Начо Папазов
Япония от самурайския меч до изкуствения интелект (2)

За Япония и за японците

Както се казва „куфарите бяха вече готови“. Наближаваше времето за заминаване. Заедно с трескавата подготовка, свързана с предстоящата ми работа, трябваше да се запознавам, да откривам и преоткривам далечната страна, да допълвам получените още от гимназията знания. В книги и енциклопедии отново прочетох — Япония е типична многоостровна държава (около 4000 острова). Простира се на около 3000 км от север на югозапад край бреговете на Източна Азия в Тихия океан, с обща площ 372 200 км². Знаех, че най-важни са островите Хокайдо, Хоншу, Шикоку, Кюшу и Окинава, от които Хоншу само заема около 2/3 от територията на страната, чието население наброява повече от 120 милиона души.

За мен, на когото предстоеше да се срещна „очи в очи“ с японците, особен интерес представляваше историята, етнографските и народопсихологическите особености на Япония и на хората, които я населяват.

Сред изследователите преобладава мнението, че японците по произход са тясно свързани със своите съседи от континента — корейците и китайците. Археологични и други научни изследвания (противно на легендите) доказват, че те идват от запад през Корея. Завладяват и претопяват придошлото по-рано население, заемат доминиращо положение и стават основатели на японската държава. Три от техните най-разпространени реликви — мечът, ясписът и огледалото от бронз и досега са символ на императорската власт.

До края на втория век страната е била разделена на малки племенни държавици. Но постепенно племето, населяващо долината Ямато се налага над другите племена и става първо между равните. Неговите култове стават главни култове за цялата страна. От висшите духовници на клана Ямато произхождала императорската фамилия, която господствува от VI век пр.н.е. Легендата твърди, че тя води началото си от Богинята на слънцето Аматерасу. Фактически обаче едва принц Шотоку (596–621) провъзгласява върховната власт на клана Ямато над цяла Япония и се обявява за неин император. Тези факти, които се възприемат от повечето японски историци и чуждестранни японоведи, не потвърждават преданието за 26-вековното съществуване на японската империя, но те не попречиха на разпространилата се японска „мания за величие“ и на нейните привърженици да издигнат през 1960 г. на много места високи обелиски с надписи „26 века японска империя“.

Периодът на ранния феодализъм в Япония е борба между централната власт и отделните феодали. Характерна в това отношение е реформата, проведена в 646 г. Земята се обявява за държавна собственост и се дава на населението за обработване според членовете на семейството. Това продължава до X век, когато основна стопанска форма става феодалното имение. Земята се заграбва от знатните аристократи и от храмовете.

Периодът на утвърждаването на японската държава и на японската народност съвпада с разцвета на китайската държава и култура, които чрез будизма започват да играят доминираща роля и в Япония и това става причина през VI век племето Ямато да приеме официално будизма, който няколко века служи като трансмисия за пренасяне на китайската култура в Япония. Държавното ръководство се опитва да се преустрои по китайски модел и да създаде империя по китайски образец. Но японците и тогава се стремят не просто да копират, а да приспособяват китайската култура съобразно японските условия, да я пояпончват и даже да скрият първоизточника. Поради тази модификация на китайската култура и религия Япония успява да поеме различен от китайския път на развитие.

Периодът на развития феодализъм в Япония, наречен шогунат (от шогун — пълководец), обхваща XIII-XVIII век. Управител ставал най-мощният феодал, а властта на императора и на неговия двор била формална и само ритуална. Опора на шогуната било военно феодалното съсловие, чиято по-нисша част, състояща се от дребни дворяни на военна служба, се наричала самураи. Впоследствие тя става синоним на най-фанатизираните японски войници. На два пъти шогунатът разбивал монголските набези за завладяване на Япония. И това е безспорен негов успех, защото по това време монголите завладели Китай и укрепили властта си в него.

С развитието на феодализма в Япония започват да се появяват нови градове и да се усъвършенствуват занаятите. Но наред с това се засилват и селските въстания, които през XV-XVI век почти не стихвали. Крупните феодали започнали да се занимават с търговия и доставяне на суровини за китайския пазар, забогатявали и постепенно започнали да не признават властта на шогуната.

В 1542 г. в Япония се появили и първите европейски търговци — португалци и испанци, а след тях алчни за печалби търговци и авантюристи от цяла Европа. Появили се и първите християнски мисионери. Отначало те били приети добре, тъй като по това време будистките храмове били превърнати в гнезда на интриги и разложение. Скоро обаче японците разбрали, че новите мисионери са много по-опасни от будистите и в 1678 г. бил издаден декрет, с който на християнските мисионери, под заплаха от смъртно наказание, се нареждало в срок от 20 дни да напуснат страната. Джавахарлал Неру, един от най-големите познавачи на историята на източните народи, в писмо до дъщеря си Индира Ганди от 1932 г. дава следната оценка на тези събития: „Такава реакция от страна на японците е напълно понятна. Удивителното е, че те са се оказали достатъчно проницателни, за да разпознаят вълка на империализма в овчата кожа на религията, макар че малко са общували с европейците.“

Заедно с търговията в Япония нахлува и европейската култура, много по-опасна от китайската, защото имала характер на агресия, която не се ограничавала в духовната област и насилствено се натрапвала, използвайки дори огнестрелно оръжие и въоръжени с топове кораби.

