Моето първо пътуване до Токио беше в края на 1962 г. Попаднах в българската делегация за конференция на интерпарламентарния съюз. Социалистическите страни заявиха участието си при условие, че ще пътуваме със съветски самолет. А официална авиолиния Москва-Токио още не бе открита. Трудностите бяха преодолени и ние под ръководството на тогавашния председател на Народното събрание Фердинанд Козовски се озовахме в Токио със съветски самолет ТУ-104. Това бе първото пътуване на граждански самолет на съветската авиация до Япония след войната и първата лястовица на бъдещите така оживени днес авиолинии Москва-Токио-Москва Европа.

В Токио пристигнахме през късна есен, но градът ни посрещна с пролетна температура и ситен, сякаш подаван през дюзи, дъжд. На фона на тази есенна мараня се развяваха знамена, транспаранти и се чуваха възгласи на руски и японски за СССР, за социализъм и мир.

Над 15 хиляди души посрещаха първия съветски самолет и делегациите от социалистическите страни. Това бяха неописуеми минути: едва получихме разрешение за полета, а в Токио се озовахме в прегръдките на ентусиазирани представители на японския народ.

От тези събития ни дели повече от четвърт век. Много неща се случиха в света, много промени станаха, но впечатленията от Токио и от японците се запечатаха завинаги в съзнанието ми. Мисля, че не е мястото тук да се разказва за интерпарламентарната конференция, която съвпадна със 70-годишнината от първата конституция в Япония. Друго се вписа завинаги в паметта ми: един народ, който умее да посреща гости. Една страна, която вече бе поела първа скорост в икономическия и в научно-техническия маратон. И порядки, които тогава ние трудно можехме да възприемем. Така например при посещение на Токийската кула, която е копие на Айфеловата, но със 7 метра по-висока, купихме набор от изгледи от Токио. Каква бе изненадата на членовете на делегацията, когато сред многобройните посетители на следващия етаж нежно японско същество с дълбок поклон и „благодаря“ ни поднесе на табличка 50 йени. В началото настъпи объркване. Шефът на делегацията смутено даде знак с ръка сумата да остане за нея. Преводачът обясни, че момичето ще се обиди.

На въпроса как ни позна и намери, продавачката с лека, но завладяваща усмивка, обясни: „аз запомних добре господина. Той много прилича на Уилсън-сан (тогава министър-председател и лидер на лейбъристите в Англия). Само преди 10 дни беше наш посетител“… Значи японците, които твърдят, че „всички хора от Запад си приличат, като зайци“, имат начин да запомнят физиономии…

Случаят бе предмет на чести коментари. Спомням си например как Георги Кулишев, който в Токио отбеляза кръгла годишнина, дълбокомислено каза: на моите 70 години доживях да ме гони по улицата млада девойка не за друго, а да ми върне „рестото“…

Бяха изминали пет години от първото ми посещение на Токио. Очаквах с голямо вълнение пристигането в този град, който тогава считаха за най-големия в света. Сега обаче пристигах като посланик заедно с цялото си семейство. Беше 9 август 1967 година. Самолетът плавно се приземи на летище Ханеда. Видяхме да ни чакат посрещачи начело с управляващия посолството Точо Точев. Когато се отвориха вратите на самолета и тръгнахме по стълбите, почувствувахме горещия и влажен полъх на токийския климат. Толкова бе топло, че сякаш влизахме в пещ. Казвам: тук трябва да се готвим поне да оцелеем.

Посрещането бе още по-горещо. Благодаря на съдбата, че ме срещна там с хора като Точо Точев, О. Дойнов, Румен Сербезов, Ангел Ангелов и Ангел Добринов, които умееха да работят с японците и най-важното помагаха с високо чувство на отговорност да бъде сплотен нашия малък „японски“ колектив, който твърде много спомогна да се развият и разширят връзките ни с тази далечна, оригинална, чудесна страна.

Пристигнах в Токио след незабравимите Олимпийски игри от 1964 година. В началото исках всичко да видя и да обгърна, да почувствувам и да свикна с японската атмосфера, да разбера „къде се намирам“. Още при първите обиколки градът ме порази. Токийци здравата са поработили за успешното провеждане на Олимпийските игри. Нямаше и помен от тесните улици с ориенталското задръстване от превозни средства, хора и шум. Главните артерии не отстъпваха по ширина на най-добрите в света.

Като пример за промените в Токио може да послужи Шинджуку — известен народен квартал, място за срещи на най-модернистичната младеж и на бедните интелектуалци. Западната му част до 1963 г. е представлявала обезпокояващ лабиринт от бедни къщи, които тук-там се освежавали от някоя алея с кръчми с лошокачествено саке, печени змиорки и птици. В навечерието на Олимпийските игри там се появяват булдозери, за да разчистят терена и да го превърнат в строителен обект с неясни измерения. С изненада открих ултрамодерен квартал, който може да конкурира Маруноичи, известния делови център в сърцето на столицата.

Новият Шинджуку е изграден около огромен правоъгълен площад, обгърнат от красиви здания, построени с неръждаема стомана, алуминий и стъкло. Тук се намират голяма гара, универсални магазини, банки, застрахователни компании и обширни високи здания с канцеларии. Площадът, през който колите летят, има свои странни особености. От неговия асфалт се издигат грамадни наклонени комини, които приличат на комините на модерен кораб, но направени от бетон. По-нататък през две спираловидни рампи автомобилното движение изчезва под земята или изведнъж изскача в обратна посока. Всъщност площадът е двоен — отдолу има голямо подземно пространство.

Ден и нощ пешеходците представляват гъмжащ човешки мравуняк под земята, похлупен от бетон, поддържан от стотици колони, осветени от флуоресцентни лампи. Шинджуку е квартал на кръстопът, където столицата и нейните предградия си разменят ежедневно 2 500 000 пътници. Във върховия час — 9 часа сутринта, подземният площад се пресича от 200000 души. Истинска мрежа от подземни улици, оживени до 23 часа вечерта от стотици грейнали магазини, будки, кафе-сладкарници и ресторанти.

Освен това за „изпомпване“ на тълпата от околните сгради, сред които и гарата, към подземното селище излизат многобройни галерии, различни видове асансьори, ескалатори за качване и слизане, направени по последната дума на техниката.

Гарата на Шинджуку е нещо забележително. Тя обединява четири или пет гари. Цялата мрежа от железни пътища — обществени и частни, и линиите на метрото се събират тук в един огромен железопътен възел. В нейната сграда има голям магазин, етажи с кантори, зали за представления, ресторанти и хиляди различни магазинчета. Повод за учудване на чуждестранния посетител е възможността пътниците, слизайки от влака, да се намерят буквално в центъра на магазина, което е удобство за домакините и за всички купувачи, особено за онези които пътуват от провинцията. Но Шинджуку не е изолиран случай. Такова съчетание е по-скоро правило за всички големи гари, както и за централната гара на Токио. Районът Икебукуро, малко след Шинджуку, е заобиколен на свой ред от четири големи магазина. Единият от тях — най-големият в Токио, е разположен на 1000 дка покрита площ и се посещава дневно от 500 хиляди души.

Това са мащабите на над 10-милионния град, който заедно с близки градове, присъединени към него, наброява 15 милиона души.

Забележителностите на Токио са много. Те се отнасят до цели квартали и райони, улици, сгради, паметници. Допадна ми старият център Маруноучи — това „сити“ на Токио, което далеч не отстъпва на лондонското. Тук преобладава единният стил, съчетан с многообразието, втъкано от бетон, стомана, алуминий и керамика. Умерено висока етажност, ултрамодерни климатични инсталации, подземни етажи с магазини ресторанти и гаражи, бързи асансьори, които не познават задръжка и възможности да се премине от една сграда в друга, без улични блъсканици и кръстосвания.

Там беше клубът на чуждестранните журналисти, където членуваха и посланици. Като член на клуба периодично навестявах това известно в Токио средище за пресконференции, за информация и дезинформация, за клюки и коментарии. Богатата библиотека и особено материалите за текуща информация представляваха за мен голям интерес. Пет телексни линии буквално „бълват информация“ от цял свят и от всички телеграфни агенции. Членовете на клуба ги ползуват безплатно. Клубът се посещава от най-изтъкнати дейци на японския политически и делови свят или гостуващи величия от чужбина, които на пресконференции споделят свои виждания, информират и отговарят на въпроси. Тук стават най-интересни случайни и неслучайни запознанства…

Маруноучи, Шинджуку, Шибуя, Роппонги и много други са само някои от забележителностите, с които ме посрещна Токио през 1967 г. Видимо Олимпийските игри бяха използувани с размах, за да се сбогува старият Токио с азиатската си твърде мрачна панорама. Да използува най-високите постижения на науката и техниката и да се мери с всяка най-модерна столица в света.

Гигантският град откриваше със съжаление, че беше пропуснал един исторически шанс (а такъв момент имаше през 1945 г.) да извърши своята революция. Действително в края на войната той беше почти изцяло разрушен от американския напалм, както Хирошима след атомната бомба, и щеше да бъде лесно да се реконструира по нов план. Вместо това беше възстановен в своя старинен вид, който напомняше феодална Япония.

Грешката беше още по-досадна, защото се повтаряше (както след земетресението през 1923 г.). За това е допринесла правителствената инертност и бюрократичната градска администрация. Разказваха ми, че жителите на Токио с ужас виждали как се приближава времето на Олимпийските игри и се страхували от чудовищни задръствания.

