Андреа Креймър
Вълче биле (12)

11

Монроу се облегна в стола си.

— Изпратиха ме като Нападател в Чистилището, когато бях на двайсет години. Бях безразсъден младок, преливащ от самонадеяност и амбиция. Имах доста високо мнение за себе си.

Той се засмя тихо и прокара пръсти през тъмната си коса.

— Не бях съгласен с правилата, наложени от тогавашния ни Водач. Той беше добросъвестен мъж на име Дейвис. Не ми харесваше разпореждането му младите Нападатели винаги да патрулират по двойки, нито това, че отделяхме толкова време за проучване на Пазителите, колкото и за подготовката и осъществяването на мисиите си.

Монроу скръсти ръце на гърдите си, потънал в спомени.

— Един ден, когато се предполагаше, че тренирам, излязох навън сам. Запътих се към Халдис, убеден, че мога да се справя с един-двама Стражи и без чужда помощ. Бях истински глупак. Ако обстоятелствата бяха различни, сега щях да съм мъртъв.

— Какви обстоятелства? — попита Шей.

— Натъкнах се на вълчица, излязла сама. Нахвърли се отгоре ми по-бързо, отколкото предполагах, че е възможно — не можах дори да извадя оръжието си. Ужасно бях подценил уменията на противника. Оказах се повален на земята, сигурен бях, че ще ме убие — гласът му изневери за миг и той преглътна. — Ала ето че миг по-късно над мен се бе надвесил не вълк, а млада жена.

Той ме погледна и се усмихна.

— Надали беше много по-голяма от теб, Кала.

Кимнах. Сърцето ми биеше учестено.

— Защо е приела човешката си форма?

Монроу стисна зъби:

— Помоли ме да я убия.

— Какво? — ахна Шей.

Чух приглушено хлипане и когато се обърнах, видях, че Тес отново се бе разплакала. Адна обви ръка около раменете й.

— Бях поразен — продължи Монроу. — Тя едва говореше през сълзите си. Просто се притискаше в мен и ридаеше.

Стихийни чувства горяха в погледа на Монроу. Усетих, че ми е трудно да дишам.

Той се размърда неспокойно в стола си.

— Обвързана с жесток мъж, когото не обичаше, тя живееше в постоянен страх от господар, по-зъл дори от мъжа й, и в ужас от това, което можеше да сполети глутницата й, която й бе неимоверно скъпа, ала чийто живот бе също така непредсказуем и лишен от свободна воля, както и нейният.

Монроу замълча и си пое дълбоко дъх, преди отново да продължи:

— И все пак тя някак бе успявала да понесе всичко това. Поне до този момент.

— Какво се променило? — прошепна Шей и погледна към мен. При вида на измъченото ми лице, той взе ръката ми в своята и аз я стиснах с всичка сила.

— Беше получила заповед от господаря си да роди дете — Монроу затвори очи. — И просто не можеше да понесе мисълта да обрече едно невинно създание на същия омразен живот, който хвърляше сянка на най-черно отчаяние над нейните дни.

— Какво направи? — попитах едва чуто.

— Предложих да й помогна — Монроу отвори очи, помътнели от някакво дълбоко чувство. — Разказах й за Опустошението. Истинската история, опровергаваща всички лъжи, които бе слушала от люлката. Говорих й за времето, когато Търсачи и Стражи се съюзили, за да се опълчат на Пазителите. Отчаяно исках да я убедя, че има и друг начин. Да я накарам да се уповава на друго, освен на смъртта. Никога дотогава не бях срещал подобна болка. Не исках нищо друго, освен да я спася.

Двамата с Шей го слушахме безмълвно, напълно погълнати от разказа му. Конър се взираше в чашата си, а Адна галеше Тес по косата. Сайлъс като че ли не ни обръщаше никакво внимание — беше забил нос в тетрадката си и само от време на време хвърляше поглед към Шей.

Монроу се усмихна печално.

— Започнахме да се срещаме тайно. Носех й всичката информация за съюзничествата в миналото, с която разполагах.

Шей ме помилва по ръката и когато вдигнах поглед към него, той ми се усмихна нежно. Всичко това не убегна от вниманието на Монроу, който повдигна леко вежди.

— Познато ли ви звучи?

Шей кимна.