Опасността от загубване на националната си независимост породила процес на консолидация на всички японски сили, която се развива във формата на късен феодализъм по време на династията Токугава (средата на XVII век). Япония се превръща в централизирана феодална държава, в която се формират съсловия — самураи, селяни, занаятчии и търговци и за да се заздрави тяхното обществено положение се прибягнало до изгонването на всички чужденци (постепенно, по японски). Настъпва периодът на т.нар. „закриване на Япония“, който продължава повече от два века. Но в източниците, до които се добрах, има данни, че изолацията не е била пълна, въпреки заплахата от смъртно наказание. Правителството започнало да изпраща делегации за проучване на европейския опит и студенти за изучаване на новите технологии.

Колкото повече изучавах историята на далечната страна, се убеждавах, че тя е свързана с борбата за запазване на националната култура и на националната независимост. Искаше ми се да свържа всичко това с нашата националноосвободителна борба, със стремежа на всеки народ да се съхрани и да се развива икономически, политически и духовно.

Буржоазнодемократичната революция в Япония, известна като „реставрацията Мейджи“, започва през 1867–1868 г. Против шогуната се надигат селяните, бедните градски слоеве, търговската и промишлената буржоазия и свързаните с нея самураи (по-нисшите). Активизирали се аристокрацията от императорския двор, която счела момента за удобен да си възстанови правата, и някои феодали. Ръководството на революцията се оглавило от либерални благородници, свързани с императорския двор. В резултат на тази революция княжествата били унищожени и се заменили с административни области. Вместо предишните четири класи, били учредени 3 съсловия: висше дворянство, дворянство и трето съсловие, в което влизали всички останали, включително търговците и занаятчиите.

След революцията Мейджи започва изграждането на „модерна държава“. В търсенето на модел на новата държава те изпращат много мисии в Европа и Америка. Не просто след революцията, но дори преди нея както шогунатът, така и по-големите феодални владетели изпращали тайно мисии в развитите страни. Тъй като те разбирали, че проблемът не е в това, дали да поддържат изолация или „да отворят“ страната, а да проучват какъв вид модерна, обединена държава да създадат и как да сторят това.

Революцията Мейджи трябва да се счита за приключила към 1889 когато била създадена нова конституция, съставена по пруски образец. С нея фактически бил дооформен и юридически закрепен политическият съюз между помешчиците, едрата буржоазия и висшата държавна бюрокрация под върховенството на императора, на когото се предоставяли извънредно големи, практически неограничени права.

Увличах се в миналото на Япония, в което търсех корените на съвременния живот в тая страна, за да разбера японците, да си обясня големите им постижения в редица области на науката и техниката, за да разгадая битието на обикновените слоеве и на управляващата върхушка. Това беше необятен свят — сега вече знаем много за най-голямата империя на Изтока. Излязоха много книги, очерци и пътеписи. Създадоха се институти за изучаване на „японския опит“, но преди тридесет-четиридесет години това беше „непозната земя“ и освен до историческите факти около участието и разгрома на Япония във Втората световна война малцина се бяха докоснали до Япония и до духовната същност на японците. А на мен ми беше необходимо именно това — да опозная колкото се може повече отдалеч този народ, с когото ми предстоеше да се срещна.

 

 

Естествено беше да се запозная с религията и религиозността на японците. Мислех, че в страна, в която има толкова великолепни погоди и черкви, религията е на особена почит. Но една анкета, проведена от в. „Асахи“, сочеше факти, които ми направиха странно впечатление. Повече от 60 на сто от анкетираните бяха отговорили, че не изповядват никаква религия, 27 на сто са будисти, а 4 на сто — шинтоисти. Направи ми впечатление, че в дома си 62 на сто от японците имат шинтоистки олтари, 55 на сто имат взети от някое шинтоистко светилище талисмани и 76 на сто понякога купуват отпечани пак шинтоистки гадания за своето бъдеще. Заинтересувах се най-напред от шинтоизма, възникнал според някои изследователи още в периода на първобитнообщинния строй. Той е „вечен и непроменен символ“ на японската душевност и основа на всички други религии в Япония. Шинто означава „път на боговете“ и всъщност е наивно обожествяване на природата в нейното неизмеримо разнообразие, и се съчетава с основното селскостопанско занятие — оризосеенето, което изисква по-голяма организираност и съчетаване из колективните интереси, а това от своя страна налага колективната дисциплина и колективната обредност. С развитието на класовото общество и поради суровите климатични условия — вулкани, тайфуни, откъснатост от континента, както и поради особеностите на морския живот, одухотворяването на природата сред японците взема все по-големи размери. Към това се прибавя и силно развитият култ към прадедите, който се среща почти при всички народи, но при японците той е една от основните съставки на религиозното чувство.

Според шинтоизма човек произхожда от боговете, а от култа към прадедите се моделира и божественият характер на произхода на родовете (разбира се, на знатните родове). И както отбелязва Енгелс, „… всяка религия се явява не друго, а… отражение, в което земните сили приемат формата на неземни“. Това намира отражение в преплитането на религиозните функции със светските и особено с управленските. Главата на рода или впоследствие на общината придобива извънредно голяма власт (почти неограничена) над своите съжители, защото бил същевременно и представител на съответното божество, и „от него зависело то да бъде снизходително към тях или не“. Когато в Япония се установява централната власт на рода Ямато, се утвърждава и култът на императора като неотменна част на шинтоизма. Това е много характерно, защото в определени периоди от японската история този култ има решаваща роля.

