Дейвид Балдачи
Хладнокръвният Стоун (49)

49

Хари Фин подкара към един от жилищните комплекси в Арлингтън. Местата за паркиране бяха номерирани и той бързо откри онова, което му трябваше. Слезе и се насочи към лъскавия черен линкълн навигейтър, паркиран наблизо. Малкият уред се залепи за задния ляв калник на автомобила и мигащата червена лампичка на таблото бързо угасна. Обезвредил алармата, Хари измъкна от джоба си специалната „меча лапа“ и минута по-късно патронът на ключалката изскочи с тихо изщракване. Свали от огледалото за обратно виждане пластмасовия пропуск, който самонадеяният до глупост собственик на линкълна държеше винаги там, след което окачи друг, който изглеждаше по абсолютно същия начин, но не действаше. Липсваше му вграденият код, който Фин нямаше как да копира и който беше главна причина за кражбата. Собственикът със сигурност щеше да реши, че нещо се е повредило, и щеше да го замени с нов. Федералната агенция, която издаваше тези пропуски, беше известна с небрежното си отношение към излезлите от употреба, които никога не анулираше. Бюрократите, които се трудеха в нея, не правеха никаква разлика между стар и нов пропуск. Но за Фин това беше една много важна подробност.

Монтира патрона на мястото му, заключи вратите и притисна уреда към калника. Алармената система оживя, без да регистрира следи от намесата му. Ех, ако почтените граждани знаеха колко лесно могат да се лишат от собствеността си, поклати глава той. Все пак беше по-добре да не знаят и да си спят спокойно.

Подкара по обратния път и хвърли поглед към откраднатия пропуск. Добре, че не беше лош човек, иначе с известна обработка на пластмасовото покритие можеше да ликвидира цялата законодателна власт на държавата, всичките й 535 представители. Но на него му трябваше само един от тях. Само един.

 

 

Стоун, Анабел и Кейлъб бяха на задната седалка на един микробус. До тях седеше Майк Мансън, един от хората на Багър. Именно той им беше отворил вратата на Кейлъб с пистолет в ръка. Стоун не беше предвидил подобен развой на събитията и това недоглеждане може би щеше да стане причина за смъртта им.

— Е, как е Джери? — небрежно попита Анабел. — Някой да го е изпържил напоследък?

— Не знам за какво говориш — сухо отвърна Майк.

— Съмнявам се, че отиваме в хотела му — обади се Стоун. — Там е прекалено оживено.

Майк не отговори.

Кейлъб беше притиснал чело към страничното стъкло и очевидно беше на ръба на припадъка.

— Предполагам, че един малък подкуп няма да свърши работа, нали? — поинтересува се Анабел.

Кейлъб отлепи чело от стъклото и попита:

— Даваш ли си сметка, че за такива неща се влиза в затвора?

— Млъквай, да те вземат мътните! — изръмжа Майк и насочи пистолета в главата му.

Микробусът кривна рязко, за да избегне някаква кола, която го засече. При внезапното лашкане Майк неволно отклони поглед от Стоун. Само за миг, но се оказа фатално.

— Какво, по дяволите… — започна той, но тялото му се блъсна в страничната врата и пистолетът изтрака на пода. Стоун светкавично го грабна и опря дулото в главата му.

Лявата половина на Майк се гърчеше в спазми, причинени от пръста на Стоун, притиснал някаква точка близо до гръдния му кош.

— Стига, старче! — изпъшка с разкривено от болка лице той. — Дай ми този пистолет, преди да си се наранил!

Стоун натисна спусъка и куршумът откъсна част от ухото му, преди да пръсне страничното стъкло. После насочи пистолета в главата на шофьора.

— Спри веднага, преди да получиш следващия! — дрезгаво заповяда той.

Микробусът свърна рязко към банкета и спря.

Стоун се взря в слисания Майк, от чието ухо бликаше кръв.

— Следващия път имай грижата да завържеш хората, които отвличаш, синко. Така няма да изглеждаш като пълен идиот.

— Кой си ти, по дяволите? — простена Майк.

— Моли се никога да не узнаеш.

Завързаха Майк и шофьора с въжетата и коланите, които откриха в багажника. Замъкнаха ги в канавката, пребъркаха ги, но не намериха документи и ги зарязаха.

Стоун седна зад кормилото и подкара.

— Хей, добре ли си? — обърна се към Кейлъб Анабел.

— Добре съм — отвърна със зачервено лице той. — Защо да не бъда? В рамките на по-малко от час проникнаха в дома ми, отвлякоха ме и едва не ме убиха. На всичкото отгоре онова чудовище Багър вече знае, че съм го излъгал. Знае и къде живея, и къде работя. Каква радост, господи!

— Е, все пак отървахме кожата — обади се Стоун. — И това е нещо.

— Засега отървахме кожата! — поправи го с горчив глас Кейлъб.

Стоун извади телефона си и му го подаде.

— Обади се на Алекс в дома му. Номерът е запаметен. Разкажи му какво се случи и му опиши мястото, на което зарязахме хората на Багър. — Погледна към Анабел и каза: — Твоят Джери допусна голяма грешка. Сега разполагаме с нещо, което ще ти спести доста усилия и нерви.

Кейлъб приключи разговора и микробусът продължи по нанадолнището. Веднага след завоя пред него изскочи очукан камион, който му прегради пътя. Стоун рязко нави волана, опитвайки се да избегне удара.

— Баща ми и Рубън! — изкрещя Анабел.

Зад кормилото на камиона действително седеше Пади Конрой, а до него беше внушителната фигура на Рубън. Старецът спря редом с микробуса и смъкна стъклото.

— Какво, по дяволите, правите тук вие двамата? — провикна се Анабел.

— След като си тръгнахте, ми хрумна, че Багър е ходил в библиотеката при Кейлъб и вероятно го е проследил до дома му — извика в отговор Рубън. — И с Пади решихме да се притечем на помощ.

— Пристигнахме пред блока на приятеля ви точно навреме, за да видим как ви извеждат — добави Пади и насочи показалец към Стоун. — Рубън ми каза, че ти трябва само секунда разсейване, за да овладееш ситуацията. И излезе прав. Много си ловък. Сега разбирам защо ти се доверява дъщеря ми.

Стоун стрелна с поглед Рубън.

— Ние с Пади си поговорихме по пътя — ухили се гигантът и плесна кльощавия ирландец по гърба. — Кара страхотно!

— Едно време бях шофьор — забързано рече Пади. — В армията, разбира се.

Стоун отново потегли, а Пади и Рубън ги последваха. След успешното отърваване от хората на Багър всички бяха в повишено настроение. Което беше доста прибързано.

Алекс беше изпратил двама от агентите си на мястото, на което бяха зарязали нападателите, но тях вече ги нямаше. Следващите новини също не бяха добри.

Пистолетът на Майк се оказа с изтрити номера, а микробусът — краден. Похитителите не бяха споменали името на Багър и нищо не можеше да ги свърже със собственика на казиното. ФБР нямаше никакви основания да го прибере за разпит. Всичко това беше предизвикало основателно недоволство в бюрото, което бе дало на Алекс да разбере, че следващия път едва ли ще хукнат при първия подаден сигнал.

По всичко личеше, че войната с Багър трябва да започне наново, от изходна позиция.

Най-разтревожен от този факт беше Оливър Стоун. Оръжие без номера, откраднат микробус, липса на документи у изпълнителите, внезапното им изчезване от канавката. Ами ако похитителите изобщо не бяха пратени от Багър? Ами ако искаха да пипнат него, а не Анабел?