Дейвид Балдачи
Хладнокръвният Стоун (69)

69

Облечен в работните дрехи на екипа по поддръжката на Капитолия, Хари Фин стоеше пред Харт Билдинг с детонатор в ръка. Очите му бавно се плъзнаха по фасадата и спряха на етажа на Симпсън. В другата си ръка държеше устройство, което приличаше на айпод, но практически беше приемник на безжичната миникамера, монтирана сред цветята. Изображението на миниатюрния екран беше кристално ясно. Симпсън провеждаше заседание с няколко от своите сътрудници, най-вероятно докладвайки резултатите от своята „важна“ мисия на Карибите.

Фин търпеливо чакаше сенатора да остане сам в кабинета си, защото днес трябваше да умре единствено той. Не след дълго сътрудниците започнаха да се надигат и Фин се стегна в очакване. Симпсън се приближи до огледалото на стената, приглади косата си, оправи възела на вратовръзката си и седна зад бюрото.

Часът най-сетне настъпи. Палецът на Фин увисна над клавиатурата на блекбърито. Най-напред щеше да му изпрати имейл. Искаше да бъде сигурен, че преди да умре, сенаторът ще разпознае снимката на Рейфилд Соломон.

Палецът започна да се спуска към съответния клавиш. Сбогом, Роджър.

— Тате!

Разпознал гласа, Фин рязко вдигна глава.

— По дяволите! — беззвучно изруга той.

Дейвид Фин тичаше към него, ухилен до уши.

— Какво правиш тук?

Фин светкавично прибра апаратурата в сака, окачен на рамото му.

— А ти какво правиш тук, Дейв?

— Склерозата ли те друса, тате? — извъртя очи синът му. — Забрави ли, че днес имаме извънкласни занимания, които включват посещение на Капитолия? Ти лично се подписа под разрешението, а снощи на вечеря мама ми даде пари за закуска.

Лицето на Фин стана бяло като вар.

— Извинявай, сине, но напоследък съм претрупан с работа — смотолеви той.

— Какви са тези дрехи? — попита Дейвид, оглеждайки любопитно премяната му.

— В момента работя — тихо отвърна Фин.

— Страхотно! — засия синът му. — Искаш да кажеш, че си под прикритие?

— Не мога да говоря по този въпрос, сине. Всъщност трябва да си тръгваш. Присъствието ти тук е неуместно. — Фин искрено се учуди, че синът му не чува силните удари на сърцето му.

— Добре, де — помръкна момчето. — Знам какво е секретна мисия.

— Съжалявам, Дейв. Понякога наистина мечтая за нормална работа.

— И аз — промърмори момчето, обърна се и затича към съучениците си.

Фин отново погледна миниатюрния екран. Симпсън бе напуснал кабинета си.

Взря се в групичката младежи. Дейвид се стараеше изобщо да не гледа към него. След минута учениците вече крачеха по алеята, която водеше към Капитолия.

Фин тръгна в обратната посока. Екзекуцията се отлагаше. Сега трябваше да посети майка си. Беше се надявал да й занесе новината за смъртта на Симпсън. Вглъбен в мислите си, той не забеляза мъжа, който напусна позицията си зад близкото дърво и тръгна след него.

След наученото от Макс Химърлинг предишната вечер и Стоун дойде да види офиса на Симпсън, макар и отдалеч. Заповедта за ликвидирането на Соломон и атаката срещу него беше или негова, или на Грей. Засега нямаше как да стигне до Грей и това беше причината да насочи вниманието си към Симпсън. Но откри, че се налага едно малко отклонение. Нещата, които беше чувал за Хари Фин, бяха достатъчно любопитни, за да предизвикат интереса му. А също и това, което видя със собствените си очи. Професионалистът в него моментално усети, че този човек е добър, много добър. Хората наоколо, включително полицаите от охраната на Сената, със сигурност не виждаха нищо подозрително в него. Но Стоун беше различен от тях. Проверил много следи, които не доведоха доникъде, той инстинктивно вярваше, че този път ще е различно.

Последва Фин към станцията на метрото „Капитолий юг“ и успя да се качи в същия влак. Слязоха на Националното летище. Запазвайки разумна дистанция, Стоун видя как Фин влиза в мъжката тоалетна и излиза оттам, облечен в обикновени дрехи. Единствено сакът на рамото му беше същият. Сега вече Стоун беше сигурен, че предчувствието не го е излъгало.

Фин си купи двупосочен билет за един град в северната част на щата Ню Йорк. Застанал до гишето така, че да го чува, Стоун направи същото с фалшивата лична карта и парите на Анабел. Пулсът му леко се ускори, когато при паспортната проверка служителят се взря в снимката му. Но всичко мина добре и той си позволи да изгуби Фин от поглед. Знаеше на кой изход ще застане в крайна сметка.

Купи си кафе, разгърна някакво списание и зачака. Не след дълго обявиха полета и той спокойно се насочи към изхода за отвеждане на пътниците. Фин беше в предната част на пълния самолет, а Стоун в задната. След четирийсет минути вече бяха във въздуха, а след още час се приземиха. Тук нещата станаха по-деликатни, защото летището беше малко и почти пусто. Фин изглеждаше вглъбен в себе си, но Стоун нямаше как да е сигурен. Не можеше да го подценява, защото най-вероятно той беше онзи, който обикаляше и ликвидираше бившите професионални убийци.

Докато се питаше какво да прави, Фин му поднесе една малка изненада. Подминавайки гишето за коли под наем и дългата редица свободни таксита, той тръгна пеша по шосето към града.

Без да го изпуска от очи, Стоун се наведе над прозорчето на едно такси.

— Отложиха ми полета. Има ли нещо наблизо, до което да се разходя пеш?

— По пътя надолу има няколко магазина — обясни шофьорът, без да вдига очи от вестника пред себе си. — Ще ги откриеш между къщите и санаториума.

— Санаториум ли? — вдигна вежди Стоун.

— Ами да — ухили се шофьорът. — Можеш да отскочиш дотам, ако се интересуваш от спокойни старини.

Стоун се пъхна на задната седалка и каза:

— Засега просто карай. Бавно.

Човекът сви рамене, остави вестника си и запали мотора.