Интересно е, че и когато в Япония чрез по-развитата китайска култура се появява будизмът, първите храмове са се строели, след като със специален ритуал „се измолвало“ разрешение от местното шинтоистко божество. Самият будизъм в Япония по същество съчетава шинтоистките ритуали. За селяните, чийто живот не се изменил, не е било важно какви са философските възгледи на будистите, стига те „да не гневят божествата“, да не носят беди, ако се спазват ритуалите, които водели до умилостивяването на божествата.

По-късно когато будистката църква и прокарваното чрез нея китайско влияние става опасно за националната независимост, управляващите възприемат и някои от схващанията на конфуцианството и даоизма. И в целия този хаос от нови и стари религии, будистки и шинтоистки секти, школи и ереси се появяват и християнски мисионери със своята изключителна и досадна упоритост. Като че ли в ритуалите японецът е виждал своето спасение и все повече се е привързвал към тях.

Формирането на религиозно чувство у японеца условно се дели на два периода. Първият период (16031867) съвпада с управлението на рода Токугава. За да закрепи властта си, шогунатът поставил религиозния живот под пряк държавен контрол. Будистките манастири били изцяло включени в полицейския апарат и всички японци били прикрепени към тях. Японец без удостоверение от своя храм се считал извън закона. Започва уеднаквяване на религиите в Япония, което се изразило в изпълняване на шинтоистки обреди от будистките свещеници, а в шинтоистките светилища се появявали будистки статуи и изображения. Обикновеният селянин не се интересувал много дали към множеството шинтоистки божества ще се прибави и Буда. Но шогунатът, опирайки се на будистките манастири, за да контролира населението, обявява за официална идеология конфуцианството. То било много по-пригодно за неговите цели, защото проповядвало, че съдбата на човека се определя от небето, че хората по рождение са благородници и неблагородници, че нищо на земята не може да се промени, че по-младият трябва да се подчинява безусловно на по-възрастния, по-нисшия по чин в служебната йерархия — на по-висшия. Тези принципи в продължение на векове се в дар еня ват в бита и мирогледа на японеца и стават част от неговата душевност.

Вторият важен период съвпада с революцията Мейджи и продължава до края на Втората световна война. С право съветският автор Н. А. Курицин нарича този период „период в служба на империализма“.

В идеологическата сфера и специално в областта на религията след премахване на шогуната става възраждаме на шинтоизма. Голяма част от масите заживяла с илюзиите, че нещата ще се оправят, ако се върнат към старите порядки, към националните японски ценности, завещани от прадедите, т.е. към шинтоизма, защото будизмът се свързвал с шогуната. Монархистите все повече утвърждавали идеята, че само с помощта на императорската власт и с нейния религиозен престиж японската народност ще се обедини и възроди.

Засилило се схващането за божествения произход на императора и била създадена нова религия, известна под името държавен шинтоизъм, която се характеризира със засилване на полицейските методи на преследване, използвани от будизма при шогуната.

Още на 13 март 1868 г. бил издаден указ за възстановяване на единството на религиозните ритуали и за тази цел било възстановено създаденото в началото на VIII век Управление по делата на небесните и земни божества, т.нар. „джингикан“, на което бил даден ранг, по-висок от министерство. Очевидно управляващите кръгове много добре разбирали каква роля трябва да се отделя в бъдеще на религията. Още на другия ден след указа императорът провел церемония, в която до старинен обичай известявал на боговете какво е положението в страната, какво смята да прави и по този начин неговите дела „получили божествената подкрепа“. Зареждат се церемонии, с които се превъзнася и утвърждава авторитетът на императора, в това число и като върховен ръководител на шинтоистката религия, защото той водел потеклото си от първия легендарен император (несъществуващ по научните данни) и негова майка била Аматерасу — Богинята на слънцето. Трудно е да си обясним такъв наивитет в средата на XIX век, когато Фарадей е извел вече повечето от законите на електричеството, но фактът си е факт. Очевидно не само революцията Мейджи била недовършена, но недовършено било и религиозното развитие на японския народ (да не говорим за културното и научното му развитие). Но ръководната върхушка добре знаела какво прави.

В 1871 г. всички светилища били обявени за места, където да се провежда определен ритуал в подкрепа на политиката на управляващата група и по-специално за утвърждаване на божествения произход на императора. Шинтоизмът се превръща в „надрелигия“ и се обединява с държавния апарат. Предоставя му се изключителното право да провежда всички ритуали, с което фактически всички други религии се идентифицират с шинтоизма. Формално обаче свободата на вероизповеданието била спазена. Както посочва съветският японовед Светлов: „Така шинтоизмът се превръща в своеобразна държавна религия, нямаща аналог в новата и най-новата история на страните от капиталистическия свят“.

Запознаването с историята на религията в Япония и с религиозността на японците не е просто любопитство, а до голяма степен основа за опознаване живота в тази страна и на хората, които я населяват. В това се убеждавах неведнъж през следващите години, за които искам да разкажа. Но преди това нека споделя нещо, което научих по-късно от мой познат — японски бизнесмен.