Тогава започват да се появяват кацнали върху огромни пилони над малките японски едноетажни къщи дългите червени серпантини на металните стълбове, които днес носят висящи автомагистрали. Робер Гийон отбелязва: „… Нещо изненадващо — никой не можеше да каже кой е взел това решение и кога. Не е имало никакви публични дискусии, нито в градския съвет, нито в парламента. «Човекът на автопътищата» тогава беше министърът, който се занимаваше с подготовката на Олимпийските игри Йохиро Коно — динамична натура. Той се стремеше и се надяваше скоро да заеме поста министър-председател, но умря, преди да постигне това. Похвални са неговите енергични действия и мълчаливата му подготовка: обществеността можеше да попречи на осъществяването на проекта, тя можеше да извърши ужасна спекулация с терена.

За да се оправдае официалната инертност, се изтъкваше, че процедурата на експроприация ще доведе до невъзможни компликации. Строителите на пътищата бяха упълномощени с едно драсване на писалката от страна на властите да събарят къщи, да разорават цели квартали, да «минават» през парковете, над и под историческите паметници, да разширяват четири или пет пъти улици и булеварди, да настаняват обитатели отляво или отдясно по тяхната дължина във високи блокове. Дойдоха Игрите: в навечерието на откриването им експресните пътища бяха готови, проблемът беше разрешен, революцията беше извършена. След дългия застой Япония показа още веднъж, че е страна и на бързите решения…“

В следващите години мрежата на „въздушните“ магистрали се разраства и достига дължина над 200 км. Можеш да пътуваш километри над покривите, без да видиш обичайния японски квартал, чиито къщи, построени от дърво и други леки материали, са на един или два етажа, докато в съвременните жилищни квартали в центъра сградите достигат 15–20. И нито една червена лампичка: пътуване на по две и три нива и двупосочно, многобройни завои, променящи посоката насред града. Освен това още много километри се пътува над нормалното ниво на движението, през галерии, заели мястото на изкопите, така многобройни в стария Токио, или по продължение на дългите безкрайни тунели, които минават под имперския дворец. Преди немного години тази дързост би се считала за светотатство. Най-големият подземен кръстопът в света се намира в сърцето на Токио. А когато слезете от самолета на старото летище Ханеда, колата ви отвежда през тунел, който е с 5–7 метра под равнището на океана.

В Токио не само превозните средства слизат два или три етажа под земята. Същото става с пешеходците, както и с магазините и бюрата. Пренаселен, поради липса на място, градът търси пространство под земята, а през последните две десетилетия към небето. Споменах вече за големия подземен площад в Шинджуку. Почти навсякъде под най-оживените квартали на японската столица има или се появяват такива ансамбли под земята. След като бъде издълбана, галерията се превръща в подземна река от пешеходци и рояк от малки и големи магазини. Кварталът Гиндза — най-елегантният, а също така и най-шумният, се снабди по повод строежа на нови линии на метрото с дълги подземни улици, където посетителят може да се изгуби из лабиринтите, увлечен от красотите на хилядите магазини, от пъстротата на тълпите хора и от подземните гаражи… Новите постройки, за да се използува най-рационално теренът, се строят не само на десетки етажа, но имат и три-четири или повече етажа под земята.

Удължаването и модернизирането на метрото, започнало да работи преди 70 години, става по твърде опростен и практичен начин. По-голямата част се строи не в тунели, а в ровове-траншеи, издълбани под широките улици. Но движението през деня не спира. Към 21 часа траншеите се разкриват, за да плъзнат в тях хора и машини, които под „дневното“ осветление на мощни прожектори копаят, прехвърлят и транспортират огромни количества пръст. Точно в 5 часа сутринта рововете се покриват с дървени греди и специални стоманени скари. Дневното движение започва нормалния си ход.

Сякаш не се строеше, а се извършваше някаква вечерна магия. В разговор със съветски специалисти разбрах, че този начин е много бърз и евтин. Изолационните съоръжения са от най-нови леки материали.

Този разговор водих в самолета на път за Москва, когато попаднах случайно сред съветски метростроители, дошли в Токио за обмяна на опит. Возилата, претъпкани с пръст, преди да напуснат обекта, се покриваха с брезент, а колелата им се измиваха и на другия ден въобще не се виждаха следи от строителството.

Този начин на строителство се използуваше и в други случаи. При изграждането на високи здания и жилища, на заводи и пътища, строителният обект се покрива със специални мрежи и бризентови платнища. Около него се осигурява стабилна площадка и пътища за транспорта. Той се издига бързо, но не замърсява наоколо, много хора не се виждат. При откриването му се „разсъблича“ от предпазните съоръжения и се предава чист по определени държавни стандарти! Обичам строителството, затова посещавах много обекти, присъствувах и при полагане на „първа копка“. На тази церемония няма само багер „да разкопае“ и да се удари бутилка шампанско!

Не! На церемонията са подредени по йерархия ръководителите на строежа, бригадите от строители, механизираните отряди със знамена и се обявява, записано с едри букви: какво ще се строи, кой ще го строи и кога е крайният срок за завършване на строежа. Само природно бедствие може да промени срока — ми каза един от строителите на голям жилищен и бизнес комплекс. Това бе представителят на втората по големина строителна компания в Япония „Коджима“ — Тахиро Оки. Помолих го по-подробно да разкаже как ще осигурят пускането на обекта в срок (касаеше се за година и половина).

Накратко обяснението беше следното: „Нашата бързина при изграждане на обекти е заложена:

1. В яснотата на целите и нагледността на проектите;

2. В добре изчислените количества и спецификация на материалите, тяхната своевременна доставка;

3. Необходимата механизация, квалифицирани строители и сигурен транспорт. Всичко е договорирано с поддоставчици, които са поели отговорност за снабдяване в срок с всички и всякакви необходими материали. Ние вярваме в поддоставчиците. Досега не са ни подвели. А и нямат интерес, защото по договорите глобите за неустойка започват да текат от часа на закъснението. Прошка няма — нито за нас като предприемачи, нито за тях като снабдители. За качеството? То е включено в цената на обекта в рамките на уговорените условия. Инвеститорът контролира чрез свои представители за най-стриктно спазване на условията. Действуват и групи за качеството сред работниците и инженерите. За мен некачественото строителство е най-голямата загуба за една икономика, защото това е прахосване на материали, на човешки труд, на енергия и време. А колкото за нормите за запазване реда и чистотата, за което питате — това са драконовските стандарти на държавата и на градската управа. Много ни е трудно, но единствено правило при нас е строго да ги спазваме“.

Свързвам този отдавнашен разговор с онова, което ми съобщи мой приятел-сириец, хирург в Алжир Той разказа следния случай: Японска фирма спечелва търг за строеж на голям завод за втечняване на природен газ. Наблюдавал как японците започнали и завършили строежа, тъй като бил привлечен на работа като медицинско лице. „Най-напред те (японците) дойдоха групово — разказваше ми сириецът — ръководител, инженери и работници. Настаниха се в бараки по няколко души в стая и легла едно върху друго като във «вагон-ли». А чистота и ред, не ти е работа! Стана тържество при започване на строежа и обявиха, че ще го построят до края на август 1985 г. Мислех си, ако дойде американски инженер, най-първото условие е вила с басейн. А тези японци — все културни хора, живеят като в казарма. Поради някои закъснения в доставки от Европа, обектът бе завършен с 15 дни по-късно. Всички се готвехме за откриването. И… се случи най-неочакваното, най-трагичното. В деня преди тържеството началникът на строежа си направи «харакири», защото не могъл да понесе «позора» пред обществеността за неизпълненото си обещание… Това потресе цялата общественост в града…“

Самурайската клетва на фона на модерния наш свят най-малко звучи като анахронизъм, но видимо тя все още има свои корени в японското общество. А може би и това е един от факторите за неговото динамично развитие?

Темата за Токио е безкрайна, защото и градът е „безкраен“ и необхватен. Въпреки големите промени, особено в изграждането на нови модерни квартали с високи здания, той си остава едноетажен. Ако се изкачите на токийската „Айфелова“ кула най-добре ще почувствувате „аромата“ на едно стълпотворение. Аромат — кръстоска от старото с новото, едно безкрайно море от едноетажни домове, безброй магазини и непрекъснат, огромен, по японски извит покрив. Но покрив — разноцветен — от синьо до червено, от сиво до черно и от жълто до небесно. Това са японските керемиди — производство след войната — емайлирани, леки и трайни. Но така е от „птичи“ поглед. А долу на земята, когато вечер пуснат светлините в централната зона с нейната „Гиндза“, и в други 28 центрове, нощната неонова светлина, движещите се безброй реклами по стените, по покривите — навсякъде, пленяват и объркват.

Но и тук, само на 1 км, а някъде и на 500 метра, ще навлезете в тесни криви улици с типичните японски дървени къщи, притиснати една до друга, сякаш всяка се стреми да заеме повече място, но и да си гарантира близостта на съседа, та рамо до рамо я гръб до гръб да устояват на природните стихии, особено на земетресенията и тайфуните… И не си представяйте този пейзаж монотонен и безинтересен. Няма дом без градина. Ама каква градина! Това са дворове, големи колкото някои наши работни или представителни кабинети, където японецът е намерил място и за бамбук, и за азалия, и за прекрасни други цветя (ние ги имаме същите) като перуниката или хризантемата, вечно зелени храсти и др. В тази теснотия на всяка цена тече „рекичка“, в повечето случаи вадичка с асиметрично подредени камъни от любимата планина или родния край. И една грижа за чистота и ред, съчетани с умилителното желание всеки „двор“ да бъде по-красив и природата чрез него да влиза в дома.

