Андреа Креймър
Вълче биле (28)

27

— Италия? — възкликна Мейсън, долепил длани до прозореца.

Прекрасно разбирах как се чувства. От тази преграда, която ни разделяше от външния свят, бе трудно да се повярва, че раят, простиращ се отвън, не е просто илюзия.

— Съжалявам — ухили се Конър. — Знам, че царевичните ниви ще ви липсват.

Адна разкърши врат и направи гримаса.

— Не беше никак лесно.

Усмивката на Конър начаса се стопи.

— Добре ли си?

— Да — отвърна тя. — Уморена съм, но иначе съм добре. Ще ни чакат да се съберем в главната зала.

— Искам да видя Ансел — неочаквано заяви Брин. — Не може ли да се уверим, че е добре?

— Добре е — рече Конър. — Преместването протече безупречно. Щом ние сме тук, значи и той е тук. При преместването няма средно положение.

— Но…

— Виж, хлапе, преди да започнем да искаме услуги от Аника, нека първо й попремине малко. Братчето на Кала забърка голяма каша и ще ни трябва време, докато оправим положението.

Погледът, който двамата с Адна си размениха, ме накара да стисна зъби. Изобщо не вярваха, че положението на Ансел може да бъде „оправено“.

„Какво ли ще се случи с брат ми?“

Раменете на Брин увиснаха. Мейсън улови ръката й и ме погледна.

— Всичко ще бъде наред.

Кимнах, макар че с всяка минута все повече се съмнявах в това.

— Ще ви намерим нещо за хапване — каза Адна. — А после ще измислим къде да ви настаним. Сигурна съм, че искате да се поосвежите.

Проследих преценяващия поглед, който тя хвърли на Брин и Мейсън. Права бе — наистина се нуждаеха от „освежаване“. Все още облечени в останките от дрехите, които носеха в нощта на церемонията, и двамата бяха изпоцапани със засъхнала кръв и мръсотия. Проряза ме остра болка, сякаш някой ме бе ударил в стомаха — окаяният им вид отново ми напомни за всичко, което бяха преживели.

Мълчаливо последвах Конър и Адна, които ни поведоха към стълбите. Щом стигнахме площадката на първия етаж, Адна ахна.

— Вижте!

Когато погледнахме натам, накъдето ни сочеше, Брин и Мейсън също ахнаха. Бяхме спрели точно пред стъклените врати, извеждащи във вътрешния двор. Пространството от другата им страна се преобразяваше пред очите ни — пустата, спяща допреди малко земя, изведнъж бе оживяла от разтварящите се навсякъде листа и багрите на напъпили цветя. Между лехите бълбукаха ручеи.

— Човече! — подсвирна Конър. — Връзките наистина действат бързо. Страхотно.

— Винаги е така — отвърна Адна. — Ала всеки път се изумявам.

— Какви са тези Връзки? — попита Мейсън, загледан в пълзящото стъбло, което пред очите му се обви около мраморното стълбище от другата страна на стъклените врати.

— Това е една от специализациите в Академията — обясни Конър. — Излизат най-вече от Айдис и Халдис. Те свързват сградата с местната екосистема.

— Нещо като градинари? — попита Брин.

— Някои от тях наистина се занимават с градините — отвърна Конър и си потърка корема. — Което е добре. Средиземноморският климат означава, че ще похапнем прясна храна. Твърде много кореноплодни трябваше да ядем там, където още е зима. Този регион е известен с лимоните и маслините си, нали така? Май прочетох нещо такова в описанието на това място. Само че това уж било през пролетта. Но като гледам, всичко си расте чудесно и сега.

— Почакай малко — прекъсна го Мейсън. — Как е възможно? Всичко расте неестествено бързо.

— Магията на елементите — обясни Адна. — Айдис и Халдис. Вода и земя. Силата на Връзките прониква дълбоко в земята и достига корените на растенията и подземните води. По този начин си набавяме вода и геотермална енергия.

— Радвам се да видя, че усилията им имат резултат — каза Конър. — Знам, че не бяха стигнали толкова далеч, колкото е необходимо за преместването.

Мейсън клатеше глава, забелязах, че ръцете му треперят.