Млад японец пристигнал на лондонското летище. Той пътувал в задгранична командировка за пръв път. Застанал пред граничния служител и подал паспорта си за проверка заедно с внимателно попълнена карта за пристигащи пътници. Офицерът започнал да проверява написаното. Вторачил се в една точка и обърнал остър поглед към японския джентълмен:

— Вие сте поставили „Не“ в графата за религия, сър?

— Да, сър.

— Разбирам, че Вие сте комунист, сър?

— Не-е-е, сър!

— Но след като не сте религиозен, това означава, че…

След продължителна размяна на мнения бизнесменът от Далечния изток бива принуден да напише „будист“, макар че никога дотогава не се считал за такъв. Трябвало да го направи, защото иначе би срещнал сериозни проблеми при влизането си в цивилизованата западна държава…

Основните правила и ценности, господствуващи сред японците и в японското общество, произтичат от конфуцианството. Но няма да е погрешно твърдението, че по-голямата част от японците са освободени от строгите рамки на дадена религия. Може да се каже, че японците считат за много по-важна клетвата пред своите началници, роднини и своя кръг от познати, отколкото някакви религиозни норми или даже законната процедура.

Рал Хюинс в книгата си „Хората на японското чудо“ с право отбелязва, че „японският подход към мистериите е твърде прагматичен. Метафизиката на висшия будизъм е така далечна на японското съзнание, както и сложността на съвременните християнски теории. Това минимално въвличане в различни доктрини и идеологии е повече сила, отколкото слабост на японската философия и едно от обясненията за японския успех в основната задача на нашия век — материалното преуспяване…“

Ако японците въобще имат някакъв „бог“, то той би трябвало да се нарече Вещина — Компетентност. И както разбрах много по-късно, те дори нямат дума, адекватна на думата „бог“ в смисъла на нашето понятие. Почитта към вещината и ефективността е вътрешната непреодолима сила у японците. Тя доминира във всяка тяхна дейност, увеличава я в геометрична прогресия. За разлика от някои силно религиозни нации, те не се захласват по свръхземното, не разчитат на гениалността, сами не вярват в чудеса — за тях пътят към „бога“ минава през ежедневната изява на високия професионализъм, дисциплината и себеотдаването. Японската религия шинто и будистките й варианти осигуряват знания за това, какво ще стане в бъдното. За тях е достатъчно, че тяхната религия им дава увереност, че след смъртта животът им „ще се изпари“, след като личността на починалия престане да оставя следа на тази земя. Японецът се задоволява с това. В този смисъл религията като „опиум“ за тях не съществува. И това е един от корените на японския напредък, който през втората половина на нашия век привлича вниманието на света.

 

 

Особено впечатление ми направи състоянието на образованието. Още в края на миналия век в Япония било въведено всеобщо задължително основно образование, макар че от днешна гледна точка някои от най-важните предмети не са били изучавани.

По времето на шогуната Токугава японските благородници изучавали китайските класици, а бойците придобивали военни добродетели. За обикновените хора действували частни училища, наричани „теракоя“, където се преподавало четене, писане и аритметика. Към средата на XIX век в тази „затворена за света страна“ действували над 16 хиляди училища „теракоя“.

Държавните служители още през периода Токугава били образовани хора — знаели да четат и да пишат. Поддържаните от тях архиви по ред, систематика и култура превъзхождали европейските. Например в Япония преди Англия, още през XVII век, са въведени регистри за населението. Япония посреща XX век със 100 на сто грамотно население. А нека ме се забравя, че да се чете и пише на японски не е лесно. Трябва да се знаят две системи за писане — сричковите азбуки хирагана и катагана, изградени на фонетичния принцип и заимствуваната от Китай йероглифична писменост канджи, съдържаща хиляди знаци. При тези условия такава грамотност за онова време само по себе си е едно „малко чудо“.

След „реставрацията Мейджи“ Япония въвежда съвременна образователна система с всеобщо, безплатно и задължително начално образование. През 1872 г. започват да се създават 4, а по-късно 6-годишни училища. В 1875 г. началните училища са повече от 24 хиляди. Интересно е, че след тази дата броят на началните училища се е увеличил малко (до над 26 хиляди в 1962 г.), макар че населението се е увеличило повече от два пъти.

В Япония и след Втората световна война се отделя голямо внимание на образованието. В началото на 60-те години тя е между първите пет страни в света, които отделят най-висок процент от бюджета за образование (България тогава е сред първите десет). Не само правителството, но и семействата в Япония са склонни да правят големи разходи за образование. Родителите правят всички усилия децата им да получат висше образование, но възможностите на държавните университети са ограничени (съотношението между броя на желаещите и постъпващите е 1:20). Затова например през 1968 г. повече от 70 на сто от студентите се обучават в частни университети.

Това положение е запазено и сега. Разбира се, обучението в университетите се заплаща скъпо и има всички недостатъци на буржоазната образователна система. Освен безразборното увеличаване на учебната такса се извършват и различни машинации, стигащи до корупция. В. „Джапаи Таймс“ от началото на 1968 г. например съобщава, че един професор от частен университет спечелил около 50 милиона йени (156000 долара) за три години от подкупи от студенти, за да им помогне да бъдат приети в университета. Борбата срещу високите такси във ВУЗ взема все по-широки размери. В нея се вливат както младежта, така и трудещите се. Въпреки това обаче, за последните 10 години разходите за обучение в държавните ВУЗ са увеличени многократно. За издръжката на един студент разходите са не по-малко от 30 на сто от годишния бюджет на едно японско семейство. А университетското образование сега е задължително почти за всички чиновнически служби. Вече става правило майсторът или началникът на смяна в завод да има висше образование. През 1980 година по броя на завършили висше образование на 10 хиляди жители Япония е на второ място в света. Още през 1960 г. в Япония са подготвени 200 хиляди души с висше образование — една цифра, която е надмината само от САЩ, Индия и Съветския съюз. Сега тази цифра е удвоена.