Олимпийските игри (1964 г.) бележат пробив в бариерата към високото строителство не само в Токио, но и по цяла Япония. Тази Япония, в която годишно се регистрират хиляди земни трусове, а тези, които се чувствуват от населението, са над 1500. Същата тази екзотична страна не можеше да продължи строителството нашироко. Оризищата все повече намаляват. Намаляват орните площи и площите за зеленчук. Изходът? Изходът бе намерен в използуването на въздушното пространство, в строежа на високи здания — средно високи от 15–20 етажа за жилища и 30–60 етажа в бизнес и административните центрове — блестящи хотели или универмази.

„Ние трябваше да преодоляваме две бариери — едната бе техническата, да осигурим конструкции и материали, които ще издържат и на най-катастрофални сеизмични катаклизми. И втората — създалото се от векове чувство на приближеност на японеца до земята: да е стъпил на нея и там, където живее, и там, където работи. Тази психическа бариера още не е преодоляна навсякъде. Погледнете от самолета: Япония, макар и обновена с разнообразни краски, си остава едноетажна и… дървена. Ние имаме огромни затруднения с водоснабдяването и канализирането, с отпадъците и чистотата… Ако влезете «навътре» в града, сами ще се убедите. Транспортът, макар и улеснен, все още не е решен. И всичко това никак не е лесно при един кмет (губернатора на Токио) като мен, който е избраник на опозицията.“

Това са думи на най-популярния в историята на Токио кмет Минобе, син на създателя на новата прогресивна японска конституция след войната проф. д-р Минобе.

„Небостъргаческата треска“ обхваща Токио и Япония, когато за Олимпийските игри се построили няколко супер модерни високи хотели и административни сгради. Преди това, по закон било забранено да се строи по-високо от 10 етажа през 1964 г. бил завършен най-високият хотел „Ню-Отани“ — 18 етажа, с въртящ се ресторант на покрива. Това било сензация. Но сензацията ражда вяра, а вярата — воля да се върви напред и все нагоре. За две години е изграден 45-етажният небостъргач „Касумигасеки“ на фирмата Мицуи, построен от най-големия строителен тръст Коджима-Кънстръкшън. При едно земетресение над 7 бала по Рихтер небостъргачът за миг се огъна във формата на „Б“ и се възвърна на своето нормално положение без никакви последствия! Един щастливец-фотограф засне това „чудо“, което го направи популярен и богат… А фирмата превърна снимката в „мото“ на своята реклама.

Веднъж направен, пробивът към „висините и въздушния простор“ сякаш стана епидемия. Един ден получих покана, че се организира среща на посланиците с главния кмет на Токио — нещо като пресконференция за бъдещето на район Шинджуку. Споделям с моите колеги в посолството: „Що за хрумване? Нима направеното в Шинджуку не им стига?“

Присъствувахме на едно изключително интересно шоу от най-различни проекти и макети за изграждане втория етап на района. Предвиждаше се разчистване на широк терен от дървените еднообразни къщи, а на тяхно място — да се изградят гигантски 30–50 етажни здания — истински небостъргачи, но по-красиви от американските…

Това се случи през 1968 г. Бяхме свидетели на една колосална по мащаби подготовка на терена: техника и хора, хора и техника, организация и бързина, една сякаш необуздана надпревара. Впоследствие разбрахме, че търговете за строежа на първите небостъргачи на гигантските компании са спечелени от най-големите строителни фирми, поели задължения за изграждане на обектите за 2–3 години.

И наистина през март 1971 г. получихме покана да участвуваме в откриването на хотел „Кейо-Плаза“ — тогава най-високият в света (45 етажа). Според поканата откриването се предвиждаше на 7 май, като се съобщаваше номера на масата и на ресторанта, келнера, който ще ни обслужва, и името на оберкелнера. Покана два месеца преди откриването!

Често посещавахме Шинджуку. В този район се намира и българското посолство. Специално следяхме строежа на „Плаза“ и към поканата за откриването на хотела на 7 май се отнасяхме с известно съмнение.

Нашето очакване сякаш се „сбъдна“: на 25 април получих „бързо съобщение“ по откриването на хотела. Едва ли не злорадствувах:

„Любезни ни приятели, току-така не може да се построи за две и половина години «хотелът на XXI век» (такава беше рекламата). Ще почакате до есента, па тогава ще видим…“

Съобщението приблизително гласеше: „Уважаеми господин посланик, извинете за безпокойството, но поради неочакваното заболяване на господин (името вече съм забравил), вместо него на тържествената церемония на откриването на нашия гранд-хотел «Кейо-Плаза» ще Ви обслужва господин…“ Жалко, че не съм запазил това съобщение.

Вежливост и внимание, които минават всякаква граница! Отгоре на всичко имаше допълнение: „Ние ще бъдем щастливи, ако ни направите честта Вие и съпругата Ви да пренощувате в новия хотел след откриването за наша сметка. Вашата стая е № 375 на 36-ия етаж“. Още един душ ни поля като изневиделица. Само вежливост ли е това? Не, най-тънка изява на съвременния бизнес и умение да се печелят клиенти и приятели. А разноските по откриването, което бе пищно, безплатното нощуване и услуги, те вече бяха влезли в компютъра и в цените…

През следващите години до средата на 1987 г. през година посещавах Япония. Токио и другите градове се развиваха динамично. Шинджуку все повече ме изненадваше с новите красиви от бетон, алуминий и стъкло небостъргачи в съчетание до определени етажи с камък, с една красива и естетично уредена околна среда, с изящни асансьори и най-различни помещения — бизнес офиси до ресторанти и кафенета, изложбени зали, зали за конференции и пр.

Едно от последните ми пътувания бе с официалната делегация, водена от председателя на Държавния съвет на НРБ Тодор Живков. Председателят на Българояпонския комитет господин Имадзато се оказа президент на Консорциума на изградения вече комплекс „Сън Шайн“ в района Икебукуро, на мястото на стария Токийски затвор! Едно съвременно чудо на техниката с 65 етажа в центъра, десетки изложбени зали, музеи, зоопарк и магазини, 30-етажен хотел и комплекс за изложби на стоки от развиващите се страни, като форма да си рекламират стоките и да бъде улесняван вносът поради застрашителното активно салдо в полза на японците…

В този „организиран хаос“ — Токио, където в денонощие се надпреварват над 4 милиона автомобили, човек трудно може да си представи как всичко се движи плавно и в ред, с кратки престои по кръстовищата, сякаш да си вземеш дъх. Оказа се, че и там е монтирано „рентгеново око“ на система от ЕИМ, които автоматично дават път съобразно броя на чакащите машини. За близо 10 години в Токио са били инвестирани над 2 милиарда долара за почистване на околната среда и за безопасност на движението. Замърсяването от автотранспорта е почти елиминирано чрез специални системи за изгаряне на горивото и с инсталирани към колите електронни уреди или катализатори, а също така чрез безоловен бензин и газови уредби. За пешеходците са построени подземни и предимно надземни преходи. Както се изразяваше кметът на Токио Минобе-сан, „негово величество гражданина-пешеходец в Токио трябва да има предимство…“.

Изненадан бях от процента на намалените автомобилни катастрофи в града. На главните кръстовища и площади електронни табла всеки ден в 18 часа дават сведения за случили се автомобилни инциденти. През 1970 година средно на ден убитите бяха между 5–12 и ранените 70 до 150.

През 1987 г. на същите табла сведенията гласяха „0“ или 1 убит и 12 до 20 ранени.

Специално инсталираните по кръстовищата апарати през 1970 г. показваха 70–85 децибела, а през 1980 г. — 45–60 децибела шум.

Споменавам тези факти, за да посоча ефективността от вземаните мерки и целенасочеността на изразходваните средства.

И още две „чудеса“ на Токио: първото е токийската рибна борса. Дневно тук се разтоварват, обработват и разпродават 5–6 хиляди тона риба, т.е. 1 милиард и 500 милиона кг годишно. Това е рядко съоръжение. Поразяваща е картината от 4 часа сутринта. Хиляди търговци на дребно тук всяка сутрин „си опитват късмета“ да закупят риба за своя магазин на базата на наддаването. Картината е неописуема: за една сутрин човек се запознава с всичко, що може да даде морето и да се убеди, че то е неизчерпаем източник за изхранване на човечеството, ако се гарантира чиста природната среда.

Борсата се открива в 4 часа и се закрива в 8 часа. След 8 часа сякаш не е имало риба, не е имало хиляден народ, не е имало блъсканица и шум. Който е бил в Токио и не е посетил рибната борса, той не би почувствувал цялостно атмосферата на града и любовта на този народ към морските продукти — от стотиците видове треви, октоподи и скариди до рибно месо от скумрия и туна, от кит, акула или от салмона — най-ценната риба, която японците използуват предимно в сурово състояние.