Усмивката на Монроу се превърна в гримаса и той продължи:

— Дейвис страшно се разгневи, задето бях нарушил разпорежданията му, но с радост приветства възможността да привлечем Стражи на своя страна. Това като че ли бе най-добрият ни шанс да отнемем контрола над Халдис от Пазителите. Корин успя да спечели подкрепата на неколцина от своята глутница. Планът ни беше да ги изведем от там, да съберем многочислена сила, като слеем няколко търсачески отряда, и заедно да нападнем Пазителите във Вейл.

— Но нещо се объркало — намръщи се Шей.

Монроу кимна и се прокашля, ала гласът му си остана задавен.

— Корин забременя. Беше се надявала да го избегне по някакъв начин — лицето му се изкриви, — но тези неща трудно се контролират.

Той помълча за миг и сложи ръце върху масата.

— Боеше се да избяга, докато е бременна, не искаше и да поема допълнителни рискове с новороденото, затова помоли да отложим осъществяването на плана. Да изчакаме, докато детето поотрасне и навърши година, за да не е толкова уязвимо, когато избягат. Аз се съгласих.

Той отново замълча; видях, че ръцете му треперят.

— И тогава заговорът беше разкрит — Монроу сплете пръсти толкова здраво, че кокалчетата му побеляха. — Когато отишли в поселището на Бейн, за да изведат Стражите бегълци, Търсачите попаднали в засада. Този ден изгубихме повече от половината си хора.

— Ами Корин и нейните съюзници? — напрегнато попита Шей.

Гласът на Монроу не издаваше никакво чувство:

— Вече ги бяха предали на призраците. Умрели бяха още преди да се появим.

Затворих очи — думите на Монроу сякаш съживиха моя кошмар. Струваше ми се, че вътрешностите ми са от стъкло и всеки миг ще се пръснат на безброй късчета.

— И все пак са оставили Рен жив — прошепнах с мъка. — Не са убили детето й.

— Не ни беше лесно да наместим парченцата от мозайката, но доколкото разбирам, мъжът на Корин бил верен на техния господар и тъй като никога не бил заговорничил срещу Пазителите, детето останало под неговите грижи. В края на краищата, все още им трябвал млад алфа, който да застане начело на новата глутница. А както ти вече каза, той дори не подозирал как всъщност загинала майка му.

Дадох си сметка, че по бузите ми се стичат сълзи, едва когато Шей стисна ръката ми. Побързах да ги избърша, а той погледна към Монроу.

— Имате ли някаква представа кой я е предал?

Стиснал зъби, Монроу се взираше в ръцете си.

— Смятам, че това е всичко, приятели — промърмори Конър. — Доволни ли сте?

Шей рязко се обърна към него.

— Ще престанеш ли…

— Недей, Шей — сложих ръка върху рамото му аз. — Благодаря ти, Монроу.

Водачът се изправи и ни обърна гръб.

— Мисля да ви пожелая лека нощ.

— Аз също — обади се Тес и го последва към стълбите.

— Бива ви да гоните хората — измърмори Конър, взирайки се в празната си чаша.

— Стига, Конър — каза Адна и се изправи. — Да си намерим друг начин за запълване на времето.

— Имам няколко идеи — ухили й се той.

— Моите са по-добри и освен това не са в сферата на фантазиите.

При тези думи тя седна върху масата, вдигна крака на пейката и облегна китарата на коленете си. След това подръпна струните и наклони глава на една страна.

— Някакви желания?

— Дамите избират — каза Конър.

— Вий, вий срещу смъртта на светлината!^[1] — запя Адна с мелодичен, плътен глас и Шей веднага се оживи.

— Дилън Томас?

Адна поспря за миг и сви рамене.

— Да. Това е нещо като наша мантра. Аз съчиних мелодия към думите.

— От колко време свириш? — Шей следеше как пръстите й се движат по грифа, видимо очарован.

— От четиригодишна. Майка ми ме научи.

— Адна е родена музикантка. Не че в това има нещо странно — тя е добра във всичко, с което се захване. Дете чудо, нали се сещате.

С тези думи той отметна един махагонов кичур от челото й. Пръстите му се задържаха върху кожата й малко по-дълго, отколкото бе необходимо, а кафявите му очи проблеснаха.

Настойчиво подозрение се промъкна в мен. Нещо по-дълбоко се спотайваше под постоянното им заяждане. Сигурна бях в това.