Икономистът К. Биеда е провел редица изследвания за корелационната връзка между инвестирането в образованието на различните страни и темповете на икономически растеж. Изследванията показват, че съществува важна корелация между обществените разходи за образование и темповете на икономическия растеж, особено ако се използува методът на изоставане във времето от няколко години. Също така съществува статистически важна корелация между броя на завършилите висше образование във всички области на науката за една година на 100 хиляди души население и темпа на икономическия растеж няколко години по-късно. Авторът отбелязва две особености:

1. За да се стигне от чиста теория до материални постижения е необходимо твърде много време. Примерно, когато великият гръцки философ Питагор открил известната геометрична теорема, дълго време тя просто е ползувана за геометрични упражнения. Чак след много векове теоремата започнала да се използува от строителите за маркиране на прави ъгли на земята и др.

В нашата епоха изоставането във времето на практическото приложение след появяването на теорията не е толкова голямо, по все пак е относително дълго.

2. Чистата наука и нейните открития сега могат цялостно и лесно да бъдат реализирани. Така че за всяка отделна страна не е необходимо да прави цялостни усилия във всички направления на т.нар. чисти природни науки.

Изследванията са показали статистически важна корелационна връзка между студентите в приложните науки в полза на икономическия растеж.

Връзката между тези видове студенти и темпа на икономическия растеж се оказва по-силна, отколкото връзката между студентите в социалните науки.

Ерза Фогел, автор на книгата „Япония като №1“, цитира Уйлям Камингс, известен специалист по сравнителното изследване на основното образование в Япония и в Америка. Неговите наблюдения върху програмите по музика в японското училище например показват, че в шести клас повечето ученици могат да боравят с лекота най-малко с три инструмента. „Когато за пръв път видях това равнище — казва Камингс, — не можех да повярвам на очите си. Но след проучването в петото поред основно училище констатирах, че това бе масово явление. В Америка такава подготовка имат само участниците в ученическите оркестри и духови музики, останалата част от учениците са неграмотни по музика. Сравненията в областта на изкуството водят до драматични изводи…“

Някои различия могат да се обяснят с факта, че японците се обучават около 30 на сто повече от американците — 240 дена годишно вместо 180 дена в САЩ. Затова пък при японците почти не остават неграмотни, докато в армията на САЩ биват отхвърляни твърде голям брой желаещи да служат поради неграмотност. Такова явление в Япония не съществува.

След Втората световна война окупационните власти наложили промени и в системата на образованието в Япония с цел да се приближи японското образование до американското. Били въведени някои елементи на демократизиране и освобождаване на учебните програми от духа на японския фашизъм и боготворенето на императора, от стремежа към японско превъзходство над други народи и т.н. И въпреки това голяма част от многовековните традиции, основана на конфуцианството, си останала. Образователната система е унифицирана чрез централизираното регулиране на програмите от всесилното министерство на образованието и културата, което одобрява плановете, програмите, учебниците и учебните помагала за всички държавни и частни учебни заведения, и тя дава солидни теоретични и практически знания. Особено внимание се обръща на математиката и физиката. Едно обследване от неангажирана шведска комисия през средата на 70-те години за подготовката по математика в капиталистическите страни поставя Япония на първо място.

Направи ми впечатление все по-големият стремеж към насаждане на т.нар. „японско самосъзнание“. Както в големите японски фирми има ритуали на сутрешния начален работен час, когато се пеят химни за „преуспяване на фирмата и на Япония“, така всяко училище има свой химн, своя униформа, свои принципи и традиция за раздаване на дипломите, за промоциране след завършване към този или онзи университет. Съкурсниците, особено от елитните ВУЗ, създават специални общества, периодически се срещат и се чувствуват много близки.

В японските училища масово е въведена груповата система на обучение както в класа, така и извън него. Няма училище без униформа.

По данни на Ерза Фогел „чрез групови проекти, организация в класа и особено чрез клубове с членуване, което трае няколко години, на ученика се дава възможност не само да почувствува силата и «благотворното» влияние на груповия живот, но се обучава на уважение към по-старшите и на въздържане от личен егоизъм…“

По преценка на експерти от ЮНЕСКО японската образователна система за основните и средните училища по 10-бална система е поставена на първо място сред шестте най-развити страни в света.

„Образованието в Япония днес“ — така е озаглавен един доклад на Министерство на образованието на САЩ. В него прочетох: „Японското общество разчита изключително на образованието… много от постиженията на образователната система на Япония са се превърнали в стандарти за света. Там децата изучават английски език и Бетховен, както и биология и изчислителна техника. Когато седнете заедно е един японски работник в кръжока за качеството, слушате разговори и дискусии на ниво, което очаквате от инженери в САЩ.“

Японската система залага изключително много на изпитите. Родителите изразходват по 100 долара месечно за частни училища, които обучават учениците извън редовните часове в училището. И не е чудно, че в Япония годишно се подготвят повече инженери отколкото в САЩ. В периода 1955–1982 г. броят на завършилите инженери в САЩ се е утроил и е достигнал до 67–08 хиляди годишно, а в Япония се е увеличил 8 пъти и надхвърля 73 хиляди годишно.

