Дейвид Балдачи
Хладнокръвният Стоун (38)

38

Хари Фин видя как по-малкият му син Патрик замахна с бухалката, но не успя да улучи топката, летяща на височината на очите му. Родителите около Хари нададоха възгласи на разочарование. След третия неуспешен замах на Патрик мачът приключи. Момчето на втора база, което можеше да изравни резултата, пропусна шанса си заради него.

Десетгодишният син на Хари тръгна унило към скамейките, влачейки своята бухалка, докато победителите ликуваха. Треньорът на Патрик събра отбора за кратък разбор, след което момчетата получиха традиционната закуска — най-важния ритуал на деня за мнозина от тях. После родителите започнаха да прибират бъдещите звезди в колите си.

Патрик продължаваше да седи на скамейката с ръкавици и шлем, сякаш очакваше нова възможност за хоумрън. Фин взе един пакет със закуска и седна до него.

— Играта ти беше отлична, Пат — рече той и му подаде пликче чипс и кутийка портокалов сок. — Гордея се с теб.

— Аз пропуснах удара, тате — унило поклати глава Патрик. — Загубихме заради мен.

— Но преди това два пъти стигна до първа база, направи две точки и три удара в игрището. Хвана топка, която излизаше извън оградата с двама играчи на бази плюс два аута. Това лиши другия отбор от три точки. — Хари прегърна момчето през раменете и добави: — Играта ти беше добра, но в бейзбола е така — невинаги можеш да спечелиш.

— Затова ли казваш, че загубата калява характера?

— Да. Разбира се, ако не се превърне в навик. Никой не обича неудачниците. — Закачливо потупа шлема на сина си и грабна пликчето с чипса. — Ако няма да го ядеш, аз съм готов да го излапам.

— Хей, мое си е! Спечелих си го!

— Нали ти беше причината да загубите?

— Да, ама без мен резултатът щеше да е много по-лош.

— Най-после го разбра, а? — Хари почука с кокалчетата на пръстите си по шлема. — Знаех си аз, че някъде тук има малко от ума на фамилията ни. А сега свали това нещо, че ще ти заври главата.

— Благодаря за помощта, тате.

— Какво ще кажеш, да хапнем, преди да се приберем?

Патрик беше приятно изненадан.

— Само аз и ти?

— Точно така.

— Дейвид ще се пукне от яд!

— Брат ти е на тринайсет и вече не обича баща му да се мотае наоколо. Вече не съм достатъчно готин и умен за него. Нещата ще се променят след десетина години, когато изведнъж се окаже с дългове към колежа и не може да си намери свястна работа. Тогава отново ще стана умен.

— Според мен си умен и готин.

— Затова те обичам — усмихна се Хари. После метна Патрик на раменете си и затича към колата. Остана без дъх, докато стигнат паркинга.

— Тате, защо продължаваш да ме носиш на раменете си? — попита ухиленото до уши момче.

— Защото скоро няма да мога да го правя, сине — отвърна с помръкнало лице Фин и очите му овлажняха. — Ще станеш много тежък, а и дори да мога да те нося, ти няма да искаш.

— Толкова ли е важно за теб? — попита Патрик и хвърли в устата си цяла шепа чипс.

Фин отключи колата и метна на задната седалка сака с екипа на момчето.

— Важно е — кимна той. — Но ти ще го разбереш чак като станеш баща.

 

 

Хапнаха бургери в някаква закусвалня на километър от дома им.

— Страшно ми харесва тази храна, много е вкусна! — обяви Патрик.

— Яж, докато можеш — каза Фин. — Защото, като пораснеш, организмът ти трудно ще понася толкова мазнини.

Момчето лапна поредния пържен картоф и попита:

— Как е баба? Мама каза, че си ходил да я видиш.

— Добре е — леко се сепна Фин. — Всъщност не съвсем.

— Защо вече не й ходим на гости?

— Мисля, че не иска да я виждате болна.

— Че защо? На мен винаги ми е била интересна, макар че говори особено.

— Да, малко е странна — съгласи се Фин и сведе очи към бургера със сирене пред себе си. Апетитът му изведнъж се изпари. — Може би скоро ще отидем да я видим.

— Тя не ми прилича на ирландка, тате.

Фин си спомни високата жена с широки рамене и изсечени черти, типични за източноевропейките от нейното поколение. Тя нямаше нищо общо със сбръчканата старица, в която се беше превърнала сега. Синът му беше прав, действително не приличаше на ирландка. Просто защото не беше такава. Фин приличаше повече на нея, отколкото на баща си.

— Защото не е ирландка — малко припряно обясни той. — Дядо ви беше ирландец.

Не му беше приятно да лъже детето, но в случая беше абсолютно наложително. Баща му, ирландският евреин.

— Казвал си ми, че бил страхотен.

— Такъв беше.

— Много бих искал да го познавам.

Аз също, помисли си Фин. За много повече време, отколкото бях с него.

— А баба откъде е?

— Откъде ли не — неясно отвърна Фин.

 

 

Манди ги посрещна на входната врата. Патрик отиде да се преоблече и да се подготви за лягане, а тя каза:

— Хари, утре трябва да отидеш в училището на Сузи. Имат час на тема „Професията на родителите ми“.

