от бреговете на Вирджиния. Бомбата беше достатъчно мощна, за да потопи огромния кораб заедно с всичко живо на борда плюс бойни самолети за два милиарда долара.

Този път адмиралът, главнокомандващ Атлантическия флот, и подчинените му офицери, бяха взривени от 10-мегатонова бомба, хвърлена от председателя на обединените началник-щабове — армейски генерал с четири звезди на пагона. Този човек не можеше да скрие задоволството, с което подхвърли горещия картоф на колегата си от флота, а след това му вдигна такъв скандал, че според присъствали на срещата им крясъците му се чували чак до Пентагона, отстоящ на триста километра от мястото на събитието. Фактът, че Фин е успял да изпълни тази почти невъзможна мисия, стигна до ушите на министъра на отбраната и той побърза да му предложи пост във ведомството си.

Офертата предизвика остра реакция от страна на министъра на вътрешната сигурност. Двамата членове на кабинета се счепкаха като ученици на игрището и скандалът бе прекратен лично от президента, който ги привика на съвместна видеоконференция и категорично обяви, че Хари Фин остава там, където се намира в момента: независим сътрудник на МВС. Победен, но непримирим, министърът на отбраната се качи на хеликоптера си и отлетя за Вашингтон.

Хари Фин остана в Норфък за кратък брифинг пред унизените и мрачни представители на охраната в базата. Любезен и почтителен както винаги, той не им спести нищо. Провалът е налице, осъществих пробива по този и този начин, ето какво трябва да направите, за да предотвратите проникването на истински терорист.

Това, с което си вадеше хляба Фин, беше популярно в професионалните среди с наименованието „червени клетки“. Така го беше нарекъл авторът на програмата — един бивш тюлен. Проектът беше стартирал веднага след края на войната във Виетнам, когато един вицеадмирал поискал проверка на сигурността на военните подразделения под негово командване. След 11 септември той обхвана проверката и на цивилни обекти, които представляваха интерес за терористите и други престъпни организации.

Хората с уменията на Фин, почти всичките бивши военни, получаваха задачата да се организират в терористични „клетки“ и да проникват в строго охранявани обекти. Тези операции често се осъществяваха по нетрадиционен и силно „персонифициран“ начин. Това означаваше, че Фин и колегите му трябва да овладеят до съвършенство уменията на терористите, чиито акции се опитваха да предотвратят. За момента властваше мнението, че мюсюлманските терористични групировки не притежават кой знае какви технически умения. Дори след 11 септември в американските разузнавателни кръгове надделяваше убеждението, че подобни терористични клетки не са в състояние да проникнат в стратегически важни обекти или да направят каквото беше направил Фин в онзи пътнически самолет. Те можеха да се самовзривяват на обществени места и да насочват отвлечени самолети във високи сгради, но нападението срещу атомна електроцентрала или военен обект бе съвсем друга игра.

Това мнение властваше доста дълго време, но политиците и висшите военни най-накрая проумяха, че заплахата от тероризъм в световен мащаб не идва единствено от мюсюлманите. Китай, Русия, бившите комунистически страни, а дори и няколко държави в западното полукълбо имаха основателни причини да причинят зло на Съединените щати. А тези държави разполагаха с инфраструктура, кадри и достъп до поверителна информация, за да осъществят решително и може би успешно нападение срещу американски секретни обекти. В резултат Фин получи заповед за проникване във военноморската база с всички средства, без ограничения по отношение на методите и техническото оборудване. И той я изпълни.

Други на негово място, включително хора от червените клетки, с които беше работил, положително щяха да отпразнуват този сериозен успех. Но Фин не беше като другите. Една важна причина го задържа ден повече в базата в Норфък. Големият му син Дейвид играеше в детския отбор по американски футбол, който беше на турне в района. Фин присъства на победния мач, а вечерта качи в колата радостно възбудения Дейвид и двамата потеглиха за дома. По пътя разговаряха за училището, за момичетата, за спорта. В един момент Дейвид, който на тринайсет години беше почти колкото баща си, изведнъж попита:

— А ти защо пътува чак дотук? По работа ли?

Фин кимна.

— Едни хора имаха проблеми със сигурността и ме помолиха да ги отстраня.

— Успя ли?

— О, да. Сега всичко е наред. След като открихме проблемите, останалото беше лесно.

— А за каква сигурност става въпрос?

— Различни неща. Нищо особено.

— Значи можеш да ми разкажеш, нали?

— Съмнявам се, че ще ти бъде интересно. С такива неща се занимават много хора и различни фирми по цялата страна. Единственото хубаво на тази работа е, че не съм длъжен по цял ден да вися на някое бюро.

— Веднъж попитах мама за работата ти. Тя каза, че не е много сигурна с какво се занимаваш.

— Според мен се е пошегувала.

— Не си шпионин, нали?

— Дори и да съм, нямам право да ти го кажа — усмихна се Фин.

— А ако ми кажеш, ще трябва да ме убиеш, а? — засмя се Дейвид.

— Всичко, което правя, е да откривам пропуските в системите за сигурност и да запознавам хората с тях.

— Като онези компютърни специалисти, които откриват вирусите? Значи си чистач на вируси!

— Точно така. Както вече ти казах, върша една доста скучна работа, но заплатата е добра и ни осигурява храна на масата. Между другото, ти изяждаш огромни количества от тази храна.

— Аз раста, тате. Хей, знаеш ли, че бащата на Бари Уолър сгащил с патрулката някакъв банков обирджия и се сбил с него, за да му отнеме пистолета? Бари казва, че онзи замалко не го гръмнал!

— Работата на полицая е доста опасна — кимна Фин. — А бащата на Бари е смелчага.

— Радвам се, че ти не се занимаваш с такива неща.

— Аз също.

— Продължавай със скучното чистене на вируси, тате — усмихна се Дейвид и шеговито го перна по рамото. — И гледай да нямаш неприятности!

— Ще се старая, сине — отвърна Хари Фин. — Ще се старая.