Морските продукти влизат в ежедневното блюдо на японеца. Само в Токио 10 000 рибарски магазинчета — винаги чисти и особено след разпродажбата до обяд, снабдяват „огромния търбух“ на града с любимата храна. Йодните и фосфорните съставки видимо влияят на здравословното състояние. Погледнете косата на японците, тя почти не побелява. Сравнете статистическите данни на световната организация по народно здраве — тук склерозата е много рядко явление. Сравнете теглото на японеца с теглото на европейците — човешката маса по тонаж би се увеличила близо два пъти, ако преместим европейците на архипелага. Средната възраст при японците вече надхвърли всички досегашни постижения в света: 78–79 години за жените и 75–76 години за мъжете. Може да не съм точен, но мисля, че морската храна поддържа „линията“ на човека във всяко отношение…

Любопитно е и снабдяването на Токио със зеленчуци. Огромният град гълта всеки ден и огромни количества най-различни зеленчуци и плодове. Шокиран бях от съобщението на говорителя на токийската община, че 85 на сто от необходимите за Токио зеленчуци се доставят от така наречения „токийски зеленчуков пояс“. Не искам да говоря нито за разнообразието, свежестта, чистотата и разфасовката на зеленчуците. Нищо по-добро не може да се желае. Зеленчуците, отгледани с естествени торове, обикновено са два пъти по-скъпи от другите. Цените на зеленчуците се изменят 2–3 пъти през деня и са най-евтини преди закриването на магазините, когато собствениците се стремят да продадат всичката стока, за да няма брак.

Търговците на зеленчуци увеличават оборота чрез доставка по домовете, поръчана по телефона. За това почти пред всеки магазин за зеленчуци и плодове стои винаги зареден със стока пикап.

„Зеленият пояс“ около Токио по интензивност и производителност е един от най-богатите в света. Тук всеки сантиметър земя се използва било „на открито“ или чрез оранжерии. Семепроизводството гарантира широко разнообразие от зеленчуци и безброй зелени подправки, които по най-къси пътища и бързо се доставят през нощта, за да отворят рано сутринта своите врати зеленчуковите борси, а след това, за да се представят пред купувачите освежени и подредени с „прясна стока“ хилядите магазинчета, тези зелени и оранжево-червени огърлици във всички кътчета на многомилионния град.

Едно друго „чудо“ е Акихабара. Тази Акихабара, където всеки чужденец иска да попадне! Това е голям район с мащаба на софийските само с магазини за електронна техника, електронни елементи, домашни електронни прибори и стоки за трайна употреба — от телевизорите във всякакъв възможен размер, до пералните и миячни машини, от видеотехниката до всички видове фото- и радиотехника… Тук вече е трудно да не „се изхарчиш“, просто ти става неудобно, ако не си купиш нещо „за спомен“. В изобилие ще намерите още различни резервни части и електронни елементи, микропроцесори, микрокомпютри, електронни игри — какво ли не, което можете след това сами да сглобите, сами да конструирате.

Пребиваването ми като посланик в тази страна съвпадна с организирането на световното изложение (ЕКСПО-70) в гр. Осака. Японците приеха домакинството като предизвикателство, на което искаха да отговорят по възможния най-добър начин.

Дошло бе време света да види Япония и Япония да се запознае със света, да се сравни с него, за да може по-добре да определи своето бъдещо развитие с поглед към оставащите 30 години до края на XX век.

Незабравими са мерките, които взе правителството и неправителствените организации, цялата общественост за изграждане и организиране на изложението в Осака. Действуващият „организационен комитет ЕКСПО-70 Осака“ се превърна сякаш във второ правителство за този период. Получил подкрепа и пълномощия, този комитет изпрати емисари с правителствени пълномощия за осигуряване участието на възможно най-голям брой страни в изложението.

Средствата за масова информация последователно повишаваха „температурата“ на интереса сред всички среди и поколения. В училищата и университетите се отделиха специални часове за запознаване с целите на изложението. Същото бе направено във всички фирми и компании, които си обявиха съревнование за по-добро и достойно представяне. Създадоха се консорциуми за групово представяне на фирмите, което издигна равнището и мащабите на изградените японски павилиони и т.н.

Задачата бе постигната. Изложението бе посетено от 70 милиона японци и над 2 милиона чужденци. ЕКСПО-70 бе триумф на японския просперитет.

На ЕКСПО-70 Япония чрез многобройните палати на частния капитал и чрез държавните изложбени зали демонстрира виждания в най-перспективните направления на науката и техниката, в урбанистиката и бита, които й позволиха да свери часовника си с общественото мнение и особено с мнението на най-видните специалисти в света, поканени като почетни гости. Спектърът от областите, показани твърде оригинално, импресивно и културно, подсказваха накъде ще върви страната в своята икономика, наука и техника, както и в социалното и културното развитие през следващите години.

Посетителите почувстваха силата в бъдещето на електрониката, роботиката, телекомуникациите, биотехнологиите и т.н.

Демонстрирани бяха модели на градове в океана, мини за изземване богатствата на океанското дъно, непоказани дотогава видове сплави и нови материали, първите оптически влакна и първите лазерни устройства, примери на генно инженерство, фантастични жилищни комплекси и урбанистични решения, нов вид транспортни средства и нови източници на енергия и какви ли не още идеи за бита на човека, за неговите нарастващи интереси и нужди в навечерието на втория етап на научнотехническата революция.

Посетителите видяха опитни модели за комплексни предупредителни системи за земетресения и тайфуни, за дълбоко вникване в природата на животинския свят и на неговата биомеханика като прототип на механичните и други свойства на бъдещите средства за автоматизация и за телекомуникации. Тогава се роди термина технотроника и мехатроника — тези кръстоски на различни науки, машини и процеси, които днес изобилстват в производството и станаха основа на безлюдните заводи.

Спираме се на японската част на изложението, за да подчертаем още един път, че демонстрираните концепции на японските фирми и на правителството бяха форма за допитване до посетителите и своего рода средство за проверка на компетентното световно обществено мнение.

Още тогава, на изложението, бе демонстриран образец на факсимил системата, която дава възможност чрез телекомуникации „да се пренасят“ оригинални документи от Токио до Лондон само за 2–3 минути. Тогава също бе демонстрирана в първичен вид идеята за изкуствения интелект, за крачещия робот с обоняние и зорки очи, с преодоляване на препятствия и умение да композира.

А конструкциите на палатите? Централният закрит площад на ЕКСПО-то беше създаден по проекти на знаменития архитект на века Кендзо Танге. Това бяха модулни системи за бързо строителство с причудливи форми, които следващото десетилетие в съответни метаморфози намериха приложение в строителството на японските небостъргачи, станали цели квартали в Токио и в другите големи градове, решавайки успешно крещящите нужди от терени, като се използуват най-плътно както земята, така и въздухът…

Много още може да се говори за това изложение, което остави ярка диря в световната надпревара по пътя на прогреса, започнала от Парижкото изложение в края на миналия век.

Изграждането на ЕКСПО-70 край Осака се извърши с агресивното участие на японските строителни фирми. Един голям хълм край гр. Осака бе „разсечен“ хоризонтално така, че се получи огромна равнинна площ. Горната, „отсечената“ част на хълма бе пренесена в плитчините на близките брегове на океана, където се изгради изкуствена суша, почти равна на площта на изложението. Готовите площи за строеж — канализирани, електрифицирани и благоустроени, се даваха под наем на страните-участници срещу задължение да изградят два месеца преди откриването своите павилиони и да ги демонтират в срок от 3 месеца след закриването на изложението…

ЕКСПО-70 не само донесе на неговите организатори над 100 млн. долара чист приход, но преди всичко обогати огромния фонд от информация във всички направления на човешкото развитие — от материалната до духовната сфера, от познания за миналото и за днешното до смели помисли и обогатени виждания за бъдещето. Изложението освен това имаше за цел да направи народите в Азия по-благосклонни към техния някогашен владетел, окупатор и инквизитор. Да видят те неговото „мирно лице“, изпълнено със загадъчната усмивка на гостоприемния домакин, който прави сякаш поклони на разкаяние и миротворство.

„Чрез иновация към творчество. Япония чертае нов курс към бъдещето“. Под това заглавие специалното приложение на сп. „Таймс“ от 11 март 1985 г. описва най-характерните моменти от третото по ред световно изложение в тази страна (След ЕКСПО-70 в Окинава през 1978 г. бе организирано първото световно изложение „Океания“).

Само 15 години след изложението в Осака-70, японците, настървени от успеха, станаха инициатори на ново световно изложение — ЕКСПО-85. Този път то бе посветено на науката в служба на човека. Арена на тази нова японска магия бе „градът на науката“ край град Цукуба.

Защо японците станаха домакин на тази първа по рода си международна изява в науката? Темата на изложението бе: „Жилището и околната среда — наука и технология за човека и дома“. Япония демонстрира своите възгледи за начина на живот през XXI столетие. Тя показа за първи път най-нови научно-технически постижения и планове за бъдещо развитие. Японските компании и правителството се опитаха (не без успех) да помогнат на посетителите да разберат философията на японските постижения в науката и технологиите.

Изложението бе подготвяно в продължение на 7 години и изградено за една година. Както обясняваше неговият директор по планирането и инвестициите Джиро Ушио „науката и технологиите не бяха много популярни сред младото японско поколение. Едно от съображенията да организираме ЕКСПО-85 бе да внушим уважение и любов у младите към науката и преди всичко към фундаменталните изследвания“…

Докато ЕКСПО-70 бе организирано с цел Япония да се покаже на света и светът да я опознае, изложението за науката с поглед към XXI век бе насочено навътре — към Япония и преди всичко към младата, идващата нова Япония, която трябваше да се зарази с любов и уважение към науката, — да се „потопи“ в нея, за да се подготви за условията на живот и работа през идващия век. Над 30 милиона посетиха „Луна-парка“ на науката и технологиите на бъдещето. За 180 дни тези милиони млади японци от юношеска до творческа възраст се огледаха в бъдеща Япония. Изложението в Цукуба запали у тях „нов огън“ — огъня на творчеството. Казвам творчество, а мисля и за онова японско „занаятчийство“, в което се изявяват най-положителни страни на японско майсторство в иновацията и масовото усвояване на чуждия опит, бързо развитие на приложните науки — едно развитие, което бе оправдано до вчера, но за утрешния ден осъжда Япония на изоставане; не й гарантира да бъде между водещите в прогреса. В този смисъл чрез ЕКСПО-85 в Цукуба Япония запали у младите огъня на творчеството, така необходим и жизнен за успешното развитие на фундаменталните изследвания, които трябва да осигурят приложни научни продукти за края на нашия и началото на идния век.