„Толкова много скрити истории свързват всички Търсачи. Тези двамата си имат свои тайни.“

— И аз го забелязах — промърмори Шей, без да откъсва очи от пръстите на Адна. — Можеш ли да ме научиш?

Адна спря да подръпва струните.

— Да свириш?

Шей кимна.

Тя му се усмихна и потупа пейката до себе си.

— Разбира се.

Шей седна до нея и тя сложи китарата в скута му. Преглътнах с усилие, когато Адна се настани зад него на масата и се приведе напред, така че да може да води ръцете му по грифа.

Въпреки подозренията ми за Конър и Адна, не можех да не се зачудя дали всичко между тях не бе останало в миналото… и дали тя не си мислеше за бъдеще с Шей. Не се съмнявах какво изпитва Шей към мен, ала въпреки това всеки път, когато ги видех заедно, ме жегваше ревност. Дори ако той не проявяваше интерес към нея, те бързо се сприятеляваха и от това гърдите ми се свиваха от болка. Липсваха ми моите приятели. Особено Брин. Даже когато твърде много любопитстваше за чувствата ми, присъствието й и постоянната й загриженост ми даваха увереност. Всяка алфа се нуждае от подобна подкрепа.

Насилих се да извърна поглед от Адна и Шей. Мисълта да се превърна във вълк и да прикова Адна към пода започваше да ми се струва все по-съблазнителна.

— Май ще си лягам — Конър се прозя шумно, макар да не откъсваше изпитателен поглед от импровизирания урок по музика. — Адна, да те съпроводя ли до стаята ти?

— Какво? — тя едва-едва повдигна очи. — Откога се нуждая да ме съпровождат до стаята? Да не би, без да съм разбрала, да сме се върнали назад във времето и сега да сме в деветнайсети век?

Конър изгледа сърдито Шей и изрита пода с петата на ботуша си. За първи път виждах върху лицето на постоянно шегуващия се Търсач толкова уязвимо изражение.

— Не, просто… — промърмори той. — Е, лека нощ.

— Лека — отвърна Адна, която отново бе насочила цялото си внимание към китарата.

Конър пак ги погледна и се поколеба, а по лицето му се изписа смесица от гняв и тъга.

— Аз също мисля да си лягам — обадих се.

„Преди да съм й отхапала пръстите.“

— Ще те изпратя до стаята ти. Дори ще ти изпея приспивна песен… а ти може да ми покажеш някои от нещата, които те карат да виеш — каза Конър и по устните му плъзна усмивка.

— Хей! — Шей начаса излезе от транса си и го изгледа смразяващо.

— Долу, момче — разсмя се Конър.

— Хайде де, Шей — скара му се Адна и намести пръстите му върху грифа. — Внимавай. Сложи ги тук и тук. Това е акордът G.

Шей се изчерви и изви глава назад, за да я погледне.

— Съжалявам. Ъъъ… добре, акордът G.

— Не се притеснявай, бързо ще се научиш.

И тя облегна брадичка на рамото му.

Двамата с Конър излязохме от трапезарията. Вътрешностите ми се бяха свили на топка, която сякаш гореше.

— Как си, хлапе? — попита ме той, докато се качвахме по стълбите. — Доста промени ти се струпаха напоследък.

Изпънах рамене, объркана от въпроса му.

— Какво те интересува?

Съжалих за резкия си тон, веднага щом думите излязоха от устата ми, но все още бях настръхнала от гледката на Адна, усукваща се около Шей. А и да бъдеш в компанията на Конър бе като да се возиш на увеселително влакче — никога не бях сигурна кога ще подхвърли поредната неприлична забележка и кога ще прояви искрена загриженост. От Търсачите направо можех да получа емоционална травма.

— Нали знаеш, че ще трябва да ни се довериш… все някога — каза той.

Вместо истинска усмивка, оголих зъби насреща му:

— Все някога.

— Това си е твое право — съгласи се той и спря пред стаята ми. — Приятни сънища, алфа.

— Благодаря — отвърнах и отворих вратата.

Строполих се върху леглото, без дори да запаля лампата.

Взирах се в тъмното небе над себе си, а в главата ми се гонеха прекалено много мисли, за да мога да заспя. Чувствах се като изцедена, ала болката бе по-силна от изтощението.

