Анна Гавалда
Един подарен ден (5)

— На какво мирише? — осведомява се Карин.

Точно размазвах пастата на госпожа Рашид по краката си.

— Ама какво… какво е това чудо?!

— Не знам. Мисля, че е мед или карамел, смесен с восък и разни треви…

— Какъв ужас! Определено е отвратително. И ти го правиш това тук?

— Наистина съм принудена… Няма да ходя там така. Като някое йети.

Моята снаха се обърна и въздъхна.

— Внимавай за седалките все пак… Симон, изключи климатика, за да си отворя прозореца.

— … Моля те — добавих през зъби.

 

 

Госпожа Рашид беше опаковала дебелия „локум“ във влажна кърпа. „Ила да ма видиш следващ път. Ила да ма видиш, та да се погрижа за теб. Та да се погрижа за мънинката ти любовна градинка. Ша видиш какъв ша бъди твоя мъж, като ти махна всичко, той ша бъди като луд с теб и ти ша можиш да му поискаш всичко, което пожелай…“ — ме беше уверила тя с намигване.

Усмихнах се. Не много широко. Бях накапала ръкохватката и жонглирах с хартиените си кърпички. Каква каша.

— И ще се обличаш в колата също така?

— Ще спрем малко преди… А, Симон? Нали ще ми намериш някое пътче?

— Което мирише на лешници?

— Надявам се!

— А Лола? — пита пак Карин.

— Лола, какво?

— Тя ще идва ли?

— Не знам.

— Ти не знаеш? — подскача тя.

— Не. Аз не знам.

— Невероятно… С вас човек никога не знае. Винаги едно и също. Винаги голямата артистична мъглявина. Не можете ли да се организирате малко от време на време? Поне стриктния минимум?

— Чух се с нея вчера по телефона — казах сухо. — Не беше много във форма и не знаеше още дали ще идва.

— Не се учудвам…

О, колко не обичах този снизходителен тон…

— Какво не те учудва? — скръцнах аз.

— О, хайде! Нищо. Нищо не ме учудва повече с вас! А и ако Лола е така, това си е пак по нейна вина. Тя точно това искаше, нали? Тя все пак има дарбата да се подлага на невъзможни мъки. Как може такова нещо…