Дейвид Балдачи
Хладнокръвният Стоун (14)

14

Пощата на Картър Грей беше проверена от специален контролен център на ФБР, след което му беше предадена по куриер. Не лично, а на човек от охраната. Грей беше пазен от двама души, настанени в къщичка на стотина метра от дома му. Той не би допуснал някой да живее с него, доверявайки се единствено на свръхмодерната алармена система.

Машинално се зае да отваря пликовете и пакетите, без да търси нещо специално. Вниманието му се изостри, когато стигна до червен плик с пощенско клеймо от Вашингтон. В него имаше само една снимка. Грей я погледна, после погледна и папката на бюрото си. По всичко личеше, че е ударил и неговият час.

Изгаси осветлението в кабинета и отиде в спалнята си. Там целуна снимките на жена си и дъщеря си, поставени над камината. По жестока ирония на съдбата и двете бяха загинали в Пентагона на 11 септември. Грей коленичи, каза обичайните си молитви и изгаси лампите.

Заел позиция на около петстотин метра от къщата, Хари Фин бавно наведе своя дългофокусен прибор за нощно виждане. Благодарение на него той проследи как Грей отваря писмото, как се променя изражението на лицето му. Грей беше разбрал всичко. Катеренето по отвесните скали откъм морето беше сериозно изпитание дори за Хари Фин. Но това беше единственият начин да стигне до мястото, на което се намираше в момента. Оставаше му още малко.

Един час по-късно, давайки достатъчно време на Грей да заспи, Фин предпазливо се плъзна към нисък стълб, на който беше закрепено таблото за регулиране на газта. Грей беше настоял къщата да бъде газифицирана, тъй като предпочиташе да се отоплява на газ. Десет минути по-късно повишеното налягане блокира пилотните сензори и свързаните с тях системи за сигурност. Къщата бързо се изпълни със смъртоносния газ. В случай че бе буден, Грей със сигурност щеше да го подуши, защото компанията доставчик беше добавила аромат към лишения от мирис газ като предпазна мярка. Да, щеше да го подуши, но нямаше да може да направи нищо.

Фин вкара един патрон в цевта на пушката. На пръв поглед съвсем обикновен патрон, ако човек не обърнеше внимание на тъпия му връх, оцветен в зелено. Прицели се и стреля в широкия заден прозорец на къщата — една голяма мишена, която нямаше как да пропусне. Куршумът проби стъклото и светкавично разпръсна запалителния прах, който съдържаше. Покривът се вдигна на три метра във въздуха, стените рухнаха навън. В следващия миг отломките от покрива паднаха обратно, точно в центъра на бушуващия пожар. Броени секунди по-късно бе трудно да се допусне, че на това място някога е имало дом.

Фин се обърна, готов да поеме по предварително начертания маршрут за оттегляне, но неистов крясък зад гърба му го накара да спре. От къщичката на пазачите излетя мъж с пламтящи дрехи, очевидно улучен от горящите отломки. Вторият не се виждаше никъде. Без да се замисля дори за миг, Фин се втурна обратно, блъсна човека на земята и започна да го търкаля, за да угаси пламъците. Минута по-късно отново тичаше към газовото табло, където беше оставил екипировката си. Регулира подаването до нормално ниво и заключи вратичката, после грабна раницата и пушката, застана на ръба на скалите и ги хвърли в морето. Вълнението щеше да се погрижи да ги отнесе навътре.

Обърна се и хукна към противоположния край на скалите. Без да намалява скоростта, той разпери ръце и скочи в бездната. Тялото му ловко се огъна във въздуха, заемайки позата на опитен скачач. Проряза водата под ъгъл с най-малко съпротивление, потъна няколко метра, после изскочи на повърхността. Заплува към избраното място на брега на около осемстотин метра по-нататък, без да губи нито секунда за ориентация. В храстите до пясъчната ивица го чакаше малък мотоциклет, старателно засипан с клонки и сухи листа. Фин го възседна и пое по криволичещата пътека, която водеше към главния път. Не след дълго влезе в малко село и спря пред един микробус, паркиран на тиха уличка. Вкара мотоциклета отзад, седна зад волана и потегли. Микробусът и мотоциклетът останаха в един гараж под наем, който се намираше на около петнайсет километра от дома му. Оттам излезе със своята тойота приус. Броени минути по-късно колата бе паркирана в собствения му гараж. Преди да влезе у дома, той се преоблече във всекидневните си дрехи, а другите пъхна в пералнята и включи програмата за бързо пране.

Пое бавно по стълбите към втория етаж и надникна в стаите на децата. Манди спеше с разтворена на гърдите книга. Той внимателно я отмести, изключи нощната й лампа и се шмугна в леглото. Задраска Картър Грей от списъка, който винаги беше в съзнанието му, и насочи вниманието си към следващото име.

Погледна ръцете си, които въпреки ръкавиците бяха леко обгорени от пламтящите дрехи на онзи бодигард. Преди да се качи, ги натърка с лед в кухнята и ги намаза с някакъв мехлем.

— Никога повече не прави такива неща, Хари — предупреди се шепнешком той. Манди обаче го чу и се размърда в леглото. Той протегна ръка и лекичко разроши косата й. Контрастът между зачервената длан и прекрасната руса коса на Манди предизвика в душата му внезапното желание да хукне колкото го държат краката, сякаш да избяга от живота, който водеше. Всичко в този живот му харесваше: красива жена, три прекрасни деца, хубава къща и работа, която обичаше. С едно-единствено изключение, от което нямаше как да се отърве. Не беше честно. Просто не беше честно. Но как да спре, по дяволите? То се беше загнездило в главата му, откакто се помнеше. Беше се превърнало в част от него, беше по-силно дори от ролята му на съпруг и баща, което истински го плашеше.

Фин скри ръцете си под завивките и направи опит да заспи.