Дейвид Балдачи
Хладнокръвният Стоун (84)

84

Дългият и монотонен ден най-после започна да отстъпва място на здрача. Но до събирането на екипа на Стоун оставаха още няколко часа. Това беше добре, защото той се нуждаеше от тези часове за изпипване на плана за действие.

Фин, който от известно време нервно крачеше напред-назад във влажната изба, изведнъж спря и погледна Стоун.

— Трябва да видя семейството си, веднага! — отсече той.

Леся понечи да се възпротиви, но Стоун вдигна ръка и попита:

— Къде е то?

Получил отговор, той се обърна към Леся.

— Ще отида с него, а ти оставаш тук.

— Сама? — вдигна вежди старицата.

— За съвсем малко — успокои я Стоун. — Нищо няма да ти се случи.

Двамата напуснаха избата.

— Жена ти много ли зле се почувства? — попита Стоун, когато се озоваха навън.

— Много. И никой не би могъл да я обвинява.

— Ще вземем метрото, а след това ще повървим пеш.

— Ти си воювал във Виетнам, в специалните части — рече Фин. — Проверих.

— А ти?

— Откъде знаеш, че изобщо съм бил в армията?

— Не мога да ти кажа.

— Бях тюлен. Виж, ще ни трябва оръжие. У дома имах известни запаси, но най-вероятно вече са ги намерили. Какво да правим?

— Аз също имам скрито оръжие.

Трийсет минути по-късно Стоун остана пред един позападнал мотел в южната част на Александрия, а Фин влезе вътре.

Децата връхлетяха върху него и едва не го събориха на земята. Към тях се присъедини и лабрадорът Джордж, който започна да лае и да скача върху господаря си. Фин ги притискаше към себе си, но насълзените му очи търсеха лицето на Манди в тясната пролука между Дейвид и Сузи. Тя хлипаше, но без да се приближава към него.

Няколко минути по-късно той успя да овладее емоциите си и накара децата да седнат на леглото. Притиснала мечето, подарък от баба й, Сузи бършеше сълзите, които продължаваха да се стичат по розовите й бузки. Патрик нервно гризеше ноктите си, както правеше винаги преди мач. Сърцето на Фин се сви, защото този път причината беше у него.

— Какво става, тате? — нервно попита Дейвид.

Фин въздъхна тежко. По-скоро би излетял за Луната, отколкото да им каже истината. Докато пътуваха насам, той си намисли каква лъжа да им предложи, но сега това му се струваше невъзможно. Разбира се, нямаше как да им каже и истината: „Вижте какво, деца, аз съм убиец и полицията ме преследва.“ Защото те и Манди бяха всичко, което имаше. Елементарната човешка справедливост не предлагаше оправдание за това, което беше извършил.

— Случи се нещо в службата, Дейв — започна той и забеляза напрегнатия поглед на Манди. В него се четеше страх и още нещо, което Фин съзираше за пръв път. Недоверие. Той инстинктивно протегна ръка към нея, но тя се дръпна назад.

Това окончателно го отказа от версията, която си беше приготвил. Стана и се облегна на стената. Когато най-сетне беше готов и заговори, ги гледаше право в очите.

— Всичко, което знаете за своите дядо и баба, моите родители, е лъжа — твърдо започна Фин. — Дядо ви не е ирландец и не загина при катастрофа. Баба ви не е от Канада и не лежи в санаториум по собствено желание.

Замълча за момент и отново си пое дъх, опитвайки се да не обръща внимание на смаяните погледи, заковани в лицето му.

След което им разказа всичко. За Рейфилд Соломон, както в действителност се бе казвал дядо им — таен агент на американското правителство. За бабата рускиня на име Леся, която бе работила за родината си, преди да се омъжи за Соломон и да премине на страната на Америка.

— В един момент те са станали жертва на хора в ЦРУ, които са ги натопили несправедливо. Снимката на Рейфилд Соломон и до днес виси на една стена в Лангли, наречена Стената на срама. Но вашият дядо не заслужава да бъде там. Той е убит от същите тези хора, които са искали да скрият истината. Баба ви оцеля, но оттогава до ден-днешен е принудена да се укрива.

За огромно облекчение на Фин децата приеха обясненията му и дори се развълнуваха от разкритията.

— Но каква е истината? — попита Дейв. — Защо са станали жертва на ЦРУ?

— Не мога да ти кажа, момчето ми — въздъхна Фин. Много ми се иска, но не мога. Самият аз го научих съвсем наскоро.

— Къде е баба? — попита Патрик.

— Оттук отивам право при нея.

