Дейвид Балдачи
Хладнокръвният Стоун (2)

2

— Страхотно изпълнение, Хари, както винаги! — потупа го по гърба шефът на специалния екип. Смъмрянето на виновните и писането на рапортите вече беше приключило. Същото важеше и за спешните имейли до съответните органи, придружени от разяснения по мобилните телефони до пълно изтощаване на батериите им. Огромните дупки в сигурността на националните летища станаха известни на когото трябва. По принцип Министерството на вътрешната сигурност, или МВС, както го знаеха всичките трябваше да се занимава с този проблем, който си оставаше сред приоритетите на Федералното управление на авиацията — ФУА. Фин подозираше, че му бяха възложили задачата, защото момчетата от ФУА отдавна бяха наясно с пропуските в системата, но не желаеха никой извън тяхната сфера да ги узнава. В крайна сметка МВС бе успяло да се сдобие с разрешение за проверката и я беше възложило на него.

Фин не беше служител на МВС. Фирмата, в която работеше, беше наета за осъществяване на проверката, засягаща държавните и частните служби за охрана на летищата из цялата страна. И тя го вършеше по всички възможни начини, без да се спира пред нищо. Министерството често прибягваше да подобни външни поръчки, защото разполагаше с огромен бюджет — около 40 милиарда долара годишно, които трябваше да се харчат някъде. Фирмата на Фин беше успяла да си отреже тънко резенче от тази торта, но дори тънкото резенче от толкова милиарди представляваше повече от прилична сума.

Обикновено Фин не вдигаше шум, а просто си тръгваше и оставяше други да анализират действията му. Но този път МВС, очевидно разгневено от липсата на промяна в сигурността на летищата, беше решило да промени нещата. Фин получи инструкции да обяви на всеослушание своите разкрития, които щяха да бъдат последвани от съответната медийна шумотевица. Така министерството щеше да се представи като ефективно и героично, разбира се, за сметка на авиационната индустрия. Самият Фин не се забъркваше в подобни битки. Той не даваше интервюта, името и снимката му никога не се появяваха във вестниците. Просто си вършеше работа тихо и кротко.

Но тази работа включваше и кратък брифинг пред служителите, отговарящи за сигурността на летищата, която току-що беше поставил на изпитание. На него той щеше да бъде максимално дипломатичен в оценките си, щеше да направи и съответните препоръки. Често ставаше така, че тези брифинги се превръщаха в най-опасната част от мисията му. Обикновено хората бяха изключително раздразнени от действията му, чувствайки се предадени. На няколко пъти му се беше случвало да си пробива път със сила, за да напусне подобни заседания.

— По един или друг начин ще ги вкараме във форма — добави човекът от МВС.

— Не знам дали ще съм жив да го видя, сър — поклати глава Фин.

— Можеш да се върнеш заедно с нас във Вашингтон. На летището ни чака служебен фалкон.

— Благодаря, но искам да посетя един човек тук — отказа Фин. — Ще се прибера утре.

— Е, хубаво. До следващия път.

До следващия път, помисли си Фин.

Разделиха се и той нае кола, с която се отправи към предградията на Детройт. Спря на паркинга на голям мол и извади от сака си карта и папка с документи, в която имаше снимка на шейсет и три годишен плешив мъж с многобройни татуировки по тялото. Казваше се Дан Рос, но това не беше истинското му име. Също като на Хари Фин.