— Това не е възможно! Кой е способен на подобно нещо?

— Ние — рече Конър и се извърна от двора. — И като заговорихме за невъзможни неща, кой тук е в състояние да се превръща във вълк?

— Конър е прав — усмихна ми се Шей. — Точно това ме накара да повярвам в цялата тази история.

Мейсън кимна неохотно, но продължи да си мърмори нещо под носа, докато слизахме на приземния етаж.

— Ще ми се Монроу да можеше да види това — въздъхна Адна и като наведе глава, изхлипа тихичко.

— Издръж само и събранието — прошепна й Конър, като я прегърна през раменете. — После ще можем да си поговорим за баща ти.

За разлика от празната трапезария, в която бях влязла предишната вечер, този път мястото беше пълно до пръсване. Мъже и жени крачеха напред-назад на групички, жуженето на разговорите им кънтеше в ушите ми.

— Ето я Тес — каза Конър и потъна в тълпата.

— Коя е Тес? — Брин се притисна до мен.

— Тя е част от техния отряд. Отряда Халдис.

Брин се намръщи.

— Отряда Халдис?

— Не…

Думите сякаш залепнаха за небцето ми. Халдис, Айдис. Откъслечните факти, които бях успяла да науча от разговорите си с Търсачите, далеч не бяха достатъчни, за да отговоря на въпроса й. Все още имаше толкова много, което не знаех за Търсачите, а ето че бях въвлякла глутницата си (или поне онова, което бе останало от нея) в техния свят, без никаква гаранция за бъдещето. Ами ако бях взела грешно решение? Тътенът на многобройните гласове се засилваше, главата ми затуптя.

Когато не й отговорих, Брин сви рамене и последва Мейсън към масата, на която седяха Тес и Конър.

— Кала? — Шей ме наблюдаваше изпитателно.

— Върви — казах и го побутнах след Брин. — Ей сега ще дойда.

Докато той си проправяше път между Търсачите, аз бавно заотстъпвах към коридора и когато стигнах стълбището, се затичах.

Не бях сигурна накъде бягам, знаех само, че не мога да спра. Едва преди седмица бях във Вейл, на път да свържа живота си с Рен и да направя първата стъпка по пътя, предначертан ми от деня, в който се бях родила. Моята съдба. Дали сега изобщо имах някаква съдба? И дали тя бе с Търсачите?

При мисълта за това в гърдите ми се надигна ръмжене. Повече нямаше да бъда пленница. Никому. Бях се подчинявала безпрекословно на Пазителите и ето докъде бях стигнала. Ако Търсачите ми предложеха начин да се опълча срещу бившите си Господари, щях да го приема. Пазителите бяха убили майка ми и подложили на мъчения онези, които обичах. Исках да ми платят. Ала сама щях да реша как да се изправя срещу тях. Вече отговарях за цялата глутница. Трябваше да съм напълно сигурна, а всъщност не бях сигурна в абсолютно нищо.

Бях на другия край на света, с предишния ми живот бе свършено. Уж силните връзки в глутницата ми се бяха разпаднали заради избора, който бях направила. Фей, Дакс и Козет бяха потърсили убежище при Пазителите, вкопчили се бяха в живота, който познаваха, въпреки болката, която той бе донесъл на всички ни. Нито за миг не се съмнявах, че ако Конър не се бе появил, с Дакс щяхме да се бием до смърт. Брат ми се бе превърнал в сянка на самия себе си, дотам, че бе готов да ме предаде, само и само да си възвърне онова, което му беше отнето.

Ала Ансел не бе единственият, чийто живот бе променен до неузнаваемост. Бъдещето на Рен му бе отнето в нощта, в която бях избягала от съюза ни. С глутницата му бе свършено, наследството му беше върнато обратно на Емил, който не само бе повече чудовище, отколкото човек, но и дори не му беше баща. Олюлях се, връхлетяна изневиделица от ужасна истина — бъдещето на Рен му бе отнето много, много отдавна, в мига, когато Емил и Пазителите бяха убили майка му. Животът на онзи, когото ми бяха отредили за партньор, бе съграден върху лъжи, кости и кръв.