През 70-те и 80-те години стратегията на ускорено развитие в икономиката се сменя с така наречената „интелектуализация“ на производството, която изисква рязко нарастване на нуждата от знания и висококвалифицирана работна ръка. Съветският учен А. И. Соколов подчертава, че в Япония общообразователната и специалната подготовка на работната сила е придобила особено значение. Ускорената модернизация изисква създаването на такъв ред, при който заемането на длъжност да става задължително на основа на образователен ценз. При това връзката на най-крупните компании с водещите ВУЗ постоянно се засилва. А двойствената структура на японската икономика с крупни, технически напреднали компании и с обширна зона от многобройни малки предприятия се отразява и на йерархията в образователната система. Във висшето образование например картината е: 7 държавни и няколко частни университета, които значително превъзхождат над 400-те други ВУЗ. Превъзхождат ги по равнище на науката и на подготовката на специалисти, финансиране, престиж, условия за постъпване и пр. Затова над 60 на сто от завършилите елитните ВУЗ биват назначавани в най-престижните и преуспяващи компании. Те са ядрото на попълненията в министерствата на финансите, външните работи, международната търговия и индустрия, Агенцията за наука и технология, за икономика и планиране и т.н.

По-късните непосредствени наблюдения и проучвания потвърдиха впечатлението ми, че когато става дума за „японско чудо“ в икономиката и прогреса, един от неговите дълбоки и трайни корени е образованието. Малко са страните, които могат да се похвалят с всеобща грамотност в началото на XX век, с всеобщото средно образование и такъв голям процент на завършили висше образование, както Япония.

За чужденеца и най-вече за оня, на когото предстои да прекара продължително време в една страна, за да опознае бита и характерните особености на народа и, е важно да разбере същността и историята на семейните отношения, да разбере произхода, ролята и значението на семейството, защото в него по един или друг начин фокусират всички политически, икономически и културни проблеми на обществото.

Според традицията всеки японец принадлежал на едно кланово семейство, наречено „ие“, което се състояло освен от мъжа и жената, още и от родителите на мъжа и неговите неженени братя и сестри. Същевременно той принадлежал и на по-широката родова организация „додзоку“, която обединявала няколко кланови семейства с общ произход по мъжка линия. При това в рода имало йерархическа зависимост, която дава на старейшината значителни права. Главата на основното семейство например има решаваща дума при женитбата на младежите от рода. Съществували и много строго морални обичаи и норми на почит, взаимно оказване на помощ, както и йерархически зависимости между родовете. Култът към прадедите и към рода бил една от основните морални ценности. Родът се смятал за вечен, а животът на отделния човек — кратък. Целта на отделния човек в живота била да укрепи и умножи авторитета и престижа на родовото семейство.

Характерна особеност на старото семейство била, че старшите синове като продължители на рода оставали да живеят в стария дом и ставали собственици на цялото имущество. Главата на дома се ползувал с абсолютно неоспорим авторитет и власт. От него зависела съдбата на другите членове на семейството — той еднолично решавал всички имуществени и брачни въпроси. Жената била безусловно подчинена на мъжа си. Мъжът имал право на приятелка — някоя неомъжена жена, ако това му позволяват материалните възможности. По начало браковете се сключвали по договореност, а не по любов. Въобще любовта между младите била почти непознато понятие. На нея се гледало с неприязън, защото пречела на семейната дисциплина и е „изява на индивида“.

Много характерна черта на японското семейство, запазена и днес, е култът към децата. Вярвало се, че е детето до седемгодишна възраст в дома идва небесното същество или негов посланик, че детето до седемгодишна възраст „не е човек, а някакво божествено превъплъщение“. При това детето „получавало душа“ още на петия месец от зачеването и вече се смятало за член на семейството. Тогава се изпълнявал първият ритуал в негова чест. Впрочем на децата са посветени много и най-различни ритуали кой от кой по-тържествени. Отбелязвало се първото захранване, денят на момчето, денят на момичето, имало специален ден за молитва за здравето на малолетните и пр. Култът към детето е свързан косвено с грижата за продължаването на рода и затова същината на семейния живот е именно детето, то определя качеството на семейния живот. Ако един баща не предаде на своето потомство отговорността за дома, за рода, за почитта, която трябва да се отдава на неговата памет след смъртта му, смятало се, че не е изпълнил предназначението на своя живот. На детето до седемгодишна възраст е позволено „да прави всичко“, без някой да го упрекне. То е като свещената крава за индиеца. След това започва периодът на суровото, а може да се каже и жестоко възпитание на японското дете. При всички случаи обаче се запазва внимателното и грижливото отношение към подрастващото поколение. Обикновено някогашните японски семейства са били многодетни и първоначалната грижа е детето да добие увереност и самолюбие. По-късно целта на възпитанието е младежът или девойката да не бъдат осмени, засрамени, унижени, отлъчени от рода, да не осквернят паметта на своите прадеди и т.н. У по-старото поколение са формирани такива качества, като почитането на по-старшите и висшестоящите, трудолюбие, дисциплина, сериозно отношение към служебните задължения и към семейството, скромност и чувство за достойнство, но същевременно се налага известна прикритост (непоказване на истинските чувства), показна вежливост и боязън „да не се стане за срам“.