Ако ЕКСПО-70 в Осака отбеляза 100-годишнината на съвременна Япония, то изложението в Цукуба постави начало на чествуване на нейната 120-годишнина.

Когато пристигнах в Япония в края на 1967 г., нейната икономика вече набираше височина, „изгряваше японското чудо“. Следях това явление и продължавам да го следя с интерес. От многобройните срещи с японци от най-различни среди в съзнанието ми се съхраниха повтарящите се становища: а) уроците от Втората световна война за нас, японците, са толкова очевидни, че всяко друго развитие освен по пътя на мира, на свободната и независима търговия, е сигурна смърт за Япония и като държава, и като народ; б) чрез бързо развитие на производителните сили, като се използуват неизчерпаемите човешки ресурси за постигане световни върхове в техническия прогрес и конкурентоспособност на пазара ние ще постигнем по-успешно онова, което някои се опитаха да постигнат чрез войни и разрушения!…

Когато след войната се постави въпросът по кой път да тръгне Япония, мнението било почти единодушно: по пътя на модерната икономика на базата на съвременната техника и технология. „Сбогом“ на японските дъмпинги. Прощаване завинаги с, „черното петно“ върху Япония на световния пазар като производителка на некачествени и ненадеждни стоки.

Очевидци и участници твърдят, че в края на 50-те години представители на управляващата класа се събират в един хотел в планината Хаконе (Токийската Витоша). Много дни се водят дискусии. Стига се до консенсус (единодушие): икономиката на страната да се изгради върху развалините от войната на принципа да се взема всичко най-добро и напредничаво в света да се изгражда промишлеността чрез закупуване на най-нови технологии, лицензии и съоръжения; произвежданите изделия да бъдат конкурентоспособни по качество, надеждност и цени.

В началото се разработва селективна стратегия. Тя включва на първо място възстановяването и развитието на строителната индустрия (строителни материали, строителни машини и всичко, свързано с осигуряването на бързо съвременно строителство). Предвижда се развитие на суровинните ресурси чрез внос и преработка на руди във всички необходими компоненти на черната и цветна металургия; развитие на енергетиката и химията на база внос на петрол, петролни продукти и въглища; развитие на традиционната индустрия — корабостроенето. Специално внимание се обръща на електротехниката и на зараждащата се електроника. Наред с това се подкрепя развитието на леката промишленост и на първо място на текстилната и хранителната и модернизация на селското стопанство чрез провеждане на т.нар. „зелена революция“: подпомагане селяните чрез поощрителни цени за производство на повече ориз и за уедряване на личното стопанство, насочване на бедните селяни към индустрията, поощряване на фермерството чрез въвеждане на съвременна механизация, химизация и селекция, подкрепа на селскостопанските кооперативи в ползуването на машини, препарати и пласмент на продукцията, като широко се използува взаимопомощта.

По такъв начин, след изработване на стройна програма, правителството (в съюз с едрия капитал и обратно) извежда страната на пътя, по който Япония стигна от разрухата до положението на втора икономическа суперсила между капиталистическите страни.

Така започна новият етап на развитие на „японския феномен“. Използвам това понятие, защото 120-годишното развитие на тази страна бележи специфична картина в многообразното развитие на капитализма.

Доколкото ставаше въпрос за развитие на една неевропейска или неамериканска държава през втората половина на XIX век, тя остана в „сянка“, въпреки някои ярки прояви, чрез които напомни на света за себе си.

След Втората световна война Япония започна с около 30 на сто унищожено национално богатство. А темповете на развитие на икономиката й особено в периода 1955–1971 г. нямат равни в историята на капитализма.

През 1950 г. Япония създаде 1 на сто от световната продукция, а днес тя участвува в световния общ продукт и в световната търговия с над 10 на сто.

За периода 1955–1970 г. националният доход на страната нараства 4 пъти. А от позициите на постигнатото през 1950 г. до днес увеличението на националния доход е около 13 пъти.

Темповете на развитие на японската икономика през посочения период надвишават 2–3 пъти темповете в повечето развити капиталистически страни.

Ежегодният прираст на промишлената продукция за периода 1956–1960 г. е бил 16,1 на сто, за 1961–1965 г. — 11,7 на сто, а за 1966–1970 г. — 16,5 на сто.

Именно тези темпове на развитие дадоха повод да се заговори за „японско чудо“.

Мисля, че в случая заслужава да се напомни прирастът в развитието на българската икономика през същите периоди — 1956–1960 г., 1961–1965 г. и 1966–1970 г. Той е съответно — 15,9 на сто, 11,7 на сто и 12 на сто.

Нарастването на обема на промишленото производство в Япония се съпровожда със завишаване на реалните работни заплати на заетите в индустрията. По данни на японската статистика индексите на промишленото производство, производителността на труда и работната заплата са се развивали така:

1960 г. 100
	1966	1967	1968	1970
Промишлено производство	113,4	136,0	160,4	187,8
Производителност на труда	113,0	132,7	152,3	173,7
Номинална работна заплата	111,6	126,7	146,6	171,8
Реална работна заплата	106,2	115,9	127,4	136,0

За същия период у нас реалната работна заплата на заетите в промишлеността се увеличава със 121 на сто, а реалният доход със 134 на сто.

Използувам сравнението, за да потвърдя убеждението си, че социализмът има възможности не само да върви в крак с най-бързо развиващата се капиталистическа страна каквато е Япония, но и да гарантира още по-високи и стабилни темпове на развитие при далеч по-бързо подобряване на жизненото равнище на народа.

Нека погледнем „японското чудо“ отблизо.

Впечатлени от успехите на Япония в развитието на техниката, технологията и икономиката, днес и специалистите, и обикновените хора търсят отговор на множество въпроси, свързани с раждането, развитието и „възмъжаването“ на японския икономически колос. Кои са обективните и субективните условия и предпоставки, стимулирали технологическия, икономическия и търговския „бум“ на страната на изгряващото слънце? Чисто японско явление ли е „икономическото чудо“? Може ли то да бъде възпроизведено в други страни при други условия? Само в традиционните особености на японския характер и на мирогледа им ли се коренят успехите на японските фирми в управлението и организацията на производството и постигането на висока творческа и иновационна активност? Доколко е значим приносът на държавата, провеждаща неотстъпно политика на стимулиране на перспективите в технологично отношение отрасли и производства и на износа?

Разнообразието от мнения по тези въпроси е показател колко сложни и многостранни са проблемите на бързото икономическо развитие на Япония, както и за социално-класовите позиции, на които стоят самите изследователи.

Привържениците на капиталистическия начин на стопанисване не пропускат да поставят в основата на японския успех „свободната“ инициатива в съчетание с умелото използуване на специфичните морални устои на японското общество и на нравствено-етичните измерения на японския характер. Те се позовават на пословичното трудолюбие и на работоспособността на японеца, на неговата фанатична привързаност и лоялност към „своята“ фирма, на традиционния японски колективизъм, на изключителната пестеливост и т.н. Други твърдят, че решаваща е била ролята на трансфера на модерни технологии от водещите капиталистически страни и фирми, с помощта на които Япония в изключително кратък исторически период постигна качествен прелом в равнището на производителните сили и в ефективността на своята икономика. Във всички случаи на преден план се поставя и способността на ръководствата на японските фирми да подчиняват вековните традиции на японския начин на живот и особеностите на японския характер на изискванията на съвременните системи за управление и организация на производството.

Едва ли има изследовател, икономист или политик, който да даде изчерпателен и еднозначен отговор на факторите и причините, обусловили японското икономическо „чудо“. Не си поставям и аз такава задача. Целта ми е да запозная читателя поне в най-общи черти със зигзазите на дългия път, който Япония трябваше да измине, за да се включи в „голямата тройка“ на капиталистическия свят, заедно със САЩ и Западна Европа.

След Втората световна война Япония е победена и разорена страна, в която цари дълбока икономическа криза. Наблюдава се застой в инвестиционната дейност и в деловата активност. За монополите разбитата японска военна машина не е източник на изгодни държавни поръчки, а чрез тях и катализатор на промишленото развитие. Центровете на японската буржоазно-монополистична икономика („дзайбацу“ — фамилни концерни) поради тесните си връзки с милитаристичните кръгове и с фашистка Германия са политически и стопански компрометирани.

Непосредствено след войната в САЩ се появяват първите предвестници на научно-техническата революция. По това време „страната на изгряващото слънце“ чертае планове за възстановяване на разбитото си стопанство и за достигане на довоенното производство. Пред японските капиталисти стои задачата да открият нови пътища и форми за реставриране и укрепване на стопанския организъм.