— Вече ти казах, че ще се чувствам неловко — намръщи се Фин.

— Всички бащи ще са там, Хари — настоя Манди. — Не може само Сузи да е сама. Аз бих отишла, но идеята е един от двамата родители да разкаже за своята кариера. Нали се сещаш, че моето пране, готвене и гладене едва ли може да се нарече кариера…

— За мен си е една много добра кариера — целуна я по бузата той. — Работиш много повече от някои хора, които познавам.

— Трябва да идеш, Хари. Иначе Сузи ще бъде ужасно разочарована.

— Моля те, скъпа, не ме карай да правя такива неща.

— Добре — въздъхна Манди. — В такъв случай иди да й го съобщиш лично, защото те чака будна в леглото.

След тези думи тя се обърна и тръгна нагоре по стълбите. Фин изпъшка и се повлече след нея.

Сузи седеше в леглото си, заобиколена от плюшени играчки. Бяха различни животни, единайсет на брой. Не можеше да заспи, ако някое от тях липсваше. Наричаше ги ангели-пазители. На пода пред леглото бяха подредени други десет животни, които бяха „рицарите на кръглата маса“.

Детето го погледна с огромните си сини очи и директно го попита:

— Ще дойдеш ли утре, тате?

— Тъкмо говорехме с майка ти по този въпрос.

— Днес в училището дойде майката на Джими Потс, която е морски биолог — обясни детето, изговаряйки внимателно странната дума. — Не знам какво точно прави, но донесе една жива риба!

— Звучи страхотно — усмихна се Фин.

— И ти ще бъдеш страхотен, нали? Аз много се хваля на децата с теб.

— А какво им обясняваш?

Сузи нямаше никакво понятие с какво си вади хляба баща й.

— Че си войник.

— О, това е вярно. Едно време наистина бях войник.

— Разказвам как си бил истински морж!

Фин едва не прихна и търпеливо обясни, че е бил тюлен, а не морж, след което добави:

— Не забравяй, че много хора от този район са служили в армията, миличка. Това не е чак толкова необичайно.

— Но ти ще бъдеш най-добрият, тате! — възкликна детето и уви ръце около шията му. — Сигурна съм!

Кой баща би устоял на подобно нещо?

— Добре, ще дойда.

Изгаси лампата и тръгна да излиза, но гласът на Сузи го спря.

— Тате, може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Убивал ли си хора, докато беше войник?

Фин облегна гръб на вратата. Въпросът го хвана неподготвен.

— Джоуи Менкел казва, че баща му избил куп лоши хора в Ирак — забързано добави Сузи. — И той е войник като теб. Ти убивал ли си?

Фин се върна, седна на леглото и стисна ръчичката й между дланите си.

— На война хората се нараняват, миличка. Никога не е добре да причиняваш болка на другите, но войниците го правят само за да защитят себе си и родината. Така запазват живота на своите семейства.

— Убивал ли си? — настоя да разбере Сузи.

— Ще се видим утре в училище, миличка — прошепна той, целуна я по челото и излезе почти на бегом.

След минута беше вече в гаража, където се намираше касата с оръжието. Направена от солидна стомана, тя тежеше близо четиристотин килограма и беше оборудвана с електронна ключалка и биометрична система, която единствено той можеше да отключи. Набра кода, отвори тежката врата и извади малка блиндирана касета със собствена електронна ключалка. От нея измъкна една папка, която разгърна върху тезгяха в дъното. Снимките и рапортите в нея бяха избелели от времето, но душата му отново се изпълни със задушаващ гняв. Изчете лаконичното заключение на официалния документ. „Рейфилд Соломон, заподозрян в предателство, сложил край на живота си в Южна Америка.“ Устните му потрепнаха, очите му се спряха върху снимката на мъртвеца с дупка в слепоочието. Това беше Рейфилд Соломон, неговият баща, обявен за предател на родината.

Но тази вечер гневът му беше някак приглушен, някак по-малко трагичен. Промяната се дължеше на въпроса на малката му дъщеря, по детски прям и безпощаден: Убивал ли си хора, докато беше войник?

Прибра папката в металната кутия и заключи касата. Но вместо да се качи горе и да си легне, излезе на разходка, която продължи почти до полунощ. Когато се прибра, всички спяха. Жена му отдавна беше свикнала със среднощните му обиколки на квартала. Фин влезе безшумно в стаята на Сузи, седна на леглото и загледа равномерното повдигане и отпускане на гръдния й кош. Ръцете й здраво стискаха един от ангелите-пазители.

Напусна спалнята на дъщеря си едва на разсъмване. Взе душ, облече се и зачака. Беше готов да отиде в училището и да разказва за славните си дни като боец. Разбира се, без да споменава нито дума за убийствата, които беше извършил. Защото на практика той беше убиец.

Крачейки по училищния коридор към класната стая на Сузи, в съзнанието му изведнъж се появи стена, която отдели Хари Фин от човека, за когото му предстоеше да се представи. Получи се някак естествено и незабележимо, без никакви усилия от негова страна. Отвори вратата и почти беше съборен от стремителната атака на Сузи, която скочи на врата му.

— Това е моят баща! — гордо обяви тя, обръщайки се към съучениците си. — Той не е морж, а тюлен. Много е добричък!

Дали наистина? — запита се Хари Фин.