Японското семейство се характеризирало с пълното безправие на жената. Както се изразява японският журналист Кимпей Шиба, възпитанието на японката се ограничавало в трите конфуциански заповеди: „като дъщеря — жертвай се заради баща си, като жена — жертвай се заради мъжа си, като майка — жертвай се заради сина си“.

Много важна черта за някогашното семейство „ис“, била почитта към възрастните. Грижата за старите хора, дори ако това е свързано с лични жертви, била задължителен морален принцип, въпрос на лична чест и на честта на цялото семейство. Това било естествена благодарност към родителите за положените грижи и гаранция за отношението, което младите очакват, когато остареят. Отношението към старите намирало израз в много ритуали. Неговите корени могат да се търсят в поверието, че след смъртта си старците известно време продължават да навестяват дома и да се грижат за близките си, но ако не са почитани по съответния ритуал, те ще оттеглят закрилата си и дори могат да вредят. Моралът изисквал не родителите да се грижат за децата, а децата за родителите. Този принцип бил залегнал в углавния кодекс, действувал до 1907 година. В него се предвиждало до 6 месеца затвор за онези деца, които не осигуряват материалната издръжка на родителите. А ако поради небрежност или други причини родителят починел, можело да последва и смъртно наказание.

Най-общо казано някогашното японско семейство е възпитавало подрастващите поколения в готовност да се жертват за благото, когато това се наложи, на рода и на обществото като цяло, а в крайна сметка и на висшестоящите по йерархия. Това прозира в голямата роля, която някогашното японско семейство е изиграло за възпитаването на такова поколение, което било готово да си прави харакири при неизпълнен дълг пред Тено (императора), за пропуснати възможности да се издължи пред висшестоящите или за пропуснат случай да избегне плен по време на война.

Както би трябвало да се очаква, голямото (някогашното) японско семейство, преживяло векове, след Втората световна война започва бързо да се разпада. И не е чудно, че това става, а че то става така бързо. За това, разбира се, има много и основателни причини, които ще се опитаме да изясним.

Особено бурно се развива процесът на разложение на някогашното семейство през последните три — три и половина десетилетия, във връзка с бързото развитие и модернизиране на японската икономика.

Родовото семейство „ие“ се разпада и се създава малочленното съвременно семейство, което се състои само от съпрузите и техните деца и най-много един от старите родители (така нареченото „нуклеарно семейство). Същевременно броят на семействата бързо расте. Ето някои данни за динамиката на намаляване броя на членовете на едно семейство, усреднено за цялата страна:

Година	1955	1975	1980
Средно членове	4,97	3,44	3,25

Очевидно структурата на японското семейство плътно се доближава вече до структурата на семейството в САЩ и в Западна Европа. В САЩ средният брой на членовете на семейството е бил в 1970 г. — 3,11 и в 1980 г. — 2,75. Интересно е да се отбележи, че в гр. Токио средният брой на членовете на едно семейство е бил само 2,7 човека (1980 г.), което е по-малко от средната цифра за САЩ в същата година, макар че в селската префектура Ямагата например средното семейство се е състояло от 3,87–3,47 човека.

Ето още някои данни. Докато през 1973 г. са били регистрирани 19,4 раждания на 1000 души, през 1978 г. те са вече само 14,9, през 1983 г. — 12,9. (За България в 1987 г. — около 13). На 1 април 1981 г. децата на възраст до 15 години, по данни на Статистическото бюро при канцеларията на министър-председателя, са 23,5 на сто от общата численост на населението на страната, докато през 1955 г. са 33,4 на сто. Тук му е мястото да напомня, че в Япония смъртността сред децата е най-ниската в света.

Съществена промяна в японското семейство е фактът, че японката, която по-рано е издържана от мъжа, както и цялото семейство, сега все по-често работи, т.е. занимава се с трудова дейност извън домашното стопанство и отглеждането на децата.

Мисля, че тук трябва да се изтъкне една специфична за японското семейство особеност — отношенията между съпрузите. Събрали се по волята на главата на дома и по сметка, живели при пълно неравенство, старите съпружески отношения се характеризирали с пълно отчуждение между съпругата и съпруга, като право на свои духовен живот и свое извънсемейно занимание имал, разбира се, съпругът. И сега почти половината бракове в Япония се извършват не по любов и даже не по симпатия, а по сметка (в най-общия смисъл на тази дума, което включва и под натиска на родителски съображения и пр.). Много от съпрузите остават през целия си живот само партньори в брака, без особено физическо и духовно влечение. Дял за това имат и унаследените традиции, според които не е прието мъжът да говори с жена си за своите служебни работи и въобще за работите си извън дома. И досега в много японски семейства разговорите между съпрузите в къщи се ограничават само до неща, засягащи децата. Както пише един журналист във в. «Майничи дейли нюз» от 6 декември 1978 г. «… откровеното изразяване на чувствата и сърдечните разговори между мъжа и жената не се считат от общественото мнение за похвално поведение», а връзките между мъжа и жената се считат толкова по-здрави, колкото по-малко се обсъждат“.