По време на окупацията на Япония от съюзните държави, САЩ в продължение на няколко години практически управляват страната еднолично от тяхно име. Съвсем естествено беше преди всичко да се разправят с най-опасните си конкуренти — могъщите японски монополи. Неслучайно американските окупационни власти оценяват разорената империя на „дзайбацу“ като пречка за реализиране на своите цели и виждания относно бъдещето на Япония. Затова непосредствено след войната президентът на САЩ дава указание за тяхното разпускане. Престават да съществуват промишлено-финансовите гиганти, които дълги години владеят „лъвския пай“ от японската икономика и външна търговия. След разпореждане на Далекоизточната съюзническа контролна комисия през декември 1947 г. японският парламент приема закон за ликвидиране на прекалената концентрация на икономическата мощ. Създават се така желаните от едрата американска монополистична буржоазия предпоставки за задушаване в зародиш на бъдещото съперничество на японските концерни.

Ликвидирането на „дзайбацу“ води до разпадане на традиционните вътрешноотраслови и междуотраслови връзки в японското стопанство. Страната се изправя пред необходимостта да се намерят, формират и утвърдят нови икономически структури, които да заместят семейно-монополистичните промишлено-финансови империи. Създава се впечатлението, че старата имперскомонополистична „конструкция“ на японското стопанство е рухнала окончателно и нищо не е в състояние да я възстанови.

Част от японската монополистична буржоазия обаче не мисли така. Тя не е загубила изцяло влиянието и финансовата си мощ и крои планове как да заеме „топлото“ място в японската икономика, освободено от промишлено-финансовите империи. Едрите японски банки и акулите на големия бизнес подушват тлъстата плячка и бързо се насочват към освободените от „дзайбацу“ сфери. Тъй като голяма част от тях са успели да запазят ролята си на самостоятелни финансови учреждения, те постепенно се настаняват на ключови позиции в стопанския живот. По това време промишлените компании страдат от остър финансов „глад“. В тези условия едрите банки естествено се превръщат в основен източник на инвестиционни ресурси за японските фирми. В резултат на това се очертава тенденция на срастване на японския промишлен и банков капитал, при което последният има ръководна роля. Съществено се изменя структурата на източниците на инвестиции за промишлена дейност. В сравнение с довоенна Япония делът на собствените средства на промишлените компании намалява около 3,5 пъти, докато делът на заемните средства се увеличава над 5 пъти. Японските търговски банки се намесват все по-активно в стопанския живот, като непрекъснато засилват своята мощ и влияние.

Следвоенното укрепване и развитие на японския банков капитал се осъществява при непосредствената намеса на националната банка. Характерна за този период е все по-голямата зависимост на търговските банки от националната банка. Едновременно с това търговските банки се превръщат в активни държатели и купувачи на акции, с което закрепват още повече своята позиция в икономиката.

Постигането на косвен икономически контрол над стопанския живот не задоволява банковия капитал. Финансовата олигархия не може да измени на своята монополистична природа и се насочва към създаването на свои „империи“. Тя установява тесни връзки с компаниите, които по-рано са били включени в структурата на „дзайбацу“. Една след друга започват да се създават могъщи финансово-промишлени групи, които нерядко са „възкръснали“ довоенни капиталистически обединения. Започва процес на мащабно и ускорено монополизиране на японската икономика. Този процес се разгръща с особена сила, след като през април 1952 г. Япония се освобождава от принудителното попечителство на американските окупационни власти.

В духа на дългогодишните си традиции японската държава също не остава безучастна към следвоенното възстановяване. Правителството не пропуска случая да се постави в услуга на едрия капитал, като му осигурява широк „оперативен простор“. По подобие на своите американски „учители“ то разработва нова „либерална“ икономическа политика. Стремежът е промишленото развитие и инвестиционната активност да се стимулират чрез снижаване на данъците за частните компании.

Основите на новата данъчна политика на Япония се полагат с прякото участие на специалисти и експерти от САЩ. През 1949 година работна група, предвождана от небезизвестния Шоуп, опростява значително сложната японска данъчна система. По инициатива на тази група през 1950 г. са приети няколко закона, с които на частно капиталистическия бизнес се предоставят немалки данъчни привилегии. Положени са основите на „данъчната сграда“ на съвременната японска държава, която надеждно приютява едрия монополистичен капитал.

Върху следвоенното възстановяване на Япония активно влияят и нейните външноикономически връзки. Още през 1949 г. тяхното разширяване обуславя повишаването на селскостопанското и на промишленото производство. Японската икономика обаче все още е твърде слаба, за да се бори успешно с конкуренцията на международния пазар.

Основателно буди интерес въпросът доколко следвоенното възстановяване и икономическото „чудо“ са резултат на чужда и главно на американска финансова помощ? Тези, които мислят, че помощта отвън е била решаваща, грешат. Наистина японското правителство избра път, който не ограничаваше чуждата финансова помощ и възможностите на САЩ активно да се намесят в съживяването на икономиката. Отначало американците действително предоставяха финансова помощ на Япония, но нейните размери бяха незначителни в сравнение с потребностите и мащабите на страната — общо 1,8 млрд. долара. Кратък бе и периодът, през който японците получаваха американска помощ — до 1951 г. По-късно, когато Япония укрепна икономически, двете правителства се споразумяха 490 млн. долара от американската помощ да минат като икономически дълг на Япония.

Не бива да се подценява също така фактът, че окупационните американски войски поеха за няколко години безвъзмездното снабдяване на страната с хранителни продукти, което косвено помогна за нейното по-бързо възстановяване. Нека не се забравят и такива фактори, като корейската и виетнамската война, когато „незаангажирана“ Япония играеше ролята на интендант за американските армии, поела тяхното снабдяване и ремонт на бойна техника срещу високо заплащане и големи печалби. Мъчителните и трагични събития в Корея и Виетнам се превърнаха в „щастливи звезди“ и ускорители на японската икономика.

Сериозни проблеми възникват пред Япония в следвоенните години във връзка с износа и вноса на стоки. Ефективността на експорта се намира в пряка зависимост от курса на долара към йената. А по това време обменният курс се колебае в зависимост от производствените разходи и от цените, по които японските стоки се продават на международния пазар. За сравнение — ако международната цена на една стока е 30 долара, а производствените й разходи са 16 500 йена, курсът на долара към йената ще бъде 1:550. Всяка стока следователно има свой собствен обменен курс, които през 1947–1948 г. се колебае в границите от 1:180 до 1:800. Това е „валутен хаос“, който сериозно затруднява дейността на японските износители.

Японското правителство си поставя за цел да съкрати производствените разходи в страната и да противодействува на силните инфлационни тенденции. Държаната въвежда изкуствено завишен курс на йената към долара (1:150) за вносните стоки и контролира цените, по които те се продават. Спечелените от продажбата на стоки йени се натрупват в специална валутна сметка, от която се подпомагат износителите, показали дефицит.

„Вавилонското стълпотворение“ във валутно-финансовите отношения в японската икономика трае до 1949 г. Тогава официално се въвежда единен курс на долара към йената, равен на 1:360. Япония се изправя пред нова опасност: от съкращаване на износа и от значително повишаване на цените на вносните стоки. Но икономиката вече е в състояние да издържи сътресението, предизвикано от новия валутен паритет.

През 1955 г. следвоенното възстановяване на икономиката завършва. Националният доход на глава от населението достига довоенното си равнище. Страната е изправена пред необходимостта от рационализиране и развитие на производството, за да може да оцелее в условията на жестоката икономическа борба.

След Втората световна война Япония не само бързо възстанови икономиката си, но и успя да запази своята икономическа независимост. Макар и под друга форма, започнаха да се създават мощни производствено-финансови обединения, около които се концентрираха различни производства и предприятия. Тези обединения, също както довоенните „фамилни империи“ („дзайбацу“), избираха водещото производство, около което се групираха всички останали компании и предприятия.

Безспорно е, че в основата на следвоенното възстановяване лежи засилената експлоатация на японските трудещи се. Пролетариатът и селските маси бяха класите, върху които буржоазията стовари главната тежест на икономическите проблеми. Всички повече или по-малко резултатни мерки на правителството и монополите легнаха върху раменете на японските трудещи се. Японският народ плати твърде висока цена за излизането от дълбоката пропаст, в която беше тласнат от феодално-монополистичната буржоазия. Независимо от това какви икономически и социални феномени се изтъкват, истината за следвоенното възстановяване е една — безцеремонно отношение на буржоазията към собствения й народ, който е принуден да понесе бремето на икономическите трудности.

Държавата целенасочено и последователно подпомагаше чрез най-различни форми японските индустриални групи. Още в навечерието на войната тя се беше опитала да регулира инвестиционната дейност на частния сектор чрез специфичното за Япония „административно стимулиращо ръководство“. Държавата подаваше ръка и на многобройните средни и малки предприятия и фирми. За да оцелеят те в условията на острата следвоенна международна конкуренция, съществено допринесоха и някои други фактори.