„Самотна съм.“

Едва в този миг си дадох сметка, че никога досега не бях оставала съвсем сама. Независимо какви предизвикателства ми изпращаше животът, винаги бях имала глутницата си. В тяхно отсъствие се чувствах изгубена, лишена от каквато и да било цел. Бях избягала от Вейл, за да спася не само Шей, но и тях, ала ето че изборът ми все по-малко приличаше на решение на проблема, и все повече — на ефимерна надежда, която с всеки изминал миг ми се струваше по-неосъществима.

„Какво правя тук?“

Обърнах се, зарових лице в една от възглавниците и затворих очи. В стаята беше хладно, но въпреки това не си направих труда да се наметна с дебелата пухена завивка. Неприятният студ, който пълзеше по ръцете и краката ми, подхранваше скръбното ми настроение. В този миг чух как вратата се отвори и тихичко се затвори, ала макар че тялото ми се напрегна, не помръднах. Долових уханието на детелини и сгряна от слънцето трева. Меките стъпки на Шей прекосиха стаята и се спряха до леглото.

— Знам, че си будна, Кала.

Въздъхнах и се обърнах към него.

— Какво стана с урока ти по китара?

Въпросът ми прозвуча заядливо и това още повече засили раздразнението ми от лекотата, с която Адна успяваше да намери болното ми място.

— Исках да се уверя, че си добре — с тези думи той се покатери върху леглото.

Отдръпнах се и легнах по гръб.

— Оставил си Адна сама? Мислех, че изгаря от желание да те научи да свириш.

„Мисля, че изгаряше от желание да направи повече от това.“

— Наложи се да отиде в Денвър — обясни Шей. — Сайлъс се появи със съобщение, което да отнесе в аванпоста. Но сега, когато съм тук, ми се струва, че би искала теб да оставя сама.

Не бях сигурна дали думите му прозвучаха сърдито или развеселено, затова не отговорих и зареях поглед към звездното небе. Внезапно сянка закри миниатюрните, примигващи светлини и дъхът ми спря, когато Шей се доближи още мъничко и се надвеси над мен. Тежестта на тялото му ме притисна към матрака.

— Шей, какво правиш?

Сепната, но не и уплашена, опрях ръце на гърдите му, задържайки го на неголямо разстояние.

Пръстите му се обвиха около китките ми, така че да не мога да го отблъсна от себе си.

— Престани да се криеш зад страха си и да се мъчиш да избягаш, Кала. Опитай да ми откъснеш и двете ръце, ако наистина го искаш, но твърдо съм решил да те целуна.

Преглътнах мъчително, когато видях уверения блясък в очите му. Той не се боеше от мен. Дори в лекия допир на пръстите му усещах истинската му сила; беше едновременно изненадващо и изкусително. Нямаше го вече онзи трепет, с който Шей се доближаваше до мен, когато беше човек. Сега той бе Страж и дори нещо повече — беше Потомъкът, който щеше да понесе Кръста на елементите. Оръжие, каквото светът никога не бе виждал. Той беше истински воин. Беше ми равен. Може би дори ме превъзхождаше. Устните ми се извиха в усмивка, когато си дадох сметка, че уязвимостта му — онова, което преди всичко ме бе накарало да спася живота му — си бе отишла, изместена от желязна сила, която по нищо не отстъпваше на непреклонната му воля. Шей вече не се нуждаеше от защитата ми, но все още ме желаеше. В жадното изражение на лицето му се четеше необходимост да разбере дали желанието бе взаимно. А то беше.

„Свободна съм. Обичам го. Няма никаква причина да не го направя.“

Шей пусна китките ми и ме загледа в очакване. Когато не го отблъснах, а оставих ръцете си да почиват върху коравите мускули на гърдите му, той се приведе над мен и аз го прегърнах през врата, заравяйки пръсти в меките къдрици на косата му. Устните му откриха моите и нежно ги разтвориха.

Целувката му бе пълна с обещания за онази свобода, която жадувах. Ласкава и нежна като първите зелени листенца, нетърпеливи да приветстват пролетното слънце. Затворих очи и оставих насладата от близостта му да ме завладее. Мед и детелини. Мек, топъл дъжд, окъпал тялото ми. Шей бе като слънчевите лъчи, пропъждащи сковаващата прегръдка на зимата.