Характерни са данните, получени в резултат на едно допитване в края на 70-те години от компанията „Денцу“, посочени в книгата на съветския японовед Латишев „Семейная жизнь японцев“. Те показват как прекарват свободното си време японските двойки на възраст от 40 до 65 години (питани са съпрузите).

 

Вид на съвместно проведеното свободно време

 

Обяд или вечеря в закусвалня, стол, ресторант

„често“ 8,6%

„понякога“ 33,50%

„почти никога“ 30,60%

„никога“ 27,30%

 

Посещение на кино и театър

„често“ 3,70%

„понякога“ 19,6%

„почти никога“ 37,3%

„никога“ 39,4%

 

Излизане на разходка

„често“ 4,1%

„понякога“ 14,9%

„почти никога“ 37.5%

„никога“ 43.5%

 

Вечерни развлечения в компания на приятели

„често“ 2,9%

„понякога“ 12,7%

„почти никога“ 34,3%

„никога“ 50,0%

 

Разбира се, поради особеното държание на японците тази отчужденост не личи от пръв поглед. Дори когато бракът е сключен по любов, тогава общоприетото студено отношение (особено от страна на мъжа), което се изисква от обществения морал, помрачава семейната радост и води до отчуждение. При това положение никак не е чудно, че и мъжете, и жените в Япония по правило са склонни към извънсъпружеско любовно щастие. Например при едно допитване на 9500 мъже 60 на сто отговорили, че при възможност биха встъпили в любовни отношения с чужди жени, а 30 на сто отговорили, че те просто не могат без това. Допитването пък, проведено от проф. Тамура от медицинския институт в Сайтама, показало, че 55,6 на сто от работещите жени и 40 на сто от неработещите, са склонни да изневеряват на своите съпрузи. На 8 април 1979 г. японският вестник „Джапан таймс“ писа: „Последните изследвания показаха, че 62 на сто от всички омъжени жени мислят за развод…“ Често обаче материални затруднения и въобще трудностите, пред които се изправя разведената жена с дете или с деца я въздържат. И все пак разводите в Япония нарастват бързо. В 1967 г. те са 83 000, в 1978 — 132 000, а в 1982 г. — 165 000. В Япония в 1982 г. се е падало на 1000 души 1,4 разведени съпрузи, във Франция — 1,39, в Швеция — 1,54. В САЩ те са значително повече — 5.

 

 

Раждаемостта в Япония все повече спада. Защото японската жена е принудена да продължи да работи след раждането на дете. Но както показва едно изследване, това са само около 35 на сто от работещите жени с деца до 5 години. Не бива обаче да се забравя, че в съвременното японско семейство в първите 4 години след раждането грижата за детето остава изключително задължение на майката. Но това в никой случай не намалява култа към детето. Запазени са в една или друга форма и голяма част от старите ритуали. Но, разбира се, минало е времето, когато японската майка е смятала до началото на третата година от раждането на детето, че то е част от нейното тяло и го носи на гръб навсякъде със себе си.

Японските родители се стремят да оставят децата в предучилищна възраст да се развиват свободно, като само деликатно ги насочват. Сега обаче повечето от децата между 4 и 6 години (от 70 до 85 на сто) посещават детски градини, площадки и други детски заведения. По този начин възпитанието на децата все повече се предоставя в „чужди ръце“ и за родителската нежност остават само вечерите и празничните дни. Това, разбира се, оказва влияние върху възпитанието на съвременната японска младеж.

Сериозни промени има и във възпитанието на децата в училищна възраст, където имущественото и образователното неравенство на родителите се отразяват доста силно. В по-бедните слоеве от населението значително нарасна броят на децата, които в определени часове на деня остават без надзор. От данни на Агенцията за икономическо планиране се вижда, че в къщи без контрол на възрастен човек остават 38 на сто от учениците от 1–3 клас и 53 на сто от учениците в 4–6 класове на началното училище. При това децата поради много бързата миграция в градовете и неуредиците, които са неизбежни, остават много често без условия в големия град за игра и техните контакти с нормалната природна среда са затруднени.

Искам да посоча факта, че по настояване на родителите си децата са принудени да се занимават извън училището в различни школи и курсове. Показателни са данните от едно сравнително социологическо изследване в това отношение за Япония, САЩ и Англия.

Време за свободно занимание	Япония	САЩ	Англия
Нямат време за развлечение	16 на сто	0,8 на сто	1,3 на сто
Развличат се по-малко от 30 мин.	13,5	2,4	4,2
Развличат се 1 час на ден	14,4	5,1	12,1
Развличат се 1 час и 30 мин.	9,4	2,9	6,5
Развличат се 2 часа	15,1	13,1	21,7
Развличат се 2 часа и 30 мин.	10,1	7,0	8,5
Развличат се 3 часа	12,5	23,7	22,8
Развличат се над 4 часа дневно	7,8	40,5	21,8

Едно друго изследване, проведено съвместно от Института Галъп в САЩ и японския вестник „Йомиури“ сред японски и американски родители, показва същността, целите и задачите на възпитанието и обучението в Япония. Докато за американците най-важна цел на обучението е „да се получат знания“ — 68 на сто от анкетираните, за японските родители най-важната цел е „обучението на етика и морал“ — 58 на сто от анкетираните. Разбира се, всичко това отразява само общите тенденции, които вследствие на условията и изискванията на съвременния живот, характерен за целия западен свят, все повече се уеднаквяват.