След войната японската буржоазия успя да използува наличието на огромен резерв от квалифицирани трудови ресурси, за да укрепи своите позиции и икономическа мощ. В първите следвоенни години числеността на работната сила в страната е в границите на 30 млн. души. Но след това се очертава тенденция на бързо увеличаване на свободната работна ръка. Демобилизацията на армията изхвърля на борсата на труда над 7 млн. трудоспособни работници. От съседните азиатски страни се завръщат над 2 млн. японци. Освобождаването на мобилизираните във военната промишленост попълва редовете на резервната трудова армия с нови над 1,5 млн. души, в това число и няколко десетки хиляди инженери. За кратко време редовете на японския пролетариат нарастват с повече от 10 млн., което в условията на безработицата отслабва позициите му при сключването на колективни трудови договори. Монополите получават възможност да повишават нормата на експлоатация и на производителността на труда, като замразят заплатите и провеждат открито антиработническа политика. Буржоазията заделя значителни средства за технологично усъвършенствуване на производството, което ускорява темповете на икономическото развитие. Мобилизирането на значителни парични средства и предоставянето им на едрия капитал се подпомага от традиционната японска спестовност. Високата норма на спестяване в японските семейства (20–30 на сто) е следствие на специфичните условия и фактори: несъвършенство на системата за социално осигуряване, рязкото увеличаване на заплатата с трудовия стаж, съществуване на много дребни производители, които спестяват с предприемачески цели и т.н. Спестените от населението средства са източник на финансови ресурси за инвестиции в промишленото развитие. Това дава на японската буржоазия допълнителен източник на финансови средства, който благодарение на тесните връзки на промишлениците с банките се използува изключително ефективно.

Ключово място в технологичната реконструкция на японската промишленост заема високата норма на натрупване. По този показател за дълго време Япония изпреварва Франция, Италия, САЩ и Великобритания. Темповете на икономическо развитие, на усъвършенствуване и обновяване на производството и продукцията са значително по-високи. Допълнителните финансови ресурси от високата норма на натрупване позволяват на японските монополи да поведат упорита борба за съкращаване на технологичната дистанция с основните си конкуренти.

Ускоряването на икономическото развитие на Япония се „катализира“ от преструктурирането на отраслите на материалното производство. След периода на възстановяване започва преливане на капиталите в производства с по-висока норма на печалба, преди всичко в тежката и химическата промишленост. Техният дял в общото промишлено производство на страната нараства от 51 на сто през 1955 г. на 64 на сто в 1965 г. За тези години добивната промишленост намалява своя дял с повече от 3 на сто, хранителната — с близо 8 на сто, а електротехниката и електрониката, както и общото машиностроене увеличават дела си съответно с над 6 на сто и 13 на сто. Повече от два пъти нараства делът и на транспортното машиностроене. В резултат на структурните промени японските компании значително увеличават чистата си продукция (а чрез нея и националния доход на страната), тъй като печалбата им ще се повишава дори и без да наемат нови работници или да изменят производителността на труда. На практика обаче в технически прогресивните отрасли производителността на труда е значително по-висока и предизвиква рязко нарастване на общия обем на продукцията и печалбите.

Развитието на новите отрасли изменя и продуктовата структура на японското производство. На пазара се появяват нови изделия на електронната и нефтохимическата промишленост, чиито продажби нарастват с устойчиви темпове. За периода 1950–1969 г. обемът на производството се увеличава 18 пъти, а делът на продуктите, произвеждани до 1951 г. спада на около 60 на сто. Японските компании се ориентират към производства и изделия, които задоволяват нови потребности. Така те заобикалят конкуренцията на утвърдени на пазара традиционни продукти на американски и европейски фирми.

През 50-те години се предприемат и редица мерки за стимулиране на капиталовложенията в нови отрасли и производства. Съкращават се сроковете за амортизиране на производственото оборудваме в структуроопределящите отрасли на промишлеността. Чрез пренасочването на инвестициите японската държава в съюз с мощните икономически групировки набелязва далечни стратегически цели. Освен финансово-производствените групировки възможности за проникване в новите отрасли получават и големите промишлени компании. Антитръстовото законодателство спомага да се отворят широко вратите пред предприемачите и производителите от всички „етажи“ на икономиката. Същевременно обаче се изостря и конкурентната борба между монополистичните групировки за завоюване на позиции в новите отрасли и производства. Всичко това превръща инвестиционната политика в „гордиев възел“ от сложни и противоречиви проблеми, арена на борба и съюз между монополите, на главен обект на държавно-монополистичното регулиране.

Решаваща дума в инвестиционната политика имат новите финансово-промишлени групи. По форма те не приличат на „дзайбацу“, но по същество са преки наследници на бившите фамилни „империи“. Само който е пряко свързан с финансово-промишлените групировки, може да разчита на достатъчно средства за инвестиции. Така се оформят крупни предприемачески групи, които диктуват икономическата и инвестиционната политика на Япония.

Характерна черта на инвестиционната политика на предприемаческите групи е ориентирането към диверскфикация на капитала. Под формата на нови производствени единици и фондове все повече капитали се насочват към нови доходни отрасли. Често се създават и еднотипни по характер и продукция производства, които пораждат остра вътрешна конкурентна борба. Когато „традиционните“ предприемачи закъснеят, на сцената се появяват нови, такива като „Ниссан“ в автомобилната промишленост или „Хитачи“, „Сони“ и „Тошиба“ в електропромишлеността и електрониката.

Ускоряването на икономическото развитие се осъществява и чрез технологична реконструкция на производството. Структурни изменения стават на основата на нови технологии и оборудване. Държавата стимулира и подпомага монополите да закупуват чужди патенти и лицензи, да ползуват техническа помощ и т.н.

Високите темпове на икономическо развитие в Япония през 50-те и 60-те години са свързани и с увеличаването на експорта. През 50-те години се наблюдава оживление в международната капиталистическа търговия, което стимулира експортната ориентация на японската икономика. На фона на общото увеличаване на капиталистическия международен търговски обмен Япония успява да изпревари два пъти основните си конкуренти. „Агресивната“ експортна политика се оказва ефективна благодарение както на случайни фактори, така и на координирани действия на държавата и финансово-промишлените групи. Определят се общи за страната стратегически експортни цели, като ценовата политика, стратегията на „растеж на експорта чрез качеството“, предоставянето на „скрити субсидии“ и т.н.

Разширяването на износа поставя на дневен ред проблеми, свързани с увеличаването на вноса от развяващите се страни. Това се отнася особено за продукцията на японската черна металургия и за пластмасовата промишленост, която завладява почти напълно азиатския пазар. Показателен е фактът, че през втората половина на 60-те години вносът на черни метали от Япония практически започва да задоволява потреблението в азиатските страни. От това произтичат не само благоприятни икономически последици, но и проблеми, които още в началото на 70-те години поставят японските компании пред необходимостта да търсят средства и форми за запазване на завоюваните пазари чрез обновяване на стоковата им листа.

Японската външноикономическа експанзия е един от важните двигатели на икономическото развитие. Съществуват обаче и мнения, че икономическото развитие през 60-те години е обусловено главно от действието на вътрешни фактори. Ония, които твърдят това, изтъкват, че индексът на цените на японските експортни стоки е нараствал много бавно. При база 100 за 1970 г. през 1968 г. той е бил 92,9, а през 1961 г. 92,0. В тези мнения вероятно има известна доза истина, но никой не може да отрече органичната връзка между експорта и икономическото развитие на Япония.

Новата структурна политика и увеличаването на експорта стоят в основата на дългосрочната японска технологична експанзия, която по-късно оказва голямо влияние върху позициите и дислокацията на силите в световната капиталистическа система. През 1968 г. делът на Япония в капиталистическото промишлено производство достига 7,4 на сто срещу 2,4 на сто през 1953 г. За същия период делът на Великобритания спада от 8,9 на сто на 6,5 на сто. Но в случая не са важни толкова абсолютните стойности, а тенденциите, които обусловиха изключителните темпове на японското икономическо „чудо“. Само те могат да характеризират колосалните усилия на един народ, гъвкавостта на ръководната група и в крайна сметка проблемите, неизбежно изникващи „отвън“ и „отвътре“.

Иска ми се да се спра по-подробно на някои особено важни отрасли, които изведоха Япония в „голямата тройка“ на капиталистическия свят. За много от тях ще става дума и по-нататък. Затова ще се огранича само с „чудото“ в черната металургия и преди всичко в стоманодобива.

Японският „скок“ в черната металургия стана в първата половина на 60-те години и се превърна в „катализатор“ на развитието на останалите отрасли на промишлеността. За периода 1960–1965 г. Япония успя да удвои производството си на стомана, достигайки от 22,1 млн. т на 41,1 млн. т. За периода 1951–1975 г. производството на стомана се е увеличило 15 пъти. За сравнение може да се посочи, че между 1960 и 1969 г. средногодишният темп на нарастване на производството на стомана в капиталистическия свят е 5,7 на сто, а неговият натурален обем достига от 240 до 416 млн. т. Вижда се, че по темп на развитие на стоманодобивното производство японците многократно изпреварват останалите капиталистически страни. В резултат на това, делът на Япония в общото производство на капиталистическия свят от 2 на сто през 1950 г. достига 6,5 на сто през 1965 г. и 16 на сто през 1970 г.

Непосредствено след войната за японците става ясно, че ще трябва да развиват своето производство, включително стоманодобива, на основата на доставени по море вносни суровини. По това време основен проблем за стоманодобива са високите производствени разходи, което налага да се търсят ефективни пътища за тяхното снижаване.

На архипелага няма достатъчно място за нови заводи, особено стоманодобивни, които изискват голяма площ и замърсяват околната среда. За да се приближат до източниците на суровини металургичните предприятия започват да се приближават до бреговата линия. Там рудата и въглищата могат да се получават директно от корабите, с което отпада необходимостта от прехвърлянето и превозването им с други видове транспорт. Бреговете обаче също са пренаселени и няма място за нови, а още повече „промишлени“ съжители. Вниманието на производителите се насочва към по-рядко и необитавани терени, които те изкуствено разширяват по метода на „полдеризацията“. Върху тези изкуствени брегове, „до колене“ във водата, започват да изникват стоманодобивни заводи.