— Няма да си ходиш, тате! — проплака Сузи и уви ръце около краката му. — Не искам да ни оставяш!

Сърцето на Фин се сви при вида на сълзите, които обливаха лицето на малката му дъщеря. Взе я на ръце и я притисна до гърдите си.

— Искам да ти обещая нещо, миличка — прошепна той. — Ще ме изслушаш ли за момент? Моля те!

Сузи престана да плаче и се втренчи в баща си. Момчетата направиха същото. Бяха абсолютно неподвижни, сякаш не дишаха.

— Обещавам да оправя всичко! — заяви в настъпилата тишина Фин. — След това ще дойда да ви взема. Ще се приберем у дома и всичко ще продължи постарому. Кълна се, че ще бъде така!

— А как ще го направиш?

Въпросът беше зададен от Манди, която най-после пристъпи към съпруга си.

— Как? — повтори с остър глас тя. — Как ще оправиш всичко? Как ще се върнем към нормалния живот? Как изобщо можеш да ни измъкнеш от този… от този кошмар!

— Манди, моля те! — прошепна Фин и хвърли поглед към децата.

— Не, Хари! Няма да млъкна! Всъщност от колко време мамиш мен и децата? От колко време, Хари?

— От много време — прошепна с наведена глава Фин. — Съжалявам, но само ако знаеше…

— Не! — спря го Манди. — Не желаем да знаем! — Откъсна Сузи от прегръдките му и я притисна до себе си. — Обадих се на Дорис, съседката. Тя каза, че днес някакви хора са претърсили къщата ни. Попитала какво става и те отвърнали, че търсят теб. Казали й, че си престъпник!

— Не! — изпищя Сузи. — Татко не е престъпник! Не е, не е! — Малките й юмручета се стрелнаха към лицето на майка й.

Фин се пресегна бързо и я взе от Манди.

— Не бива да правиш така, Сузи! — скара й се той. — Никога не бива да посягаш на майка си, защото тя те обича повече от всичко на света! Обещай ми, че това няма да се повтори!

— Ти не си от лошите, нали? — изхълца детето.

Фин погледна жена си, после премести поглед върху синовете си, които го гледаха ококорени, с бели като вар лица.

— Не е от лошите, Сузи — разнесе се един глас зад тях. — Баща ти е добър човек.

Всички се обърнаха едновременно и се втренчиха в Оливър Стоун, който тихо се беше изправил на прага. Най-странното беше, че кучето кротко седеше до него и го гледаше в лицето, без да издава нито звук.

— Кой сте вие? — попита с несигурен глас Манди.

— Работя със съпруга ви — отвърна Стоун. — Двамата заедно се опитваме да поправим една огромна несправедливост. Мога да ви уверя, че той е достоен човек.

— Нали ти казах, мамо? — светна лицето на Сузи.

— Как се казвате? — попита Манди.

— За момента това е без значение. Важното е, че Хари ви каза истината. Или онази част от нея, която ще ви помогне да сте в безопасност. Появата му тук е свързана с огромен риск, но той настоя да ви види. Толкова много се безпокоеше за вас, че остави сама дори старата си болна майка. Наистина трябваше да ви види!

Манди погледна Фин. Той бавно протегна ръка. Тя се поколеба малко и после я пое. Пръстите им се преплетоха.

— А вие наистина ли ще успеете да поправите тази несправедливост? — попита след известно време Манди, обръщайки се към Стоун.

— Не зная, но със сигурност ще направим всичко възможно — честно отговори той.

— Но без да търсите помощ от полицията, така ли?

— Много бих искал да можехме, но поне за момента това е изключено.

Фин пусна Сузи на пода и се наведе да вдигне мечето й.

— Казах на баба, че много обичаш нейното мече — меко промълви той. Сузи взе играчката, а свободната й ръка се уви около крака му.

Двайсет минути по-късно Стоун каза, че е време да тръгват. Манди ги изпрати до вратата, прегърна съпруга си и се притисна в него. Децата запазиха почтително мълчание.

— Обичам те повече от всичко на света, Манди — прошепна в ухото й Фин.

— Оправи нещата, Хари — отвърна тя. — А след това ела да ни вземеш. Моля те!

Изминаха доста голямо разстояние, преди Фин да вдигне глава.

— Благодаря ти за всичко — промълви той.

— Семейството е най-важното нещо на този свят — тихо отвърна Стоун.

— От собствен опит го казваш, нали?

— Много бих искал да е от собствен опит, Хари — въздъхна по-възрастният мъж. — Но за съжаление не е така.