Закрих очите си с ръце. Лъжи, кости и кръв. Нима животът, на когото и да е от нас бе построен върху нещо друго? Докато притисках длани към лицето си, студеният метал на пръстена ме опари като електрически удар. Пръстенът, който Рен ми бе подарил. Обещание за онова, което ни предстоеше.

Искам да знаеш, че…

Какво? Какво бе възнамерявал да ми каже Рен? И какво ли го бе възпряло? Колко ли щеше да сподели с мен?

Изведнъж коридорът ми се стори тесен, стените като че ли ме захлупваха. Трябваше да изляза навън, да вдъхна свеж въздух. Завтекох се още по-бързо, оглеждайки се за някакъв изход. Най-сетне зърнах стъклена врата и се втурнах през нея.

Посрещна ме изобилие от солен морски въздух. Превита надве, подпряла ръце на коленете си, аз запреглъщах жадно, сякаш пиех вода. Наситените багри на залеза бяха отстъпили място на приглушена лавандуловосива дрезгавина. Дори във вечерния сумрак, халката от бяло злато около пръста ми блещукаше, улавяше угасващите лъчи и ги запращаше в лицето ми. Подигравателно, непоносимо.

Напомня ми на косата ти.

Даже и в този миг един сребристобял кичур бе паднал над рамото ми, полюшвайки се, когато се изправих. Дворът бе огромен. Там, където довчера земята пустееше нерадостно, сега имаше тучна зеленина, насищаща въздуха със свежото си ухание.

Отчаяно се втурнах към най-близкия парник, дишайки на пресекулки. Нямаше значение какво ще е, важното бе само да е остро. Блъснах вратата и се запрепъвах покрай саксиите с млади стръкчета. Мирис на тор от гниещи растения изпълваше влажния въздух, сладникав и натрапчив. Открих онова, което търсех, върху една маса в дъното на оранжерията.

Сграбчих градинарските ножици с дясната си ръка, а с другата улових основата на дебелата си плитка. Не спрях да режа, докато преплетените кичури коса не останаха в пръстите ми. Погледах ги за миг, а после ги захвърлих, сякаш държах отровна змия. Дишането ми се успокои, на главата ми изведнъж стана леко и свободно. Върнах ножиците на мястото им и излязох от парника.

Когато отново се озовах на двора, видях, че е започнало да ръми. Ситни пръски докосваха лицето ми, като спомен за отдавна паднали дъждовни капки, по-скоро влажна мъгла, отколкото истински дъжд. Топъл нощен въздух милваше кожата ми. Поех към центъра на градината. Пътеката ме отведе до стена от грижливо подрязан жив плет, от другата страна, на който, откъснато от външния свят и потънало в тишина, открих сърцето на парка. Стъпала се спускаха към цветни лехи, покрай които се издигаха отрупани с цвят овошки. В средата на малкия площад имаше каменен фонтан, състоящ се от четири статуи. Те бяха причудлива групичка — жена с рицарски доспехи, мъж в монашески одежди, дете с пергаментови свитъци в ръце, както и още една жена, облечена в простичка рокля и стиснала отсечена клонка. Водата, която се събираше в малкия басейн в краката им, отрязваше сребристите облаци, плуващи по небето.

Бавно тръгнах покрай фонтана, докосвайки с пръсти повърхността на водата. Разходката из усамотената градина би трябвало да ми вдъхне покой, ала единственото, което усещах, бе бурята, бушуваща в главата ми. Зарових пръсти в косата си и се сепнах, почувствала кичурите да свършват над раменете ми.

— Добро скривалище.

Обърнах се рязко и видях Шей да се задава по пътеката, водеща към фонтана. Стиснах зъби и загледах как се приближава, неподвижна като четирите каменни статуи.

— Тихо, усамотено — продължи той, а погледът му пробяга по цветните лехи, потънали в сенките на живия плет. — Достатъчно страшничко, за да накара повечето хора да стоят далеч от него през нощта, но не и прекалено зловещо.

Ъгълчетата на устните му се извиха в усмивка.

— Не мога да му дам отлична оценка само защото тази нощ няма луна.

Той направи крачка към мен.

— Благодаря — в гласа ми се прокраднаха предупредителни нотки. — Как ме откри?