Морската миграция на стоманодобивното производство датира от 1953 г., когато в губернията „Чиба“ наградиха заводи върху изкуствени терени в недълбокия залив на Токио. Нейният пример беше последван и от други компании, които постепенно се настаниха върху изкуствена суша. В морето се оформят стоманодобивни комплекси, „стъпили“ върху дълбочина от 16–17 метра и повече. Те разполагат със собствени кейове и „пристанища“ (зони за разтоварване), разположени срещу високите пещи или други производствени сгради. Към стоманодобивните предприятия се присъединиха и други заводи на тежката промишленост, главно на нефтопреработването и корабостроенето. Бреговете на океана се оказаха подходящо място за формиране на невиждан дотогава комплекс на тежката промишленост.

Морската дислокация на стоманодобивните предприятия роди необходимостта от развитие на собствен флот от тежкотонажни кораби за доставка на суровини. Бреговете на Япония се оказаха удобни за акостиране на морски гиганти, които превозват наведнъж от 80 хил. до 120 хил. сухи товари или до 250 хил. тона нефт. Често собственият флот на големите стоманодобивни фирми се поверява на собствени филиали.

Японските производители на стомана насочиха усилията си и към търсене на други пътища за снижаване на производствените разходи и за поевтиняване на продукцията. Консумацията на кокс в техните заводи през 70-те години достигна най-ниското равнище в света, а продукцията на чугун на кубически метър във висока пещ (1,71 т през 1969 г.) може да се сравнява само с производството на чугун в СССР. През 1955 г. е въведена и употребата на кислород в пещите и конверторите, което също много спомогна за повишаване на ефективността на японския стоманодобив.

Япония е първата страна в света, която след появяването на конверторите през 1953 г. в Австрия, започна да ги прилага масово в своята стоманодобивна промишленост. В началото на 70-те години страната на изгряващото слънце разполага вече с над 45 конвертора, които произвеждат над 60 на сто от японската стомана. По същото време за САЩ този процент е 25, за ФРГ 24 и за Франция — 14.

Високите темпове и ефективност в развитието на японската черна металургия са следствие и на колосалните капитални вложения в този отрасъл. В периода 1951–1973 г. инвестициите в черната металургия достигнаха астрономическата цифра от 6,1 трилиона йени. Преобладаващата част от тях бяха насочени към ново строителство, а не към реконструкция, което беше характерно за САЩ. Изграждането на нови заводи и мощности се осъществяваше на основата на чужда технология, закупувана обикновено под формата на лицензии. В хода на развитието на черната и цветната металургия между 1951 и 1974 г. лицензионните съглашения, сключени от японски фирми достигат около 540. При това делът на новото оборудване през 1970 г. достигна 92 на сто срещу около 20 на сто в САЩ.

Върху ефективността на японското стоманодобивно производство голямо влияние оказа и високата производителност на труда. В края на 60-те години производителността на труда в черната металургия достигна производителността в САЩ, въпреки че общо за обработващата промишленост тя е около 2,5 пъти по-ниска. Не следва да се отминава и високото вътрешно търсене, възможностите за внос на евтини суровини и т.н.

Друг отрасъл, извел Япония на челни позиции в капиталистическата икономика, е химическата промишленост. Тъй като не е възможно да се спирам подробно на този отрасъл, ще се огранича само в рамките на някои най-общи икономически факти и данни. Развитието на тази промишленост се ускорява забележимо през 60-те години. Въпреки това през 1960 г. японската химическа промишленост е едва 6 на сто от общото производство на капиталистическите страни. В общата промишлена продукция на Япония обаче делът на химическата промишленост през 1963 г. е 9,2 на сто, а в нейния експорт — 5,8 на сто. Тези високи темпове се запазват до края на 70-те години.

Заедно с черната металургия и химическата промишленост с изключително високи темпове се развиват и други отрасли на промишлеността. В периода на ускореното икономическо развитие са поставени основите на такива производства, като електронното, машиностроителното и др. В резултат на това промишлеността на Япония се превръща в основен двигател на нейното развитие и което е по-важно — в стабилен конкурент на САЩ и Западна Европа на международния пазар. Не е случаен фактът, че именно в този период динамиката на развитие на износа започва да изпреварва динамиката на общия национален продукт и на промишленото производство. През 1961–1965 г. темповете на нарастване на износа достигат 15,8 на сто, а през 1966–1970 г. — 18 на сто. Делът на обществения продукт, който се реализира на външния пазар, се покачи от 7,7 на сто през 1960 г. на 11,2 на сто през 1970 г.

Високите темпове на развитие на японската промишленост са свързани и с увеличаването на вноса на суровини. През 60-те и 70-те години проблемът за осигуряване суровинни и енергийни ресурси за японската промишленост се превръща в стратегически. Защото по това време страната задоволява с внос 90–100 на сто нуждите си от нефт, желязна руда, каменни въглища, мед, природен газ, боксит и други суровини. Техният относителен дял във вносната листа на Япония през 60-те и 70-те години е около 80 на сто срещу 15–30 на сто за другите развити капиталистически страни.

Изключително е значението на нефта. От обема на вноса, на неговата цена и на наличието му на международния пазар зависят такива „параметри“ на стопанския организъм, като търговския баланс, курса на йената и вътрешните цени. От тази гледна точка японците се оказаха облагодетелствани, че в периода на раждането и възмъжаването на икономическото „чудо“ цените на нефта на международния пазар бяха ниски и сравнително стабилни. Когато във втората половина на 70-те години избухна енергийната криза в капиталистическия свят, покачването на цените на нефта доведе до кризисни явления и снижаване на темповете на икономическо развитие и в японската икономика.

Не бива да се изпуска от погледа положителната роля, която изигра за японското икономическо „чудо“ ниското равнище на военните разходи. Докато през 1936 г. милитаристична Япония изразходва за военни нужди около 45 на сто от държавния си бюджет, в периода 1960–1973 г. средногодишното равнище на военните разходи е около 7 на сто. Следователно и в това отношение развитието на японската промишленост се е извършвало в условия, които се различават коренно от условията в САЩ и в Западна Европа.

Безспорно една от най-уникалните страни на японското икономическо „чудо“ са невижданите темпове на развитие на производителността на труда. Няма да се спирам подробно на причините и факторите, обусловили тези темпове. На тях е отделено нужното внимание в съответна глава. Тук обаче искам да посоча само че за един достатъчно дълъг период (1950–1980 г.) темповете на нарастване на производителността на труда в Япония нямат равни в капиталистическия свят, повишава се с повече от 30 пъти. Основният дял за развитие на темповете на производителността на труда принадлежи на промишлеността и съставлява около 80 на сто от развитието на производителността на труда в материалното производство.

Япония измина дълъг и труден път, докато застане рамо до рамо с лидерите на капиталистическата икономика. За да се добие реална представа колко значително са се изменили позициите на страната на изгряващото слънце в капиталистическия свят, искам да приведа никои по-обобщени данни.

Ускореното икономическо развитие на Япония през 60-те и 70-те години има за резултат на първо място качествени изменения в структурата на икономиката. За този период са характерни нарастването на относителния дял на промишлеността и повишаването на нейната ефективност. Нарастването на дела на промишлеността между 1955 и 1970 г. може да се илюстрира със следните данни:

Години	Промишленост	Селско стопанство	Други	Общо
1955	47,5	19,7	32,8	100
1970	61,0	4,7	32,3	100

Чувствителното увеличаване на дела на промишлеността е доказателство за ускорената индустриализация на страната. При това вътре в самата промишленост развитието на производството на отраслите на обработващата промишленост изпреварва значително общия ръст на промишленото производство. В периода 1955–1973 г. нарастването по посочените показатели е съответно 6,5 пъти срещу 5,8 пъти. В самата обработваща промишленост най-висока за тези години е динамиката на металургията, машиностроенето, включително корабостроенето, химическата и нефтопреработвателната промишленост. Тези структурни изменения рефлектираха непосредствено и върху стоковата листа на японския износ, а оттам и върху нейното положение в капиталистическата икономика.

В периода между 1955 и 1973 г. развитието на промишленото производство в най-напредналите капиталистически страни беше около 55 на сто. За Япония той е 300 на сто, с което страната излезе по абсолютна величина на този показател (10 на сто) в общото производство на капиталистическия свят на второ място след САЩ. Икономическото чудо се превърна във факт, с който развитите капиталистически страни не можеха да не се съобразяват.

Такива темпове на икономическо развитие капитализмът познава само от времето, когато английската промишленост направи своя голям „скок“ — края на XIX век. Но това беше при други условия.

На японците предстоеше да преодоляват много трудности, свързани със запазването на завоюваните позиции, с петролната криза, с цикличните икономически кризи в капиталистическата икономика и с яростната съпротива на най-силните им конкуренти — САЩ и Западна Европа. В тези условия пред Япония изникнаха нови задачи, които изискаха и нови решения. Започваше период, в който страната на изгряващото слънце трябваше да покаже дали е настъпил краят на икономическото „чудо“ или то продължава, макар и под други форми и с други средства.

Към следващата част или към съдържанието

Начо Папазов Япония от самурайския меч до изкуствения интелект (6)

Метаданни

Данни

Япония от самурайския меч до изкуствения интелект

Информация

История

Сваляне / Връзки

Японското „чудо“ отблизо

Начо Папазов
Япония от самурайския меч до изкуствения интелект (6)