Той се притисна още по-плътно до мен и аз обвих крака около тялото му. Гърлен звук, смесица от стон и ръмжене, се изтръгна от гърдите му. Устните му не се откъсваха от моите.

Целувките му обсебваха устата ми, всяка милувка събуждаше нови вълни на желание дълбоко в тялото ми. Ръцете ми се плъзнаха по гърба му, наслаждавайки се на силните му рамене, жадни да познаят още от него. Пръстите му се пъхнаха под ризата ми и погалиха голата кожа на корема ми, а след това бавно поеха нагоре. Кръвта във вените ми пламна.

Смъкнах ризата си и я захвърлих настрани. Начаса почувствах как всеки сантиметър от тялото на Шей се напрегна, очите му ме изпиваха. Сега бе мой ред да пъхна ръце под неговата риза. Пръстите ми се спуснаха надолу, откриха копчетата на дънките му и се заиграха с тях — исках да продължа, ала едновременно с това не бях сигурна дали трябва да го направя. Шей се приведе още по-ниско над мен и ме целуна настойчиво. Аз се понадигнах — копнеех да бъда по-близо до него и ненавиждах дрехите, които все още ни разделяха. Разкопчах първото копче на дънките му и посегнах към следващото, докато допирът на ръцете му оставяше изпепеляваща диря по кожата ми и караше дъхът ми да излиза на пресекулки.

— Кала — прошепна той до устните ми. — Не знаеш откога искам да го направя.

Нещо в думите му ме сепна, сякаш се бях препънала в мрака и пропадах. Внезапно над себе си вече не виждах Шей, а Рен. Неговите тъмни очи проблясваха в сумрака, неговите ръце милваха кожата ми.

Нека те целуна, Кала. Не знаеш откога искам да го направя.

Сякаш леден вятър нахлу в стаята и угаси огъня, бушуващ в тялото ми. Смразяваща пустота се появи на негово място и ме накара да потреперя. Усетих, че ми се повдига и поклатих глава.

— Какво не е наред?

Ръцете на Шей спряха за миг.

— Недей.

Вдигнах юмруци към гърдите му и този път го блъснах достатъчно силно, за да го накарам да се отдръпне недоумяващо. Затворих очи и вдигнах ризата си от пода, неспособна да го погледна.

— Не мога.

Треперех толкова силно, че едвам успях да се облека. Черната бездна в гърдите ми се пробуди с рев, поглъщайки в зейналата си паст мимолетния покой, който бях изпитала. Мразех се, задето се бях дръпнала от него, въпреки че го обичах и желаех.

„Защо не мога да разкъсам оковите на миналото? Какво не е наред с мен?“

— Какво стана? — гласът на Шей беше пълен с тревога. — Бяла си като платно.

Той се опита да ме привлече в прегръдките си, ала аз скочих от леглото.

— Съжалявам — промълвих; не откривах думи да изразя противоречивите чувства, които ме раздираха.

Скръстих ръце на гърдите си и инстинктивно докоснах пръстена на Рен. Гласът му отекна в ушите ми:

Кажи ми, че ще се върнеш за останалите. За мен.

Стаята сякаш се завъртя около мен. Бях го изоставила. Той бе рискувал всичко заради мен, а ето как му се отплащах — като се отдавах другиму, макар да бях обещана на него.

„Какво правя тук? И то с хора, които винаги са били мои врагове? Мястото ми е с моята глутница.“

Огънят, който бушуваше във вените ми, отстъпи място на лед, когато осъзнах, че не съм свободна. Нямаше да бъда свободна, докато глутницата ми не бъдеше в безопасност. Част от мен живееше в плен на страха, че съм ги обрекла на ужасяваща съдба.

— Кала, какво има?

Шей пристъпи към мен, ала рязко почукване ни накара да обърнем глави. Миг по-късно вратата се отвори и Адна нахлу в стаята с трескав поглед в очите.

— Кала! Трябва да отидем в Денвър! Веднага!

— Какво има, Адна? — втурна се към нея Шей. — Нападение? Пазителите?

— Не — тя се взря в него, сякаш изумена от това, че го е заварила в стаята ми, но бързо се отърси от учудването си и отново се обърна към мен. — Итън заловил един Страж, който бил излязъл на патрул.

— Страж?

Ужасеният пламък в очите й накара сърцето ми да забие лудешки.

Гласът й, когато изрече следващите думи, трепереше:

— Казва, че ти е брат.