Той прокара пръсти през косата си и ме погледна позасрамено.

— Последвах миризмата ти.

— Разбира се — обърнах му гръб и се отдалечих от фонтана, потъвайки в сенките на градината. — Върви си.

— Не — той изтича пред мен и ми препречи пътя.

— Не се шегувам, Шей.

— Нито пък аз. Не мисля, че точно сега трябва да бъдеш сама.

— Не ти решаваш.

Той се пресегна и отметна бледорусите кичури, които падаха покрай лицето ми.

— Плитката ти я няма, а? — той се усмихна, играейки си с косата ми. — Харесва ми. Много ти отива така.

Усмивката му се стопи, когато не отговорих.

— Не е нужно да го правиш сама — прошепна той.

— Но аз съм сама — отвърнах и почувствах огромна празнина в гърдите си.

— Знаеш, че не е вярно.

Поех си рязко дъх и стиснах юмруци.

— Кажи ми кое е вярно тогава.

— Обичаше го, нали? — Шей не откъсваше очи от моите.

— Да.

Думата увисна между нас, безцеремонна в своята истинност. Цялата треперех, но не можех да си поема дъх, за да се успокоя.

Шей направи още една крачка към мен. Когато проговори, гласът му бе нисък, ала решителен.

— Но не така, както обичаш мен.

Олюлях се, сякаш ми бе ударил шамар.

— Кала — промълви той и посегна към рамото ми. — Не бива да обвиняваш себе си. Нищо от това, което стори, нито чувствата, които изпитваш, не са отговорни за избора на Рен.

Отдръпнах се от протегнатата му ръка.

— Престани. Не искам да говоря за това. Просто не мога.

— Права си — меко каза той. — Сега не е време за разговори.

Всичко стана толкова бързо, че дори не разбрах как се озовах в обятията му. Стиснах го за раменете, а ноктите ми потънаха дълбоко в кожата му. Той обаче не ме пусна и вместо това ме притисна още по-плътно до себе си.

Изръмжах и опитах да се отскубна, но Шей ме държеше толкова здраво, че усещах биенето на сърцето му до моето. Ситният дъждец се сля със сълзите ми и устните на Шей проследиха дирята им. Вкопчих се отчаяно в него, а той зашепна тихи, успокояващи думи, без да престава да ме целува.

Вдигнах лице едва когато бурята на тъгата ми отмина. Шей улови долната ми устна между зъбите си и аз се отдадох на целувката толкова пламенно, че той не успя да запази равновесие и падна. Когато най-сетне спряхме да се търкаляме по пътеката, аз се озовах под него и, едва успяла да си поема дъх, отново го целунах, докато трескаво разкопчавах ризата му. Шей изръмжа гърлено и с едно движение свали ризата от раменете си, а аз зарових пръсти в косата му, влажна от ситния дъжд.

Устните му се плъзнаха по шията ми. Чувах плиткото си, накъсано дишане, излизащо на пресекулки. Нощният въздух, в който сладкото ухание на напъпили рози се смесваше със соления дъх на морето, нахлу между полуотворените ми устни.

Устните на Шей милваха голата кожа на корема ми и за миг се зачудих какво бе станало с ризата ми. И с кожените ми панталони.

После обаче целувката му се спусна още по-ниско и пропъди всяка мисъл за липсващите ми дрехи.

Сребристите облаци над нас се разтвориха като дантелени завеси, полюшвани от вятъра, и лунните лъчи ни обвиха като паяжина. Нощното небе се проясни и бледата светлина, заблещукала в градината, очерта тялото на Шей, надвесено над моето. Устните му проследиха линиите на лицето ми, бедрата му се притиснаха в моите и ние се вплетохме един в друг. Чувствах всеки удар на сърцето му и усетих, че започвам да треперя, когато дълбоко в мен нещо се надигна и ме изпълни с копнеж, който само той можеше да задоволи. Когато Шей отново ме целуна, желанието едва не ме прекърши. Той се отдръпна лекичко и ме погледна. Не каза нищо, ала въпросът се четеше в очите му.

— Да — промълвих и с целувката си отговорих на неизречения въпрос.